Стоян Ц. Даскалов
Баща

Из павитаците горе при Върха изскокна момче, свлечено, изподрано, и загледа диво като зверче. Моторни войнишки коли профучаваха по шосето за към града.

— Ей, чичо, земи ме бе, чичо! — завика то подпре им, като стоеше с торбичката край шанците.

Но колите прогърмяваха край него и го заглушаваха. Подир последната то се препусна; тя усети сякаш, че още мъничко, и ще се пипне за нея, побягна с всичка сила надолу. Втурна се и малкият, размаха ръце, разплака се, но машината му пукна присмехулно, подскокна от една брежлинка и се шмугна в тъмния тунел от храсталаци. Малкият потича още малко и спря безсилен.

Как ще стигне сега до града, къде е — къде е градът? Там нейде в планината, забулен в гъста мъгла. Не се и вижда сега. Само едно шосе, посипано с жълти листя, се вие между храсталаците и после се изпъва на открито, застинало, пусто, глухо като мъртъв смок. И това влажно небе, с цвета на войнишки шинел, се спуска все по-ниско и по-ниско и отвсякъде обвива оголения баир.

Момчето дълго стоя на брежлинката, дето му избяга машината, разгледва нагор-надол, поне един човек да мерне, с него да върви, ще му бъде по-леко — няма. Напред шосето лежи мъртво пред лапите на тия черни храсталаци, назад, в ладийката подсами Върха, прозира сгушеното селце, улавя се размекнат кучешки лай. Само да се спусне по пряката пътечка, отдето излезе, и хоп… те са накрай село. Вкъщи сега е топло, печката бумти…

Малкият скърши рамене и се поизпъна, мислено стоплен от зачервената печка, но изведнъж се показва на прага майка му с очи, подпухнали като пестници от плач, и той отметна глава към града.

Мъглата се спуснала още по-ниско, лази вече по шосето. Той пое дъх и така се напъна напред, като добиче, кога иска да се откъсне от връзката си. И като се откъсна, лудо полетя надолу. Както летеше с дигната главичка, съвсем не усети кога една каруца изпъпли горе на върха и се пусна подире му, като да го гони. Чак кога притропа зад гърба му, той се обърна. Очите му светнаха, като видя, че каруцата беше съвсем празна. Само отзад имаше купчина сено. Той се хвърли с разперени ръце насреща й.

Войникът, който караше колата, едва ли го видя изпод голямата си каска, но конете сами се дръпнаха и притропаха като пред някаква опасност и той спря. После подигна каската си, огледа малкия, какъв е увиснал на юздите на грамадните коне, и една слаба усмивка разпукна коравото му лице:

— Какво бе, юнак? Де си тръгнал тъй…

— При тате отивам, нали и тате го взеха войник — пипна се малкият за ритлата, помамен от усмивката на войника, стъпи на колелото и се метна — та горе.

И като се заразвърта да види къде е удобно да седне, не спираше да бъбри:

— Завчера го взеха, в петък вечерта. Три дена вече. Мама ме не пуска, де е града, вика, вълци има, ама аз не можах да изтрая. Тате искам да видя и да му занеса това-онова, че оня ден убързо, така, нищо не можахме.

И от това бъбрене и тътрене сякаш купчината сенце отзад се размърда и една чорлава глава току се измули със сламки по очите.

— Един пътник, господин фелдфебел — изви лице назад войникът.

— Никакъв пътник — изсумтя мустакатият фелдфебел, като си триеше очите от сламките.

Войникът се изви тогава целият назад и додаде:

— Ама баща му войник, господин фелдфебел. Пък то, горкото, тръгнало да го види…

— Аа, тъй ли? — прогледна най-после той, видя малкия как стои стреснат сред каруцата и като се прозина, кимна му: — Ела бе, юнак. Не бой се.

Малкият отведнъж се отпусна и мръдна към него. А когато тоя мустакат и страшно черен човек разрови сенцето наоколо си и с глас мек, топъл му каза: „Сядай сега тук и разправяй — кой е баща ти, какъв е?“, той го погледна в търкалястите очи, зачервени и ръбовити, и току подви крака в гнезденцето до него. Войникът ги изгледа как се усмихнаха един друг, като отдавна познати, усмихна се и той и пусна напиращите коне. Като влак прогърмя каруцата надоле. Когато излязоха на открито, едно стоплено гласче се чуваше вече да пее в сенцето като щурче:

— Три дни как го взеха, пък ни се чини, че са три годин. Толко ни е тежко! Мама все плаче и нарежда: „Вачоо, Вачо, кой ще ниви, Вачо, къща, Вачоо…“. Като че тате отиде на мреке. Аз я утешавам, ама тя, мама, е много страшлива. Щом чуе да бръмчи аероплан, ха в мазето и така на лист трепере, и току кълне: „Да си забръмчат главата дано“.

— Хм — подсмива се фелдфебелът и го погалва по главата.

— Пък мене ме никак не е страх. Все навънка стоя и ги гледам как пливат като мренки по небето. Гледам ги и не мога да повярвам, че като си летят така хубаво, като си пеят, могат и бомби да пускат, хора да трепят, къщи да палят. Нали не е верно, чичко? А те в село само за това разправят. „Затъмнение“ — придрънка камбаната, пък то какво ти затъмнение, то и без това си е тъмно, що нема газ… И като мине тревогата, цяло село се сукне към общината. Какво? Къде са паднали бомби? Колко убити, ранени? Нашите, какво е станало с нашите. Бий телеграма, кмете, телефона! — Не дават линия, вика, нема връзка. Ох, да му се не види, ами сега! Ха па в читалището, радиото да видим. Пущат радиото, ама и то — къкре, пъпре, за други работи си разправя, а за нашите, за тате — жив ли е, ни думица. „Нищо не казва туй радио, язък, що си дадохме парите…“ И така по цял ден и цяла нощ се въртим, цяло село се върти. Хм… нас ни беше на играчка най-напред, ама то… Откак София, верно ли е за София, а, чичко? Чичко, ами ти?… Чуеш ли, чичко?

— Аа, да — сепна се фелдфебелът и леко въздъхна. — Сетих се и аз за село… И аз имам един такъв юнак като тебе. Толкова време не съм го виждал!…

Усмихна се болно той и лекичко го обгърна с широката си ръка. Малкият дигна изпитателно очи към него и сякаш татко си видя в тоя добър чичко, гушна се в топлите му обятия. Сенцето ги засипа. Войникът се извръщаше от време на време, виждаше как купчината сено се тръска и улавяше отделни груби думи, които изхвръкнаха понякога като щурци из нея. За София ли му разправяше фелдфебелът, или за своето семейство, оставил го самичко преди година вече, та малкият се беше съвсем умълчал? Чак по едно време се обади с дълбока въздишка:

— Права си е тогава мама, като кълне и танкове, и аероплани, и всичко. „Господ да го убие, вика, кой отвори войната. Да трепере толкова народ, за какво, защо?“ Аз не съм страшлив, чичко, ама като я слушам вечер как плаче край печката, вземе да ми става някак страшно и на мене. Съчките пукат, печката бумти, стаята затреперва, барутен дим усещам и разхвърлените сплитове лук под одъра току вземат да ми се сторват в тъмнината на мъртъвци. И скоквам, та при мама. Аз не съм страшлив, чичко, ама като гледам мама, като слушам хората, като четем вестника, плаши ни войната, чичко. Тия аероплани, тия танкове, големи колко къщите, и хора, дървета, канари… косят, къде минат, и огън хвъргат, все те ни са в главата, не можем да мигнем, не можем нищо да похванем, цялото село е като болно… Идем да орем с мама, аз водя напред, ама нали съм мъничък, не съм мъж, кравиците пухтят във вратлето ми и току ме побутват с влажните си муцуни. Забързам се, ама нали войната… загледам се там нейде към балкана, занеса се… Войници виждам, барутен дим, земята трепере, небето гори и танкове — кравите току ме буторясат на земята — те ти танк… Така три дни и три нощи. Мама се разболя, кой да засее нивите, кой ще гледа къщата. Трябва тате да си дойде… Н’ам кой казваше — пишете писмо по пощата. Кой ще ти се разправя сега с поща! Я да си хвана пътя аз, та в полка. Да си видя тате аз, да му дам това-онова, па после лично при командира му ще се явя. Нали да се явя, чичко? Господин командир, ще му кажа, мама е болна, нивите остават, всичко остава, спрете войната, ще му кажа, спрете тая хала! Пуснете тате, ще му кажа, и всички други пуснете, да си посеят нивите, да си гледат добитъка, да си живеят в мир! Чуеш ли, чичко, тъй ще му кажа и той ще ме послуша, а… чичкоо?…

Развика се пламнал малкият, но някаква хала беше похлупила сякаш неговия чичко по очите и го приспала. Той постоя наведен над него, па се отдръпна лекичко да не го събуди и седна с въздишка в гнездото си. Когато пламъкът в душата му стихна, той подаде ли[е като суек навън да види къде са стигнали. Но небето е захлупило долчинката, в която са, и нищо не се вижда. Хала някаква фучи наоколо, подига сеното с костеливите си пръсти и дъхти във вратлето му. Той се гушва пак в гнезденцето. Чичко му е все така похлупен по очи, тръска слабо рамене и не може да се разбере бълнува ли, или плаче.

— Чичкоо — подвиква му той, но фелдфебелът не се обажда.

Малкият помълчава, па не се сдържва и току протяга пак шийка навън. И сякаш вижда тоя път да се мярват през димната завеса отпреде им къщи, високи и дълги като казарми, току го дръпва за куртката:

— Пристигаме, чичко, ето — пристигнахме!

— Тъй ли? — рипна фелдфебелът, отри с длан уморените си очи и като несвестен още удавник замига срещу очертаващия се град.

Помамени сякаш от топлия обор и миризмата на зоб, конете се свиват на кълба и летят напред, колата гърми по павираното шосе и го ръси със ситно сено.

Фелдфебелът заоправя формата си.

Когато влязоха в града, той със същия корав глас, както кога взеха детето в каруцата, викна на войника:

— Чакай сега, спри!

Войникът спря.

— Спри да свалим малкия, че той тук в тия казарми трябва да подири баща си. Нали баща ти беше пехотинец?

— Пехотинец — надигна се с торбичката малкият.

— Тука ще слезеш тогава — каза му фелдфебелът, оправен вече — и е-е там при тополките ще идеш. Видиш ли, дето стои войник с пушка. При него ще идеш, ще му кажеш кой е баща ти и той ще го извика. Ние заминаваме за друга част.

Малкият се усмихна благодарствено на фелдфебела и войника, скокна от каруцата и припна към казармите. Младите тополки, както бяха подредени, приличаха в тая сива мъгла на строени войници. Като командир пред тях се разхождаше войникът с пушката. Когато малкият викна изотзаде му и той така сепнато и строго се обърна, като че беше издебнат от неприятел.

— Какво има?

— Тате повикайте, искам да видя тате! — казва строго малкият.

— Е кой е баща ти, как се казва?

— Вачо се казва.

— Та един ли е Вачо — подсмя се войникът и като се разстъпи да помисли сякаш кой е баща му, дигна глава. — Е отде е баща ти? Какъв е?

— Войник, та какъв! — сърди се вече малкият. — Нали мобилизация, завчера го взеха, има сто души взеха.

— Аа, запас, така ми кажи ти. Още вчера ги дигнаха за границата.

— Границата ли? — загледа го изтръпнал малкият и едва промълви: — А къде е границата?

— Хм — подигна рамене войникът, — там ии… зад балкана чак… там е границата.

Малкият дълго гледа забуления в гъста мъгла балкан. И колкото го гледаше, толкова по-страшен му ставаше той. Ето, ръждив дим излиза оттук, оттам, от всичките му дула като от грамаден танк. Небето го прикрило отгоре с дебел железен капак. Една мъничка цепнатинка светлее помежду им. Как ще се промуши през нея, как?

Един мотор препука по шосето.

— Ей, чичо, за границата ли бе, чичо? — втурна се малкият, но машината като уплашена избяга нагоре по павираното шосе, опръскано със смазка и бензин.

Малкият потича подир нея, потича и спря. Да се върне назад — селото е много, много далеч — пусто и глухо е назад. Напред още се чува заглъхващият пукот на мотора. Един самолет бръмчи в облаците напред. Напред! — втурна се малкият по стъпките на бащиния си полк.