Паулина Станчева
Разказ за един пистолет

Много обичах да се въртя в татковата работилница. Обичах да го гледам как съсредоточено работи, как пили с пилата някое зъбчато колелце, как майсторски оправя и центрира велосипедно колело със скъсани спици, изкривено на осморка. Златни ръце имаше той, всичко умееше, всичко правеше, а никъде не беше учил, самоук беше. Дай му само нещо повредено да го оправи. Като доктор ще го огледа оттук, ще го огледа оттам, ще му открие болката повреда и ще го „излекува“. Какво ли не му носеха за поправка — велосипеди, грамофони, часовници, ловджийски пушки, шевни машини. Знаеха го в цялата околия, отвсякъде го търсеха.

Та думата ми беше, че с него в работилницата винаги ми беше интересно, любопитно. Отивам аз веднъж, вратата отворена, а него го няма — отскочил някъде за малко. Гледам на тезгяха, до наредените безброй инструменти, край голямото менгеме един малък, изящен лъскав пистолет. Същинска играчка, вещ за дамска чантичка. Така и помислих: дамско револверче. Притежателката му може с него да се пази от нападатели, от похитители, от досадни и неприятни ухажори. Едно малко, женско чудо.

Държа аз в двете си ръце това женско чудо и фантазирам и измислям.

Върви една дама в тъмната нощ сама. Токчетата на обувките чукат по тротоара. И зад ъгъла изведнъж я нападат двама с черни домина на лицето, за да не ги познае никой. Единият изсъсква:

— Бижутерията! (тоест скъпоценностите) — Бижутерията, мадам! — А тя и не мигва дори от уплаха.

— Бижутата — поправя го тя.

— Добре де, бижутата давай!

— А парите — пита съвсем любезно дамата.

— И парите, мадам, и парите, то се знае, че без тях няма да мине. Бижутерията и парите, всичко!

— Бижутата! — казва по-младият от двамата.

— Добре — спокойно се обажда жената и отваря чантата за портмонето, но вместо портмонето със светкавично елегантно движение вади малкото пистолетче и го насочва към своите нощни нападатели.

— Горе ръцете или ще ви надупча на бърза ръка!

Ония, двамата, моментално заемат стойка „мирно“, сякаш насреща им не стои дамата, а старшина в казармата, и съвсем онемяват от внезапната уплаха. Навярно си мислят: тази смахната „мадам“, дето е тръгнала сам-самичка в нощта с огнестрелно оръжие в чантичката си, много-много няма да си поплюва, ще ни надупчи като нищо.

— А сега долу маските! — И те моментално снемат черните домина. — Ха-ха-ха! — смее се жената с пистолета. Младият е с някакво несиметрично лице, с белег на бузата, но не грозно и отблъскващо, а обратното — привлекателно със своята мъжественост.

— Нататък кво следва? — пита по-старият.

— Сега ще се поразходим до участъка, не е далеч — изкомандува им тя с някакво тънко, но властно и същевременно присмехулно гласче. И сякаш всичко става на шега. На младия изведнъж устата се отлепва и през нея минава едно „Ви“.

— А защо в участъка? Сторихме ли ви нещо? Нито бижутата, нито парите, нито честта ви взехме! Факт!

— Виж ги ти — смее се жената, без да сваля пистолетчето от височината на единия или другия, — нищо не сте ми взели, защото не ви дадох. Ако не беше у мене тази лъскава играчка?

— Еее! Ние се опитахме да се пошегуваме, а вие помислихте, че наистина?

— Ами вие, „наужким“ ли? Така ли? Пък аз да не се сетя! — но все още не сваля пистолета, не го прибира. — Ама и черните домина ли пак „наужким“, на карнавал, така ли? Ама вие и двамата сте били големи шегаджии, да не повярва човек!

А другият, по-възрастният, загубил съвсем цвета си от страх и изненада и способността си да говори, изведнъж отвори уста.

— Че тури тази играчка обратно в чантичката! Ква стана тя! Ние плашим тебе, ти плашиш нас… Хайде, стига толкова плашене, че може да стане някоя грешка. Стига забавления! Всеки да си тръгне по пътя — ти на север, ние на юг, и толкоз.

— Пътят ми е на изток — рече жената.

— Добре, още по-добре. Ти си поемай посоката изток, а ние посоката запад. И без това нататък живеем с момчето. В сиромашката Коджакафалийска махала. И все едно сън сме сънували, сън е била нашата среща.

— Имаше една подобна песен — подхвърли младият готов да я запее.

— Млък бе, Шаран — изрева му сърдито другият.

Жената пак се засмя.

— И защо му викаш Шаран?

— Я, че защото е такъв, глупав като шаран, дето с бръснач да му стържеш люспите!

— Не съм съгласна. Той и дори в тъмното не изглежда на глупав. Преди тебе се престраши пред пистолета и проговори и то на „Ви“, културно като всеки добре възпитан младеж.

— Хей затова е Шаран, я! Зяпва и лапва всичко, каквото му падне.

В тъмното жената се усмихва загадъчно. Сваля най-после пистолета и го връща обратно в чантичката си, но преди да затвори закопчалката, казва:

— Искам да знам и твоя прякор.

— Че то — охотно рече човекът — прякори много у мене. В различни времена, различни прякори са ми окачвали разни гадове и приятели: когато бях амбулант и продавах тантели и гребенчета и разните му там женски джунджурии, викаха ми Жеко Тантелата. Много кипвах тогава на този прякор, че и на бой налитах. Каква „тантела“ съм аз бе! По-късно между рибарите бях известен като Пирата, че крадях от наловената им риба, и никой не смееше да ми излезе насреща.

— Не смееха то — зяпна Шарана. — Малко са ти раздрънквали скелета и омазвали физиономията от бой. Ами сега пред госпожата ще се правиш на герой.

— Ей, Шаран, млък, че знаеш ли ако се ядосам и кипна, какво те прайвам — разпорвам те и те изкормвам като истински шаран!

— Де, де, сега пък ще ви разтървавам двамата — вика пискливо жената и бръква в отворената чанта.

— Чакай, мари! Ама ти наистина от майтап не разбираш!

— Ама и вие, големи майтапчии излязохте!

— Да се върнем на думата, за моите прякори, де — примирително рече Жеко. — Викали са ми и Жеко Таласъма, че все нощем бродя по улиците, и Гащника, че гащите ми все окъсани или закърпени, викаха ми Пантата, Узото — че много си обичам мастиката.

— Достатъчно — рече строго жената. — Сега ти поемай на запад, без да се обръщаш назад, че ако се обърнеш, ще се превърнеш в сол или камък, като в приказките, пък Шарана ще тръгне с мене да ме поизпрати донякъде, да не ме нападнат по-сериозни разбойници от вас двамата.

Но дали жената видя блесналите очи на младежа, или кривата усмивка на Жеко?

— С късмет е роден тоя Шаран — въздъхна старият. — Тръгвам аз на запад; адио — и се обърна кръгом, но жената моментално го спря:

— Стой, Панта такава! Забравих, че този твой Шаран, който никак не е глупав, е по-опасен от тебе! Ти тръгваш с мене, пък той в посока запад, без да се обръща назад, че иначе на сол или на камък ще се превърне. — А той изсумтя сърдито:

— Виж кво, госпожа. Ти и сама можеш да се оправиш в тъмното. Ербап жена си! Никакви разбойници и пирати не могат да те уплашат. Я си връй по пътя и ме остави на мира! Че тоя Шаран гледаш ли го как се хили. Кой знай какви ще ги разправя утре в махалата? На стари години резил да ставам.

Жената се разсмя, обърна се и си тръгна.

И така, целият този разказ аз си го съчинявах на ум, докато ръцете ми си играеха с малкото пищовче. Гледах го оттук, оттам, лъсках и без това лъскавата му цев. И изведнъж, подпирайки го с лявата си длан, с десния палец натиснах ей тъй, на шега, неусетно спусъка. И пищовчето не щеш ли, тресна, гръмна в упор в ръката ми сякаш от само себе си.

В този миг тримата ми герои — мадамата с пистолетчето, Шарана и Жеко Пантата — изчезнаха и се изпариха от главата ми. Останах сама, така да се каже, с отшумяващия пистолетен гръм и с чувството, че се е случило нещо, което все още не разбирам.

Тичешком в работилницата се втурна баща ми. Той дори не свари да попита какво и кой гръмна. Като видя в разтрепераните ми ръце малкия пистолет, всичко разбра. Той пръв видя кръвта, преди още да разбера, че съм ранена. Той вдигна внимателно ръката ми, куршумчето беше минало през костите на дланта ми и заседнало от горната страна между средния и безименния пръст.

— Само не плачи да не чуе майка ти — прошепна татко.

— Че аз не плача — рекох и се учудих сама на себе си.

— Ама ти наистина не плачеш! — изуми се и той. — Юнак си ми ти — мъжко момиче!

Не заплаках и след малко, когато доктор Ганчев без всякаква обща и местна упойка изкара куршумчето и превърза ръката ми.

И той ми рече:

— Юнак! Досега не съм виждал такъв юнак-момиче!

Аз се гордеех със себе си — още пет пъти бих се надупчила, за да ме похвалят с тази думичка юнак!

През нощта болката ме подлуди, но не заплаках. Гледах през отворения прозорец в безлунното нощно небе, слушах воя на морето и си преразказвах разказа за мадамата и двамата разбойника.