Р. Словцов
Макиавели

Р. Словцов
Макиавели

Името на Макиавели отдавна е станало прозвище на лицемѣри, предатели, безнравствени политици. За „широката публика“ Макиавели е теоритикъ и едва ли не изобретатель на „макиавелизма“ — изкуство за политическа хитрости и лъжа, която не се гнуси отъ никакви срѣдства. Колко би се очудилъ скромниятъ секретарь и дипломатъ на Флорентинската Синьория, ако би чулъ тѣзи сѫждения за себе си, съ каквито сѫ пълни хилядитѣ книги, изучаващи неговия животъ и особено неговитѣ съчинения. Той би се очудилъ преди всичко на вниманието, съ което не се удостояватъ мнозина хора отъ неговия вѣкъ, съ които не би посмѣлъ да се равнява.

Николо Макиавели живѣлъ въ единъ отъ най-блѣстящитѣ и драматическитѣ периоди на европейската история. Между 1469 и 1527 г. — годинитѣ на неговото раждане и смърть — се заключава апогея на Ренесанса, политически и културенъ. На фона на военната борба, установяваща новото европейско равновесие и обгърнало съ особена сила Италия, на фона на великолепното изкуство, посрѣдъ тълпа крале, папи, принцове, кондотери, писатели, артисти, изпълнящи историческата сцена сѫщо съ поразително изобилие на ярки и блѣстящи личности, — фигурата на Макиавели останала почти незабелязана за съвременницитѣ. Той билъ човѣкъ отъ мѣстния флорентийски крѫгъ, макаръ и да обходилъ цѣла Европа, изпълнявайки дипломатическитѣ мисии на правителството на малката италиянска република и, може би, щѣше да изчезне за потомството, ако презъ последнитѣ си десеть години отъ живота не бѣше помислилъ да събере въ малката си книга „Князътъ“, тѣзи политически правила, отъ които се рѫководѣли всички „князе“, всички държавници на онова време.

Макиавели не изнамѣрилъ „макиавелизма“, той само пръвъ записалъ това, което правѣли, мислѣли и говорѣли политицитѣ на неговото време (дори и въ много по-късни времена). И книгата, която после толкова пѫти била обявявана за страшенъ катехизисъ на злото, изчадие на политическия адъ, минала почти незабелязана при своето появяване. Макиавели я написалъ съ практическа цель — да обърне върху себе си вниманието на урбинския херцогъ Лаврентий, този, чийто черти е увѣковечилъ Микелъ Анжело на знаменития мавзолей Медичи въ Флоренция. Макиавели билъ въ немилость и искалъ да получи отъ херцога нѣкаква служба. Това не му се удало. Херцогътъ не обърналъ на просителя никакво внимание. Знаменитата книга даже не била напечатана докато билъ живъ автора. Приятелитѣ на Макиавели я чели въ рѫкописъ, но сѫщо равнодушно. По-голѣмъ успѣхъ ималъ другъ политически трактатъ на Макиавели — коментара къмъ Титъ Ливий.

Ние почти нищо не знаемъ за първитѣ тридесеть години отъ живота на Николо Макиавели. Той билъ синъ на обеднѣлъ флорентински дворянинъ и детство и юношество прекаралъ въ родния градъ. Двадесеть и деветь годишенъ той постѫпилъ на служба въ канцеларията на „Синьорията“ и билъ командированъ къмъ десетия магистратъ, който завеждалъ външнитѣ и военнитѣ работи на републиката. Въ продължение на 14 години, до като се не върнали на власть Медичитѣ, той изпълнявалъ редица дипломатически мисии и почти презъ цѣлото време се намиралъ въ пѫтуване, — ту по Италия, ту по другитѣ страни на Европа. Флоренция воювала съ Пиза, папитѣ водѣли война ту въ съюзъ, ту противъ Франция, Испания, италианскитѣ държавици враждували помежду си. За дипломатическа работа се откривала широка арена, но интересно е, че на тая почва флорентинския посланикъ не проявилъ никакъвъ особенъ „макиавелизъмъ“. Той билъ честенъ, рѣдко даже честенъ човѣкъ по това време, преданъ на интереситѣ на своята държава, уменъ, наблюдателенъ и Синьорията ценѣла въ него, изглежда, преди всичко качествата на чиновникъ, на когото напълно може да се довѣри.

Службата била зле платена и твърде често Макиавели оставалъ безъ пари въ своитѣ дипломатически пѫтувания. Молбитѣ за получаване суми за командировки и представителство изпълватъ писмата на Макиавели до Синьорията. „Ние ще отпѫтуваме отъ Лионъ, вѣроятно, утре, пише, напр. Макиавели презъ време на своята първа мисия при френския дворъ (1590 г.). Закъснението стана, защото пристигнахме безъ всѣкакви срѣдства. Трѣбваше да се намѣрятъ коне, дрехи, слуги. Малката ни заплата и голѣмитѣ разходи, които сме принудени да правимъ, ни поставятъ въ тежки затруднения.“ А между другото противницитѣ на флорентийцитѣ — пизанцитѣ, които сѫщо търсели подкрепата на френския краль, действували съ най-сигурното орѫжие — дукатитѣ. „Нека ни позволи Синьорията да й напомнимъ, че е необходимо да намѣримъ приятели тукъ, които биха се заинтересували отъ нашитѣ работи по съображения много по-силни, отколкото обикновенната дружба“ — пише Макиавели въ друго писмо. Следъ две години, изпратенъ при Цезаръ Боржиа, когато последниятъ започналъ завладяването на Италия, Макиавели отъ Милано моли Синьорията да му изпрати пари. „Нѣма съ какво да храня своитѣ трима слуги и три коня, които не могатъ да живѣятъ само съ обещания. Азъ вече похарчихъ 70 дуката и почнахъ да правя дългове. Азъ мога да живѣя за смѣтка на двора, но това не съответствува на моето достойнство, нито на характера ми. Представете си какъ съмъ удовлетворенъ по необходимость, искайки три дуката у едного, четири у другиго.“

Мисията на Макиавели при Цезаръ се продължила три месеца и за свойтѣ преговори съ него посланикътъ подробно донася на Синьорията. Срещитѣ между тия двама хора иматъ почти символиченъ характеръ за епохата. Въ действителность наредъ съ сина на Александръ Боржиа, за когото папата готвѣлъ корона на новия Цезаръ, флорентийския секретарь билъ скромна фигура. „Той е срѣденъ ръстъ, слабъ, съ малка глава и остро, сухо лице, кѫдето се издаватъ костеливи ябълки. Има черни, проницателни очи, винаги е живъ и обича и умѣе да говори. Цезаръ мѫчно ще се убеди, само съ обещания за дружба. На въпроситѣ на Цезаръ, Макиавели отговаря уклончиво и следъ всѣки разговоръ пише подробни донесения на началството“.

Дипломацията, която можела да удовлетвори всѣка истинска „макиавелистическа“ натура, не се харесвала на флорентийския посланикъ. Презъ време на почти всѣка своя мисия, той молелъ часъ по-скоро да го върнатъ. Военното дѣло много повече привличало Макиавели. Въ края на XV вѣкъ Италия била пълна съ „кондотери“, началници на наемни отряди, сражаващи се на оная страна, която по-добре плаща. „Тѣзи командири, — пише после Макиавели, — прибѣгваха къмъ хиляди хитрости, за да продължатъ войната, и когато мирътъ, най-после настѫпвалъ, тѣ събирали свойтѣ хора и ограбвали цѣли провинции“. „Сражението, — говори той на друго мѣсто, — не представлява никаква опасность. Сражаваха се винаги на коне добре защитени отъ ударитѣ и, ако попаднатъ въ пленъ, то живота имъ бѣше обезпеченъ. Пленницитѣ ги пускаха много скоро. Нека града се бунтува двадесеть пѫти, той никога не бива разрушаванъ; жителитѣ си запазватъ своето имущество, и единственото нѣщо, което ги заплашва — това е контрибуцията“. Макиавели добре познавалъ цената на наемната войска отъ чужденци и следъ дълги усилия той успѣлъ да убеди Синьорията да образува армия отъ флорентийски поданници. Цѣлата зима на 1506 г. той прекаралъ въ пѫтуване по републиката, вербувайки хора и образувайки отъ тѣхъ полкове. Ролята на организаторъ на армия му се харесвала много повече, отколкото дипломатическата кариера, и Синьорията му указвала въ това поприще пълно довѣрие. Новата армия, при първитѣ боеви изпитания, не оправдала надеждитѣ.

Макиавели, впрочемъ, билъ скоро отзованъ отъ своята любима работа. Синьорията го изпратила посланикъ при папа Юлий II, приемника на Александръ Боржиа, който продължавайки дѣлото на Цезаръ Боржиа, искалъ да възвърне подъ властьта на светия престолъ откѫсналитѣ се италиянски земи. Папата искалъ отъ Флоренция разрешение да премине презъ нейната територия съ свойтѣ войски и да му отстѫпи кондотера Марко Колона, който служелъ у Синьорията. Макиавели много видѣлъ презъ своя вѣкъ, но самия папа да тръгва на воененъ походъ начело на свойтѣ войски, това било невиждано до тогава зрѣлище. Юлий II започналъ похода следъ като порѫчалъ преустройването на черквата Св. Петъръ по плана на Бралсанте и порѫчалъ на Микелъ Анжело направата на своята бѫдеща гробница. Седемдесетгодишенъ старикъ, той ездилъ на конь, облѣченъ въ простъ стихаръ. Следъ него вървѣла свитата и 22 кардинали. Предъ папата носели Разпятието и чашата съ Светитѣ дарове. Макиавели въ свойтѣ доклади описва този удивителенъ походъ презъ цѣла Италия. При всѣка почивка се появявали всевъзможни лъжливи слухове. „Моя длъжность, — пише Макиавели, — е да слушамъ всички и да говоря на всѣкиму, че той е правъ. Азъ действамъ така, понеже не ми е още ясно, какво именно е угодно на правителството на ваша свѣтлость и азъ не зная, какви сѫ вашитѣ намѣрения“.

Обширнитѣ доклади на Макиавели сѫ пълни съ много интересни наблюдения за странитѣ, които е посещавалъ. Следъ четвъртото пѫтуване въ Франция той нахвърля цѣла „Картина на Франция“, характеризира я като „приятна страна и съ лекъ животъ“. Въ Германия го поразява редътъ и стабилностьта на държавнитѣ учреждения и Макиавели се интересува изключително отъ нравитѣ, економическия и политическия животъ на народитѣ. Той е съвършенно равнодушенъ къмъ природата и изкуството.

Дипломатическата кариера на Макиавели се свършила следъ възвръщането на Медичитѣ. Той попадналъ въ затвора заедно съ другитѣ деятели на републиканския режимъ, но билъ скоро освободенъ. Върху него не тежали никакви грѣхове и Медичитѣ не могли да иматъ нищо противъ него. Той се заселилъ въ своята малка вила, не далечъ отъ Флоренция. Селската пустота, нуждата, отсѫствието на общество го угнетявали. „Азъ се старая да попрѣча на моя мозъкъ да плесеняса, — пише той на своя приятель и покровитель, Ветори. — Вечерь, връщайки се въ своя кабинетъ, азъ свалямъ отъ себе си, нечиститѣ и прашни селски дрехи и обличамъ придворния или служебенъ костюмъ. Съ него азъ прониквамъ въ древното святилище на великитѣ хора отъ древностьта“. Макиавели не блаженствалъ отъ четенето на древнитѣ автори. Той съобщава на Ветори въ едно писмо отъ 10 декемврий 1513 г., че е написалъ една книга, отъ която Медичитѣ могатъ да видятъ, ако пожелаятъ да я прочетатъ, че не е проспалъ 15 годишния животъ, посветенъ на държавни работи. Всѣки е дълженъ да се възползва отъ човѣка, отдавна имащъ такъвъ опитъ. Лаврентий Медичи, на когото Макиавели посветилъ своя трудъ „Князътъ“, може би, и не прочелъ книгата.

Когато, следъ смъртьта на Лаврентий, начело на управлението застаналъ неговия братъ, кардиналъ Юлий Медичи, той се обърналъ къмъ известни флорентийци, въ това число и къмъ Макиавели, за съветъ, какъ да организира управлението, а следъ нѣколко време бившия секретарь на Синьорията получилъ и една скромна дипломатическа служба. Въ това време започнала и истинската литературна кариера на Макиавели. Юлий Медичи му порѫчалъ да напише историята на Флоренция. Той започналъ работата въ 1520 г., и въ сѫщото време една любителска трупа играла неговата комедия „Мандрагора“. Пиесата, написана на рискованъ, по сегашни разбирания, сюжетъ имала толкова голѣмъ успѣхъ, че папа Левъ X повикалъ въ Римъ артиститѣ, за да види пиесата. За нея нѣкой казалъ, че това е комедия на онова общество, трагедията на което се явява „Князътъ“. Макиавели проявилъ тукъ истински талантъ на драматургъ, и Волтеръ поставялъ „Мандрагора“ по-високо отъ пиеситѣ на Аристофана.

Политиката на Медичитѣ, особенно външната, създавала много недоволства, и на 26 априлъ 1527 г. избухналъ бунтъ. Медичитѣ успѣли да го потушатъ, но на 16 май тѣ били изгонени и била провъзгласена републиката. Макиавели се намиралъ въ това време въ Чивита-Векиа, наблизо до театъра на друга много по-потресающа драма — разграбването на Римъ отъ германски и испански войски. Въ допълнение на бедствието чума опустошавала Италия. Само въ Флоренция умирали ежедневно до 300 души. Бавно, възседналъ на муле, съпровежданъ отъ своя слуга минавалъ Макиавели, за последенъ пѫть връщайки се въ Флоренция, презъ своята прекрасна родина. Той чувствалъ пристѫпа на болестьта, старческата отпадналость, вълнувайки се отъ неизвестностьта, която го очаква при новия порядъкъ. Него го очаквало недовѣрието на републиканцитѣ къмъ републиканеца, служещъ после на Медичитѣ, очаквала го месецъ следъ завръщането си дома и смъртьта.

Името на Макиавели отдавна е станало прозвище на лицемери, предатели, безнравствени политици. За „широката публика“ Макиавели е теоретик и едва ли не изобретател на „макиавелизма“ — изкуство за политическа хитрости и лъжа, която не се гнуси от никакви средства. Колко би се учудил скромният секретар и дипломат на Флорентинската Синьория, ако би чул тези съждения за себе си, с каквито са пълни хилядите книги, изучаващи неговия живот и особено неговите съчинения. Той би се учудил преди всичко на вниманието, с което не се удостояват мнозина хора от неговия век, с които не би посмял да се равнява.

Николо Макиавели живял в един от най-блестящите и драматични периоди на европейската история. Между 1469 и 1527 г. — годините на неговото раждане и смърт — се заключава апогеят на Ренесанса, политически и културен. На фона на военната борба, установяваща новото европейско равновесие, обгърнало с особена сила Италия, на фона на великолепното изкуство, посред тълпа крале, папи, принцове, кондотери, писатели, артисти, изпълнящи историческата сцена също с поразително изобилие на ярки и блестящи личности, — фигурата на Макиавели останала почти незабелязана за съвременниците. Той бил човек от местния флорентински кръг, макар и да обходил цяла Европа, изпълнявайки дипломатическите мисии на правителството на малката италианска република и може би щеше да изчезне за потомството, ако през последните десет години от живота си не беше помислил да събере в малката си книга „Князът“^[1] тези политически правила, от които се ръководели всички „князе“, всички държавници на онова време.

Макиавели не изнамерил „макиавелизма“, той само пръв записал това, което правели, мислели и говорели политиците на неговото време (дори и в много по-късни времена). И книгата, която после толкова пъти била обявявана за страшен катехизис на злото, изчадие на политическия ад, минала почти незабелязана при своето появяване. Макиавели я написал с практическа цел — да обърне върху себе си вниманието на урбинския херцог Лаврентий, този, чийто черти е увековечил Микеланджело на знаменития мавзолей Медичи във Флоренция. Макиавели бил в немилост и искал да получи от херцога някаква служба. Това не му се удало. Херцогът не обърнал на просителя никакво внимание. Знаменитата книга даже не била напечатана, докато бил жив авторът. Приятелите на Макиавели я чели в ръкопис, но също равнодушно. По-голям успех имал друг политически трактат на Макиавели — коментарът към Тит Ливий.

Ние почти нищо не знаем за първите тридесет години от живота на Николо Макиавели. Той бил син на обеднял флорентински дворянин и детство и юношество прекарал в родния град. Двадесет и девет годишен той постъпил на служба в канцеларията на „Синьорията“ и бил командирован към десетия магистрат, който завеждал външните и военните работи на републиката. В продължение на 14 години, докато не се върнали на власт Медичите, той изпълнявал редица дипломатически мисии и почти през цялото време се намирал в пътуване — ту по Италия, ту по другите страни на Европа. Флоренция воювала с Пиза, папите водели война ту в съюз, ту против Франция, Испания, италианските държавици враждували помежду си. За дипломатическа работа се откривала широка арена, но интересно е, че на тая почва флорентинският посланик не проявил никакъв особен „макиавелизъм“. Той бил честен, даже рядко честен човек по това време, предан на интересите на своята държава, умен, наблюдателен и Синьорията ценяла в него, изглежда, преди всичко качествата на чиновник, на когото напълно може да се довери.

Службата била зле платена и твърде често Макиавели оставал без пари в своите дипломатически пътувания. Молбите за получаване суми за командировки и представителство изпълват писмата на Макиавели до Синьорията. „Ние ще отпътуваме от Лион, вероятно утре — пише напр. Макиавели през време на своята първа мисия при френския двор (1590 г.). — Закъснението стана, защото пристигнахме без всякакви средства. Трябваше да се намерят коне, дрехи, слуги. Малката ни заплата и големите разходи, които сме принудени да правим, ни поставят в тежки затруднения.“ А между другото противниците на флорентинците — пизанците, които също търсели подкрепата на френския крал, действували с най-сигурното оръжие — дукатите. „Нека ни позволи Синьорията да й напомним, че е необходимо да намерим приятели тук, които биха се заинтересували от нашите работи по съображения много по-силни, отколкото обикновената дружба“ — пише Макиавели в друго писмо. След две години, изпратен при Цезар Борджия, когато последният започнал завладяването на Италия, Макиавели от Милано моли Синьорията да му изпрати пари. „Няма с какво да храня своите трима слуги и три коня, които не могат да живеят само с обещания. Аз вече похарчих 70 дуката и почнах да правя дългове. Аз мога да живея за сметка на двора, но това не съответствува на моето достойнство, нито на характера ми. Представете си как съм удовлетворен по необходимост, искайки три дуката у едного, четири у другиго.“

Мисията на Макиавели при Цезар продължила три месеца и за своите преговори с него посланикът подробно донася на Синьорията. Срещите между тия двама хора имат почти символичен характер за епохата. В действителност, наред със сина на Александър Борджия, за когото папата готвел корона на новия Цезар, флорентинският секретар бил скромна фигура. „Той е среден на ръст, слаб, с малка глава и остро, сухо лице, където се издават костеливи ябълки. Има черни, проницателни очи, винаги е жив и обича и умее да говори. Цезар мъчно ще се убеди само с обещания за дружба. На въпросите на Цезар Макиавели отговаря уклончиво и след всеки разговор пише подробни донесения на началството“.

Дипломацията, която можела да удовлетвори всяка истинска „макиавелистическа“ натура, не се харесвала на флорентинския посланик. През време на почти всяка своя мисия, той молел час по-скоро да го върнат. Военното дело много повече привличало Макиавели. В края на XV век Италия била пълна с „кондотери“, началници на наемни отряди, сражаващи се на оная страна, която по-добре плаща. „Тези командири — пише после Макиавели — прибягваха към хиляди хитрости, за да продължат войната, и когато мирът най-после настъпваше, те събираха своите хора и ограбваха цели провинции“. „Сражението — говори той на друго място — не представлява никаква опасност. Сражаваха се винаги на коне, добре защитени от ударите, и ако попаднат в плен, то животът им беше обезпечен. Пленниците ги пускаха много скоро. Нека градът се бунтува двадесет пъти, той никога не бива разрушаван; жителите си запазват своето имущество и единственото нещо, което ги заплашва — това е контрибуцията“. Макиавели добре познавал цената на наемната войска от чужденци и след дълги усилия той успял да убеди Синьорията да образува армия от флорентински поданици. Цялата зима на 1506 г. той прекарал в пътуване по републиката, вербувайки хора и образувайки от тях полкове. Ролята на организатор на армия му се харесвала много повече, отколкото дипломатическата кариера, и Синьорията му указвала в това поприще пълно доверие. Новата армия, при първите боеви изпитания, не оправдала надеждите.

Макиавели впрочем бил скоро отзован от своята любима работа. Синьорията го изпратила посланик при папа Юлий II, приемника на Александър Борджия, който продължавайки делото на Цезар Борджия, искал да възвърне под властта на светия престол откъсналите се италиански земи. Папата искал от Флоренция разрешение да премине през нейната територия със своите войски и да му отстъпи кондотера Марко Колона, който служел у Синьорията. Макиавели много видял през своя век, но самия папа да тръгва на военен поход начело на своите войски, това било невиждано дотогава зрелище. Юлий II започнал похода, след като поръчал преустройването на черквата Св. Петър по плана на Бралсанте и поръчал на Микеланджело направата на своята бъдеща гробница. Седемдесетгодишен старик, той яздил на кон, облечен в прост стихар. След него вървяла свитата и 22 кардинали. Пред папата носели Разпятието и чашата със Светите дарове. Макиавели в своите доклади описва този удивителен поход през цяла Италия. При всяка почивка се появявали всевъзможни лъжливи слухове. „Моя длъжност — пише Макиавели — е да слушам всички и да говоря на всекиму, че той е прав. Аз действам така, понеже не ми е още ясно, какво именно е угодно на правителството на ваша светлост и аз не зная какви са вашите намерения“.

Обширните доклади на Макиавели са пълни с много интересни наблюдения за страните, които е посещавал. След четвъртото пътуване във Франция той нахвърля цяла „Картина на Франция“, характеризира я като „приятна страна и с лек живот“. В Германия го поразява редът и стабилността на държавните учреждения и Макиавели се интересува изключително от нравите, икономическия и политическия живот на народите. Той е съвършено равнодушен към природата и изкуството.

Дипломатическата кариера на Макиавели се свършила след възвръщането на Медичите. Той попаднал в затвора заедно с другите деятели на републиканския режим, но бил скоро освободен. Върху него не тежали никакви грехове и Медичите не могли да имат нищо против него. Той се заселил в своята малка вила, недалеч от Флоренция. Селската пустота, нуждата, отсъствието на общество го угнетявали. „Аз се старая да попреча на моя мозък да плесеняса — пише той на своя приятел и покровител Ветори. — Вечер, връщайки се в своя кабинет, аз свалям от себе си, нечистите и прашни селски дрехи и обличам придворния или служебен костюм. С него аз прониквам в древното светилище на великите хора от древността“. Макиавели не блаженствал от четенето на древните автори. Той съобщава на Ветори в едно писмо от 10 декември 1513 г., че е написал една книга, от която Медичите могат да видят, ако пожелаят да я прочетат, че не е проспал 15 годишния живот, посветен на държавни работи. Всеки е длъжен да се възползва от човека, отдавна имащ такъв опит. Лаврентий Медичи, на когото Макиавели посветил своя труд „Князът“, може би и не прочел книгата.

Когато след смъртта на Лаврентий, начело на управлението застанал неговият брат, кардинал Юлий Медичи, той се обърнал към известни флорентинци, в това число и към Макиавели, за съвет как да организира управлението, а след някое време бившият секретар на Синьорията получил и една скромна дипломатическа служба. В това време започнала и истинската литературна кариера на Макиавели. Юлий Медичи му поръчал да напише историята на Флоренция. Той започнал работата през 1520 г., и в същото време една любителска трупа играла неговата комедия „Мандрагора“. Пиесата, написана с рискован по сегашни разбирания сюжет, имала толкова голям успех, че папа Лев X повикал в Рим артистите, за да види пиесата. За нея някой казал, че това е комедия на онова общество, трагедията на което се явява „Князът“. Макиавели проявил тук истински талант на драматург, и Волтер поставял „Мандрагора“ по-високо от пиесите на Аристофан.

Политиката на Медичите, особено външната, създавала много недоволства и на 26 април 1527 г. избухнал бунт. Медичите успели да го потушат, но на 16 май те били изгонени и била провъзгласена републиката. Макиавели се намирал в това време в Чивита Векиа, наблизо до театъра на друга много по-потресаваща драма — разграбването на Рим от германски и испански войски. В допълнение на бедствието, чума опустошавала Италия. Само във Флоренция умирали ежедневно до 300 души. Бавно, възседнал на муле, съпровождан от своя слуга минавал Макиавели, за последен път връщайки се във Флоренция през своята прекрасна родина. Той чувствал пристъпа на болестта, старческата отпадналост, вълнувайки се от неизвестността, която го очаква при новия порядък. Него го очаквало недоверието на републиканците към републиканеца, служещ после на Медичите, очаквала го месец след завръщането си дома и смъртта.