Паулина Станчева
Лудата Карамфила

Дали името й беше Карамфила, никой от нас не знаеше. Така се назоваваше тя самата. Така й викаха децата: „Карам-фило-фило, моме!“. И тръгваха по нея, закачаха я, дърпаха я за закърпената на сто места с двеста различни парчета басма пола, а тя самата се смееше, забавляваше се и показваше едрите си, пожълтели зъби.

Дотук играта с Карамфила лудата беше съвсем безобидна. Но посегнеше ли някой с ръка към стъклените й гердани, тя изведнъж се наежваше и побесняваше. Сякаш това беше лудостта й: да се кичи с многобройни, разноцветни мъниста и да ги брани от посегателства.

Едновременно Карамфила носеше десетина и повече гердани, различи по дължина — едни от едри, стъклени топчета, други от ситни мъниста, трети от розови охлювчета, събирани край морето, а между охлювчетата и червени черупки от варени раци. С една дума, все чудесии. Отде ги намираше, кой й ги подаряваше или купуваше, това никой не знаеше. Карамфила обичаше да сменя своите гердани, да ги разнообразява, например с някое оглозгано кокалче от варена кокошка или едра рибя кост. Луда!

— Вътрешният й механизъм е повреден — казваше високият, черен циганин Соти — и няма кой да й го оправи, не е примус или грамофон да го пипне бай Коста, не е часовник да го поправи часовникар.

Живееше тя с баба си в едно мазе наблизо. Старата просеше пред вратите на църквата „Преображение Господне“ — винаги разчорлена, покъсана, раздърпана като внучката! Седеше на белите плочки, без да протяга ръка, а всеки, който минеше край нея, все ще й подхвърли петаче, че и повече. Всеки знаеше, чия баба е тази старица. Пък и колко й трябваше на лудата и на нея самата! Всеки в махалата ще им занесе купичка с бобена или рибена чорба, чугунена чиния с вчерашна пържена риба.

Баба Настя, така се казваше старата, ни благославяше, благославяше и изведнъж, току-виж, ни в клин, ни в ръкав, сетила се, че закачаме внучката й, започваше ядно да ни хули и проклина, хептен като луда, че и повече дори!

Дали момичето с острото на бабичка, сбръчкано и потъмняло лице и грозни едри зъби не беше се метнало на нея? Не беше ли тя по-лудата?

Знаехме, че синът на баба Настя, бащата на Карамфила, бил някога, пират на турска лазовска гемия. Обикалял цялото Черно море и обирал улова на рибарските лодки край бреговете. Дали бил едноок, не зная, но по това време си го представяхме тъкмо такъв — истински пират, с черна превръзка през сляпото око, суров и безсърдечен. Но веднъж в морска буря морето го погълнало ведно с гемията, ведно с всичките пирати и крадените кошове риба на рибарите. Никой нищо повече не чул за него.

Жена му, майката на Карамфила, единственият свестен и разумен и същевременно истински нещастен човек в това белязано с нещастен кръст семейство, от срам и отчаяние се обесила на смокинята в двора.

Бях малка, едва-едва помня, също като на сън историите, които се разказваха за нея. Не била българка, а гъркиня или арменка, отвлечена от някакъв чужди островен бряг и докарана да мизерува и тук и да плаща не сторени от нея грехове. Но жестоки същества са често пъти децата! Могат да мъчат котки, кучета и птици, но могат да мъчат и деца като самите тях. Това е страшно и необяснимо.

От мъничка мама ме е наказвала строго за всяка проявена волна или неволна жестокост към живо същество. Съвсем мъничка съм била, помня го като на кино, обесила съм на канап през балкона едно току-що родено сляпо котенце. И насмалко мама не ме пусна с въже през железните перила на същия балкон, та самата аз да преживея ужаса на невинното животинче. Дядо я спрял:

— Стой ма, булка, ще му пукнеш на детето жлъчката!

— Не я ща с корава, безмилостна душа — дрезгаво викала мама, — живота за доброта плаче.

— Права си — съгласяваше се с нея дядо ми, — дете е, не разбира.

— Да разбере. Трябва да разбере, докато е малко, че то като порасне, и злото в нея ще бъде по-голямо, по-неизцеримо.

Веднъж мама ни видя как закачаме Карамфила. Как й дърпаме мънистените гердани, как се забавляваме с нейната лудост и нещастие. Пък тя, пустата му Карамфила, да вземе да се хвърля и търкаля по калдъръма с непоносим гърч на болка по лицето, събирайки разпокъсаните, разпръснати в краката ни мъниста. Гледала мама, гледала отстрани и настръхнала, разгневена се хвърли върху нас. Кого хвана най-напред, хич и не помня, но той си изпати много. Теглеше уши мама и пляскаше мълчаливо да я не чуят комшии, че се срамуваше от нас.

Разбира се, най-лошото се стовари на мен. Всъщност тя не ме пипна, не ме удари, но думите й, които каза тогава, запомних за цял живот. Сякаш това беше урок за светостта и неприкосновеността на човешката душа, за това, че никой няма право да бъде жесток и безотговорен към другите. По-късно си давах неведнъж сметка за този урок, но ставах ли по-добра?

— Че ний, какво? — засрамено и разкаяно мънках тогава аз.

— Как какво! — викаше мама с напрегнато, потъмняло лице, моето разкаяние не й вдъхваше доверие.

— Играем си.

— Че игра ли му казвате вие на това, да мъчите до изстъпление едно наказано от бога дете?

— Само й пипнахме гердана, пък той взе, че се скъса и разпиля.

— И какво удоволствие ви доставя това?

— Хм — изхленчих аз, — не знам!

— Не! Кажи ми! — упорствуваше мама с блеснали от гняв очи. — Какво удоволствие ви доставя да гледате с какъв плач събира разпилените си мъниста момичето? Как безпомощно и жално ви гледа! Вие сте зверове, а не деца. Сърцата ви са вкаменени, милост нямате към човешкото нещастие, към болката.

Да ме беше наплескала или нашибала с коприва или с точилката, по-малко щеше да ме заболи, по-малко щях да се срамувам от себе си и от своите приятели.

След този разговор, а всъщност след маминия монолог аз не помня вече да съм тичала след лудата Карамфила. Ама и другите от тайфата престанаха да се занимават с нея. Дали бях разказала подробно на своите приятели преживяното и чутото от мама, не помня. Но струва ми се, че думите й бяха навлезли дълбоко в мене, бяха ме разнищили и накарали да погледна с други очи „невинната“ игра и забава с лудото момиче. И просто престанах да я поглеждам, избягвах я, а с мене и останалите. Карамфила още дълго идваше при нас и се хвалеше с някакво подобие на щастлива усмивка на устните:

— Карамфилка си има нов гердан! — и го вадеше от джоба на полата си, и го стискаше в шепите си, и ни гледаше предизвикателно: „Хайде, опитайте се де, да ми го вземете!“

Ама ние повече не искахме да участвуваме в такава игра. Само веднъж Ставраки се поддаде и с бързо движение и измама й грабна стъкленото украшение. И го стори не защото беше по-лош и по-несъзнателен от нас, а просто защото Карамфила го предизвикваше: „Не можеш, не можеш!“ „Мога“ — рече той и посегна. Но ние вкупом всички така се хвърлихме върху него, че той моментално върна гердана и се призна за виновен. И повече не посегна. Напротив, забелязваше ли отнякъде, че Карамфила приближава към нас, той поемаше друг курс, просто изчезваше безследно, докато с добро, с увещание, с подарък или насила не я разкарвахме лудата.

Веднъж Жак рече:

— Баба Рахила винаги ми е казвала, че лудия господ го е наказал, няма защо и хората да му добавят мъка.

— Ама сега след дъжд качулка казваш какво ти е казвала баба ти Рахила — с укор погледнах еврейчето. — Защо не го каза по-преди? Ами аз да обера голямата парса от мама, че и до днес да се срамувам от себе си.

А какво стана с Карамфилка ли? Не зная. Сигурно недоволна, че я пъдехме и не „играехме“ повече с нея, тя избяга към по-далечни улици, при други деца, навярно жестоки с нея, каквито ние бяхме доскоро.