Паулина Станчева
Пъдпъдъченият дъжд

Това щастие-беда се случи в Бургас през една есенна вечер. От мрачното небе валеше ситен дъжд — ситен, но продължителен, не спира. Дъждът беше започнал още от сутринта и продължаваше, облите камъни на калдъръма лъщяха като премити плешиви глави, от керемидите беше закапало в стаите, а гларусите неспокойно: крещяха в комините — и на тях никак не им бяха приятни тази целодневна мокрота и хладът.

— Няма да спре този дъжд — рече мама по едно време, — ще ни подмокри и дюшеците, и всичко. Така е, като не се оправят счупените, керемиди по покрива.

— Дъждът ще спре — рече дядо от ъгъла на миндера. — Задуха вятър, ще разнесе облаците.

— Тъй ли, дядо? — Ослушах се аз. — Вярно духа.

— Духа я!

Но горе в стаите още дълго капеше от тавана. Вън престана дъждът, но не и в стаите. И току сменяхме легените с мътна вода. По едно време някой зачука на вратата. Толкова силно и припряно, че се чу и през шума на вятъра в лозницата и дърветата на двора.

— Комшу, ей, комшу. Я излезте бе, да видите чудо невиждано. Дъжд от пъдпъдъци!

— Виж го ти, какво измисли туй пиянище — изруга добродушно дядо от ъгъла току-що смръкнал емфие. Дъжд от пъдпъдъци! Добре че дъждът не е от делфини или нещо подобно!

Но в двора бяха наизлезли съседите, улицата изведнъж зашумя и през силните и шумни пориви на вятъра се чуваха все едни и същи викове и разкъсваха нощния мрак:

— Пъдпъдъци!

— Пъдпъдъци бе, хора!

Вярно, навън от небето падаха пъдпъдъци — живи, топли, зашеметени. Истински пъдпъдъци. Дребни, колкото юмрук, сиви, с настръхнала мокра перушина. Падаха в двора заедно с пожълтелите листа на лозницата и туп-туп-туп — на плочите. Падаха в хризантемите, които цъфтяха до късна есен, край кладенеца. Баща ми рече:

— Ама че хубав лов, без сачми!

Дядо добави:

— Брей, бедните, тръгнали на път и бурята насреща ги ударила във високото. Ей ги на, сега няма да стигнат топлите страни. Завинаги ще си останат тук.

— Как така, дядо, завинаги! — завиках аз разтревожена.

— Ми така, къзъм. Градът ще се гощава с дивеч — задушен и всякакъв. Късмет за хората.

— Беда, тате, беда е това и знамение, така да знаете — рече мама остро, екзалтирано. — Аз не ги пипвам тези птичета, така да знаете!

Съседите ликуваха, смееха се, щуряха навън със запалени фенери, които гасеше яростният вятър, събираха нападалите пъдпъдъци.

— Късмет бе! Господ си знае работата и на сиромасите празник праща!

Мама ставаше все по-мрачна и по-мрачна. Гледаше „лова“ в ръцете на татко и на дядо и мълчеше като занемяла.

— Ще ги оскубеш ли, толкова пъти си скубала пъдпъдъци!

— Друг път да, но не и тези, Коста. Казах, не пипвам нещастните.

— Тогава аз — рече татко примирително и посегна към тенджера, но мама завика:

— Не давам купа, не давам тенджера, не давам нищо. Не разбираш ли, беда е това, птиче бедствие, а ние ще пируваме.

Дядо сумтеше недоволно под белите си мустаци, но не казваше нищо. Татко се ядоса, но също си замълча.

Тогава именно се намесих активно и аз на мамина страна и на страната на нещастните пъдпъдъци:

— Аз пък няма да ям, да ме заколите!

И вероятно съм го казала убедително, защото изведнъж татко и дядо се погледнаха и се разсмяха:

— Виж я ти, ще я колим за едни нищо и никакви пъдпъдъци! — рече старият, а татко добави:

— Щура като майка си.

— Нека съм глупачка, ама ми разрешете да ги стопля и да ги изсуша тия мокри нещастни птичета. Ако оживеят, ще си ги гледам в стария кафез на калдаринките, ще си ги храня с просо, сигурно обичат просо и трохички. Пък напролет ще ги пусна на свобода.

— А през лятото аз ще ги гърмя с флоберка и мама ще ги задушава — развесели се татко.

— Не си познал, Коста! — рече тя с все още мрачно лице. — След този зловещ дъжд в къщата ни пъдпъдък няма да се готви!

— А яребички? — закачи я татко.

— Не зная — промърмори мама с уморен глас. — Дай да видим дали ще оживее някое. Детето е право, трябва да спасим колкото можем.

— Мамо, мамо — крещях аз, луда от радост. — Ще си ги гледаме, нали?

От двайсет парчета първите дни оживяха половината, но до пролетта отгледахме само трички. Сигурно най-яките, най-издръжливите, а пък всичките толкова си приличаха!

През един топъл слънчев априлски ден татко ме качи на рамката на велосипеда и с трите пъдпъдъка в една кутия излязохме по посока на лозята. Беше ми мъчно, че се разделям със своите приятелчета, а същевременно бях щастлива.

Странно усещане беше това, странно и сложно, сякаш бях пораснала в оная нощ на пъдпъдъците и сега в този пролетен ден аз усещах това.