Паулина Станчева
Миши свят

Не обичам мишките, пък и има ли някой да каже: обичам ги, дайте ги насам! Разбира се, че няма такъв загубеняк.

А помня кухнята в старата ни къща (и старата, и новата бяха в един и същи двор) с нисък дъсчен таван, боядисан с тъмнокафява блажна боя и от времето и от пушека на огнището съвсем, съвсем почернял.

Но не в това, че таванът беше нисък и черен, беше бедата! Бедата беше друга — в мишките, които населяваха пространството между тавана на кухнята и пода на горната, дядовата стая, тоест над нас, над самите ни глави. Това беше една бясна тупурдия, цвъртеж на безброй големи мишки и малки мишлета — тичане, влачене, борене, танцуване, прескачане. Навярно в това пространство ежедневно ставаха сватби и кръщавки, уреждаха се фестивали и спортни състезания, празненства и увеселения. Това невидимо за очите ни близко съседство беше истински кошмар за нас.

Дядо си имаше в ъгъла до миндера един прът и разлудуват ли се много над главите ни мишките, вдигне пръта и чукне с него няколко пъти по черния таван. Мишките лудо се устремяваха в разни посоки, кротуваха няколко мига и като разберяха, че заплахата не е истинска и сериозна, започваха отново. Повтарям — истински кошмар!

Мама действуваше по-рационално — с капана. И да ви кажа, упорита беше — ден не се отказваше от борбата. Сланинка гранясала отнякъде ще намери, парче пресъхнало кашкавалче, миризливо сиренце, но все нещо по изтънчения вкус на мишките ще закачи на телчето в капана. Все с нещо любимо ще излъже тия нежелани и проклетисвани обитатели на старата къща. И току-виж, щрак! — телената вратичка на капанчето се затвори и в него някой член от мишата паплач, някое любопитно, лъскаво, с тънка като конец опашка мишле зацвърчи в него безпомощно и жално. Чак да го съжалиш! Но не, никой не го съжаляваше! Дори мама, която все ме учеше да бъда милосърдна към по-слабите и нещастните, да бъда с добро сърце, да прощавам обидите. В случая и тя злобееше към опашатото зверче. „Намери, каквото си търсеше! — казваше тя и хвърляше мишлето на котката. — Може би твоята многобройна фамилия на тавана ще се умири най-после, ще потраури, ще прекъсне празненствата и градинските увеселения…“

И така.

Веднъж татко ме поведе за ръка. Бях облечена в празнична тафтена рокля с пристегнат на набраната шумоляща пола колан, с фльонга на редките коси, с лачени обувки на крака. Като дете се помня все с лачени обувки — с каишка, с копчета, с връзки или с ботинки с два цвята, но долу непременно лачени. Татко също беше със своята празнична сламена гарсонетка, в ръцете с бастун.

— Къде ще ходим, татко? — питам аз, но все едно ми е къде. Нали ще се разхождам с него. Стига ми това удоволствие. Но все пак питам.

Татко тайнствено шепнеше:

— Изненада!

Поехме към пристанището. Влязохме в него през желязната портална врата и завихме вдясно, където е кеят на рибарските лодки.

— А, голяма изненада, татко, си измислил — разочаровано разперих ръце. — Отиваме за риба!

Ама защо за риба — съобразих моментално, — риба у нас дядо носи всеки ден? Той е наемател на гарда в езерото Вая. Там риболува. Значи, не е за риба.

— Не позна — рече и татко в това време. — Ама ще си умреш от любопитство. Потрай пристигаме!

И спряхме току на брега пред една дъсчена барака с шарени перденца на мъничките прозорчета. На вратата възрастен дебел мъж, а до него дебела жена със следи от някогашна хубост на лицето (беше похабено и малко смешно от многото бои по него — руж на бузите, червило на устните, черно на клепачите и обилно много пудра, но и под цялата тази шарения и цапаница, пред нас се усмихваше добродушно едно безкрайно приветливо лице).

Всъщност аз познавах и двамата. Бивши циркови артисти — леля Олга и чичо Аспарух. Не ги помня на арената, татко ми е разказвал за тях. Тя танцувала със сестра си — близначки под разноцветните светлини на купола на цирка и офицерите от местния гарнизон ги обсипвали с цветя и луди аплодисменти. И двете били истински красавици. (Другата сестра се омъжила за едно младо офицерче, разжалвано заради този „неравен“ брак, а по-късно станала калугерка в някакъв далечен манастир.) А чичо Аспарух бил щангист. Вдигал такива тежести над главата си, че смайвал цирковата публика. Често някой случаен зрител прескачал в кръга на манежа и се опитвал да вдигне и той тежките гири. И публиката се смеела и дюдюкала, защото човекът не можел да ги мръдне дори.

За всичко това се сетих в мига, в който двамата позастарели и скъсали с професията си артисти ни посрещнаха много шумно и радостно пред бараката.

Веднага ми стана ясно, че татко им е добър приятел и чест гост — целият шум и цялата радост бяха насочени към моята персона, облечена с шумолящата тафтена рокля, с фьонгата на главата, с лачените обувки. Без съмнение, беше точно така. И аз се гордеех от тяхното внимание.

Но вие ще кажете: каква е връзката между началото на този разказ за мишките на нашия таван и това продължение до бараката в пристанището, където навярно безплатно се бяха приютили някогашните циркови артисти!

Сега ще проумеете всичко. Потрайте — както казваше татко на мене, не бъдете толкова любопитни.

Леля Олга беше облечена в някаква дълга някогашна роба от добрите стари времена на артистичния й живот, с валансяни тантели и кадифенца, със ситни плисенца, но вехта, похабена от пране и гладене, разширявана встрани с другоцветни парчета коприна. Беше с висок на темето кок и провиснали от двете слепоочия руси букли, разбира се, боядисани. Тя се усмихваше и мило ни канеше да влезем в бараката.

— Да не стреснеш, Оленка, детето! — забеляза чичо Аспарух Горилата, както му викали някога в цирка.

— Че защо? — недоумяваше жената.

— Знам ли, качи я за всеки случаи на кревата!

Влязохме в бараката, в едно мъничко коридорче с две отворени врати отляво и вдясно към двете стаички, подредени и чисти на пръв поглед, но с някаква странна, неопределена направо неприятна миризма. Каква?

— Събуй се и се качи на кревата — рече татко и сам откопча каишките на лачените ми обувки.

— Защо? — любопитствах аз.

— Сега ще видиш!

Значи, той добре знаеше какво следва да става в бараката на старите артисти. В този миг, докато тафтената ми рокличка шумолеше, като че ли развиваха и завиваха някаква хартия, аз се настанявах на леглото с бродираната на етамин с дебели цветни конци мулине покривка, печален остатък от някогашен богат чеиз. Леля Олга плесна с пълничките си белички ръце и завика:

— Тук, тук, тук, мои рожбици, тук, миличките ми, че си имаме гостенка в тафтена рокля!

И изведнъж цяла ме потресе една вече позната тупурдия, един хоров цвъртеж, едно лудо прескачане! След миг от вратата, отворена към коридорчето, при нас нахлуха в дълга стройна редица стотина и повече на брой мишки и мишлета! Не измислям, не преувеличавам! Истински цирк!

Аз бях толкова изненадана, толкова развълнувана и уплашена, че в първия момент не разбрах какво представлява това внезапно нашествие. Нападение ли? Как можех да се досетя, че това невъобразимо мнозинство от мишки са опитомени, обичани, глезени, храненици на леля Олга и чичо Аспарух. И крещях като истеричка.

— Мишки, мишки! — и скачах по кревата, и мачках с краката си идеално изпънатата доскоро етаминена покривка. — Мишки!

— Да, миличкото ми, нашите мишки — зашепна леля Олга, — но ти се не бой, те са добрички, възпитанички.

И за да ме увери в последното, жената отново плесна с пухкавите си длани и завика с някакъв мек, приятелски глас:

— Вън, скоро вън!

И цялата строена дълга сурия от пъргави животинчета с тънки подвижни, стрелящи се насам-натам опашки се обърна кръгом и се понесе навън, към другата стаичка, подобно на детско влакче с навита пружинка.

— Еее! — засмя се от сърце дебелата жена, та чак очите и на лицето се скриха. После пак стана сериозна и добродушните й очи се смееха отвътре с някакво удоволствие и гордост. — Виждаш ли какви са ни?

— Добрички, възпитанички — изкикоти се чичо Аспарух. — Ама нали ти казвах, Оленка, че детето ще се изплаши!

Но аз вече изгарях от любопитство, какво още знаят тези животинки! Едва ли номерът им беше само до това да се движат под строй от едната в другата стая — сигурно знаеха и можеха повече.

— Лельо Олге, плесни пак с ръце!

И тя запляска и ония тозчас топур-топур, цър-цър-цър нахлуха в същия ред и окупираха пода. Смехория голяма! Наистина не бяха по-малко от стотина парчета и повече, както вече казах. Лилипутска история!

Жената взе от масичката една устна хармоничка и засвири някаква весела, съвсем проста и елементарна мелодийка, а те, мишките, без да развалят строя, се завъртяха на място в една посока, после в обратната. Да се смееш! Да се пукнеш от смайване! За миг настъпи някакъв хаос — сякаш мишките се объркаха, но леля Олга тихичко заплеска с ръце над тях и мишките, мишоците и мишлетата се сляха в един куп, запрескачаха се, замотаха опашки. После пак така изведнъж се занареждаха една след друга като новобранци. Такова нещо и в цирк не може да се види!

— Ама те са дресирани — виках аз и скачах от радост, от що ли. — Истински артисти!

Когато се прибрахме вкъщи, аз твърдо вече бях решила: първо, да счупя и да обезвредя маминия капан и, второ, да дресирам нашите мишки. И първото, и второто ми се струваха съвсем осъществими неща, просто играчка! И то забавна, занимателна и с нея като нищо съвсем ще зашеметя децата в махалата. Тъй си мислех, тъй предполагах.

Но не успях нито в едното, нито в другото, колкото и горещо желание да имах, колкото и старание да положих. Мама, като разбра моето намерение по отношение на капана, моментално го прибра и го скри. И отгоре на това ме заплаши, че ще ми счупи ръчичките с дилафа, ако съм се докоснела до него. Аз не повярвах на нейните заплахи, но все пак се наложи да се откажа от обезвредяването на капана. Всъщност по-късно се наложи да се откажа и от мишките, тоест от дресировката.

Не че не опитах. И още как. Плясках цял ден в кухнята с ръце до зачервяване на дланите, свирех на една стара, ръждясала устна хармоничка, кой знай от кой век останала вкъщи, свирех и на дядовата окарина, плясках. Свирех, но точно тогава мишките, вместо да се явят в някакъв строй пред мене или просто да се явят, макар и безредно, пред мене, точно тогава се изпокриваха, изчезваха, занемяваха в дупките и оставаха неподвижни с часове.

С една дума: не се поддаваха на никакви похвали, ласкателства, мили обръщения и любезности, като „милички, добрички, умнички“ и т.н. Това беше едно голямо разочарование за мене, истински провал.

Нашите мишки се оказаха невъзприемчиви, невежествени, кой знае още какви.

Реших, че лелините Олгини мишки не са като нашите, а от някаква по-висша категория — артистична. Нека, си казах тогава, като са прости мама да ги подлъгва с капана — заслужават си горчивата и незавидна съдба. Нека котката си играе с тях до омаломощаване и после нека ги…

Все пак дълго време не можех да се примиря с този неуспех.

А представяте ли си как щяха да си пулят очите момчетата, как щяха да цъкат с език около мишките на един и два крака, как щеше да пискат Савчето и Естер. Но зрелището, спектакълът не се състоя.

Мишките ни отново започнаха своите танци, своите забавления и фестивали на тавана.

И маминият капан отново започна да щрака.