Паулина Станчева
Снежна история

Бургас е град безснежен през зимата. Или почти безснежен. И то от времето, когато още не е бил град, а само някакво селище от няколко рибарски колиби в местността „Пода“, на югозападния край на залива. Такова му е географското положение, такъв му е климатът — мек. През зимата пада малко сняг, колкото да не е без хич, който се топи на бърза ръка. Децата не успяват да си изядат закуската и да изтичат навън да се наиграят с топки, да се напързалят с шейни. А за истинска ледена пързалка и дума не може да става.

То се знае, че понякога, за наше голямо щастие, имало е и „по-тежки“ зими! Снегът вали на едри парцали, остава и се трупа дни наред, край тротоарите преспи, децата успяват и да се наиграят, и да се налудуват с мокри ръкавици и премръзнали крака. По това време още не познавахме гумените шушони и ботушки. С тънките, а често пъти продупчени гьонени подметки затъвахме в снега, ровехме си снежни тунели, търкаляхме се по нанадолнищата, правехме снежни човеци. И всичко това не минаваше безнаказано.

От нашите хвърчащи в разни посоки снежни топки се чупеха стъкла на прозорци или просто лягахме в постелите с възпалени сливици, с кашлица, с хрема.

Но играта си струваше жертвите.

Не го забравяхме този сняг цяла пролет и цяло лято — все за него се сещахме. Все за него си разказвахме било и не било, често пъти най-смешни измишльотини. А по-често истини, преживелици. И чакахме следващия истински сняг, бог знае след колко безснежни зими.

Спомням си: вали сняг на такива едри, ефирни като грамадни пеперуди парцали, каквито по-късно не съм виждала никъде другаде. Вали и затрупва. Всичко е бяло. Небето заснежено. Въздухът, земята, сухите розови храсти в градината сякаш приличаха на овчари в бели ямурлуци. Преплетените лозови пръчки на асмата задържат падналия сняг и все едно че дворът е покрит със снежен таван като едно огромно северно ескимоско иглу — с една дума, снежна феерия.

Тогава аз започнах да се моля на татко да излезем на двора, да направим снежен човек, кога пак ще има такъв сняг, може би след десет зими, а аз дотогава ще стана голяма и съвсем няма да ме занимават тия снежни човеци.

— Ясно — казва татко с разбиране и съчувствие. — Потрай, да спре да вали. Ще ни затрупа завчас, не виждаш ли? Вали сякаш на небето всички ангели и светии са си разпрали пухените възглавници и дюшеци.

Но аз имам ли търпение? Никога не съм го имала и в случая съвсем отказвам да се съобразявам с татковите ангели и светии.

— Татенце, ще спре, ще се стопи снегът и няма да успеем, няма да успеем!

Аз вече държа една отдавна не калайдисана бакърена тенджера, стискам един червен морков, взела съм го от буренцето с шарената туршия, а в джобовете на престилката ми — въглени. Погрижила съм се за всичко. Само татко да излезе с мене. Сняг, колкото искаш, само да започнем работа. А той се бави, мотае се, качва се по стълбите за горния етаж, влиза в северната, после в южната стая. Аз чувам стъпките му отдолу, те скърцат по разсъхналите дъски на пода и се късам от яд и мъка. Още малко ми трябва, за да ревна.

— Татко! — гласът ми е вече със скъсани струни, почти хленчест.

— Добре де, ей сега! Небето от север се изяснява. Значи, че снеговалежът ще спре.

Най-после излизаме. Аз с тенджерата, с киселия морков, от който вече съм успяла да отхапя едно парче, защото обичам туршията, развивам и въглените, увити в хартийка.

Боже мой, какъв сняг е това! Истински гъши пух! Лек, неулегнал, въздушен. Като измислен, а не истински. Все му се лети нанякъде. И като го пипнеш с ръце, чезне, топи се моментално.

И все пак с активната таткова помощ до обяд снежният човек е измайсторен! Също като в картинките! С не калайдисаната тенджера на облата голяма глава, с червения отхапан нос, с очите въглени и въглени копчета на туловището! Турихме му в ръцете и дворната метла, но мама завчас си я взе и започна да мете снега наоколо. Тя много държеше плочите на двора да са винаги чисти и преметени. Това беше нейното хоби — като нямаше какво друго да прави, метеше двора. Ако е чист и няма какво да мете, друса асмата, друса дърветата и зокумите да накапят листа и да има какво да мете с метлата. Друг път и аз започвам да мета с малка метличка, най обичам да мета плочите, да не оставям пръст и прашинка между тях, но сега ядосано се развиках:

— Защо ми пипаш снега? Той си е наш.

И татко й обяснява, че по-чист двор не може и да бъде, да остави снега на мира, но тя си знае нейното, мете и мърмори ядосано.

— Ще я простудиш ти, Коста, ще я разболееш с твоите игри и глупави занималки, но де да видя!

— Карамба! И триста дяволи отгоре! Не предричай лоши неща! — татко се смее, цял е зачервен от усилията и бързината, с която трупаше и наслагваше снега.

Изведнъж той поглежда мама дяволито, закачливо, навежда се, грабва сняг, замерва я, но тя лесно не се поддава на игра, не се усмихва дори.

Татко продължава да се смее, той е в такова весело момчешко настроение, че нищо не може да го помрачи — ни маминото сериозно, напрегнато лице, ни „бабешкото“ й мърморене, — и току си бърше с кърпа запотената олисяла глава. Но да не си помислите грешно, че татко е стар, затова главата му е с лъскаво, голо петно отгоре. Той е тъй млад, съвсем млад, наистина почти момче. Иначе би ли играл с мене в снега? Той сам ми е разказвал, че тази гола глава е божие наказание. Когато бил малък, отивал в църквата, качвал се на балкона, където пеел църковният хор свивал се до някоя мраморна колона и най-старателно преброявал плешивите глави на богомолците. Една-две, пет…, петдесет… Брех! Много му било смешно да ги брои. И въобще тия лакирани на светлините на запалените свещи, канделабри и полилеи глави му правели голямо удоволствие. И на, за този смях, за туй незачитане, за туй злобарство — господ го бил наказал. Съвсем млад олисял. Наистина напразно татко мажеше с какво ли не главата си. Косите капеха. Напразно решеше назад-напред малкото косми, голата глава си личеше.

В този момент татко скача, грабва мама с две ръце и я поваля в натрупания в градината сняг. Тя крещи, рита, аз крещя повече от нея и я затрупвам с още сняг. Роклята й се вдига нагоре, показва се долната фуста с плетените дантели. Ех, че смешна картина!

— Засмей се, Катерино! — крещи й татко. — Засмей се, засмей се, както се смееше през оная първа наша зима. Помниш ли?

Аз, разбира се, не мога да помня тази тяхна първа зима, защото не съм била още родена и въобще не разбирам за каква зима става думата. Разбирам само, че и тогава е имало много сняг. Те двамата обаче нещо си знаят. Нещо е съществувало, с много смях навярно. Защото и мама, с разпуснат кок и цяла заснежена, започва изведнъж да се смее на глас.

— Их пък ти, Коста, как пък няма да забравиш стари лудории — завика тя с хубави, блеснали очи и зачервени бузи.

Беше толкова хубава с разпуснатата къдрава коса, толкова хубава, че аз се захласнах да я гледам. Има ли друг майка като моята? А татко крещи:

— Гледай, свят, гледай каква хубост е моята Катерина!

А в това време небето над нас се проясни. Къде отидоха облаците, така и не разбрахме. И завчас. Туп-туп! Туп-туп! Набързо започна снегът да пада от асмата на цели огромни късове и на плочите да се разбива на прах. А дето стъпнем снегът остъклен, разводнен, топи се.

Мама вече е станала от снега, изтърсва си полите, прибира дългата си коса, свива големия кок и го забожда с фуркети. И изведнъж казва:

— Ей го, че плаче!

— Кой? — питам аз.

Истински плаче снежният човек. На черните въглени на очите му едри капки разтопен сняг. Не минава много и тенджерата на главата му сама се накривява и се търкулва в краката ни, което значи, че и главата се топи.

— Свърши — рече татко сериозно. — Времето рязко се затопля.

— Какво? — пищя аз. — Няма да имам снежен човек ли?

И съвсем забравям колко щастлива бях преди минути. Татко тъжно клати глава:

— Нищо не можем да направим, моето момиче. Виж, ако на снежния човек му трябваше топло, щяхме да разпалим няколко мангала с дървени въглища около него и да го стоплим. Но как да му направим студено под нулата?

И така, аз загубих моя снежен човек. Но споменах „загубих“ и се сетих за една друга снежна история, която ще разкажа по-късно.