Стоян Ц. Даскалов
Чиста раса

В село Расово дойде странна вест и барабанът бързо я разгласи:

— Всички, които имат петли, да се явят на събрание с петлите!

И вечерта училищният салон се изпълни с кукуригания и смях.

— Може против чумата нещо да ги инжектират. Млък, Пейо! Стой, Пейо! — натискаха главите на петлите стопаните. — За твое добро е!

И чакаха — едни, мушнали петлите под мишница, други ги турили в скута, а трети ги прегърнали. А баба Кера го беше повила с престилката като бебе! Такъв си е нашият селянин — милее за всичко, от което има полза.

Най-после се яви агрономът и взе да приказва:

— Селяни, дойде върховният момент, когато и расата на животните трябва да се прочисти! Ние създадохме типично наше сиво искърско говедо, създадохме късозурлестата, бяла месеста свиня, която нашите съюзници предпочитат пред дългозурлестата, черна, полудива сръбска свиня. Създадохме черноглавата плевенска овца и дългорунната карнобатска. Обаче ние все още търпим една смесица в кокошия свят.

— Ци-ци-ригууу! — пропя петлето на баба Кера Голошиевата и от радост подскочи от полата й.

Разкукуригаха се и други петли, като разбраха, че за тях става дума.

— Тишина, граждани и гражданки!

— Млък’те, бре! — затупаха хората по главите петлите. — Не чувате ли: граждани и гражданки ни наричат!

По-старите петли покръкнаха и непокорните подхвъркачета се смълчаха.

— Не може повече така! Требва да изчистим нерасовите породи, които не снасят яйца и немат месо, а само една перушина на гърба си развяват! Нас ни требва раса, която да дава много яйца и месо!

— Е, та кокошките не са виновни! — обади се баба Кера, повдигна шарената престилка и пак зави петела си. — Виновни са петлите!

— Права е баба Кера! Колко един мъж е по-добър, толко и жена му… Нали се знаем? — авторитетно потвърди Цало Кълката.

Жените се разкудкудякаха. Цало служебно беше задължен всеки ден да обикаля селото и познаваше най-добре де какво има в кокошарниците.

Дойдеше ли големец отнякъде, той не дочакваше нарежданията на кметския, ами вземаше пушката за по-сигурно и се шмугваше из Долната махала. Той знаеше кои къщи беше обиколил и коя бе следващата, на която се падаше по̀реза.

— Расата иде от касата! — насърчено потри пръсти баба Кера, като че хвърляше зрънца на петела си да миряса. — Мигар не знаете: „Храна брада кръвѝ!“. Я да даваме на кокошките повече жито и кукуруз, та да видите каква ще е расата! А то нема жито за назе, пък вие за кокошките плачете!

— Ай, макя вера, брей, макя вера! — клатеше глава и се смееше, като че кашля, дядо Качо Дънестия, който не беше донесъл петела си от кошарата, а само слезе да види каква е тая работа.

Разговорите щяха да се разнищят като гнила дреха и затова кметският, без дума да каже, с едно кимване долу ниско с ръка, като че скубва плевели, даде знак и разискването приключи. Започна изпълнението.

— Ето ви образец на расов петел! — кимна агрономът и кметският измъкна из торбата един голям герест петел, златоперест, с шпори и лампази — господ да ви пази! Той го държеше само за вързаните крака. Петелът поразтърси гривата си, ококори се, разбра къде се намира и какво трябва да прави. Необразцовите също гледаха ококорено към него, той се изпъчи като генерал и даде първата си команда:

— Ку-ку-ригу-у-у! — Чак стъклата прозвънтяха.

Другите петли му отвърнаха:

— Здраве желаем! — И заподхвръкваха да се строят около него.

От радост породистият петел чак цвъкна и опръска ръката на кметския. Той щеше да го изпусне, но го хвана с другата и се очисти о чекмеджето на масата, като мислеше, че никой не го е забелязал. Но баба Кера Голошиевата първа изкудкудяка:

— А честита ти раса, кмете!

Всеки минаваше със своя петел и агрономът казваше:

— Негоден!

Стопанинът поглеждаше ту своя, ту породистия и дигаше рамене:

— Какво да правя сега?

— Или ще го колиш, или ще го предадеш за обменка в Харитоновия чифлик. Но на тая раса требва да турим край!

Дойде ред и на баба Кера Голошиевата. Тя дигна престилката си и оттам се измули нейният млад петел и дигна голата си шия като смок. Тя го тури на масата и макар че беше с вързани крака, той чатна острите си шпори, опъна шия и се вторачи в расовия. Преди агрономът да сложи кръстче в списъка и да отсече: „Негоден!“ — Голошиевият се наежи:

— Кррр, кррр! — чу се само и битката започна.

Той цапна с крила и подрипна. Расовият стоеше гордо, самонадеяно, изпъчил гърди, с глава отзад, като че беше турил щит на тях.

— Кррр, кррр! — опуха го Голошиевият и зачатка по месестия му гребен с ястребовата си клювница.

— Аа така! Сега ще видим кой е расов! — чу се глас и доде да разберат, Голошиевият го смушка с шиповете си и оръфа гребена му като дърмон, та кръв потече.

— Иш, бре! — завикаха управниците и посегнаха да ги разтърват.

Но Голошиевият кльоцна още два-три пъти расовия, пухна го с криле, та го зави като с чул, разперушини го и хвръкна към вратата. Баба Кера пусна връвчицата, с която го беше вързала за единия крак, и той пръсна едно стъкло.

— Дръжте го, хванете го! — завикаха кметският и писарят, спуснаха се, но той изхвръкна в тъмнината.

Само перушина се носеше из въздуха.

— Ай, макя вера, брей, макя вера! — кискаше се, като че се кашля, дядо Качо Дънестия, обираше перушината и развеселено подмигваше. — Макя, ама па раса бил тоя Голошиевият ма, Керо!

Цяла нощ селото не заспа от тревожните крясъци на петлите. Като че лисици ги бяха душили и изпуснали. Кокошките съчувствено кудкудякаха от вечерта до сутринта. Тръгна комисия от двор на двор, защото нито един, освен поп Манчо и кръчмарят Ангелаки не бяха предали петлите си. Най-напред хлътнаха в Голошиевите. Баба Кера изтри с длан запрашените стъкла и се изцъкли, като ги видя:

— Кунке, ишни на петела да хване шушавата, че тия поразници за него идат!

И снахата, като позагърна разголената си шия, излезе.

— Е за какво госке се дереш от отзаран! — ишна тя петела, който стоеше като часови на прага. — Чууш, пипката да те хване! — подритна го тя.

Голошиевият с почервеняла шия като на пуяк се отмести от прага, избоботи и мръдна към сайванта, откъдето наблюдаваше под око гостите. Когато те приближиха, той взе да поклаща обеците си, да потупва с крила и чатка с шпори.

— Кррр, кррр, кррр! — обаждаше се предупредително той.

Червеният му гребен, назъбен и щръкнал като шлем, накара комисията за прочистване на кокошата раса да се стъписа.

— Брех, че гребен! — рече Кълката, като че ли за пръв път го вижда. — Колко петли съм разперушинил, ама такава красота не съм виждал! То не е гребен, а знаме бе!

— За какво знаме говориш ти бе, хей! Я лови! — направи знак кметският, като че режеше с косер, макар че и нему се харесваше лъскавият петел след снощната битка.

— Какво сте се помъкнали като просяци по къщите бре? — посрещна ги Кунка, като продължаваше да закопчава елечето си.

— Ще пречистваме расата, Куне! Не ти ли каза баба Кера?

— Какво ще я пречиствате! — сепна им се Куна от разстояние, като тури ръце на хълбоци. — Тя се очисти вече от гладория и немотия.

— Какво искаш да кажеш ти, ма? — заплашително пристъпи кметският и заклати дребната си костелива глава. — За кого жалиш ти? За противниците на царя и отечеството ли?

— Че какъв противник на царя и отечеството е нашият петел, бре!

— Щом не е расов, противник е! Разпоредбата е такава: ще требим нечистата раса!

— Требете бе! И назе изтребете! Мъжете ни взехте, изтребете и назе, та да се наживеете вие от чистата раса!

Мъжът й Дечко Голошиевия не можеше да види бял свят от мобилизации. На годината по девет-десет месеца изкарваше запас, както и другите мъже от селото. Идваха си за малко и пак ги прибираха. Жените и къщите бяха жални за стопани.

— Я ти много да не знаеш, ами хвани тоя разбойник!

— Не щете ли печен да ви го дам в кунките! — стрелна ги Голошиевата и като тури ръце под гърдите си, тя ги подигна като гюлета, връцна се и тресна вратата.

Цало Кълката се заслага като лисигер, ала петелът, изглежда, бе се досетил, докато те се караха със стопанката му за какво са дошли, и бе се подготвил за отбрана. Дигна едното око нагоре, та премери разстоянието от земята до климията, и скочи на колата. А когато тримата направиха обход да го хванат, той подигна като хубавица полата си, та й се бялнаха бедрата, и се метна на сламения покрив на сайванта. Там се почеса с клюна по перата, после очисти шпорите си от сламките, отърси се и изкукурига с крехко крякане като ергенски присмех.

— Бре че гласен има тая женка, като протосингела от „Дванайсетте апостола“!

Цало Кълката взе един кърпел от дръвника и замахна, ала петелът подрипна като дете над въженце и кърпелът изтрещя в керемидите.

— Разсипници! — изтича с рев баба Кера. — Не само къщата ни от хора очистихте и двора от кокошки, ами и дома ми ще съборите! Очистете и мене барем от тоя свет!

Не само сина й бяха мобилизирали, а и внука й вече три месеца мъкнеха от участък на участък, та не се знаеше какво щеше да стане с него. И той беше обявен за вреден, както Голошиевият им петел.

— Не крякай, бабо Керо! Така ще бъде — рече й писарят, — щом не щеш доброволно…

Петелът се беше изкачил на върха на сайванта и беше така спокоен и недосегаем, че приличаше отдалеч на ония тенекиени петлета, които поставят по комините. Само от време на време помръдваше отсечено с глава насам-натам и това показваше, че е жив петел, а не украшение.

— Фащай петела, бабо Керо! — удари на любезност и молба кметският. — Щом има присъда, трябва да я изпълним! Не сме я издавали ние, та да речеш. Отгоре, от върховния щаб, дойде!

— А бе какво ви е виновно петлето ни бре? Да не сме го ние накарали снощи да издере очите на вашия хубавец, та сте го погнали като звер? Ще ви го платим! Нашия си петел ще ви платим, ама го не даваме!

— Аааа, така ли? Кажи си, че ни правиш опозиция! — поклати глава кметският.

Цало беше измъкнал изпод сайванта една върлина, но и тя не достигаше петела. Той се беше преместил на най-високото, на билото, и наблюдаваше от всички страни.

— Тегли му куршума бе! — викна ядосано кметският.

И той се хвана за приклада. Но изскочи Куна, изпречи гърди пред него и пушката заклима пред гюлетата.

— Стреляй де! Що не стреляш? Застреляй ме де!

— А бе срещу артилерия стреля ли се с берданка бе, кмете! — намигна му Кълката, скърши пушката и надникна уж в цевта, а с другото ококорено око наблюдаваше застрашаващата го артилерия…

— Ама тя била и празна бе! — извика кметският.

— Птю! — плюна Кълката, бръкна в изсуления си джоб и като раздрънка няколко ръждиви и отютюнени клинци, шибна един патрон в цевта, щракна затвора и се прицели. Ала в това време петелът беше хвръкнал в комшиите и с гърмежа си той отнесе сламицата от билото.

— Ха така! — изсмя се щастливо баба Кера. — Бегай, бабиното, да си ми жив, бабиното!

Голошиевият прескачаше огради, плющеше с крила, потайваше се зад кошове, подхвръкваше по овошките, гребенът му се мярваше като знаме и изчезваше. Цялата махала закукурига. Дигна се кокоша врява. Наизлязоха жени, деца, баби, старци с вили и лопати, с брадви и суровици да се бранят като от глутница.

— Пак го опущихме!

— Срам! Ако се научи началството, ще ни таксува нас за нерасови чиновници! — въздъхваха посрамени управниците.

Няколко дни и нощи пищя селото. Като че ли кокоша чума върлуваше. Понеже расовият петел беше оклюван и разперушинен, вместо него писарят носеше картината му и я развяваше като хоругва.

— Ето! Сами вижте, че вашият не е като тоя горест, златоперест, с перушина като пелерина!

— Когато хванете Голошиевйя, тогава и ние ще дадем нашите! — взеха някои да се съпротивяват, ала комисията беше вече настървена и никому не прощаваше.

— Голошиевия лисиците са го изяли вече! — казваха те. — Правихме няколко нощни проверки и щом не се прибра досега, значи бог да го прости!

— Ай, макя вера, брей, макя вера! — клатеше глава дядо Качо Дънестия, когато предаде и своя петел. — Какво е това петлешко мурабе от тия пусти расисти! Ами къде се поденя оня Голошиевият, бе? Обменихте ли го?

— Ами, изчезна като нелегален! — почеса се Кълката по бедрото, кривна калпачето, припали цигара от чибучката на дядо Качо и с това петльовското прочистване завърши.

Но в общината дойде баба Кера и взе да кряска и да тряска:

— Хайдуци! Посред нощ да се умъкнете, да ми хванете петела!

— Не сме бе, бабо Керо! Е това е кръст! — кръстеше се Кълката от върха на продъненото калпаче чак долу до под дебелия конски каиш. — Да ми окапе всичко! Кълка да не мога да лапна, ако съм ви бутнал петела!

— Остави я! — рече кметът. — Ще й съставя акт, че не е предала петела, пък после да се оправя.

— Яаа! Хем петела ми изедохте, хем акт ще ме карате да подписвам! Слушайте ей, това слънце, дето грее, ще ви окьорави! Така да знаете! — обърна гръб баба Кера и колкото да викаха подир нея, не взе бележката за расови яйца от Харитоновия чифлик, ами я смачка и я хвърли в очите на Цало Кълката.

— На̀, трий си расата с нея!

Тъкмо когато дадоха рапорт, че кокошата раса в село Расово е пречистена, неочаквано през пролетта защапаха из дворовете черни пилета с дълги голи шии като смочета.

— Не може да бъде! — извика кметският и отиде сам да се увери.

— Брех! Все едри и наперени, не може да допреш до них! Виж ги как клюват! Това не са петли бе, кмете, ами орлета!

За една година не само че черната туземска раса не беше изчезнала, ами се беше размножила. Докато по-рано тук-там имаше по някой черен и голошиев като циганин петел с перушина като вълненик отзад, сега у всяка къща пронизително изпращаха стрели срещу тях по две-три настръхнали голошийчета. Само у бабини Керини по-рано се развяваше сякаш черно знаме, а сега — по всички сайванти и по овошките.

— Чудна работа! Пред очите ни ги изклаха! Кой е този кокоши Христос, който ги възкресява!

— Сигурно яйцата от Харитоновия чифлик не са от чисто семе! — усъмни се писарят.

— Слушайте! — взе да се пляска по кълката прислужникът. — Ние изтребихме петлите, а кокошките си останаха! Това е от кокошките! Аз съм расов, ама моите и трите деца не са расови. Приличат на макя си. А па тя е черна, гареста като коза, както знаете! Душата ми е почерняла като тиган от нея! Требваше ние кокошките по-напред да прочистим, па тогава петлите!

— Тука има некаква конспирация! — задълбочи се кметският. — Некой не си е заклал петела и тайно развъжда нечистата раса! Такава опозиция пък не съм виждал! Толко избори съм правил, пускали са и лозунги, и бели, и черни бюлетини, и магарета рисуваха, ама така тънко не са ни минавали! Това е само комунистическа работа! Искат да кажат: „На̀ ви чиста раса!“. Няма какво да ходим, да ставаме за смех на хората!

Хората надничаха и се подхилваха. И кокошки, и петли, всичко им се смееше, кучетата ги лаеха. Те се прибираха и кметският заповяда да се залови развъдникът на черната раса.

— Ще получите награда, който открие къде се крие черният петел!

Тоя черен петел стана нещо като черна радиостанция. Колкото и да го диреха, не можеха да го заловят. Все повече и повече черни петли и черни ярки се навъдиха. Чистата раса съвсем се загуби, както белите войски на фелдмаршал Ромел в Африка. Образцовият петел остана само на картината в общината. Нещастието дойде, когато в домовете на самите управници се появиха черни пилета.

— Бре и у нас се е чумнало едно голошиево петле! — дотътри се тревожно Кълката.

— Чумата и у нас прихвана, кмете! — оклюма глава една сутрин и писарят. — Я провери и твоето люпило!

Кметът всяка сутрин неспокойно поглеждаше жълтите пухкави пиленца, които квачките водеха след себе си. И когато първите черни перца прошариха крилцата им, той се облещи, сгащи пилетата и взе да им прави едно по едно преглед като на новобранци. Отведнъж откри едно с гола шия и се забъкна:

— А бе, жено, ти откъде взе тия яйца? Знаеш ли, че ще ме уволнят, като разберат в околийското, че у дома има от голошиевите!

— Я пък ти! Какво сте пощурели вие бе? Що бъркате пилетата с петлите? Ако на агронома му бутат нещо от Харитоновия чифлик за тия петли, вас сврака ума ли ви е изпила, та и от петлите взехте да се плашите!

Кметът имаше основание да бъде подозрителен. Жена му още от младини обичаше да покръшква и винаги предпочиташе гостите от града. И сега той виждаше в опозицията й за свободен подбор на расите някакво оправдание и желание да си отвори вратичка за нови грехове.

— Затваряй това веднага, че ако се почне следствие, не можеш да докажеш откъде си взела яйцата! Тука чужда ръка е пипала!

— Как така ще ми сменят яйцата бе? Все едно в пазвата ми да бръкнат!

— Ама ти не знаеш комунистите какви са! Може младата Голошиева да е пратила някое дете и уж си играе покрай квачката — хоооп, бутнали ти две-три яйца и те ти две-три голошиевчета, да ни направят за смях. Знаеш ли какво значи това? Все едно чужди деца да ми раждаш!

— Не сте раждали вие, мъжете, и затова не знаете как стават тия работи… Кое дете на кого прилича, ами сте тръгнали по ума на един шантав агроном, дето гои една бездетка, та е станала двеста кила!

На кмета му се струваше, че та нарочно напада агронома. Откак той им остави расовия петел, взе все по-често да прескача дома му и жените се подсмиваха, като го видеха заедно с него. Сякаш си пошушваха една на друга: „Хубаво го насадиха кмета на тоя расов петел!“.

— Вие с божиите работи не можете да излезете на глава — продължаваше жена му, — ами оставете хората да си гледат кокошки, както е било от памтивека!

— Я стига ти… Малко за децата ми надумват, че не приличат на мене, ами остава и за кокошките!

Кметският не миряса. Дава рапорти, дохождаха жандарми, тършуваха из кокошарниците, но следите на тайния развъдник не можаха да се открият. И за да си умият все пак ръцете пред началствата, дигнаха една заран младата Голошиева и я заразкарваха по участъците, задето не била се отчела с нарядите. Но черния петел не откриха, пък и събитията бяха такива, че взе да им става горещо и нямаха време да се занимават с петлите, ами гледаха как да си спасят главите.

Едва на Девети септември се разкри тайната. Когато площадът се изпълни с народ, развяха се знамена и заечаха речи, някой разбута навалицата и си проби път чак до партизаните.

— Ай, макя вера, брей, момчета! Вие давахте живота си и кръвта си, а аз пък… Те ви моя черен предавател! — измъкна той изпод дрехата си черния голошиев петел с червения гребен.

Всички се разсмяха. Но тъкмо когато да се нареди достойно до партизаните, петелът хвръкна из ръцете му.

— Ци-ци-ри-гууу! — понесе се той над главите на хората като орел, изхвръкнал из клетка.

— Я това е тоя… нашият, голошиевият, бре! — развика се баба Кера, размаха ръце и го хвана. И като го погали и му се порадва, отиде с него и се нареди до партизаните като заслужил борец против чистата раса!