Р. Словцов
Цезар Борджия

Р. Словцов
Цезаръ Боржиа

В самото свое име Цезар Борджия виждал знамение на съдбата и за свой девиз взел знаменитите думи — „Цезар или нищо“. Името на великия завоевател — символ на слава и сила — придавало на неговите честолюбиви мечти мистическа увереност. На своята парадна шпага Цезар Борджия заповядал да изгравират сцената на Рубикон и скоро сам преминал своя Рубикон. Тази решителна стъпка станала първото и най-ужасното от престъпленията на Цезар Борджия — убийството на най-големия му брат Джовани, папски полковник и хоругвоносец на църквата. Цезар — тогава двадесетгодишен — бил епископ и кардинал, но мечтаел за корона, а не за тиара. А на този път стоял брат му, когото папа Александър Борджия избрал за изпълнител на своите планове — тези същите, които лелеел и Цезар. Той желаел да създаде в Италия нова, своя династия, да запази за своето семейство тези земи, богатства и власт, каквито му давало в ръцете избирането — нечувано по корупция — на папския престол. Александър шести — това въплъщение на всички пороци — горещо обичал своите деца.

Четири дни той оплаквал убития Джовани, не ял нищо и никого не искал да види. Тогава може би само той единствен подозирал кой е убиецът. Другите започнали да го назовават шепнешком едва след няколко месеца, в това число Макиавели съобщавал за пусналите се слухове в Рим на Флорентинската Синьория. По-късно в знаменитата книга „За държавата“ той писал: „Всеки разбира колко похвално е за държавния глава да запази вярност, да действува правдиво, без коварство. Но опитът на нашето време ни убеждава, че само онези царе успяват да свършат велики дела, които не държат на своята дума, умеят да излъжат другите и да победят тия, които им се доверяват честно“. Макиавели рисувал тук портрета на Цезар Борджия и неговата политика в ония кратки години, когато той с меч, отрова, вероломство осъществявал своята мечта и тая на Александър VI — да стане господар на Италия, да замени властта на малките князе с абсолютната монархия на Борджиите.

На 7 август 1498 г. свещената колегия свалила от кардинала Цезар Борджия неговия сан.

Папата в посланието към колегията намеквал, че безпътният живот на неговия син дискредитира църквата и затова, за спасението на неговата душа, трябва да го освободи от духовните обети. В същия този ден, когато Цезар хвърлял кардиналската шапка, посланикът на френския крал Людвик XII му връчил грамота със звание херцог Валентиноа, с всички права на херцогство. Малко преди това Александър VI и Людвик XII сключили таен договор. Папата разтрогнал брака на краля с Жана Валуа, разрешил му да се ожени за Ана Бретонска и признал правата на краля върху миланското херцогство. В замяна на това Людвик XII се задължил да помогне на папата в неговия поход против князете Романи и другите италиански князе, давал на Цезар отряд отбрани рицари и 20,000 ливри рента.

Но преди да започне войната, Цезар отишъл във Франция да се ожени. Кралят сватосал новия херцог с Шарлота Арагонска. Цезар се интересувал малко от невястата, а повече от укрепване съюза с Франция. Шарлота, която обичала друг мъж, също останала равнодушна към прелестите на младия хубавец, който поразил френския двор с необикновения си разкош. Говорили впрочем, че при Борджиите се изразходвала повече коприна и бархет, отколкото за целия предишен век. Сватбата станала в Блуа. Френската армия се формирала наблизо до Лион. Людвик XII готвел поход към Милано. Цезар трябвало едновременно да нахлуе в Романя. Когато той напуснал Блуа, Шарлота била бременна. Цезар никога не видял повече своята млада жена.

През октомври 1499 г. Александър VI обявил, че неговите васали в Романя, не плащайки данъци на папския престол, се лишават от своите права и техните владения минават към църквата. Войската на Цезар — от отбрани френски и испански кондотери — стояла вече под Милано и щом папата намерил предлог за война, Цезар потеглил на юг. На 27 ноември херцог Валентиноа влязъл триумфално в Имола, първия завоюван град. Започнатата война продължила почти четири години.

През тия години Цезар проявил не само качествата на пълководец, но и всички ония свойства, които направили от него образец на „господар“ в епохата на лицемерието, честолюбието и отсъствието на всякакви морални норми. Цезар играл своята роля с майсторството на голям артист и след кървавата разправа с Орсини той получил в подарък вързоп месо. Това било от Изабела д’Есте, маркиза Мантуанска, която отдавала дължимото на своя приятел.

Борбата не свършила с триумф за Цезар, той не останал обединител на Италия може би по проста случайност. „Аз всичко предвидих, освен своята болест“ — говорел Цезар на Макиавели по-късно вече пленник на папа Юлий II. Трудно е да се каже, разбира се, как биха тръгнали събитията, ако Александър VI и Цезар случайно не изпили от отровното вино, приготвено за кардинал Корнето. Смъртта на Александър VI била тежък удар за Цезар. Но отровата, която погубила старика папа, не сломила Цезар, а само временно го приковала на легло. В Романя останала неговата армия и чувствайки зад себе си тази сила, Цезар веднага след смъртта на папата отправил своя верен адютант Микелото във Ватикана да задигне папската хазна — 300,000 златни дуката. Кардинал камерлинг Казанова не дал веднага ключовете на съкровището. Микелото му опрял до гърлото стилета и старикът показал и мястото, където се пазели скъпоценностите на светия престол. Натоварени с цяло богатство войниците на Микелото се върнали при Цезар. Той веднага изплатил заплатите на своите наемници и си осигурил от свещената колегия правото, до избирането на новия папа, да остане началник на папската армия.

В конклава Цезар поддържал кандидатурата на 82 годишния кардинал Пиколомини, отпаднал, болен старик. Този избор му давал преднина. Той водел едновременно преговори за съюз и с испанци, и с французи.

Пиколомини бил избран и встъпил на престола под името Пий III, но това не донесло на Цезар желаното успокоение. След смъртта на Александър Борджия се раздвижили всички негови врагове. Венецианци потеглили към Романя, испанският крал, като узнал, че Цезар се сговаря с французите, отзовал от неговите войски кондотерите испанци; в самия Рим народът, особено привържениците на Орсини — главните противници на Борджиите — нападнали двореца на Цезар. Той успял да се спаси чрез подземния вход във Ватикана, където папата бащински посрещнал своя хоругвоносец и му дал убежище в замъка св. Ангел. Изглеждало, че щастието не е съвсем напуснало Цезар. Но след три дни умрял Пий III, който бил само три недели папа. Трябвало да започне отново своята игра, но тя изглеждала вече доста трудна. Конклавът, едва събрал се, веднага провъзгласил за папа Юлиан де Ровере — Юлий II, най-злия враг на семейството Борджия. Цезар не пречил на неговия избор — той знаел, че Ровере е честен човек, и се надявал на неговата благодарност. Тук той се излъгал. Три недели след конклава Цезар бил пленник на новия папа. Хвърлили го в кулата на Борджия, където няколко години преди това в негово присъствие бил удушен херцог Бишели, мъж на Лукреция, сестрата на Цезар.

Тук, в голямата тъмна зала с решетки на стъклата, приел той Макиавели и водел с него разговор, който — се видял на флорентинеца — „дълъг като хиляда години“. Цезар отново бил болен, не от отрова този път, а от изостряне на своята „френска“ болест. „Аз имам армия, крепости, съюзници, пари и воля. Аз вярвам в победата и в себе си.“

Цезар оздравял и по молба на испанците Юлий II го пуснал на свобода. Той заминал за Неапол — градът се намирал тогава под властта на Испания — и предложил своите услуги на Фердинанд Католика: той ще му помогне да завоюва Италия и да отмъсти на този, който го предаде. Вицекралят Гонзалве Кордуански приел предложението и Цезар започнал да събира войска. Разчитали да потеглят по морски път за Пиза, обсадена от флорентинците и после да отидат към Флоренция. На 27 май 1504 г. всичко било готово. Цезар се простил с Гонзалве и се отправил за пристанището. На вратата на двореца на вицекраля обаче го задържала въоръжена стража. Гонзалве не казал на Цезар, че Фердинанд е сключил съюз с папата и всички планове на Цезар пропадали. Три месеци той чакал в неаполитанския затвор решението на своята съдба. Най-после Фердинанд заповядал да преместят Цезар в Испания, на вечно заточение. Галерата отплувала през нощта, под охраната на няколко кораба. Капитанът позволил на Цезар да се изкачи на мостчето на галерата. Бледен, цял в черно, без оръжие и скъпоценности той гледал за последен път как постепенно бледнеят огньовете на брега на Италия, над която бе искал да властвува.

Испанец по произхождение, Цезар Борджия никога не бил в страната на своя баща; в тая страна, епископ на която той станал още като 15 годишно дете. По странна ирония на съдбата пленника затворили във Валенсия, неговия бивш епископски град, на когото някога Александър Борджия съобщавал за назначаването на епископ „протонатариуса Цезар Борджия, известен със своите заслуги, добродетели и познания.“ Сега го прекарали през града под стража към крепостта и го затворили в най-високата кула. Цезар, изглежда, бил окончателно сломен. В Рим за неотдавнашния всемогъщ херцог измисляли каламбури, играейки си с думите „Цезар“ или „нищо.“

Но сам той не се предавал: докато той е жив оставала и надеждата, че ще се изпълни заключеното в неговото име предопределение на съдбата. И след няколко месеца Цезар направил опит за бягство, твърде коварен и смел. Цезар повикал при себе си началника на крепостта и се опитал да го удуши, като се надявал, че с неговите дрехи и ключове може да излезе от крепостта. Цезар не съобразил едно — че няма предишната физическа сила. Опитът не сполучил.

След няколко дни Цезар бил преместен в друг затвор, в Медина дел Кампо. Затварянето продължило повече от година. Той не знаел, че в това време умряла Изабела Кастилска, завещавайки на своя мъж, испанския крал Фердинанд Арагонски, Кастилия. За нея претендирал и Филип Красиви, син на австрийския император Максимилиан, като заплашвал Фердинанд с война. От друга страна, вицекралят на Неапол, Гонзалве, искал да се отдели от Испания. Фердинанд намислил тогава да назначи своя племенник Цезар Борджия за началник на своите войски и да го прати в Италия, против Гонзалве. Когато Филип Красиви узнал за тоя проект, той сам започнал тайни преговори с Борджия чрез своя емисар, граф Бенавенте. Щастливата звезда като че ли отново изгрявала над тъмницата на Цезар. Могъщи монарси на Европа все още държали на него, виждали в пленника велик воин. Разбира се, най-лесно му било да приеме предложението на Фердинанд. Но Цезар го примамвала Италия, а тук той не искал да се връща слуга на испанците. Той забавял да даде отговор на краля, като подготвял своето бягство.

Съучастник му бил духовникът на граф Бенавенте, който подкупил един от надзирателите на затвора. В определената за бягството нощ той извел Цезар на плоския покрив на кулата. Те привързали въжето за един каменен зъбец над рова и надзирателят започнал пръв да се спуска. Но въжето се оказало много късо. Беглецът паднал в рова и си счупил краката. Неговите стонове вдигнали тревога в крепостта. Тогава Борджия се хванал за въжето и започнал да се спуска надолу. В тоя момент началника на затвора достигнал до кулата, видял въжето и го прерязал. Но нишката на живота на Цезар не се прекъснала — той бил вече близко до земята. Той паднал в рова, пълен с тиня, счупил си ръката, обаче допълзял и стигнал до мястото, където го очаквали конете на Беневенте. След един час беглецът бил в замъка на графа.

Един месец след това, подхвърляйки се на много опасности, той пристигнал в Памплона, столицата на Жан д’Албре, наварски крал, брат на жена му. Оттука той отново предложил своите услуги на императора Максимилиан. Жан д’Албре, назначил Цезар за началник на своите войски — той сам бил съюзник на императора против Франция и Испания — и очаквайки отговора на Максимилиан, Цезар тръгнал в поход против Етиен де Бомон, разбунтувал се васал на Жан д’Албре. Наварците обсадили крепостта Виана. През нощта на 12 март 1507 г. в лагера на Борджия се вдигнала тревога — отрядът на Бомон нападнал лагера. Цезар излязъл от палатката страшно разгневен, възседнал коня си и се хвърлил срещу неприятеля. Неговата свита останала далече след него. Пехотинците на Бомон, като видели препускащия самичък конник, му устроили засада. Той се отбранявал един против десет души, убил трима, но ризницата се откопчала и един войник ударил Цезар под мишницата. Копието стигнало до самото сърце. Другите войници го доубили, без да знаят дори с кого имат работа, смъкнали от него хубавото оръжие и дрехи и избягали. Голият труп, облян в кръв — на него имало 22 рани — лежал на каменистото поле. Едва сега съдбата турила край на тоя удивителен живот. Цезар станал нищо.

Въ самото свое име Цезаръ Боржиа виждалъ знамение на сѫдбата и за свой девизъ взелъ знаменититѣ думи — „Цезаръ или нищо“. Името на великия завоеватель — символъ на слава и сила — придавало на неговитѣ честолюбиви мечти мистическа увѣреность. На своята парадна шпага Цезаръ Боржиа заповѣдалъ да изгравиратъ сцената на Рубиконъ, и скоро самъ преминалъ своя Рубиконъ. Тази решителна стѫпка станала първото и най-ужасното отъ престѫпленията на Цезаръ Боржиа — убийството на най-голѣмия му братъ Джовани, папски полковникъ и хоругвоносецъ на църквата. Цезаръ — тогава двадесеть годишенъ — билъ епископъ и кардиналъ, но мечталъ за корона, а не за тиара. А на този пѫть стоялъ брата му, когото папа Александъръ Боржиа избралъ за изпълнителъ на своитѣ планове — тѣзи сѫщитѣ които лелѣялъ и Цезаръ. Той желалъ да създаде въ Италия нова, своя династия, да запази за своето семейство тѣзи земи, богатства и власть, каквито му давало въ рѫцетѣ избирането — нечувано по корупция — на папския престолъ. Александъръ шести — това въплощение на всички пороци — горещо обичалъ своитѣ деца.

Четири дни той оплаквалъ убития Джовани, не ялъ нищо и никого не искалъ да види. Тогава, може би, само той единственъ подозиралъ, кой е убиеца. Другитѣ започнали да го назоваватъ шепнишкомъ едва следъ нѣколко месеца, въ това число Макиавели съобщавалъ за пусналитѣ се слухове въ Римъ на Флорентинската Синьория. По-късно въ знаменитата книга „За държавата“ той писалъ: „Всѣки разбира, колко похвално е за държавния глава да запази вѣрность, да действува правдиво, безъ коварство. Но опита на нашето време ни убеждава, че само онѣзи царе успѣватъ да свършатъ велики дѣла, които не държатъ на своята дума, умѣятъ да излъжатъ другитѣ и да победятъ тия, които имъ се довѣряватъ честно“. Макиавели рисувалъ тукъ портрета на Цезаръ Боржиа и неговата политика въ ония кратки години, когато той съ мечъ, отрова, вѣроломство осѫществявалъ своята мечта и тая на Александръ VI — да стане господарь на Италия, да замѣни властьта на малкитѣ князе съ абсолютната монархия на Боржиитѣ.

На 7 августъ 1498 г. свещената колегия свалила отъ кардинала Цезаръ Боржиа неговия санъ.

Папата въ посланието къмъ колегията намеквалъ, че безпѫтния животъ на неговия синъ дискредитира църквата и затова за спасението на неговата душа трѣбва да го освободи отъ духовнитѣ обети. Въ сѫщия този день, когато Цезаръ хвърлялъ кардиналската шапка, посланика на френския краль Людвикъ XII му връчилъ грамота съ звание херцогъ Валентинуа, съ всички права на херцогство. Малко преди това Александръ VI и Людвикъ XII сключили таенъ договоръ. Папата растрогналъ брака на краля съ Жана Валуа, разрешилъ му да се ожени съ Ана Бретонска и призналъ правата на краля върху миланското херцогство. Въ замѣна на това Людвикъ XII се задължилъ да помогне на папата въ неговия походъ противъ князетѣ Романи и другитѣ италиянски князе, давалъ на Цезаръ отрядъ отбрани рицари и 20,000 ливри рента.

Но преди да започне войната, Цезаръ отишелъ въ Франция да се ожени. Кральтъ сватосалъ новия херцогъ съ Шарлота Арагонска. Цезаръ се интересувалъ малко отъ невѣстата, а повече отъ укрепване съюза съ Франция. Шарлота, която обичала другъ мѫжъ, сѫщо останала равнодушна къмъ прелеститѣ на младия хубавецъ, който поразилъ френския дворъ съ необикновения си разкошъ. Говорили, впрочемъ, че при Боржиитѣ се изразходвала повече коприна и бархатъ, отколкото за цѣлия предидющи вѣкъ. Сватбата станала въ Блуа. Френската армия се формирала наблизо до Лионъ. Людвикъ XII готвѣлъ походъ къмъ Милано. Цезаръ трѣбвало едновременно да нахлуе въ Романя. Когато той напусналъ Блуа, Шарлота била бременна. Цезаръ никога не видѣлъ повече своята млада жена.

Въ октомврий 1499 г. Александръ VI обявилъ, че неговитѣ васали въ Романя, не плащайки данъци на папския престолъ, се лишаватъ отъ своитѣ права и тѣхнитѣ владения минаватъ къмъ църквата. Войската на Цезаря — отъ отбрани френски и испански кондотери — стояла вече подъ Милано и щомъ папата намѣрилъ предлогъ за война, Цезаръ потеглилъ на югъ. На 27 ноемврий херцогъ Валентинуа влѣзалъ триумфално въ Имола, първия завоюванъ градъ. Започнатата война продължила почти четири години.

Презъ тия години Цезаръ проявилъ не само качествата на полководецъ, но и всички ония свойства, които направили отъ него образецъ на „господарь“ въ епохата на лицемѣрието, честолюбието и отсѫствието на всѣкакви морални норми. Цезаръ игралъ своята роля съ майсторството на голѣмъ артистъ, и следъ кървавата разправа съ Орсини той получилъ въ подаръкъ вързопъ месо. Това било Изабела д’Есте, маркиза Мантуанска, която отдавала дължимото на своя приятель.

Борбата не свършила съ триумфъ за Цезаря, той не останалъ обединитель на Италия, може би, по проста случайность. „Азъ всичко предвидихъ, освенъ своята болесть“ — говорѣлъ Цезаръ на Макиавели по-късно вече пленникъ на папа Юлий II. Трудно е да се каже, разбира се, какъ биха тръгнали събитията, ако Александръ VI и Цезаръ случайно не изпиха отъ отровеното вино, приготвено за кардиналъ Корнето. Смъртьта на Александръ VI била тежъкъ ударъ за Цезаръ. Но отровата, която погуби старика папа, не сломи Цезаръ, а само временно го прикова на леглото. Въ Романя остана неговата армия, и чувствайки задъ себе си тази сила, Цезаръ веднага следъ смъртьта на папата, отправи своя вѣренъ адютантъ Микелото въ Ватикана да задигне папската хазна — 300,000 златни дуката. Кардиналъ — камерлингъ Казанова не далъ веднага ключоветѣ на съкровището. Микелото му опрѣлъ до гърлото стилета и старикътъ показалъ и мѣстото, кѫдето се пазели скѫпоценноститѣ на светия престолъ. Натоварени съ цѣло богатство войницитѣ на Микелото се върнали при Цезаря. Той веднага изплатилъ заплатитѣ на своитѣ наемници и си осигурилъ отъ свещенната колегия правото, до избирането на новия папа, да остане началникъ на папската армия.

Въ конклава Цезаръ подържалъ кандидатурата на 82 годишния кардиналъ Пиколомини, отпадналъ, боленъ старикъ. Този изборъ му давалъ преднина. Той водѣлъ едновременно преговори за съюзъ и съ испанци и съ френци.

Пиколомини билъ избранъ и встѫпилъ на престола подъ името Пий III, но това не донесло на Цезаря желаното успокоение. Следъ смъртьта на Александъръ Боржиа се раздвижили всички негови врагове. Венецианци потеглили къмъ Романя, испанския кралъ, като узналъ, че Цезаръ се сговаря съ френцитѣ, отзовалъ отъ неговитѣ войски кондотеритѣ — испанци; въ самиятъ Римъ народа, особенно привърженицитѣ на Орсини — главнитѣ противници на Боржиитѣ — нападнали двореца на Цезаръ. Той успѣлъ да се спаси чрезъ подземния входъ въ Ватикана, кѫдето папата бащински посрещналъ своя хоругвоносецъ и му далъ убежище въ замъка св. Ангелъ. Изглеждало, че щастието не е съвсемъ напуснало Цезаръ. Но следъ три дни умрѣлъ Пий III, който билъ само три недѣли папа. Трѣбвало да започне отново своята игра, но тя изглеждала вече доста трудна. Конклава, едва събралъ се, веднага провъзгласилъ за папа Юлианъ де Ровере — Юлий II, най-злия врагъ на семейството Боржиа. Цезаръ не пречилъ на неговия изборъ — той знаелъ, че Ровере е честенъ човѣкъ, и се надявалъ на неговата благодарность. Тукъ той се излъгалъ. Три недѣли следъ конклава Цезаръ билъ пленникъ на новия папа. Хвърлили го въ кулата на Боржиа, кѫдето нѣколко години преди това, въ негово присѫтствие билъ удушенъ херцогъ Бишели, мѫжъ на Лукреция, сестрата на Цезаръ.

Тука, въ голѣмата тъмна зала съ решетки на стъклата, приелъ той Макиавели и воделъ съ него разговоръ, който, — се видѣлъ на флорентинеца — „дълъгъ като хиляда години“. Цезаръ отново билъ боленъ, не отъ отрова този пѫть, а отъ изостряне на своята „френска“ болесть. „Азъ имамъ армия, крепости, съюзници, пари и воля. Азъ вѣрвамъ въ победата и въ себе си.“

Цезаръ оздравѣлъ, и по молбата на испанцитѣ, Юлий II го пусналъ на свобода. Той заминалъ за Неаполъ — града се намиралъ тогава подъ властьта на Испания — и предложилъ своитѣ услуги на Фердинандъ Католика: — той ще му помогне да завоюва Италия и да отмѫсти на този, който го предаде. Вице-краля Гонзалве Кордуански приелъ предложението и Цезаръ започналъ да събира войска. Разчитали да потеглятъ по морски пѫть за Пиза, обсадена отъ флорентийцитѣ и после да отидатъ къмъ Флоренция. На 27 май 1504 год. всичко било готово. Цезаръ се простилъ съ Гонзалве и се отправилъ за пристанището. На вратата на двореца на вице-краля, обаче, го задържала въорѫжена стража. Гонзалве не казалъ на Цезаръ, че Фердинандъ е сключилъ съюзъ съ папата и всички планове на Цезаръ пропадали. Три месеци той чакалъ въ неаполитанския затворъ решението на своята сѫдба. Най-после Фердинандъ заповѣдалъ да премѣстятъ Цезаръ въ Испания, на вѣчно заточение. Галерата отплувала презъ нощьта, подъ охраната на нѣколко кораба. Капитанътъ позволилъ на Цезаръ да се изкачи на мостчето на галерата. Бледенъ, цѣлъ въ черно, безъ орѫжие и скѫпоценности той гледалъ за последенъ пѫть, какъ постепенно бледнеятъ огньоветѣ на брѣга на Италия, надъ която искаше да властвува.

Испанецъ по произхождение, Цезаръ Боржиа никога не е билъ въ страната на своя баща; въ тая страна, епископъ на която той станалъ още като 15 годишно дете. По странна ирония на сѫдбата, пленика затворили въ Валенция, неговия бившъ епископски градъ, на когото нѣкога Александъръ Боржиа съобщавалъ за назначаването на епископъ „протонатариуса Цезаръ Боржиа, известенъ съ своитѣ заслуги, добродетели и познания.“ Сега го прекарали презъ града подъ стража къмъ крепостьта и го затворили въ най-високата кула. Цезаръ, изглежда, билъ окончателно сломенъ. Въ Римъ за неотдавнашния всемогѫщъ херцогъ измисляли каламбури, играейки си съ думитѣ „Цезаръ“ или „нищо.“

Но самъ той не се предавалъ: — докато той е живъ оставала и надеждата, че ще се изпълни заключеното въ неговото име предопредѣление на сѫдбата. И следъ нѣколко месеца Цезаръ направилъ опитъ за бѣгство, твърде коваренъ и смѣлъ. Цезаръ повикалъ при себе си началника на крепостьта и се опиталъ да го удуши, като се надѣвалъ, че съ неговитѣ дрехи и ключове може да излѣзе отъ крепостьта. Цезаръ не съобразилъ едно — че нѣма предишната физическа сила. Опитътъ не сполучилъ.

Следъ нѣколко дни Цезаръ билъ премѣстенъ въ другъ затворъ, въ Медина делъ Кампо. Затварянето продължило повече отъ година. Той не знаелъ, че въ това време умрѣла Изабела Кастиланска, завещавайки на своя мѫжъ, испанския краль Фердинандъ Арагонски, Кастилия. На нея претендиралъ и Филипъ Красивий, синъ на австрийския императоръ Максимилианъ, като заплашвалъ Фердинанда съ война. Отъ друга страна, вице-краля на Неаполъ, Гонзалве, искалъ да се отдѣли отъ Испания. Фердинандъ намислилъ тогава да назначи своя племенникъ Цезаръ Боржиа за началникъ на свойтѣ войски и да го прати въ Италия, противъ Гонзалве. Когато Филипъ Красивий узналъ за тоя проектъ, той самъ започналъ тайни преговори съ Боржиа чрезъ своя емисаръ, графъ Бенавенте. Щастливата звезда, каточе ли, отново изгрѣвала надъ тъмницата на Цезаръ. Могѫщи монарси на Европа все още държали за него, виждали въ пленника великъ воинъ. Разбира се, най-лесно му било да приеме предложението на Фердинандъ. Но Цезаръ го примамвала Италия, а тукъ той не искалъ да се връща слуга на испанцитѣ. Той забавялъ да даде отговоръ на краля, като подготвялъ своето бѣгство.

Съучастникъ му билъ духовника на графъ Бенавенте, който подкупилъ единъ отъ надзирателитѣ на затвора. Въ опредѣлената за бѣгството нощь той провѣлъ Цезаръ на плоския покривъ на кулата. Тѣ привързали вѫжето за единъ камененъ зѫбецъ надъ рова и надзирателя започналъ пръвъ да се спуска. Но вѫжето се указало много кѫсо. Бѣглецътъ падналъ въ рова и си счупилъ краката. Неговитѣ стонове повдигнали тревога въ крепостьта. Тогава Боржиа се хваналъ за вѫжето и започналъ да се спуска надолу. Въ тоя моментъ началника на затвора достигналъ до кулата, видѣлъ вѫжето и го пререзалъ. Но нишката на живота на Цезаръ не се прекѫснала, — той билъ вече близко до земята. Той падналъ въ рова, пъленъ съ тиня, счупилъ си рѫката, обаче, допълзѣлъ и стигналъ до мѣстото, кѫдето го очаквали конетѣ на Беневенте. Следъ единъ часъ бѣглеца билъ въ замъка на графа.

Единъ месецъ следъ това, подхвърляйки се на много опасности, той пристигналъ въ Пампелуна, столицата на Жанъ д’Албре, наварски краль, братъ на жена му. Оттука той отново предложилъ своитѣ услуги на императора Максимилианъ. Жанъ д’Албре, назначилъ Цезаръ за началникъ на своитѣ войски, — той самъ билъ съюзникъ на императора противъ Франция и Испания, — и очаквайки отговора на Максимилиана, Цезаръ тръгналъ въ походъ противъ Етиенъ де Бомонъ, разбунтувалъ се васалъ на Жанъ д’Албре. Наварцитѣ обсадили крепостьта Виана. Презъ нощьта на 12 мартъ 1507 г. въ лагера на Боржиа се вдигнала тревога — отряда на Бомонъ нападналъ лагера. Цезаръ излѣзълъ отъ палатката страшно разгнѣвенъ възсѣдналъ коня си и се хвърлилъ срещу неприятеля. Неговата свита останала далече следъ него. Пехотинцитѣ на Бомона, като видѣли препускащия самичъкъ конникъ му устроили засада. Той се отбранявалъ единъ противъ десеть души, убилъ трима, но ризницата се откопчала и единъ войникъ ударилъ Цезаръ подъ мишницата. Копието стигнало до самото сърдце. Другитѣ войници го доубили, безъ да знаятъ дори съ кого иматъ работа, смъкнали отъ него хубавото орѫжие и дрехи и избѣгали. Голиятъ трупъ, облянъ въ кръвь — на него имало 22 рани — лежалъ на каменистото поле. Едва сега сѫдбата турила край на тоя удивителенъ животъ. Цезаръ станалъ нищо.