Паулина Станчева
Ранената чапла

Знаете ли каква птица е чаплата? Блатна. В сиво вдовишко оперение. А иначе кокетна, стъпя изящно, красиво на тънките си крака, сякаш отлично знае и съзнава своята хубост и грация. Познава я и я подчертава: ето вижте ме, казва тя, каква съм хубава, каква съм деликатна, а вижте ги и тия патици в блатото по са шарени от мене, със златнозелена перушина са, но, не дай боже, може да излязат от камъша и да стъпят на пясъчния бряг! Та те глупачките ни да хвърчат знаят, както трябва, ни да ходят по земя. Клатушкат се, сякаш са изпили прясното вино на рибарите, докато хвърлят винтерите през нощта във Вая.

Веднъж, то беше пак в ония дни военни, когато се прехранвахме с риба и блатни птици. Мама безжалостно скубеше разноцветните лъскави до златно пера, накисваше ги едно денонощие в оцетна марината с разни подправки и миризми, които държеше в тенекиени пъстри кутийки на полицата. И мрачно мърмореше, но тихо, тихо, да не стигнат приказките на недоволство до дядо, който беше наблизо и надничаше през прозореца в кухнята.

— Омръзнаха ми тия дивечи, да опустеят дано!

— Но тогава? — изненада я моят въпрос.

— Какво „тогава“? — Стрелва ме тя с ясните си, но разгневени очи, кафяви като обелен див кестен от бодливата си обвивка. — Ще умрем от глад, така ли, без тези блатни миризливи мърши?

— Ами — смотолевих аз — като няма друго.

— Е, да — решително рече мама, — през война хората и камъни, и корени, и кори на дърветата ядат, всичко. — Ако беше хубаво нещо войната, щяхме да й се радваме. — Ох — въздъхна тежко мама. Обърса ръцете си в кухненската престилка и с внезапен и ненадеен жест и движение ме хвана за раменете, притисна ме до себе си и залепи устни в косите ми и захълца.

Не, мама не беше сантиментална, твърда жена беше тя. Аз почти не бях я виждала да плаче, а сега плачеше. Шепнеше нещо в косите ми и хълцаше безшумно, сдържащо, трагично. Можех ли да не се разплача и аз? За мъката на мама по татко, за моята лична мъка по него и най-после за това, че хлябът не стигаше и всеки ден ядяхме блатна риба, а понякога и блатни патици.

В този миг дядо отвори вратата, изгледа ни изненадано, но не попита нищо. Вдигна към мене ръка и разтърси почти пред носа ми една птица, която държеше за краката.

— Ние за тях ревем, дядо, пък ти още носиш.

— Шшшттт! — стрелна ме мама, окопитила се от краткото размекване и мъка. — Та туй не е патица!

— Не е, я! — някак гордо рече и дядо — чапла!

— Жива! — скочих аз, защото оставената върху мушамата на масата птица разшава завързаните си с канап крака, разпери крила и тревожно закряка.

— Боли я — рече загрижен дядо. — Ранена е в крилото и в крака. Виж, булка — обърна се той към мама, — намажи й раната с малко сладък мехлем, па като оздравее напролет, ще я пуснем в блатото да си намери фамилията и гнездото.

Нищо не можеше да ме откъсне от този ден от ранената птица. Дядо разказваше подробно като никога как докуцала до него в гюмето, как се мушкала в ръката му, сякаш му викала: „Вземи ме, дядо, полекувай ме!“ И той я отнесъл в рибарската хижа.

Дядо беше и от мама по-лишен от сантиментални наклонности и разнеженост. Суров или не суров — думата е неточна, — а просто сериозен, сдържан старец беше той и рядко допускаше отклонение от тази своя сдържаност и праволинейност.

Щом се наобядва и се излегна на дългия миндер в кухнята и засмърка любимото си емфие, мама се зае с работата: вече е сложила малкото джезве на огъня. Това обедно турско кафе, налято в широка чашка без дръжка, беше приспивателното на дядо. То пък и какво кафе беше! Кило ръж, кило леблебия и една шепичка кафе на зърна, но миришеше, разбира се, в началото на кафе. После си загубваше хубавата миризма, но не и цвета, не и вида и най-важното — не и каймака. Виж за каймака, хвала й! Не знам как го правеше, но беше толкова дебел, че гостите и комшиите винаги я хвалеха: „Майстор си на кафето, Катерино, нещо му слагаш за този каймак, нещо му баеш, ама не казваш!“ А мама наистина тайнствено си мълчеше, с лека усмивка на красиво изрязаните си устни, с искри в очите.

И аз бях уверена, че наистина магия някаква има тук. Уж не вярвах в магии, но за това кафе бях на друго, макар и погрешно мнение. Нещо му правеше тя на кафето, особено пък когато беше за дядо. Може би го обичаше много за мълчаливите и денонощни грижи, които полагаше за нас, двете, защото често на риболов отиваше през нощта и не си доспиваше, или защото старецът беше баща на „нейния“ Коста, или просто защото с нищо не й досаждаше, а само й помагаше. Неговото кафе всеки ден тя правеше с такова старание, че все очакваше похвала. Ама той си беше скръндза на похвалите. Не ги раздаваше за щяло и нещяло, най-малкото за едно турско кафе след обяда ще се разпусне.

Но ето, в този ден, когато донесе чаплата, най-неочаквано отпивайки с дълго и остро свиркане под белите огромни мустаци горещото кафе, той я похвали. За каймака на кафето. За всичко, което правеха сръчните й неуморими ръце години наред, за мълчанието и търпението, с което посрещаше трудностите и неволите на войната, за самотията.

Мама се слиса, зяпна го, изчерви се до ушите, не знаейки къде да дене попуканите си ръце. Къде и как е запомнил всичко това, което сега говореше разнежен, развълнуван и благодарен.

— Такова кафе, такъв каймак не пие никой свекър, булка. И да го получи някоя в джезвето, няма да го налее в неговата чаша — няма! Сама ще си го изсърба. Ама ти, булка, си друга. И аз съм благодарен на господ и господица, че на стари години съм в твои ръце.

— Ние сме в твоите, тате, ние — отлепи най-после мама устни. — Ако не беше ти.

— Стой, мълчи — тросна й се той, — като съм го рекъл, премислил съм го. У мене празна приказка няма. Пък и не съм изкуфял още. С добра снаха ме е сдобил Коста, макар и от чужди краища. Напреко дума не ми е изрекла още. Пък за каймака на кафето — аферим! С нож да го режеш, а не да го сърбаш. — И изведнъж дядо шумно се разсмя и разкиха. — Абе, какво съм се разбъбрил като Анастасия комшийката (прозорците им гледаха в нашия двор откъм черницата и щом зърнеше в двора мама или него, тя завчас отваряше малкия прозорец и веднага започваше клюките на махалата. Кой при кого е спал нощес, какви трици слагат в черния хляб, дето ни го дават с купони, какви суджуци от умряло магаре продавал някой си под тезгяха).

— Ама знаеш ли, булка, днес тая пуста чапла ми обърна коравото сърце. Ей такова доверие не съм виждал, дето му е дума и между хората. Куца и върви къде мене. Не знае тя, добър старец ли съм, зло ли ми е сърцето. А иде направо в ръцете ми. Това птиче доверие ме обърна наопаки. Погледнах се с моите очи и се питам: „Бе ти, старо, как я караш с хората, с близките си, със себе си!“ И реших, че за нищо не съм имал време. Гледа ме чаплата жално, жално с тия мънички кръгли очи, всичко ми казва: и че я боли, че лоши хора са стреляли, без да я убият на място, че сега в тази късна студена есен ще загине, ако остане с раните сама в тръстиката край блатото.

Запомних аз тази сцена, защото беше единствена през цялото ми детство. Но завинаги, за цял живот усетих дълбоката човечна природа, достолепие и благодарност на моя дядо, усета му да разбира всичко около себе си — човек, птица, дърво. Сетих се, че когато работеше и дялкаше дърво, винаги му говореше на глас: „Ех, чворесто си, душата ми измъчи, рендето похаби, ама нищо, аз ще те туря на място!“

Цяла зима мама лекуваше чаплата. Даваше й царевично зърно, но тя предпочиташе остатъци от масата — хляб, риба, какво да е. Живееше в кухнята в една картонена кутия. Скоро раната на крилото й зарасна, престана да куца и започна куражливо да излиза навън в двора, да се разхожда по преметените плочи, да наднича любопитно тук и там, от никого не се плашеше, сякаш разбираше, че в този дом живеят най-добрите хора като почнеш от старика с белите вежди и мустаци, една бяла хубавица мама и едно капризно мършаво момиче.

Само шарената ангорска котка не свикна с чаплата, нито чаплата с нея. Съвсем в началото котката се хвърли върху птицата, но дядо така й се скара, като я нарече с какви ли не обидни епитети и главното с такъв сърдит глас, че тя сякаш разбра: това странно сивопепеляво, перушинено същество е под закрилата на дядото. С други думи, наше е, домашно е и трябва да го почита. С почитта котката не успя, все и настръхваше козината и щръкваха ушите, като виждаше чаплата наблизо. Но повече нищо. Значи не забрави първия урок. А самата чапла уж не се боеше, но и не приближаваше съвсем до нея. Все запазваше някакво разстояние и същевременно някакво достойнство. Пристъпваше грациозно, вдигнала изящна красива глава нагоре сякаш все чакаше нещо, все се ослушваше. И така още известно време, после изведнъж се промени — спираше на едно място и дишаше с отворена човка.

Една сутрин дядо вика отвън:

— Кальопке, Кальопке, ела бързо, къзъм! — Аз четях нещо, пуснах книгата и изтичах. Не сварих да попитам дядо защо съм му притрябвала. Той ми сочеше с глава някъде в ъгъла. Какво да видя? Лежи кротко котката и мърка, а чаплата се върти около нея и от време на време рови с човка в пухкавата й козина, завирайки цялата си глава в нея. Бях смаяна.

— Пощи я! Чисти я от бълхите.

— Ами как така, дядо, нали все настръхваше по нея!

— Но ето чудо, къзъм, сприятелили се.

Този спектакъл се повтаряше по цели часове — лежи си котката неподвижно, а чаплата рови с глава в козината й. Докато един ден усетихме, че чаплата я няма. Сега разбрахме какво е душила с разтворена човка навън в двора, какво е чакала, на какво се е надявала! Пролетта, пролетта е чакала птицата! Да се завърнат птиците в гнездата си в камъша на блатото. И тя да се завърне при своите.

— Дано някой „кьопав“ ловец не стреля отново в нея!

Дни наред ни беше мъчно за чаплата. Все едно че загубихме близко същество. Котката дълго и необичайно мяукаше из двора, сякаш и тя търсеше своята приятелка.

Дори дядо веднъж рече:

— Все чакам да ме посрещне чаплата, пък нея я няма!