Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Mandor (2013 г.)
Корекция и форматиране
Karel (2021)

Издание:

Автор: Емилъ Верхарнъ

Заглавие: Разкази

Преводач: Светослав Минков

Издател: Филипъ Чипевъ

Град на издателя: София

Година на издаване: 1925

Тип: сборник разкази

Печатница: Печатница „Родопи“ — Тодор Клисаров, София, ул. „Екз. Йосиф“

Излязла от печат: април 1925

Редактор: Светослав Минков; Владимир Полянов

Художник: Франс Мазрел

Художник на илюстрациите: Франс Мазрел

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7029

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

Основният учител ги наричаше трите Парки. Всеки четвъртък, към четири часа, те се събираха на чаша кафе. Ако срещата ставаше у Дидже Кникелбел, сухата Триен Пик пристигаше, с ударите на бастуна си по тротоара, през улицата дю Куван. Когато пък Ван Бибик, по-пъргава, но и по-нерешителна, поради своето късогледство, заобикаляше ъгъла о Пюс. От този миг те тръгваха заедно и почваха да се оплакват една на друга от болките си. Едната казваше: „Бедните ми очи“, другата: „Бедният ми крак.“ Те свършваха разговора си с едно „но да вървим“, като се примиряваха по такъв начин, с всичките човешки тегла из пътеката на житейското люшкане.

Дидже живееше близо до един молитвен параклис. Пред него двете старици се спираха за миг да се помолят. Едно голямо разпятие на Христа се извиваше там, под венец от грамадни бодли, паднал над очите, с острие от копие, забодено между ребрата и с една болна гримаса, така страшно предадена, че есенно време, в часове на силен вятър, хората казваха: „Слушайте, сам Господ разтърсва разпятието си“.

От своя прозорец, Дидже тайно наблюдаваше приятелките си. Когато те свършваха молитвата, тя веднага отваряше вратата и им сваляше наметалата. Закуската стоеше готова на масата. Но Ван и Триен не бързаха да седнат. Те разглеждаха стаята, ивиците от хубав чер зибелин около мебелите, и хортензиите, които разтваряха розовите си очи в гъсти букети. После, всяка от тях се отпущаше върху своето обичайно кресло и двете котки скачаха на коленете им в лакомо очакване.

Триен Пик ги милваше по главата и разказваше за стотен път историята на тяхната майка, която преминала реката нощем, посред течението, за да ги пренесе долу, в хамбара на лодкаря. Тя се преструваше, че сама не вярва това и усилваше разказа си с въпроса: „Възможно ли е да се преплува четири пъти реката — два на отиване и два на връщане?“ И в заключение прибавяше: „Свещеникът ми разказа това“.

Ван отсече: „Една котка никога не ще може да направи такова нещо“. А скрито в мисълта й се четеше: „Сигурно и мъжете не падат по-долу от жените“.

„Да, това е съвършено вярно“, отвърна с поглед старата Пик.

Те млъкнаха за миг, но Ван Бибик започна да разказва нещо много по-странно. Един неделен ден през миналото лято, хората от Бесрод завързали цял куп бели конци за краката на стотина мухи, които пропъдили надалеч с парцали. Те хвръкнали, но на отсрещния бряг на Шелда били изловени почти всичките. Триен Пик се усъмни в истинността на разказаното, само за да даде възможност на приятелката си да прибави веднага: „Сестрите от Свети Венсан потвърждават това чудо“.

Камбаните на Анжелус забиха. Трите жени се изправиха и започнаха да се кръстят. Когато свършиха молитвата, на масата бе сложена една нова дълбока чиния и Триен намаза хляба си със сироп. Денят угасваше. Слугинята излезе да спусне капаците на затворената стая и трите приятелки се настаниха да слушат минувачите.

Чуваха се стъпки, които идеха от края на селото, приближаваха се, изтропваха по отсрещния тротоар, после изчезваха и мълчанието отново се възцаряваше.

„Това е часовникарят Клес, който връща часовника на кмета. Ето и Жан Мес, въглищарят. Аз чувам как гвоздеите на обущата му скърцат по камъните.“

„Мълчете, това е заместникът на енорийския свещеник, който отива у Годшапови: техният син едва ли ще преживее нощта.“

„Не е вярно, това е свещеникът. Само той ходи така тежко. Струва ми се, че чувам ударите на звънчето за причастие“…

„Това е звънчето на продавача на газ. Той вози своята огромна бъчва на двуколката.“

Те млъкнаха. Един силен шум, който разтърсваше въздуха, долетя до ушите им откъм полето. Триен, макар да разбираше добре, че само една товарна кола може да вдигне такъв трясък, престори се на вярваща в катастрофите.

„Не би ли казал човек, че това е свършекът на света?“

Ван, ужасена, не отговори нищо. Но вече се чуваше конски тропот и дрънкане на вериги, люлеещи се в такта на езда: това беше бирената кола на кръчмаря Блес, която предизвикваше въображаемото нещастие.

Запалвачът на уличните фенери премина, като докосваше слабо стените със стълбата си. Той куцаше и пееше:

Луната Анна

няма друго

освен един дукат злато от Фландрия,

но кой измежду нас,

бил той луд или евреин,

ще може сам да го открадне?

„Е добре, аз знам човека, който го открадна. Той го извади от дъното на един кладенец, оползотвори го и забогатя. Казва се Клес и е мой брат.“

Ван изведнъж заговори бързо. Тя беше наследница на Клес: един ден сигурно ще бъде богата. Като пресметна мислено смъртта и наследството, тя продължи без прекъсване.

„Тогава аз ще върша добри дела. Ще подаря на Братството една великолепна кутия за светите дарове, ще имам в църквата стол от акажу и един дебел килим за бедните ми нозе. Ще имам така също и вино в избата, за да черпя заместника на енорийския свещеник. А на вас Триен и на вас Дидже ще дам по една броеница от седеф и сребро, благословена в Рим, и ще ви отпусна действително пари за едно свето пътешествие. Ще стана игуменка на Свети Розер и преди смъртта си ще направя едно такова значително завещание на църквата, че за моята душа ще се четат хиляди молитви.“

Като каза това, Ван Бибик направи едно движение, което я издигна цяла от креслото. Котката скочи като ужилена от коленете й. Настъпи мълчание. До този миг Дидже не бе казала нищо друго, освен „да“ и „не“, само за да съсредоточи вниманието си върху една малка и нищожна брънка от веригата на възкресените спомени. Сега тя заговори за стария Пиер Тис, който умря миналата неделя сам, облегнат на прозореца си, през време на литургията. На излизане от църквата, цялото село можа да го види, седнал зад стъклата, бледен и вцепенен като светия в стъклен шкаф. Направиха му едно достойно погребение. Цветята бяха в изобилие. Букетът, който стоеше в този миг на масата, беше дори докоснал неговия ковчег.

И предугадила любопитството на приятелките си, Дидже призна, че той й бе даден след погребението от гробаря.

Говориха още за основния учител, за калугера от ордена на Свети Франсоа, който проповядваше уединение, за просяка с мишия профил, който всяка седмица тръгваше на лов по вратите. При все това, в разговора липсваше оживление. Едно спотаено, но дълбоко вълнение смущаваше трите приятелки.

Тогава Дидже, която не само не бе забравила, че някога и трите обичаха до лудост хубавото хлапе Пиер Тис и че буйно се ревнуваха и пращаха една друга по дяволите, но помнеше още каква беше тя, предпочитаната, раздели букета от бледи виолетки на три части, запази най-малката за себе си, а другите две сложи в бедните старчески ръце на своите другарки.

Край