Паулина Станчева
Зелените видения

Може би защото по-късно Ненчо се удави в това море, навлизайки с лодка навътре с един приятел, аз не обичам да се връщам към този далечен мой спомен. И все пак ще го разкажа. Преживяното беше едно от най-красивите, от най-романтичните, ако мога така да се изразя. И уж нищо особено не се е случило, нищо забележително и заслужаващо отбелязване, а всъщност от първия миг до последния това е една неповторима, разтърсваща история.

Трима сме — аз, Савчето и Ненчо. И една лодка. Излишна подробност е да казвам, че лодката „Сирена“ е открадната от края на кея. И дали Ненчо знаеше нейния стопанин, не знам. Можеше и да го знае и разчиташе на това, че „стария“, тоест баща му, беше директор на пристанището и всъщност не рискувахме много, ако ни хванат.

Защо откраднахме лодката ли? Не за нещо определено, не носехме със себе си никакви риболовни принадлежности, като въдици и тем подобни. Намеренията ни не бяха ловно-рибарски. Просто искахме да се поразходим из залива, едно гезме само. Беше малко след обяд, когато морето притихва и почива, когато летовниците по плажовете оредеят. Издебнахме такъв час, за да бъдем с лодката сами сред морето. Разбира се, недомислие! През ум не ни минаваше, че може да ни се случи нещо, че можем да имаме нужда от хората — хлапашко решение поначало.

Но тръгнахме. Гребяхме поред — аз, Савчето, Ненчо, Ненчо, Савчето, аз. Момчето гребеше два пъти по-дълго от нас момичетата. Така беше възприето и макар аз лично да протестирах и да не исках да минавам за по-малоценна личност от когото и да е, стига да е от мъжки род. Хайде де, нима малкият Ставраки можеше да гребе по-добре от мене или Кулчо, или Жакито. Не, впрочем, Жакито можеше, но беше се заклел на баба си, че няма да върши „глупости“ и да влиза навътре в морето по-далеч от „педя вода“. Той, за съжаление, много държеше на тази своя клетва, не я пристъпваше, дори да го увещавахме и подигравахме. Жак беше принципен. „Обещал съм“ — казваше и толкова. Та и сега просто отказа да тръгне с нас, макар и да знаех, че моето присъствие го теглеше в лодката.

Ненчо през лятото ходеше по моряшка фланелка, тук-таме проядена от често пране, и с някакви къси памучни панталонки, с неопределен цвят — може би някога са били сини, но сега клоняха към сиво-никакво, с разни мазни петна и лекета по тях от смола и кой знай още от какво. Нали все се вреше по разни лодки и рибарски мауни, нали скиташе из пристанището. Веднъж ни разказваше как баща му излязъл от някаква инспекция, забелязал го на такова място и му завикал сърдито:

— Ей, ти, безделнико, я да се чистиш от района на пристанището! — Но като се взрял в лицето му и познал в него собствения си син, така и замръзнал на релсата, която точно преминавал. — Бе ти майка нямаш ли да те изпере и закърпи!

— Имам. И баща си имам — извикал отдалече Ненчо.

— А как не те е опухал здравата досега, та да не ходиш из града като просяк.

Веселяк и палавник си беше Ненчо. Хем го мразех, хем го обичах. И сега гребе с греблата и нарочно люлее лодката да ни плаши със Савчето, да ни кара да пискаме като гларусчета, когато се учат да летят. Или просто си пее някаква измислена от него моряшка песен. Думите не помня на песента и мелодията също, но сякаш имаше нещо незабравимо в тази песен — лееше се като вълна, издигаше се и падаше и отлиташе като чайка.

Ненчо беше музикант, свиреше на цигулка и може би затова умееше да съчинява и тези морски мелодии. Той не ги повтаряше и какъвто си беше „лудчо“ понякога, не ги запомняше, просто пускаше волния си глас. И сега пееше и греблата ритмично падаха в зелената прозрачна вода и солени пръски се лееха по нас двете.

— Ненчо, внимавай! — викаше Савчето със съвсем изруселите през лятото коси и вежди, а иначе лицето от рамене до пети почерняло, потъмняло като на негърка. Пък Ненчо удря излъсканите гребла още по-силно.

— Който иска да остане сух на море, вкъщи да си кюта.

Вееше едва уловим в лицето ни вятър, приятен и солен на вкус, и той сякаш уморен, изпечен от слънцето. От малка все се питах къде отива вятърът, когато го няма при нас? Къде се крие? Къде му е леговището? Сега насмалко да задам на Ненчо този въпрос, но се сетих веднага, че е наивен и момчето ще ми се присмее. А най-малко неговият присмех ми е нужен сега.

— Да се гмурнем ли? — попита изведнъж Ненчо със сериозен глас. Бяхме доста далеч от брега в следобедната мараня, плажовете пъстрееха в някаква неподвижност и опасна отдалеченост.

— Да се гмурнем, а? — повтори Ненчо и подаде греблата.

Всъщност това беше и нашата крайна цел на разходката — и тримата още от кея, тоест още от по-рано, когато се уговаряхме и кандърдисвахме Жак, знаехме, че под басмените рокли трябва да носим бански костюми със Савчето.

Гмуркането беше най-приятната ни игра в морето. Сякаш само тогава, когато цял потъваш в него и го усещаш истински галещо, истински свое — истинска непосредствена реалност — ние бяхме истински щастливи. В това изживяване винаги имаше нещо тайнствено, нещо приказно, нещо, което ни освобождаваше от всички други мисли и предпочитания. Сякаш се връщахме в някогашно далечно „агрегатно“ състояние — на риба, на вълна, на водорасло.

В този миг, когато нашият другар предложи да се хвърлим от борда на „Сирена“ в дълбоките зелени води, аз изтръпнах. Сигурно Ненчо забеляза някакъв смут или колебание в моя отговор, защото изведнъж завика с присмехулния си глас:

— Бъз те е, Попи!

На мене само това ми трябваше, не друго. А именно моят вечен „противник“ да ме нарече бъзла. Това беше много. То неутрализираше всичките страхове и колебания у мене, то ме наелектризираше. Не дочаках, не погледнах към Савчето, не бях сигурна дали тя няма да съблече роклята си, пък и един от тримата трябваше да остане в лодката. Изправих се за миг по синьо памучно майо и без да погледна към двамата, с едно желание да ги изпреваря, да бъда първа, аз скочих с такъв силен тласък във водата, че в миг като торпила запорих надолу.

Надолу, надолу! Никога не бях изпитвала това усещане на дълбочина, на необятност, на откъсване от живота. На смущаващо смътно впечатление на нещо непоправимо.

Минаха се толкова много години, а това усещане съществува още в мене. Не в спомена, не, а някъде в клетките на цялото ми тяло, в ретината на очите, които, отворени тогава с някакъв пробуден, внезапно невъобразим ужас, поглъщаха зеления искрящ стъклен блясък на морската вода, плътно долепена до мене.

Сега плувците си имат плавници, маски, акваланги, какви ли не приспособления и дяволии, за близост с морето, за безопасна игра в него, за подводен спорт. А тогава аз просто от собствената си тежест и силния неизмерен тласък потънах по-дълбоко, отколкото трябваше. Мигновено го разбрах, мигновено усетих, че оставя ли се на първата уплаха, аз няма да успея да изплавам на повърхността — изумрудената, разкошна и раздвижена вода, ще ме притисне все по-надолу, към дъното. А где беше то? Аз все още падах, а дъно не се виждаше. Нищо не се виждаше, освен нереалните студени зелени багри, раздвижени, бляскащи като скъпоценни камъни във водата.

Случват се такива мигове — наситени и пренаситени с усещания и чувства. Този миг беше за мене нещо, което дори и сега не мога да изразя с думи. Все ще остане нещо недоизказано, неопределено. Наистина това бяха мигове по дължина на време, повече не бих изтърпяла, но мигове, забележителни с несъвместимите крайности на ужас и наслада.

Никога! Никога няма да изчезнат от моето същество тези две полюсно далечни едно от друго усещания: на ужас и безпомощност, че няма да изплавам нагоре! Няма! Край! И, второто, другото: каква неземна красота! А всъщност и двете тези крайно противоположни усещания ме влечаха надолу, аз падах като камък, но все още задържайки с последни сили дъха си, без да гълтам вода.

Стигнах вече някакъв краен предел, когато усетих сянка над себе си. Угаснаха багрите пред очите ми и една ръка здраво ме хвана за косите и енергично затегли нагоре. Дали направих опит да помогна на тази спасителна ръка, Ненчо не казва, дали съм се поддала на движението нагоре, замахала с глезени като перки и задвижила ръце. И аз не помня, ако съм го направила, било е инстинктивно, борейки се за себе си.

Когато пробихме с главите си повърхността на плискащата се в лодката вода, две неща ми направиха впечатление: този проклет Ненчо с всичка сила ми теглеше косите и Савчето, надвесена над борда, ревнала на глас. И веднага осъзнах положението: риска и спасението! А Ненчо, глупакът, продължаваше да ме дърпа за косите. Това вече ми дойде много и аз креснах, само че от гърлото ми едва ли изскочи повече от шепот:

— Пусни бе!

— Че пак да литнеш надолу, така ли!

— Ами друга работа нямам!

Прехвърлихме се в лодката, погледнахме се тримата и изведнъж като смахнати се разсмяхме. Даже лодката разлюляхме, даже малко остана да я обърнем с дъното нагоре.

— Ама че гмуркане беше! — рече Ненчо и посегна към греблата.

— Стоп! Мой ред е — завиках аз с истински свой глас, дошла на себе си от преживяното, разбрала, че Ненчо съвсем няма намерение да се хвали, че е мой спасител, че насмалко не „хвърлих топа“ на дъното, че накратко — славен приятел излезе той.

И странно, странно как в същото море, в същия залив Ненчо се удави. Никой не разбра как и защо. По това време той беше един от най-добрите плувци, викаха му „акулата“ и скачаше от най-високия трамплин. Смъртта му развълнува целия Бургас.