Паулина Станчева
Лекарство за страх

Нима някой днес може да си представи улиците нощем без осветление? Тъмни. Мълчаливи. Пълни с потайности и заплахи. Дори аз вече не мога да си представя такава улица, пък помня улиците на Бургас без електрическо осветление. И нощем тъмни като тунели. Помня ги тук-таме с уличните газени фенери, които всяка вечер палеше фенерджията. Но нали сме край морето и постоянно духа вятър, тези фенери лесно гаснеха и тогава, ако нощта не беше звездна и с луна, тъмнееше като в черна пещера.

По това време ни в пещера бях влизала, нито в Одеските катакомби и всъщност не знаех колко черна, колко гъста, колко страшна е тази абсолютна осезаема тъмнина, но и нашата не беше по-хубава. Аз се плашех от нея и никога не надничах зад пердето. То беше моята закрила от нощта и мрака. То пък и в стаите ни по това време не беше кой знае колко светло с газените лампи! Само в гостната от тавана висеше един тъмнозелен порцеланов, с релефни червени рози полилей, с огромен бял глобус абажур и кръгъл фитил. Той осветяваше всички ъгълчета, всички предмети и лица. Но този полилей се палеше в много редки случаи — при гости, на именни дни, на Великден, на Коледа. През останалите дни светеше газената лампа.

Тук му е мястото да спомена, че първата домакинска работа, на която мама ме е учила, беше чистенето на опушените лампени шишета. Колко трудно беше това занимание. Каква осторожност изискваше от моя страна — натиснеш малко по-силно с парцала, и стъкленото шише отиде по дяволите. Пък бях амбициозна, исках да го лъсна идеално, духах в него и пак минавах с чистия парцал, духах отвън и бършех. Стъклото светваше. Вечерта, когато палеха лампата, дядо знаеше, че аз съм чистила шишето, защото било много светло. И ме хвалеше.

Но понякога ми омръзваше да се занимавам с тази ежедневна „мръсна работа“.

— Все аз ли? — протестирах натъжено.

— А кой? — питаше дядо учудено.

— А кой? — питаше мама сърдито.

— А кой? — питаше татко весело. — Ако беше жива кака ти, тя щеше да се занимава с шишетата, но сега ти си ни момата вкъщи.

— Да си бях момче, щях да играя само на улицата.

— Ама имала съм късмет — викаше мама полусериозна, полуусмихната. — Какво щях да правя, ако беше момче? — и се прекръстваше, сякаш господ я предпазил от зло.

А кой знае, може би по това време съм си мислила, че момчетата се раждат по-смели от момичетата и от нищо не се боят, дори от тъмното в двора.

А пък аз се страхувах.

На татко никак не се харесваше тази моя страхливост и непрекъснато ме закачаше за нея.

— Момче искаш да бъдеш. Вятър! Края на света искаш да видиш, пък се боиш да излезеш да се изпикаеш в двора.

Аз се ядосвах, но наистина не смеех да изляза.

— Юнак на юнаците искаш да станеш, а се страхуваш в мазето да слезеш за подпалки или туршия.

— Ами — страхувам се! — отвръщам аз на татковото предизвикателство.

— Страхуваш се, като нищо се страхуваш, и само се мислиш за храбрец! Пишман храбрец си ти. Пък и от едно момиче какъв храбрец излиза? Никакъв!

— Не е истина, не е истина — инатях се вече аз, ама и пердето не вдигах.

Изглежда, че и татко се заинати да изкорени от мене страха от тъмнината.

— Ако вдигнеш края на пердето и погледнеш навън, утре ще ти купя дундурма.

Сладолед не ми даваха да ям, че все ме наболяваше гърлото, и затова мама скочи:

— Ти луд ли си бе, Коста! Какъв сладолед ще купуваш на детето, нали завчас ще го разболееш!

Татко се усмихна:

— То, Катерино, няма да вдигне пердето, не го ли виждаш, от страх ще се попикае.

Дали за сладоледа или за горната таткова обида, или просто за да докажа обратното, тоест че не съм страхливка, аз дръпнах с пръсти края на крепоненото перде. А навън една звездна, сребърна нощ — нито страшна, нито пълна с мистерии, нито тъмна кой знай колко. И хора минават по улицата, и бозаджията вика: „Бозааа, кисела бозааа!“ На дървените гюмове блестяха излъсканите метални обковки. „Я, помислих си, че то не било страшно!“

— Е — обърнах се като победител към татко, — кога ще ям дундурмата?

— Щом съм ти обещал, ще я получиш. Но да си призная, да погледнеш само в тъмното още не е никакво юначество, трябва да знаеш. И да не си се похвалила някъде, че ще ти се смеят момчетата.

Виж го ти, на болното място ще бие!

— А какво трябва да направя? — завиках аз, решена на всичко само да не ми се смеят момчетата.

— Да слезеш в мазето!

— Запали ми свещ, ще сляза!

— Ааа, че то със свещ и баба знае да слиза — условието е на тъмно.

Изглежда татко съвсем сериозно и методично е следвал своята задача. Аз, разбира се, по това време не можех да подозра това. Без да се замислям и колебая, решително излязох в коридорчето. Татко беше пред мен.

— Да отворя ли капака на мазето?

— Аха — кимнах аз, и преди да заслизам по стълбата надолу и преди да погледна в тъмното като беззвездна и безлунна нощ мазе, извиках:

— Ама утре двойна дундурма!

За сладоледа ли набрах толкова смелост, за какво ли, така и не успях да разбера. Слязох аз, спънах се в пъна, на който татко цепеше подпалки за печката (по-късно тази работа я вършех аз, и то с голямо удоволствие), залитнах, но и през ума ми не мина, че някой таласъм ме е блъснал, знаех си, че това е пънчето за цепене на подпалки. Но спрях, заковах се на едно място. Дишах шумно — сигурно татко и мама чуваха.

— Ще му се спука далака от страх бе, Коста! — чух маминия шепот.

— Няма! — още по-тихо рече той, но аз чух. — Юнак е тя, юнак излезе — завика изведнъж с радостен глас той.

— Излизай, стига вече! Качвай се бързо! — и ми подаде ръка да скоча от тъмната дупка. После ме прегърна. — Сега и в двора излизаш, нали?

— Че да не е страшно?

— А отиваш ли да викнеш бозаджията и да купиш боза?

Обърнах се, взех каната и затичах към вратата. Тъмнината на двора не ме смути, тъмнината на улицата също. Виж ти какво е станало с мен. Та аз наистина съм юнак! И завиках с пълно гърло:

— Бозаджията, бозаджията…

Кога точно е било това, не помня. Помня само, че то дълго се разказваше, преразказваше и коментираше вкъщи пред близки и познати. Татко беше страшно горд, че за два сладоледа и кило боза успя да ме излекува от страха.