Паулина Станчева
Нашият пленник

В казармите или някъде наблизо до нас квартируваха италианци пленници. Те бяха съвсем закъсали — с покъсани дрехи, брадясали и гладни, но с накривени кепета на главата. Такива си бяха. Пленници, но италианци! Веселяци, оптимисти!

Никога не просеха, както правеха другите пленници, особено черните. Обратното, те самите често предлагаха на децата и на жените нещо, което не бяхме виждали досега — рожкови! Корави, черни рожкови — шушулки — счупиш ли парче, изскочат като камъчета гладките им семки и обвивката остане пълна с обилен захарен сироп. Въобще целият рожков, един такъв вкусен, приятен за хрупане. Готов си да дадеш на пленника и хляба, дето сме го взели с купон от фурната, и пържената риба, и някоя таткова стара риза, но да получиш в замяна няколко джоба от тия южни плодове.

Никой от нас в началото не знаеше, че това е просто… фураж за конете и катърите, но и когато научихме, рожковите не загубиха ни вкуса си, ни цената си, ни притегателната си сила.

Виждах около нас често да минава един и същ от тия винаги гладни нещастници. Веднъж безстрашно се приближих до него:

— Иска манджаре? — питах аз и сочех с пръст в устата си — Йо, иска рожкови! — Веднага се разбрахме. След малко пленникът дойде у нас и чукна почтително на входната врата.

Чух дядо да отваря вратата, а на вратата имаше горе звънче, на извита дебела тел, закрепена така, че щом се отваря и затваря вратата, то „автоматично“ да звъни. Винаги се чува, че някой влиза в двора. И сега дядо най-напред чу звънчето.

— Уна бамбина… — И пленникът му дава да разбере, че носи рожкови на малката бамбина. И изсипва рожковите в грапавите шепи на дядо.

— Катерино, Катерино! — викна той на мама, — я виж какво ще дадеш на този нещастник?

Едновременно се показваме и двете. Очите на пленника не ме забелязват, те видимо грейват пред образа на мама. Той просто не успява да скрие своето смайване и възхищение пред хубостта й.

— Мадонна миа! — прошепна спонтанно италианецът, в най-неопределена възраст, защото можеше да е младеж, но така изтерзан, измъчен от войната и пленничеството приличаше на старец. Мама явно се смути от вида на пленника.

— Той е въшлясал, тате — прошепна на дядо тихо, разтреперано тя и навярно в момента си помисли, че и нейният любим Коста може да е изпаднал в такова положение. Тя се прекръсти.

— Дай му някаква чиста риза! — сухо рече дядо. — Човек е. Изпаднал в беда.

— Да, тате, ей сегичка — мама с готовност изтича вътре и след няколко минути се върна с някакви гладени, надиплени дрехи. Но сама не му ги даде в ръцете. Това не би било прилично. Даде ги на дядо, а дядо на пленника, който продължаваше да гледа с изумени и благодарни очи ту мама, ту беловласия и мустакат старец, ту мене. Когато очите му се спираха на мен, той се усмихваше като на стара позната.

— Той е гладен, мамо, всички пленници са гладни!

— Да, да, ей сегичка. — И мама му изнесе столче на двора после му постави на коленете и една табла с хляб, риба и халва. Туй, с което е разполагала в момента. Тя се извиняваше, че друго няма.

Как се нахвърли гладния на скромното бедно ядене! И лицето му беше едно особено — нещастно, и отчаяно, и безкрайно щастливо. Нещастен, че му дават като на просяк, и щастлив, че днес ще се нахрани.

Струва ми се, че първите ясни, конкретни, антивоенни настроения през детството ми, се родиха именно през този ден, в този миг, когато гледах как жалкият италианец гълта залъците сух хляб, без да ги дъвче, сякаш бърза, защото се бои да не вземем обратно таблата, преди да е изконсумирал всичко до трохичка. Между хапките той се опитваше да говори, навярно да благодари за голямата милост, навярно да каже нещо за себе си, но ние, разбира се, нищо не можехме да проумеем. Но едно беше ясно, че това беше човек с някакво добро положение и възпитание. Личеше, че се срамува сега от себе си, от своя брадясал, неугледен вид и се извиняваше пред нас, особено пред мама. После стана бавно от столчето, взе в ръце подарените дрехи и още по-бавно, сякаш без желание, пое към вратата. Отвори я — звънчето весело звънна над главата му, после я затвори след себе си. Звънчето отново звънна.

Дядо рече замислено.

— Дано не е нахалник и започне да идва всеки ден.

— Не вярвам — отвърна мама тихо, сякаш на себе си. — Не прилича на такъв, има нещо изискано у него.

— Ами! Знам ли?! Видя млада, хубава булка — строго рече старият. — Може да повтори и да потрети.

Но италианецът не дойде повече у нас. И все се питах: защо? Аз съжалявах за рожковите и все се питах: нима го обидихме с нещо?

Веднъж играехме на криеница. Тичаме и се крием по ъглите на пресечките, във входовете и в дворовете — весела, шумна игра. Войната си е война. Грижите на нашите майки са си техни грижи. Ние сме деца и не можем да не забравяме в какво време живеем. Забравяме.

И ето, тичайки и завивайки по съседната улица, докато мижащото Саве брои „едно-две-три“, аз най-неочаквано се сблъсквам с нашия пленник! Зарадвах ли се? Сигурно, защото забравих играта, която играех. Гледам го — още по-брадясал, още по-покъсан, само от куртката му се показва чистата таткова риза на сини райета в миг я познах и цялата потреперих. „Татковата риза!“ А той през това време радостно ми говореше и повтаряше нещо, от което аз разбирах само думичките „Бамбина миа. Бамбина миа“ И си мислех; може би в италианския „ботуш“, някъде далеч оттук този човек си има момиченце като мене. Неочаквано той бръкна в джобовете си, извади няколко рожкова и ми ги подаде. В това време Савето крещеше:

— Ти мижиш, ти мижиш! Беше ме видяла, а пък аз и не се криех.

След половин столетие от дните на тези събития аз посетих Италия. И първото нещо, което пожелах и потърсих да си купя, бяха рожковите! Казаха ми, че ще намеря рожкови на пазара, там, където продават ечемик и овес, тоест фураж за конете. Бях дълбоко убедена, че продавачите ще ми се смеят, ако се досетят, че килото рожкови, които купувам не са за понито, което нямам, а за самата мене. И все пак предпочитах да ми се смеят продавачите, да ми се смеят и другарите, с които пътувах, но да се върна за миг във времето обратно, да се върна в детството.