Паулина Станчева
Нощ на светулките

Толкова бях слушала и чела за светулките!

И как летят в тъмното над уханните треви и храсти, как светят от само себе си, как фосфоресцират като звезди, които не знаят покой и са в постоянно движение, дори по-хубави от самите истински звезди, защото можеш да си наловиш от тях колкото си искаш, да ги поставиш в косите си и самата ти да почнеш да грееш като приказно същество. И разни други неща и истории съм слушала все от този род, тоест, любопитни и привлекателни.

Но, за съжаление, аз не бях виждала още светулка в тъмнината. Просто нямала съм случай или по-скоро късмет да си наловя сто такива самосветещи парчета, да ги напъхам в косите си във вид на венец и да заприличам не на друго, а на светица с нимба на главата. Или на нещо от този род. С една дума, фантастично!

Не бях виждала нощ със светулки. Други нощи, с пълнолуния, с лунни пътеки в залива и сребърно люспесто море, в което са нападали всичките звездни галактики на всемира — всичко това съм виждала и през детството, и по-късно. Наблюдавала съм и ясни и дълбоки нощи със звезди и съзвездия, с всичките му мечки и мечета, Сириуси, Андромеди и тем подобни. Но светулки в нощта — не.

Не помня как и защо у мене веднъж се породи неудържимо желание да видя. Просто да видя, дори да не успея, както споменах по-горе, да стана светица с нимба или нещо подобно. Но как?

Знаех отлично, че нощта и тъмнината са царството на светулките, както на прилепите и бухалите. Знаех още нещо: че това царство е някъде на открито, вън от града — в полето, в лозята, в гората.

А как да се справи с тия две, така трудни условия едно 9–10 годишно момиче, което доскоро се боеше от нощната тъмнина като от дявола.

Сетих се, че най-доброто, най-лесното е да открия моето интимно, горещо желание на татко. Така и така, татенце, искам да видя светулки. Като нищо той ще тръгне с мене през нощта и ще реализираме тази нощна експедиция, без да ни усети дядо или мама. Аз съм уверена, че той ще прояви мълчаливо разбиране и няма да ми откаже. В татко винаги имаше нещо момчешко, все го влечеше към приключенията.

И защо всъщност не се обърнах към него, щеше да бъде сигурно и безопасно? Не знам. Може би точно защото щеше да бъде сигурно и лесно изпълнимо. Може би защото не обичах да върша „най-редните неща“.

Исках тази нощ на светулките да бъде нещо като откритие, като тържество, дори като героизъм или най-малкото като напрежение…

И отказвайки се от татко като съучастник и придружител затова пълно с неизвестности и риск мероприятие (тази дума по това време я нямаше в нашия език, но сега иде точно на място), аз трябваше да се замисля много сериозно.

Не можех самичка да тръгна през нощта по улиците на града и вън от него. Абсурд! Не бях толкова смела, колкото бих искала да бъда и колкото си въобразявах, че съм.

Не, вече не се страхувах от таласъми и привидения, нито разните там отрицателни приказни герои, но знаех много добре колко пияни мъже се клатушкат по това време в неосветените улици на града, колко крадци и разбойници се спотайват зад тараби и кьошета. Та нали фенерите, които палеха фенерджиите, светеха само тук-таме през няколко улици и те мижаха само и правеха улицата още по-потайна, пък и вятърът ги гасеше.

Така че и съвсем сигурна да бях, че еди-къде си има цял куп със светулки и чакат само мене, аз едва ли бих тръгнала към тях. Оставаше другото — приятелите, тайфата! Защо пък не! Те са момчета, мрат за такива нощни, тайнствени начинания и истории. Само да им свирна и (това свирна, аз го казвам символично, защото, трябва да си призная, че и тогава, пък и досега не се сдобих с това умение да свиря с уста. Не успях да се науча и толкоз. Как ли не съм подражавала, как ли не съм свивала устни — нищо. Езикът ли ми не беше по мярка, зъбите ли ситни, небцето ли високо — дявол знае, но свирка из устата ми така и не излезе. И все си казвах, че свиренето с уста е момчешка привилегия), те са около мене.

И щом веднъж реших да събера момчетата, не беше трудно, можех и без свирка. Започнах с Жакито, макар и да не смятах дълбоко в себе си, че той ще бъде очарован от моята идея. Не и затова, че ми беше най-сърдечен приятел, а просто защото живеехме „визави“, тоест едни срещу други, делеше ни само калдъръма на улицата.

Достатъчно беше да се провикна от двора или от прозореца „Жакито“ или да звънна със звънчето на велосипеда, и той вече скачаше наведнъж няколкото стъпала пред официалната им врата на двуетажната им къща, защото имаше и друга, откъм двора. Той моментално щеше да се свърже с останалите — свиреше с уста отлично.

И така, сядаме на най-долното стъпало пред тяхната врата и аз много самонадеяно му откривам своята идея.

— Жакито, хрумна ми нещо, трябват ми светулки за един венец на светица.

Той разбира се не загрява веднага. Моите думи направо го шашват. Както и да е, дообяснявам му. Става му ясно. И същевременно страшно. В момента го усетих. По трепкането на клепачите, по присвиването на зелените му очи, по свиването на устните. Ако бях доверила това си хрумване и желание на Ставри, на Гого, охоо — аламинут те щяха да се затичат да организират другите, но Жак направо се стъписа.

— Ами вашите? — Ами тя… — и той само с глава посочи прозорците на бабината си стая на първия етаж.

Аз само вдигнах нехайно рамене, което значеше, че не искам да знам за последствията, макар и самата да знаех добре, че връщането ни с победоносния венец от светулки, съвсем не означаваше триумфално посрещане.

И все пак Жак се съгласи да участвува в „играта“.

Всъщност началото не беше трудно. Трудното, отегчителното беше дорде се мръкне. А мръква ли се лесно един летен ден. Край няма! През лятото ние, децата от махалата, винаги играехме до късно навън. По нашите калдъръмени улици, и друг път съм го казвала, нямаше никакво движение — автобуси и тролеи още не съществуваха, автомобили в града ни нямаше, пък и да имаше, едва ли щяха да рискуват ресори да минат насам. Някой файтон със спуснато чергило или каруца от време на време ще затрополи, и ние ги чуем от един милион километра разстояние. Това улично движение ли е? Всъщност нищо не ни пречеше на игрите и най-важното — нищо не ни заплашваше. Пък и трудно се заспиваше от задуха. Майките ни отлично знаеха, че налудуваме ли се навън, наиграем ли се на гоненица, завчас ще заспим, щом се мушнем под хладния хасен чаршаф.

Така че спокойно можехме, щом се стъмни, да поемаме към… светулките. Че щяхме да пропуснем допустимото закъсняване навън, щяхме! Че разтревожените ни майки щяха да крещят имената ни в тъмните дворове и в цялата махала, щяха. Че нашето късно завръщане не предвещаваше блестящо посрещане и триумфалност, както споменах, и това ни беше от ясно по-ясно. Но ние не мислехме за завръщането, за последствията. Важното беше да се стъмни и да тръгнем. И тръгнахме.

Аз, Жак, Гого, Ставраки, Сотир — един до друг. Бяхме наистина смешна картина. Единият висок и слаб, а другият — дребен и набит, единият — черен като циганин, а Гого — избелял като стара моментална снимка. Ставри носеше динен фенер. Как се сети малкият му хитрец, че вън от града щеше да бъде съвсем тъмно! Понякога гърчето беше много умно, да му се чудиш къде в тази малка по форма глава, остригана до голо, толкова много мозък. Отначало много се смяхме на този фенер.

Не че не сме виждали фенер, направен от издълбана диня и в нея една свещ. Всички сме правили такива фенери през сезона на бостаните. Дори се съревновавахме, кой ще измисли и изреже по-красиви прозорчета на своя фенер, та да свети с разни звезди, сърца и други форми. Дори сме си уреждали шествия със запалени фенери и сме обикаляли улиците.

Със Ставраки сегашната история беше от съвсем друго естество. Свил той половината от една бяла сватбена свещ на майка си, втората не я пипнал. Но майка му за проклетия усетила. По миризмата на спармацета, че другите, черковните свещи от жълт восък, миришели на друго. Та като усетила миризмата, надникнала в запаления по това време фенер, и за миг се разиграла трагедия.

— За половин сватбена свещ — цял бой! Нима е справедливо? — възмущаваше се гърчето. — Чудо голямо! Сватбата им била преди десет години, а тя ги пази като зеницата на очите си, като мощи на светица, в една бяла тъкана копринена кърпа, в този пусти скрин, целият изпояден, изпонадупчен от дървояд, дето по цели нощи мира нямаме! Би ме, ей! Би ме, та чак отрока си да погуби за половин свещ! Тя ме бие, пък аз по това време и се чудя на акъла.

— Сигурно са скъпи — пресича го някой.

— Дяволи, скъпи! Та те вече за нищо няма да й послужат. Дори да рече да се зажени втори път, нещо което баща ми няма да й разреши, тя същите свещи не може да използува! Пак трябва да купува нови. Абе остави я! — и махна с ръка — изживях аз този бой, но следващия заради твоите хвърчащи насекоми, госпойце, сигурно няма да изживея.

— Светулки — напомних му аз.

— За тези светулки, де. Така да знаеш, госпойце.

Когато искаше да ме иронизира, той винаги така ме нарича.

— Че на задника ми здраво място няма — не знам къде ще удря, че да ме боли по-малко.

— Ох — горчиво се засмя Жакито-Жак, — а мене баба ми Рахила с Йехова ще ме заплашва и заклина. Една е тя, дето и за приказка не става.

Но ето ни вече вън от града. Зад нас остана и последният градски фенер. Отначало все още нещо свети, през мижавите прозорчета на Коджакафалийските къщички, в които живеят хамалите и бедняците на Бургас. После, отляво — гробищата. Светват като звезди кандила и кандилца над пресни и стари гробове, открояват се островърхи кипариси и плачещи върби. Да ти се свие сърцето от страх. Но ние не се заглеждахме вляво, а гледахме направо шосето, което ни извежда от пределите на живите и на мъртвите в Бургас.

Днешните деца, пък и техните млади бащи и майки не могат да си представят, че тук някъде е било краят на града. Че там, където се издигат високите блокове на комплексите „Толбухин“, „Зорница“ и останалите, през моето далечно детство не съществуваше нищо, дори барака. Че тук са били лозя, поле с божури, тресавища край блатото, солници. Толкова е пораснал, разхубавил се и се променил Бургас, че и аз не мога да го позная.

Но да се върна към светулките. Господи, какво разочарование! Излизаме вън от града, вървим в пълна тъмнина и се държим за ръце, да не се загубим. И мълчим, защото смятаме, че светулките може да се плашат от човешки говор.

Ни една искрица в мрака, ни една светулчица! Бих се разплакала, ако не бяха момчетата около мене и ако Жак не стискаше ръката ми в своята. Пулим очи, но ни звезда в небето, ни луна, ни искра светулчица! Само мрак, само тишина и далечното присъствие на морето — усещахме неговото нощно дихание, с мекия ухаещ на солено вятър. По едно време далечен хор на щурци и жаби, но това не ни засяга.

— Къде са бе? — изпуска някой ядосано.

— Кой? — стреснах се аз.

— Дяволите, дето щяхме да ловим с голи ръце и да вием от тях венци и букети.

— Сигурно са отишли на някоя сватба, я на кръщене, напили са се и сега изтрезняват някъде в треволяка, а ние, щуравите, нека си късаме сандалите за този, дето не си прави труд и да духа свястната, та поне да ни разхлади.

Минахме и последните лозя, вървяхме направо за баните. Изведнъж Ставраки се сети и запали сватбената свещ в динения фенер: едно светло петно изведнъж се залюля пред нас, в самите ни крака. Много приличаше на пияна луна, която пълзи по земята и не може да се изкачи на небето. Но за нас, така или иначе, беше светлинка, която ни води. Накъде? Все още не знаехме.

— Я! — завика изведнъж живо и въодушевено Жакито. — Тук са божурите, момчета! Познах мястото.

— Само че ядец! — прекъсна го Ставри. — Кой месец сме сега — август, а през август ще видиш божур на това поле, кога си видиш ушите и въобще — край на представлението! Енде — аууу! — изрева той като лъва от края на филмите на американската фирма „Парамунд“.

И докато се съвещаваме и спорим да продължим или не, през шума на собствените ни резливи гласове всички изведнъж долавяме някакъв далечен, странен шум. Идеше от небето направо и затова ни изплаши толкова много. Всички занемяхме, заковани насред шосето. А шумът неясен продължаваше. Шумът беше жив, особен: — кри-кри-кри.

Кой се сети, не си спомням, но когато изрева „Жерави!“, ние едва не изпокапахме като разстреляни.

Наистина птичи ята летяха над нас. Може би жерави, може би щъркели. Някой се сети, че тъкмо сега щъркелите се събират около блатата на ята, на ята, събират се на едно място и поемат своя път на юг. А над нас шумът „кри-кри“ ставаше все по-неясен и по-далечен. Невидимите жерави или щъркели изчезваха в далечината.

Ние сякаш забравихме за какво бяхме тръгнали в нощта. Слушахме запленени далечни гласове на птиците, които не виждахме с очи, следяхме с трепет техния полет на юг и мислехме за опасностите, които могат да срещнат по пътя си — буря, дъжд, светкавици.

Край. Наистина край. Птиците вече не се чуваха, трябваше да си тръгваме по обратния път.

Излезе май, че както на божурите, и на светулките им е минало времето, сезона. Или просто аз нямах късмет.

Нощта си оставаше все така черна и непрогледна, добре че гореше сватбената свещ в динения фенер и светеше така пред нас като изгряла късна луна над морето. И пак се хванахме за нея и за скрина, дето цяла нощ скърца от дърводелската работа на дървояда и не дава мир на Ставри да спи спокойно. И на майка му, дето не си поплюва при наказанията.

— Ех, тези майки, тези майки, дето не искат да разберат нашите желания, нашите лудории. И нашите пусти бащи! Абе те никога ли не са били малки? Не са ли чупели джамове, не са ли правели бели и пакости?

— Ами! — сетих се аз за какви свои детски лудории ми е разказвал татко.

— Така е, ама сега се правят на безпаметни — всичко са забравили.

Минахме гробищата — кандилата и свещите още трептяха и мигаха като светулки, но не бяха такива. Зад нас останаха и бедняшките къщурки от махалата на Коджакафалията и паметника на руските освободители на града, на 6 февруари 1878 година.

Едва когато закрачихме в една плътна редица на сегашната улица „Славянска“ и наближихме нашия край, аз изведнъж усетих, че устните ми се свиват на плач, че сълзите ми парят в клепачите. Не, не плачех за проваления лов, не плачех за светулките — по дяволите тия глупави буболечки! Плачех за своите другари, които заради мене щяха да си пострадат тази вечер, а не бях в сила да отменя техните наказания.

— Ах, глупачка! — развика се развеселен Ставраки и загаси свещта в динения фенер, та никой да не види на очите ми сълзите. Как се сети милият! Просто му бях благодарна.

— До утре — изкриви той рамо.

— Дано сме живи — прошепна Жак.

— Ей, ти пък, като че ли за пръв път ще бъдеш кръщаван и миросван!

Но, да! За Жакито това беше най-сериозното провинение през детството! Как го е изкупил, не зная. На следващия ден нищо не спомена.

За останалите беше тъкмо така, както и предполагахме. Но никой от нищо не се оплака.