Паулина Станчева
Стомничка и Психея

Едно време, като бях малка, много обичах идолите. Не знам как се е породил този интерес, това мое влечение към тях. Може би самата дума „идол“ ми звучеше съблазнително и ме привличаше. Или имах нужда от „покровители“, или съм чела или чула нещо за тях. А нямахме крава, да я обявя за „свещена“. За крокодил, за слон или змия и дума не можеше да става, дори да имах вуйчо владика в зоологическата градина. С една дума, ако исках идоли трябваше да се задоволя с нещо по-скромно, по дребно наглед.

И така, аз обявих за свои идоли една стара глинена стомничка, купена от панаира и една статуетка Психея — от имитация на мрамор, цариградски сувенир. Тези два идола отлично вършеха своята работа. Важното беше нещо определено да „се признае“ за идол, другото, според мене, беше съвсем второстепенна работа.

И така, аз си обявих два идола: черната стомничка и Психея. И с двата разговарях насаме, но по съвсем разграничени едни от други въпроси. Към стомничката се обръщах по училищните — прочета веднъж урока по естествознание, например, и взема в ръка стомничката:

— Слушай, мило идолче — казвам любезно аз. — Имай грижата да прочетеш няколко пъти този урок и бъди така любезна, както съм аз към тебе, да ми го прелееш в главата. Ти знаеш как! Затова си идол. Пък аз ще ти се отплатя, както трябва и както се полага. Ще ти се поклоня до земята след вечеря десет пъти.

И го правех. Най-добросъвестно и старателно поставях идолчето някъде на лично място и почвах благодарствените поклони. Само дето не палех свещи. Но някак не вървеше. Идол и християнщина!

И аз бях дълбоко убедена, че шестицата на следния ден дължах не на другиго и друго, а единствено на гледжосаната стомничка. Хич и не ми минаваше през ум, че съм запомнила урока още като го предаваше госпожа Възвъзова и едното внимателно четене ми е било достатъчно, за да отговоря за отличен пред черната дъска. Не! Идолчето ми е помогнало — мислех и разсъждавах аз, — идолчето, то е способно на всичко. Жалко, че го нямах по-рано, когато обърках ония задачи по смятане и учителката ме мъмри и каза, че е срамота по всичко да съм отличничка, а по смятане да куцам.

Второто идолче — бялата псевдомраморна Психея, която мама държеше пред голямото огледало на скрина наред със семейния албум, кутията с бялата й пудра и други дреболии, аз просто си я присвоявах незабелязано от време на време, когато имах да уреждам въпроси не от училищен, а от друг, личен характер.

Така например, харесаха ми едни бели сандалки в една обущарница, с кръстосани каишки и сребърни катарамки. Да ги оставиш на тротоара сами ще затичат туп-туп-туп нанякъде. Накъде ли, нима е важно! Важното е, че ще затичат, преди още да са ги обули детски крачета. Пък като ги обуя, ела гледай какво става! Чудесии.

Няма съмнение, че татко би ми ги купил веднага, ако му се примоля, но аз за по-голяма сигурност се примолвах на Психея: „Мило идолче, накарай татко да ми купи белите сандалки, пък аз на тебе от благодарност десет метана довечера ще ти сторя!“ После казвам на татко: „Знаеш ли, татенце, в една обущарница какви хубави сандалки продават!“ „Знам — казва весело татко, — знам!“ „Че от къде?“ — трепвам аз. „Едно любопитно птиченце, дето всичко научава, ми прошепна тази сутрин в кревата.“ Ясно… никакво птиченце, а идолчето. Моята Психея! Няма никакво съмнение. Но аз не спорех с татко. Важното беше, че същия ден аз обувах самоходните сандалки с кръстосаните каишки и сребърните катарамки.

Вземах в ръце тогава голата Психея и в упор й говорех: „Благодаря ти, скъпо идолче. И утре два пъти повече ще ти благодаря, ако татко ме заведе на цирка, където играе италианчето на трапеца!“ Това акробатче от скоро ми беше грабнало ума и сърцето. Сега, като си давам сметка за тогавашните чувства, с весела усмивка признавам, че това е било и първата ми „сериозна любов“ — акробатчето от трапеца в цирка! По цели нощи мечтаех за него, по цели нощи се виждах ездачка на пони в цирка, по цели нощи „скитах“ из панаирите с него…

Дни наред аз занимавах Психея с тази история. Най-много й се молех и заклевах да го пази от падане. Четях ли името му на афиша, аз се успокоявах: жив е, значи! Още не е паднал от трапеца! Психея ми го пазеше да не си потроши кокалите през време на туша.

Пък помня добре, че след няколко вечери татко закачливо ми рече:

— Хайде да поразходим новите сандалки до цирка, какво ще кажеш? — сякаш беше посветен във всичко станало, в цялата ми тайна.

За чудо и приказ, каквото и да пожелаех, всичко се сбъдваше, всичко се нареждаше така, както аз исках. Докато…

Докато един ден мама не ме свари на „местопрестъплението“, тоест в момент на най-екстазни благодарствени поклони до земята. Влязла тя в стаята ми на горния етаж, и гледа: бъбря аз нещо неразбрано и се кланям, и чукам чело в черджето на пода, също като мюсюлманите. Веднъж-дваж-десет пъти. Слисала се жената, уплашила се до немай-къде.

— Какво правиш? — пита ме тихичко, както питат навярно лунатиците, дето ходят спящи по покривите. Или просто лудите. — Какво правиш?

Тя — слисана, озадачена, уплашена, аз — дваж пъти повече от нея, като чувам гласа й до себе си.

И докато разбере клетата ми майка нещо ясно и свързано от забърканите и несвързани мои обяснения, мина доста време. И пак не зная дали нещо разбра, но ми рече строго:

— Идолопоклонничеството е грях. Целият свят го е отрекъл. Само тук-таме диви, изостанали племена на земята се занимават с него, и то без полза. Ти ли ще ми се кланяш на идолите! Глупачка! Имаш си християнски бог, Исус Христос и Богородица, имаш си цял куп светици и светии.

— И света Варвара ли?

— И света Варвара!

— Но то е друго, мамо, що не разбереш!

— Какво? — с повишен тон пита мама.

— Аз искам мои собствени единствени, а не такива, дето са на всички, които имат да изпълняват милион молби и желания и не успяват да изпълнят нито едно навреме и както трябва.

Знаех, че не съм тъпачка или нещо от този род. Напротив, всички твърдяха, че ми сече „пипето“ Само дето съм малко… Каква? Никой не определяше точно каква. Каква де!

В този миг аз се „самоопределих“: фантастичка, в смисъл че обичам да си фантазирам, да измислям неща, дето няма и да ги бъде.

И накрая разбрах, че е безкрайно наивно да вярвам в тия измислени, изфантазирани, отживели времето си неща, като двете идолчета и техните сили и „възможности“ да ми помагат в трудни моменти. Тъй де, един господ, дето го признава целият свят, нищо не може да свърши, та моите ли набедени идоли ще свършат!