Паулина Станчева
Опакото на живота

Помня края на войната. Татко се върна брадясал, с покъсани ботуши на краката — същински италиански пленник. И при това — мълчалив, мрачен. Променен. Сърдит на някого и на нещо, което не ми беше по силите да проумея. Но че беше друг — това личеше ясно. Не беше моят весел, шеговит, закачлив татко. Сякаш мислите му бяха другаде, може би там, на фронта, и сякаш не се радваше, че се е върнал при мен, при мама, при дядо.

Но и друго ми правеше впечатление. Не можех да разбера защо и дядо не се радва, че единственият му син сее върнал жив и без рани от войната, и все нещо мърмори недоволно под мустак, защо мама не сияе от щастие? Та нали ден и нощ се молеше на своята светица Варвара за този час, за този миг — татко да се завърне.

Още в първите дни той отключи работилницата си, премете я. А тя празна. Нали всички здрави и годни колелета, които давахме под наем на момчетата преди войната, бяха реквизирани още в нейното начало.

Никой не влизаше при него. Та кой след гладните години на дългото бедствие — война и гладните дни след нея — ще си поправя повредения ръждясал грамофон, за да пуска плоча на него? Най-много да притича някоя разчорлена, миришеща на лучена запръжка съседка, със запушен примус в ръцете:

— Жив да си, Коста, отпуши я тази пущина, че ми остана недоварена яхнията! Че то газ ли продават сега — помия някаква!

И той начаса бръкне със специалната си игла, отпуши примуса и толкоз.

— Довиждане, Коста. Така да знаеш, златни са ти ръцете!

И той знаеше, и ние, и всички в околията знаеха какъв майстор е баща ми, но каква полза сега от тези добри, „златни“ ръце? Нима можеше да вземе пари от тази жена?

Веднъж татко стои изправен до тезгяха с наредените инструменти — пили, клещи, отвертки и стяга на голямото менгеме някакво парче желязо. Прави се, че нещо работи.

Тогава ми разказа нещо покъртително. Не беше за бой, не беше за убити и ранени войници — за настъпление и отстъпление от окопи и позиции. Веднъж в Девуново, където била неговата военна колоездачна част, го блъснал един войник на велосипед. Татко го пипнал здраво за куртката, свалил го на земята и ха да го смели и очите му в падналия на улицата велосипед! Нещо привлякло като магнит погледа му. Велосипедът — от нашите, от реквизираните! Татко го познал завчас, защото бил един от тези, сглобените от разни части от самия него. Познал го по заварката на изподрасканата от падания рамка, по извитото кормило със зелените целулоидни дръжки, по веригата, натъкмена от самия него от различни парчета. Познал го просто! Била такава радост тази среща. Среща с приятел, нещо повече, среща със свой, роден син. Та нали собствените му ръце са го сглобявали от начупени парчетии и части. Войничето чак се слисало. Хич и не разбрало защо го отминала бурята и боя.

И ето го сега татко стои и въздиша в празната работилница без работа.

Оцелели са само инструментите и разни почупени вехтории на купове, на купове, покрити с прах и паяжина: колелета с щръкнали изпокъсани спици, изкривени рамки, извити кормила, вериги. Нима ще може да стъкми и монтира нещо от тия жалки остатъци, от този ръждясал боклук?

Всъщност беше оцеляло моето „Пежо“. Не бяха го реквизирали, защото беше детско, и то момичешко. Но отдавна беше останало без гуми — и вътрешните и външните ги нямаше никакви. Моето мило, многострадално „Пежо“ си висеше на стената в работилницата за украшение и реклама. Реклама за какво?!

Изведнъж татко ми рече:

— Имам една идея! — Но усетих, че не е особено въодушевен, ни радостен от тази своя идея.

— Слушай, моето момиче, ти вече не си малка. Разбираш, че войната свърши зле — и ний, и целият народ, и цялата държава обедняхме. Ако веднага не се заловя с нещо, ще гладуваме.

— Но нали дядо ни храни!

— И мене ли да храни? Не е ли срамота старецът да храни здравеняк като мене — и той на шега изпъна, изду мускулите на ръцете си, които дори дългата война, тригодишната, не беше успяла да намали. — Нещо трябва да почна!

— Какво например? — питам, но някакво зло езиче на предчувствие вече ме е клъцнало.

— Например с твоето колело!

— Какво, какво? — не разбрах в първия момент колко е голяма бедата, която е надвиснала над мене.

— Все пак трябва да почна, нали? От този хаос тук трябва да се измъкна. — И той посочи с ръка цялото помещение. — За начало може да ми послужи само то. — И той кимна с глава към стената, където висеше колелото ми. — С твоето! Недей да плачеш! — Но аз нямах и подобно намерение, макар и в сърцето ми нещо да се скъса от болка. Сякаш дори чух това скъсване, този звън. После стана тихо, тихо — излишни бяха вътрешните молитви и заклинания. Никой не можеше да ми помогне. Беше ми ясно, че трябва да помогна на татко, че бях длъжна да му помогна сега, когато е така тъжен и обезсърчен. Дори бях длъжна да му спестя неудобството, да „реквизира“ колелото ми — трябваше сама да му го предложа. Но можех ли?

— Но то е без гуми, татко, няма да върши работа — продумах живо, с едната надежда, че мога да спася моя любимец на стената.

— Мислих за това — рече татко. — Дядо ти ще му усуче дебело конопено въже за каплите. На фронта на края на войната цялата колоездачна рота мина на въжета вместо гуми.

Край! Угаснах. Знаех, че дядо ще изплете най-хубавите въжета за гуми. Майстор беше той по тази част. А татко щеше да лъсне рамката, да потегне целия велосипед и да го смаже. И толкова. Ще се хванат хлапетата на Бургас за него. От ръце на ръце ще върви. Ще падат, ще стават, ще го блъскат в тротоарите, в дърветата, докато го потроши някоя каруца, минала през него. Та кое от момчетата знаеше да кара колело през войната?! Ех, — въздъхнах този път аз — трябва да се работи. Татко трябва да печели, да ни храни. Дядо е вече много стар и сякаш откак синът се е върнал от фронта, съвсем грохна.

— Ще ти купя нов — рече татко пооживено.

Знаех, че няма скоро да стане това, но се помирих.

— Пък и този ще си го караш ти, когато няма клиенти за него.

Знаех аз, че за моето колело винаги ще има клиенти, от сутрин до вечер. Пък и вече нямаше да бъде „мое“.

Излязох от работилницата. Обидена! Наскърбена! Разбира се, да, хиляди пъти да! Но не от собствения си баща. Какво беше виновен той, че войната остави в пълна разруха и бедност цялата страна.

Та той още на третия ден от своето завръщане, като видя на масата „дежурната“ рибена чорба и пържен кефал, блъсна сърдито масата и се развика:

— В тази къща мъжът трябва да работи и да си храни семейството!

Дядо се усмихна принудено:

— Ха така, значи ти вече не ме смяташ за мъж? И таз добра! А кой три години ти хранеше жената и детето?

— Ама стига вече — прекъсна го баща ми. — Твоето време свърши. Трябва да почиваш, сега редът е мой.

— Добре де! — рече примирително старият и посегна към кутията с емфие, смръкна с пръсти и кихна. — Почвай, белким ти преча!

И така, татко решаваше да почне с моето велосипедче. Как няма да ми е мъчно.

Тръгнах надолу по улицата. А колко е тя. Осем къщи отляво и седем къщи отдясно на калдъръма. Минавам набързо покрай градината, покрита с червен пресят пясък или счукана тухла. Преди войната тук играеха тенис младежите от хайлайфа и консулатата. И тръгнах надолу покрай желязната ограда на пристанището, покрай каменната куличка, после направо през пясъците, обрасли с диви екзотични храсталаци, буренак и балдарам — направо към брега на морето. В този момент другаде не можех да ида. Само тук, при него, можех да се наплача самичка, на воля, да се простя с това, което ми беше скъпо от ранно детинство. Никой не трябваше да знае моята болка. Най-малко баща ми. Аз разбрах с каква вътрешна съпротива и покруса е взел това решение.

Вървях по мокрия пясък. И сандалите ми с дървени подметки оставяха след мене дълбоки стъпки, докато ги плисне поредната вълна и ги размие — и сякаш не съм минавала оттук. Рових изхвърлените от снощната буря водорасли, тук-таме образували кафяви фиорди или разстлали цели килими меки, пружиниращи под краката ми, гледах прозрачните медузи балерини, мързеливо затанцували в плитката вода. И без да искам, се усмихвах. Боже мой, колко много обичам това море! И уж бях дошла при него да се наплача като при сърдечен приятел, а то…

И в този момент забелязвам наблизо група момчета, наведени над нещо тъмно и неясно очертано, подобно на струпани на брега водорасли. Момчетата се въртяха наоколо, коментираха, ръкомахаха. Какво е? Любопитството ми надделя над всички останали настроения и намерения у мен. Или не беше любопитството, а нещо друго? Предчувствие? Уплаха?

На брега, на мокрия пясък, с боси крака, потопени в края на бистрата вода, лежеше удавник.

Не ми беше за пръв път да видя такова нещо. Виждала бях удавник на плажа, но „пресен“, току-що нагълтал морска вода и загубил съзнание, но не и „заминал“ на другия свят. Но не и такъв — „истински“, посинял, подут, дни наред блъскан от вълните на морето, пътуващ от далечни брегове и краища. С русоляв, почти бял перчем, залепнал на челото, страшен.

Изведнъж едно от момчетата рече в суматохата:

— Червеноармеец бе! Погледнете му петолъчката на рубашката. — Сякаш беше някакво невиждано чудо тази червена, лъскава петолъчка, която и дългото киснене в морето, не е успяло да затъмни и повреди.

Всички бяхме виждали белогвардейци и разни руски графини из града, всички знаехме от чуто и прошепвано какво става там, на североизток по картата. Кой с кого и за какво се бори. Такива неща не остават тайни за децата.

И сега гледахме и не вярвахме на очите си. Удавникът изведнъж престана да е страшен, макар и да не смеехме да пристъпим съвсем близо до него.

— От революцията е — рече едно куцо момче, с наведена на една страна глава. — Болшевик. И сигурно Иван му е името. То на половината Русия мъжете са все Ивановци.

— Пък графините пеят по шантаните на Бургас размазани романси — изсъска озлобено и многознаещо друг.

Странно, изведнъж всички определихме решително своето положително отношение към съветския войник с петолъчката, към контрареволюцията, към световните събития.

Не след много към нас затичаха прескачайки буренаците и бодилите, чупейки сочните стъбла на балдарама на пясъка стражари и цивилни, едните придържайки с ръце шапките си, другите — каскетите на главите. И първото, което направиха, беше да ни шамаросат и да ни напъдят.

— Не вие мястото тук, хъшлаци с хъшлаци!

— Ама той е червеноармеец бе, чичо — рече, без да изправя глава онова, куцото. И тогава разбрах, че си е такова сакатичко, и ми стана мъчно за него.

— Марш по къщите ви — закрещяха мъжете, и цивилните и формените, като разбраха, че вече знаем какъв удавник е изхвърлило морето.

Ние мигом се разбягахме и разпръснахме. Кой отде свари се закатери по стръмния, ронлив бряг. Едва насред път усетих, че някой ме крепи, обърнах се, куцото момче.

— Как те викат? — попитах запъхтяна.

— Ристо — рече момчето, без да извие глава към мене.

А горе пак се събрахме всичките. И макар че не се познавахме отпреди, макар че за първи път се виждахме, кой знай защо, туй, което видяхме и преживяхме, ни свърза с някаква тайна, с нещо, което трябваше да запомним за цял живот. Ние дълго стояхме вкупчени един до друг и наблюдавахме как пристигналите повлякоха с едно голямо платнище нашия Иван неизвестно накъде и защо.

Плачех и не се срамувах от своя плач. Всъщност нямаше и защо да се срамувам. Плачеха и подсмърчаха и момчетата.

Така с плач се прибрах при татко в работилницата. Нали първо на него трябваше да разкажа за удавника с петолъчката. А той, като ме видя така разстроена, изведнъж се умърлуши.

— Добре де, като не даваш, няма. Твое си е. Дядо ти ще ти направи въжета и ще си го караш само ти. Пък аз все ще изкалъпя нещо от това гробище — и той посочи около себе си. Аз просто не разбрах за какво говори той. Бях забравила своята доскорошна болка.

— Ама аз не за колелото плача, татко.

— Не за него, не за него? — озадачен прошепна татко.

— За Иван, за Ристо!

Той нищо не разбра. Но аз през сълзи подробно му разказах всичко: за сакатото момче, за удавника с белия перчем и червената петолъчка, за стражарите с платнището, дето го отмъкнаха и отнесоха някъде.

— Навярно ще го погребат — казах с някаква неясна надежда и утеха.

— Ами, кой знай в кой хендек ще го хвърлят, да го довършат кучетата!

— А белите графини пеят ли пеят по шантаните. Истина ли е, татко?

— Истина е, детето ми. — И както си беше с омаслените и зацапани ръце, ме погали по косите. — Светът е такова нещо — винаги има лице и опако. Лицето добро, свястно, опакото — противно. Но изведнъж се сепна:

— Но стой, ти знаеш ли какво значи „шантан“?

— Не зная! — Нои той не ми обясни. Замълча. Не му се искаше навярно от толкова малка да се мърся с „опакото“ на живота. Колкото по-късно стават срещите ми с него, толкова по-добре. И всъщност беше прав.

— Дядо ти утре ще ти направи въжета за каплите.

Уж се радвах, но не толкова, колкото очакваше татко. В моите мисли все още беше удавникът с петолъчката и онова, сакатото момче.