Паулина Станчева
Кълбото

Остарях вече, правнучки имам, а от едно нещо продължавам да се страхувам. Светне ли мълния на небето, тресне ли гръмотевица след нея, дъхът ми спира от страх! Където и да съм, с когото и да съм, не успявам да скрия, да преодолея, да премълча уплахата си. Ако съм вкъщи, хуквам като луда да затварям врати и прозорци, ако съм на улицата, с трескави очи гледам на всички посоки, нагоре-надолу — не иде ли, не лети ли към мене, не ме ли гони по стъпките!

Ще попитате озадачени: кой, какво и защо ще ме гони?

През една далечна, много далечна пролет, когато все още вярвах в приказки и чудеса, в моя роден град Бургас се случи нещо необикновено и страшно. През време на една дъждовна буря една мълния, но не зигзагна, каквито са всички мълнии, които падат по високите дървета в горите и високите здания с гръмоотводите в градовете, а кълбовидна, мълния кълбо. Треснала тя някъде наблизо до нас, после влязла през отворена балконска врата, подпалила пердетата и подгонила жената с детето в ръце. Тя тичала от ъгъл на ъгъл от стая в стая, а огненото, бляскаво, искрящо от електричество кълбо все по нея. Нито я докосва и подпалва, нито я овъглява, но не престава да я гони. Жената пада на чергите, закрила под себе си детето, кълбото продължава своята гоненица по нея. Тя става и отново почва да тича. Изведнъж кълбото мълния обикаля няколко пъти стаята с безшумни резки скокове и лъкатушки, дирейки своята жертва. После бавно, плавно излиза през прозореца, изчезва зад близкия комин, трясва някъде наблизо и разтърсва квартала.

Бедната жена едва не полудява от преживения ужас.

Тя разказваше и преразказваше на всички как я гонеше светещото кълбо, как обгаряше петите й, дъха й, как заслепяваше очите й с блясъка си. Разбира се, и дума не биха повярвали на този разказ, ако не беше доказателството — обгореното перде на балконската врата.

И все пак мнозина не повярваха на това необичайно явление. Страхът има големи очи — казваха — виждат и това, дето го няма.

Но за проклетия аз повярвах. През една близка нощ аз сънувах най-живия, най-страшния сън през живота си. Не сън, а кошмар. Уж е ден и никакъв дъжд не се сипе от ясното небе, а както си бера рози за сладко в градината и цялата ухая на рози, изведнъж изпод цъфналите латинки с грохот изскача едно огнено, бляскаво, искрящо кълбо — същото, каквото го описваше комшийката. И дето мине и докосне това кълбо — цветя и клони, — всичко почернява като въглен. Ту лети, ту подскача, ту плава, ту се спира и се люлее на място, сякаш избира посока, ту се издига нагоре към листата на асмата, ту лази по плочите и оставя черна, опушена следа. И все по мене, все по мене. Не ме изпуска, сякаш играем на криеница, на гоненица.

Много често човек сънува ужасни сънища. Ако трябва да бяга, краката му са сякаш вързани и не може да избяга от злото, което го преследва. Иска да изкрещи, а не може, и гласът му остава в гърлото. Иска да се събуди, но не, сънят не може да се прекъсне.

Така се случи тогава и с мене. Бягах от преследвача кълбо, криволичех из двора, катерех се по черницата, но то по мене и сякаш съска: няма да ми избягаш, няма да ми избягаш! Скачам на земята, хуквам към вратата и тичам по тротоара, а кълбото се търкаля по мене като същинска топка играчка. На ъгъла е татковата работилница — нахълтвам в нея и тряскам вратата, стъклото се счупва. Гледам с ужасени очи: ще мине ли през счупеното стъкло кълбото? Стреснат, татко спира грамофона, на който свири някаква весела плоча, и обръща встрани голямата бурия.

— Кой те гони, моето момиче? Куче ли? — та той не вярва на очите си, че бягам от някого или от нещо.

А аз:

— Скрий ме, скрий ме, татенце, ще ме подпали!

— Кой? — тревожно пита — Кой?

— Кълбото!

Но не. Не мина мълнията през прозореца. Изчезна. Стопи се. Остана само в моя сън, в моя спомен, но толкова жива, толкова нападателна, че и до днес, завали ли, загърми ли, аз треперя и все чакам изненада. Още повече че вече зная: това не е измислица и сън, а природно, макар и рядко явление.

Дано втори път не ме подгони наистина или на сън.