Р. Словцов
Пастьор

Р. Словцов
Пастьоръ

Сега, когато всеки ученик знае за съществуването на бактериите, поразителна и почти невероятна ни се вижда оная, позната още на сегашните поколения борба, която трябваше да издържи Колумб на този невиждан свят. Пастьор действително откри цял свят, за съществуването на който никой не подозираше до него. Този „пастьоровски свят“ опроверга цяла система представи, установени тогава от науката. За да докаже правилността на своите открития, винаги проверени при опит — Пастьор трябваше да върви почти през целия си живот сред научния скептицизъм, невежествените издевателства и преследвания.

Борбата започнала през декември 1858 г., когато проф. Пуше представил в Парижката Академия на науките своя доклад за „растителните и животинските протоорганизми, появяващи се по пътя на самозараждането“. „Аз мога — заявява Пуше — да извикам на живот микроскопически животни и растения в среда, съвършено лишена от въздух, в която не могат да попадат никакви зародиши на органически вещества.“ Това сензационно заявление развълнувало ученият свят, макар самозараждането да било тогава общопризната теория. Ръкавицата смело приел младият учен Луи Пастьор, ръководител на научните работи в Нормалната висша школа. Той вече много се занимавал с въпроса за ферментацията на захарта и млякото и в тези процеси, които дотогава се считали за механо-химически, той намерил присъствие на живот — участието на микроскопически организми, от никого дотогава не открити и не изследвани.

„Самозараждане няма и не може да има — казвал Пастьор — всеки живот произхожда от друг живот. Нужно е само умението да се открие неговият зародиш. Ако Пуше мисли, че в неговите опити се самозараждат живи същества, то той просто не умее да прави опити. Тези «самозараждащи се» животни и растения се появяват в действителност от оплодяванията, които са попаднали от въздуха при опита.

Откритията на Пастьор се основавали на многочислени опити и той предлагал на своя противник да ги провери и повтори. Така се създала знаменитата в историята на този научен спор експедиция в Алпите. Въздухът на ледниците се отличава с абсолютна чистота и затова напълнените с този въздух и запечатани с голяма осторожност стъклени балони не самозараждат никога живи същества. Напротив, прашният градски въздух носи множество и всякакви спори, тази «зараза», която и предизвиква мнимото «самозараждане».

На 20 септември 1859 г. Пастьор се изкачил на така нареченото «ледено море», близо до Шамони. На гърба на едно муле той натоварил 20 стъкленици — балони. Нито един не се счупил, но на върха се появили неочаквани затруднения. Пламъкът на малката спиртна лампа за запойване на балоните оставал съвършено невидим при ослепителна белина на ледника и вятърът гасял огъня. Не трябвало и да се мисли за запазване на огъня с някакъв къс материя — от нея може да падне прах в балоните: Пастьор изпратил човек в селото с поръчка за специален кран и след два дена се върнал с напълнени, готови за опит балони. Само в един от тях след известно време въздухът помътнял от случайно проникнал зародиш.

Но Пуше не се предавал. Към него се присъединили още двама защитници на «самозараждането», професор Мюсе и Жоли. Те се изкачили на хиляда метра по-високо от Пастьор, на ледника Малодета. За да напълнят тук, на 3000 метра височина, своите четири балона, те неведнъж буквално рискували живота си. Но — какво тържество! — във всичките четири балона станало «самозараждане». Пастьор можел само да повтори онова, което казвал и по-преди:

«Значи, опитите са били направени без нужната осторожност.»

Спорът продължавал дълго. Вестниците и публиката следели с любопитство, при което общите симпатии клонели повече към почтените учени авгури, а смелият новатор давал повод за насмешки и карикатури. Академията на науката турила край на спора, като присъдила на Пастьор премия за неговото изследване върху органическите същества в атмосферата. Пуше поискал назначаването на специална комисия за проверка на всички опити. Комисията била назначена, но професорите — привърженици на «самозараждането» в последния момент се отказали от съда.

В същата година Пастьор завършил своята работа за ферментирането на виното. Той установил по несъмнен начин, че горението, окисляването и пр. на виното се причинява от микроскопически растения и обикновеното загряване на виното до 50 — 60° убива техните зародиши. Все по това време Пастьор открил нов способ за произвеждане на оцет. Това откритие предизвикало горещи възражения от страна на Либих, който доказвал, че немският оцет се образува по друг начин, без всякакво участие на «мнимия микроб». Знаменитият немски учен не за пръв път излизал против разрушителя на механо-химическата теория.

«Разликата на истинската теория от лъжливата — писал Пастьор — се състои в това, че тя е построена на факти и се подчинява на тях. Затова тя може с увереност да приведе нови факти, тъй като те по природа са свързани с първите. С една дума — особеността на истинската теория — тяхната плодотворност.» Една верига от практическа и теоретическа плодотворност обединява цялата работа на Пастьор. Така постепенно той преминавал от изучаване ферментацията на виното, бирата, оцета, към болестите по лозята, копринената буба, после бацилите на сибирската язва, за да свърши най-после с опити над човека. И всеки път, като открива нова вредоносна бактерия, Пастьор намира и противоядието.

* * *

През пролетта на 1881 г. в лабораторията на Пастьор се явил председателят на Меленското земеделско дружество барон де ла Рошет и предложил на учения да направи опити с присаждане против сибирската язва. Предложението се правело по инициативата на ветеринарния лекар на дружеството, Росиньол. На смутения барон Пастьор прочел статията на Росиньол във «Ветеринарен вестник», където същият се надсмивал на «пророка на микробите». Добре — казал Пастьор — аз ще бъда пророк, за да не огорчавам г. Росиньол. Програмата за опита е готова у мен. Нека дружеството остави на мое разположение 60 овни — 25 ще бъдат ваксинирани със сибирска язва и после със серум, а след няколко дена 25 други само със сибирска язва, 10 ще останат без контрол.“ Баронът се съгласил. Когато посетителят си отишъл, сътрудниците на Пастьор започнали да го упрекват в прибързано решение: опитите над сибирската язва още не били завършени.

— Не се безпокойте — отговорил ученият, — това, което ни се удаде над 14 овни в нашата лаборатория, ще ни се удаде така също и над 50-те в Мелен. Има минути в живота, когато трябва да се прави опит за всички.

Пристигането на Пастьор скептическият ветеринар посрещнал с нова статия, в която напомнял на учения, че „Тарпейската скала се намира недалеч от Капитолия.“ Изглежда, че за Тарпейска скала Росиньол считал своята ферма „Пуи ле Фор“, където на 5 май 1881 г. били направени първите опити на присаждане. На 17 май присажданията се повторили, а на 31 май всичките 50 животни били инжектирани със смъртоносна доза от сибироязвена култура. В навечерието на решителния ден Пастьор бил обхванат от безпримерен страх, който не могъл да скрие от своите близки. На 2 юни, напускайки Мелен, той вече се успокоил. Във фермата се събрали всички селяни. Те били настроени скептически, но след няколко минути Пастьор го очаквал истински триумф. Открили кошарата с неприсадените овци. На земята лежали 22 трупа, а три издъхвали. В съседната кошара овците, които издържали присаждането, мирно пасели трева.

Росиньол с развълнуван глас шепнел на Пастьор своите извинения:

— Ще ми простите ли, учителю, моето недоверие? Ще ми позволите ли да нарека моята ферма „Кло Пастьор.“

* * *

30 април 1878 г. ще остане завинаги един от паметните дни в историята на медицината. В този ден Пастьор прочел в Медицинската Академия своя доклад за „Теорията на зародишите и нейното приложение в медицината и хирургията.“ Той излагал историята на откритието на септичния микроб, един от най-страшните източници на заразата. Пастьор завършвал своя доклад, призовавайки лекарите — хирурзи да прилагат при операциите онези антисептични методи, които той пръв изработил.

Невъзможно е да се преброи числото на хората, спасени благодарение на антисептиката. Английският хирург Листер, базирайки се на теорията на Пастьор, започнал да прилага антисептичния метод преди доклада на Пастьор, но във френските болници все още от 100 оперирани 85 умирали от заразяване на кръвта. Операцията била почти равносилна на смъртна присъда. Тогавашният лекарски свят дълго гледал на Пастьор с нескривана вражда. Наричали го с ирония „химик“, припомняйки, че той започнал научната си кариера с чисто химически работи. „Не можем да си представим сега — писал в 1886 г. близкият сътрудник на Пастьор, проф. Ру — онова удивление, даже смайване, в което Пастьор хвърлял лекарите и студентите, когато в болницата, с една простота и увереност — струваща се непонятна за човека, за пръв път влизащ в операционната зала — критикувал методите на превръзките, като заявявал, че цялото бельо трябва да минава през стерилизационната четка.“

Пастьор загубил много труд в полемика със своите врагове. Тогавашната медицина била построена на своего рода „самозараждащи се болести“: „болест в нас, от нас и чрез нас.“ Пастьор доказал, че при всички случаи на заразни болести, техните източници проникват отвън. И създадената от него наука — бактериология — той тясно свързал с медицината.

* * *

Последното велико откритие на Пастьор било присаждането против бяс. Работата доста се усложнявала, понеже инкубационният период при побесняване се продължавал твърде дълго. За да го съкрати, трябвало присаждането при опити с кучета да се направи в мозъка. Пастьор, който постоянно жертвал при своите опити живота на животните, все пак чувствал отвращение към вивисекцията и сам не се решавал да оперира кучета. Ру я направил в отсъствието на Пастьор и без негово знание. След четиринадесет дена у кучето се появили първите признаци на бяс. Пътят към бързото и удобно отделяне на микроба на беса бил намерен. Но, разбира се, борбата с беса не бива да свършва с наложително присаждане, по метода на всеобщото ваксиниране. На Пастьор му дошла мисълта за присаждане след ухапването. Това се струвало отначало химера — ала силно било убеждението, че бацилът, веднъж попаднал в организма, вече е недосегаем. Но установените догми не смущавали Пастьор. След известно време опитите над животните показвали, че наистина може, като се използва инкубационният период, да се направи организмът невъзприемчив към отровата на беса.

Пастьор трябвало да прекрачи последното стъпало — да приложи своя метод към човека. Той се решил на това, без да се гледа на многото удачни опити над кучета, само след дълга вътрешна борба. Първият му пациент било девет годишното дете Йосиф Майстер, силно изхапано от бясно куче. На детето били направени за 15 дена 13 инжекции и то било спасено. След известно време Пастьор спасил и друго дете. Тези две удачни лекувания намерили широка популярност и лекарите от цяла Франция започнали да пращат на Пастьор много хора, които ги заплашвало побесняване. През февруари 1886 г. били направени присаждания на 300 болни. Пастьор работел при постоянното участие на образуваната по негово желание комисия, която щателно наблюдавала и проверявала всички нови факти. Но това не избавило Пастьор, вече знаменит учен, завършващ плодотворен научен живот, от нападки, каквито не познавал дори на младини.

На 3 декември 1885 г. умряла неговата малка пациентка, Луиза Пелете. Нея, 10 годишна девойка, довели при Пастьор, на 37-я ден след ухапването й от бясно куче. Благоразумието налагало да се въздържи от лекуване — било вече много късно. Противниците на Пастьор не се предавали, и какво отлично оръжие могла да им даде смъртта на детето, след несполучливо лекуване! Но Пастьор по-често се вслушвал в гласа на своето сърце, отколкото в съображенията на интереса, даже и научен. Той започнал лекуването. През всичкото време на ваксинирането детето се чувствало добре и даже започнало да ходи на училище. Родителите му живели в Париж и Пастьор следял за болестта на Луиза всеки ден. В края на ноември, един месец след ваксинирането, у девойката се появили несъмнени признаци на побесняване. Ваксинирането се подновило, но напразно. Агонията на детето била ужасна. Пастьор останал при леглото на девойката до самия край и горко плакал, когато тя умряла.

Смъртта на Луиза Пелете била използвана от противниците на Пастьор по най-безпощаден начин. Говорели, че бесът съвсем не е смъртоносен и че Пастьор сам вкарвал опасни дози отрова. Вестниците, карикатуристите, певците от кабаретата се месили в научния спор. Много болни не се решавали на ваксиниране. Полемиката избухнала с особена сила, когато в Париж започнали да се лекуват 19 руснаци, дошли от Смоленск и ухапани преди две недели от бесен вълк. Шестнадесет души били спасени, но трима умрели — и тия три смъртни случаи дали повод за обвиняване на Пастьор едва ли не в неосторожно убийство.

Великият учен извънредно болезнено преживявал тия често невежествени и недобросъвестни нападки, като им отговарял с все нови и нови опити. През април в Париж пристигнала от Англия правителствена комисия за проверка на пастьоровото лечение. След четиринадесетмесечна работа, тя тържествено засвидетелствала великото значение на откритието на Пастьор — и практически, и научно. Последните опозиционери били принудени да млъкнат. По почин на Академията на науките била открита подписка за учредяване на Пастьоровия институт, където и след неговата смърт се продължава работата на великия учен.

Сега, когато всѣки ученикъ знае за сѫществуването на бактериитѣ, поразителна и почти невѣроятна ни се вижда оная, позната още на сегашнитѣ поколения, борба, която трѣбваше да издържи Колумбъ на този невижданъ свѣтъ. Пастьоръ, действително откри цѣлъ свѣтъ, за сѫществуването на който никой не подозираше до него. Този „пастьоровски свѣтъ“ опроверга цѣла система представи установени тогава отъ науката. За да докаже правилностьта на своитѣ открития, винаги провѣрени при опитъ — Пастьоръ трѣбваше да върви почти презъ цѣлия си животъ срѣдъ научния скептицизъмъ, невежественитѣ издевателства и преследвания.

Борбата започнала презъ декемврий 1858 г., когато проф. Пуше представилъ въ Парижката Академия на наукитѣ своя докладъ за „растителнитѣ и животинскитѣ протоорганизми, появяващи се по пѫтя на самозараждането“. „Азъ мога — заявява Пуше — да извикамъ на животъ микроскопически животни и растения въ срѣда, съвършенно лишена отъ въздухъ, въ която не могатъ да попадатъ никакви зародиши на органически вещества.“ Това сензационно заявление развълнувало учениятъ свѣтъ, макаръ самозараждането да било тогава общепризната теория. Рѫкавицата смѣло приелъ младия ученъ Луи Пастьоръ, рѫководитель на научнитѣ работи въ Нормалната висша школа. Той вече много се занимавалъ съ въпроса за брожението на захарьта и млѣкото и въ тѣзи процеси, които до тогава се считали за механо-химически, той намѣрилъ присѫтствие на животъ, — участието на микроскопически организми, отъ никой до тогава не открити и не изследвани.

„Самозараждане нѣма и не може да има — казвалъ Пастьоръ — всѣки животъ произхожда отъ другъ животъ. Нуждно е само умѣнието да се открие неговия зародишъ. Ако Пуше мисли, че въ неговитѣ опити се самозараждатъ живи сѫщества, то той просто не умѣе да прави опити. Тѣзи «самозараждащи се» животни и растения се появяватъ въ действителность отъ оплодяванията, които сѫ попаднали отъ въздуха при опита.

Откритията на Пастьоръ се основавали на многочисленни опити и той предлагалъ на своя противникъ да ги провѣри и повтори. Така се създала знаменитата въ историята на този наученъ споръ експедиция въ Алпитѣ. Въздухътъ на ледницитѣ се отличава съ абсолютна чистота, и затова напълненитѣ съ този въздухъ и запечатани съ голѣма осторожность стъклени балони не самозараждатъ никога живи сѫщества. Напротивъ, прашния градски въздухъ носи множество и всѣкакви спори, тази «зараза», която и предизвиква мнимото «самозараждане».

На 20 септемврий 1859 г. Пастьоръ се изкачилъ на така нареченото «ледено море», близо до Шамони. На гърба на едно муле той натоварилъ 20 стъкленици-балони. Нито единъ не се счупилъ, но на върха се появили неочаквани затруднения. Пламъкътъ на малката спиртна лампа за запойване балонитѣ оставалъ съвършенно невидимъ при ослѣпителна бѣлина на ледника и вѣтъра изгасвалъ огъня. Не трѣбвало и да се мисли за запазване на огъня съ нѣкакъвъ кѫсъ материя — отъ нея може да падне прахъ въ балонитѣ: Пастьоръ изпратилъ човѣкъ въ селото съ порѫчка за специаленъ кранъ и следъ два дена се върналъ съ напълнени, готови за опитъ балони. Само въ единъ отъ тѣхъ следъ известно време въздуха помътнѣлъ отъ случайно проникналъ зародишъ.

Но Пуше не се предавалъ. Къмъ него се присъединили още двама защитници на «самозараждането», професоръ Мюсе и Жоли. Тѣ се изкачили на хиляда метра по-високо отъ Пастьоръ, на ледника Малодета. За да напълнятъ тукъ, на 3000 метра височина, своитѣ четири балона, тѣ не веднажъ буквално рискували живота си. Но — какво тържество! — въ всичкитѣ четири балона станало «самозараждане». Пастьоръ можелъ само да повтори онова, което казвалъ и по-преди:

«Значи, опититѣ били направени безъ нуждната осторожность.»

Спорътъ продължавалъ дълго. Вестницитѣ и публиката следѣли съ любопитство, при което общитѣ симпатии клонѣли повече къмъ почтенитѣ учени авгури, а смѣлия новаторъ давалъ поводъ за насмѣшки и карикатури. Академията на науката турила край на спора, като присѫдила на Пастьоръ премия за неговото изследване върху органическитѣ сѫщества въ атмосферата. Пуше поискалъ назначаването на специална комисия за провѣрка на всички опити. Комисията била назначена, но професоритѣ-привърженици на «самозараждането» въ последния моментъ се отказали отъ сѫда.

Въ сѫщата година Пастьоръ завършилъ своята работа за ферментирането на виното. Той установилъ по несъмненъ начинъ, че горението, окисляването и пр. на виното се причинява отъ микроскопически растения, и обикновеното загрѣване на виното до 50 — 60° убива тѣхнитѣ зародиши. Все по това време Пастьоръ открилъ новъ способъ за произвеждане на оцетъ. Това откритие предизвикало горещи възражения отъ страна на Либихъ, който доказвалъ, че нѣмскиятъ оцетъ се образува по другъ начинъ, безъ всѣкакво участие на «мнимия микробъ». Знаменитиятъ нѣмски ученъ не за пръвъ пѫть излизалъ противъ разрушителя на механо-химическата теория.

«Разликата на истинската теория отъ лъжливата — писалъ Пастьоръ — се състои въ това, че тя е построена на факти и се подчинява на тѣхъ. Затова, тя може съ увѣреность да приведе нови факти, тъй като тѣ по природа сѫ свързани съ първитѣ. Съ една дума — особеностьта на истинската теория — тѣхната плодотворность.» Една верига отъ практическа и теоритическа плодотворность обединява цѣлата работа на Пастьоръ. Така постепенно той преминавалъ отъ изучаване ферментацията на виното, бирата, оцета, къмъ болеститѣ по лозята, копринената буба, после бацилитѣ на сибирската язва, за да свърши, най-после, съ опити надъ човѣка. И всѣки пѫть, като открива нова вредоносна бактерия, Пастьоръ намира и противоядието.

* * *

Презъ пролѣтьта на 1881 г., въ лабораторията на Пастьоръ се явилъ председательтъ на Меленското земледѣлско дружество баронъ де ла Рошетъ и предложилъ на учения да направи опити съ присаждане противъ сибирската язва. Предложението се правѣло по инициативата на ветеринарния лѣкарь на дружеството, Росиньолъ. На смутения баронъ, Пастьоръ прочелъ статията на Росиньолъ въ «Ветеринаренъ вестникъ», кѫдето сѫщиятъ се надсмивалъ на «пророка на микробитѣ». Добре — казалъ Пастьоръ — азъ ще бѫда пророкъ, за да не огорчавамъ г. Росиньолъ. Програмата за опита е готова у менъ. Нека дружеството остави на мое разположение 60 овни — 25 ще бѫдатъ ваксинирани съ сибирска язва и после съ серумъ, а следъ нѣколко дена 25 други само сибирска язва, 10 ще останатъ безъ контролъ.“ Баронътъ се съгласилъ. Когато посетительтъ си отишелъ, сътрудницитѣ на Пастьоръ започнали да го упрѣкватъ въ прибързано решение: опититѣ надъ сибирската язва още не били завършени.

— Не се безпокойте, — отговорилъ учениятъ, — това, което се удаде надъ 14 овни въ нашата лаборатория, ще се удаде така сѫщо и надъ 50-тѣ въ Меленъ. Има минути въ живота, когато трѣбва да се прави опитъ за всички.

Пристигането на Пастьоръ скептическия ветеринарь посрѣщналъ съ нова статия, въ която напомнялъ на учения, че „Тарпейската скала се намира не далечъ отъ Капитолия.“ Изглежда, че Тарпейска скала Росиньолъ считалъ своята ферма „Пуи ле Форъ“, кѫдето на 5 май 1881 год. били направени първитѣ опити на присаждане. На 17 май присажданията се повторили, а на 31 май всичкитѣ 50 животни били инжектирани съ смъртоносна доза отъ сибироязвена култура. Въ навечерието на решителния день Пастьоръ билъ обхванатъ отъ безпримеренъ страхъ, който не могълъ да скрие отъ своитѣ близки. На 2 юний, напускайки Меленъ, той вече се успокоилъ. Въ фермата се събрали всички селяни. Тѣ били настроени скептически, но следъ нѣколко минути Пастьора го очаквалъ истински триумфъ. Открили кошарата съ неприсаденитѣ овци. На земята лежали 22 трупа, а три издъхвали. Въ съседната кошара овцитѣ, които издържали присаждането мирно пасели трева.

Росиньолъ съ развълнуванъ гласъ шепнелъ на Пастьоръ своитѣ извинения:

— Ще ми простите ли, учителю, моето недовѣрие? Ще ми позволите ли да нареча моята ферма „Кло Пастьоръ.“

* * *

30 априлъ 1878 г. ще остане завинаги единъ отъ паметнитѣ дни въ историята на медицината. Въ този день Пастьоръ прочелъ въ Медицинската Академия своя докладъ за „Теорията на зародишитѣ и нейното приложение въ медицината и хирургията.“ Той излагалъ историята на откритието на септическия микробъ, единъ отъ най-страшнитѣ източници на заразата. Пастьоръ завършвалъ своя докладъ призовавайки лѣкаритѣ — хирурзи да прилагатъ при операциитѣ онѣзи антисептически методи, които той пръвъ изработилъ.

Невъзможно е да се преброи числото на хората, спасени благодарение на антисептиката. Английскиятъ хирургъ Листеръ, базирайки се на теорията на Пастьоръ, започналъ да прилага антисептичния методъ преди доклада на Пастьоръ, но въ френскитѣ болници все още отъ 100 оперирани 85 умирали отъ заразяване на кръвьта. Операцията била почти равносилна на смъртна присѫда. Тогавашниятъ лѣкарски свѣтъ дълго гледалъ на Пастьоръ съ нескривана вражда. Наричали го съ ирония „химикъ“, припомняйки, че той започналъ научната си кариера съ чисто химически работи. „Не можемъ да си представимъ сега — писалъ въ 1886 г. близкия сътрудникъ на Пастьоръ, проф. Ру — онова удивление, даже смайване, въ което Пастьоръ хвърлялъ лѣкаритѣ и студентитѣ, когато въ болницата, съ една простота и увѣреность — струваща се непонятна за човѣка, за пръвъ пѫть влизащъ въ операционната зала — критикувалъ методитѣ на превръзкитѣ, като заявявалъ, че цѣлото бѣльо трѣбва да минава презъ стерилизационната четка.“

Пастьоръ загубилъ много трудъ въ полемика съ свойтѣ врагове. Тогавашната медицина била построена на своего рода „самозараждащи се болести“: „болесть въ насъ, отъ насъ и чрезъ насъ.“ Пастьоръ доказалъ, че при всички случаи на заразителни болести, тѣхнитѣ източници проникватъ отъ вънъ. И създадената отъ него наука — бактериология — той тѣсно свързалъ съ медицината.

* * *

Последното велико откритие на Пастьоръ било присаждането противъ бѣсъ. Работата се доста усложнявала, понеже инкубационния периодъ при побѣсняване се продължавалъ твърде дълго. За да го съкрати, трѣбвало присаждането при опити съ кучета да се направи въ мозъка. Пастьоръ, който постоянно жертвалъ при своитѣ опити живота на животнитѣ, все пакъ чувствалъ отвращение къмъ вивисекцията и самъ не се решавалъ да оперира кучета. Ру я направилъ въ отсѫствието на Пастьоръ и безъ негово знание. Следъ четиринадесеть дена у кучето се появили първитѣ признаци на бѣсъ. Пѫтьтъ къмъ бързото и удобно отдѣляне на микроба на бѣса билъ намѣренъ. Но, разбира се, борбата съ бѣса не бива да свършва съ наложително присаждане, по методата на всеобщото ваксиниране. На Пастьоръ му дошла мисъльта за присаждане следъ ухапването. Това се струвало отъ начало химера — ала здраво било убеждението, че бацила, веднажъ попадналъ въ организма, вече е недосегаемъ. Но установенитѣ догми не смущавали Пастьоръ. Следъ известно време опититѣ надъ животнитѣ показвали, че наистина може, като се използва инкубационния периодъ, да се направи организма невъзприемчивъ къмъ отровата на бѣса.

Пастьоръ трѣбвало да прекрачи последното стѫпало — да приложи своя методъ къмъ човѣка. Той се решилъ на това, безъ да се гледа на многото удачни опити надъ кучета, само следъ дълга вѫтрешна борба. Първиятъ му пациентъ било деветь годишното дете Йосифъ Майстеръ, силно изхапано отъ бѣсно куче. На детето били направени за 15 дена 13 инжекции и то било спасено. Следъ известно време Пастьоръ спасилъ и друго дете. Тѣзи две удачни лѣкувания намѣрили широка популярность и лѣкаритѣ отъ цѣла Франция започнали да пращатъ на Пастьоръ много хора, които ги заплашвало побѣсняване. Презъ февруарий 1886 г. били направени присаждания на 300 болни. Пастьоръ работѣлъ при постоянното участие на образуваната по негово желание комисия, която щателно наблюдавала и провѣрявала всички нови факти. Но това не избавило Пастьоръ, вече знаменитъ ученъ, завършващъ плодотворенъ наученъ животъ, отъ нападки, каквито не познавалъ дори на младини.

На 3 декемврий 1885 год. умрѣла неговата малка пациентка, Луиза Пелете. Нея, 10 годишна девойка, довѣли при Пастьоръ, на 37-я день следъ ухапването й отъ бѣсно куче. Благоразумието налагало да се въздържи отъ лѣкуване — било вече много късно. Противницитѣ на Пастьоръ не се предавали, и какво отлично орѫжие могла да имъ даде смъртьта на детето, следъ несполучливо лѣкуване! Но Пастьоръ често се вслушвалъ въ гласа на своето сърце, отколкото въ съображенията на интереса, даже и наученъ. Той започналъ лѣкуването. Презъ всичкото време на ваксиниране детето се чувствало добре и даже започнало да ходи на училище. Родителитѣ му живѣли въ Парижъ и Пастьоръ следѣлъ за болестьта на Луиза всѣки день. Въ края на ноемврий, единъ месецъ следъ ваксинирането, у девойката се появили несъмнени признаци на побѣсняване. Ваксинирането се подновило, но напразно. Агонията на детето била ужасна. Пастьоръ останалъ при леглото на девойката до самия край и горко плакалъ, когато тя умрѣла.

Смъртьта на Луиза Пелете била използвана отъ противницитѣ на Пастьоръ по най-безпощаденъ начинъ. Говорѣли, че бѣсътъ съвсемъ не е смъртоносенъ и че Пастьоръ самъ вкарвалъ опасни дози отрова. Вестницитѣ, карикатуриститѣ, пѣвцитѣ отъ кабаретата се месили въ научния споръ. Много болни не се решавали на ваксиниране. Полемиката избухнала съ особенна сила, когато въ Парижъ започнали да се лѣкуватъ 19 руснаци, дошли отъ Смоленскъ и ухапани преди две недѣли отъ бѣсенъ вълкъ. Шестнадесеть души били спасени, но трима умрѣли, — и тия три смъртни случаи дали поводъ за обвиняване Пастьоръ едва ли не въ неосторожно убийство.

Великиятъ ученъ извънредно болезнено преживявалъ тия често невежествени и недобросъвестни нападки, като имъ отговарялъ съ все нови и нови опити. Презъ априлъ въ Парижъ пристигнала отъ Англия правителствена комисия за провѣрка на пастьоровото лѣчение. Следъ четиринадесеть месечна работа, тя тържествено засвидетелствала великото значение на откритието на Пастьоръ — и практически и научно. Последнитѣ опозиционери били принудени да млъкнатъ. По починъ на Академията на наукитѣ, била открита подписка за учредяване на Пастьоровия институтъ, кѫдето и следъ неговата смърть се продължава работата на великия ученъ.