Стоян Ц. Даскалов
Машината

Щом селяните разкъртиха широката житна площ и от хълмовете се понесе лек мирис на хляб. А когато се извишиха на поляната край село островърхи купни, тоя мирис нахълта и навътре — из улиците, посипани със сламки, по дворовете, в къщята, дето висяха едри класове по гредите — навсякъде проникваше той и се разстилаше гъст и тежък. Хората го носеха с дрехите си, прашни и оръфани. От косите им, изрусели като самата стрън, от изпечените им лица, от цялото им тяло лъхаше мирисът на зряло жито. И където и да отидеха, те го носеха със себе си — толкова бяха напоени с него през жътвата.

От тоя мирис като че беше омаян Сандо Американеца, та се въртеше така неспокоен. Още щом бухнаха нивята, той подаде глава из дюкяна, пое от свежия дъх на кипналото поле и очите му, малки и замъглени, блеснаха. А когато се заточиха тежко натоварените коли, той заставаше неподвижен на вратата, измерваше с поглед тежестта на всякоя и после оклюмваше глава като пред някаква мъчна сделка. И един ден, като след добре направена сметка, той потри ръце, шибна ключа на дюкяна и яхна подсмихват към равнината.

Пръсна се подпре му в селото:

— Американеца отишъл за машина! Утре ще имаме машина. Ще вършеем най-после и ние с машина…

Село Ралево е малко въз балкана и досега вършачка не беше идвала в него. Години наред простите и работливи хорица си караха тъй постарому, с дикани или коне. Само по жътва се понасяше от уста на уста приказка за ония краища, дето се вършее с машини, но заклопат ли дървените веялки, отиде заедно с житната прах и техният шепот. Така години наред. Но землището се разтреби, работната площ нарасна и машината им стана мечта.

Затова се дигнаха сега отведнъж, събраха се на сбуна сред село и нетърпеливо зачакаха вършачката:

— Що да се бъхтем с недели, кога науката за един час…

— Я впрягайте конете вие, че тая дяволия, кой я знае тая дяволия… — обаждаше се недоверчиво глас.

— Тая машина е нова, не гледайте вие ония вехтории надол по селата. Тая машина е самоходна и дели житото на качества — за посев отделно, за ядене отделно и ситното башка.

— Ами сламата?

— И сламата докарва тя, има си отзад… нам как му казваха, та я меле…

— И електрики, казват, имала?

— И електрики, и всичко. Това е машина американка, от Америка иде чак, къде е Америка…

Така, докато чакаха, машината израсна в съзнанието на тия наивни хорица като нещо приказно. И когато откъм оряховското шосе забръмча моторът, цяло село се сукна натам. Най-после вършачката изпъпли на баира. Орляк деца хукнаха да я посрещнат. Прашна и морна от дългия път, тя се поспря да си почине сякаш и после се спусна ободрена насам. Когато наближи селото, огледа дървеното мостле, по което трябваше да мине, изпухтя сърдито и кривна полечка встрани. Батозата се надвеси над долчинката, всички зинаха от уплаха. Извърна се и машинистът. Пусна лекичко мотора и машината премина бавно като на пръсти.

— Брех! — поклатиха глави селяните. — Това се казва майстория.

Машинистът, изпотен и омаслен като мотора, се усмихваше на техните възклицания и като се подрусваше от радост на седлото, пускаше все по-силно и по-силно мотора. Вършачката се клатеше грамадна, гладна, уморена. Като забиваше стръвно железните си нокти в твърдата поляна, тя дигаше след това цели блани на лапите си. Децата ходеха по дирите й и се пулеха. Най-после тя възви с голямото си гърло към степите жито и като се намести хубаво сред тлъстото снопе, потаи се, прималня й сякаш пред богатия пир.

Но яви се Американеца, чорбаджията й, каза нещо на машиниста, кимна и на другите работници, които идеха с нея, и те наскачаха около й. С кирки, лопати и крикове я окопаха здраво, свързаха я с каиши да не беснее и тя почна тихо, кротко да скимти.

Всички стоеха удивени пред това грамадно невиждано същество. А когато моторът забумтя и по каиша като по някаква голяма артерия й предаде гнева си, тя се разлюля, зарева, затрака със зъби така страшно, че мнозина се дръпнаха уплашени.

— Давай снопи! — извика някак уплашено храначът, като да не глътне самия него, и от купните веднага западаха тежки снопчета. Отначало тя ги гълташе цели, даже по две наведнъж, но после храначът взе да й дава по-малко. Тя виеше алчно и все гледаше да си издръпне от ръцете му повечко. И като ръфваше, в лакомията си често се задавяше. Едно глухо блъвване продънваше сякаш гърлото й и храната си излизаше цяла. Така докато се наяде. После алчният й вой се замени с кротко, равномерно бръмчене, прилично на песен. Всички, които чуеха тая нова песен — от кошарите, от чукарите, отвсякъде, идеха. Поспирваха се още отдалеч, изглеждаха я и после бавно приближаваха, като я опипваха с очи.

На тревата пред мотора лежи машинистът, а пред самата нея, пред вимето й, с чувалче в ръка седи Американеца. Позажумял, от житния прах навярно, той проглеждаше само когато стопанинът напълнеше тенекията с жито, което шуртеше от улеите като от бозки. А додеше ли ред да си вземе своето, рипваше с широко отворени очи, като да погълне всичкото плодородие на хората, приемаше си кофата и пак сядаше върху чувала крак връз крак, и пак прижмикваше с напрашените си очи.

Всичко, всичко беше ново за селяните, всичко ги мамеше и те се блъскаха, объркваха се де да идат по-напред. Едни висяха тук на сандъка с жито, гребяха в шепите си и се дивяха:

— Едното зърно, ей!

Други гледаха там отзад как бълве сламата стрита, сдавена, накуп, пипаха я — мека като сенце — и я пускаха доволни. Престрашени вече, някои пък се приближаваха към котлите и казваха:

— Ей тука е всичкото, това са то червата й. Скъсат ли се — отиде. На оная в Батулци все червата й се късаха, докато се докъса…

И в увлечението си разтваряха капаци, надникваха да видят железните вериги как пренасят житото нагоре, слушаха къркоренето им, докато най-после опепеливани като от мелница, се отдръпваха към колите с пшеницата. Мушваха ръце в едрото жито и, види се, добре им беше да им студенее, дълго се ровеха и бърбореха. От време на време близваха като добичета от кърмилка, после дълго преживяха и пак тъй се ровеха и бърбореха.

А блеснат ли вечер фаровете на мотора, току налетят из мрачината на рояци и се налепят край машиниста. Облакътен на мотора, като на любим другар, той огледа високата хубаво осветена платформа и бронзовия подавач с жилестата ръка, извита като сърп, усмихне се на зяпналите го хорица и почне:

— В културните страни всичко става с машини. И оране, и копане, и жътва. Има машини, дето сами жънат и вършат. Само туряй в камиона и — дома.

— Брех!…

— Ами че там и готвенето е с машини.

— Ама без дърва?

— Няма дърва, няма въглища. Електричество! Натиснеш само едно бутонче и готово…

— Това не е вярно.

— Ето ви вестника — мръдне той на светлината и те забодат очи, — това на тая снимка знаете ли какво е? Ето, добитъкът тук влиза, грабват го машините и отвъд излиза на месо, консерви, гозба…

— Това никога няма да бъде тук…

— Ще бъде…

Така всяка вечер. Щом падне мрак, наобиколят го селяни, той пусне мотора, вършачката запее и мирис на нафт и жито се разнесе наоколо. Машинистът шмръкне от него и като че получи сила, надигне се чорлав и омаслен и огрян от светлината на фаровете, почне за оня хубав свят — света на машините… Чак посред нощ се пръснат, като си бъбрят упоени в тъмнината. Той се вслушваше в стъпките им, докато заглъхнеха в нощта. После гледаше небето, осеяно със ситни, червеникави като житни зърна звезди, изтягаше ръце към бялата и чиста като погача луна и както сит стопанин преглежда вечер, преди да си легне, добитъка си, минаваше край грохналата машина и лягаше край своя мотор. Като верен пес стоеше той по цяла нощ над главата му. Сутрин, когато се събудеше, намираше храна и за него, и за себе си, донесена от добрите селяни.

Селото се промени, откак дойде машината. Весден се въртяха наоколо й хора, вършееха; там спяха, а децата никак не се прибираха. Като патета в тия бели ризки те обикаляха мотора, въргаляха се из сламите и обираха пръснатите зрънца. Тук наизлезе и добитъкът, сякаш дивата трева сега му стана по-сладка. Денонощно на дълги редици като броеници се нижеха тук гъски, патки, патета, пълнеха гушите си и се къпеха сити във вировете. Вечер тук се срещаха момите и ергените, спотайваха се мъничко нейде зад купите и след като се наслушваха на машиниста, се връщаха по луна. Животът като че се изземна из селото и се разля тук на тая гола и пуста поляна. Машината неспирно пулсираше, караше всичко да трепти, да гори, да подскача. Мислите на хората, задръстени и лениви от труд и горещини, сега заработиха. Къде ли, къде ли не летяха те?

Поляната, хората, селото — всичко се обви в една тънка, мечтателна мъгла, от която излизаше само тъпо, равномерно бумтение като от грамадна мелница, спотаена във върбалаци. По прашните коловози се виждаха да пъплят претоварени коли, прилични отдалеч на бръмбари, помъкнали товари, по-големи от самите тях. Едни хамбар, хамбарът на Американеца, се пълнеше неспирно с жито, но селяните гледаха омаяни от новото и нищо не виждаха. Блясъкът на техниката ги беше сякаш ослепил, бумтежът оглушил.

* * *

Трябваше да ги хапне машината, за да прогледнат.

Вършееше Горан на турлаците. Млад, работлив селянин, току-що се отделил от баща си, наел и изполица, Горан трепереше над зрънцето. Още преди да почне вършитбата, той гонеше патките с вършина да те кълват класовете му, а сега не даваше и хората да приближават до сандъка с житото. Издебнеше ли го някой да си гребне, той го поглеждаше с подчервени очи и целият почервеняваше. А когато пък трябваше да даде уема на бай Сандо, изтърколваше очи, големи като на бивол, и тежко изпухтяваше, като изсипваше кофата в чувала му.

— Стой — грабна веднъж тенекията от ръцете му бай Сандо, натъпка я здравата с две ръце и си я тръсна в чувала. — Така за тебе, така и за мене. Тия шмекерии да ги нямаме…

— Ама…

— Виждам аз.

Горан врътна глава, па заби кофата в житото, натъпка я хубаво, навърши я и тичешком я занесе в колата си. С това като че си отмъсти. Премина сякаш и на бай Сандо, работата си тръгна спокойно. Горан нарева кофите и макар че бай Сандо пише в тефтера си, пише си и той с едно малко, окърнено моливче на дъската. Пише си и си повтаря наум. И станат ли дванайсет, викне сам на чорбаджията и му я тръсне в чувала.

Но веднъж, когато надигаше тенекията да си я отнесе в колата, по негова сметка беше десета, Американеца току рипна с разгънат чувал:

— Тая е моя.

— Как твоя?

— Ей така — подаде му омачкания тефтер Американеца.

— Ама по моята сметка… — изви глава Горан към резките.

— Никаква твоя сметка… това е тефтер, дай кофата ти — подръпна я той от ръцете му и тя, каквато беше излъскана от употреба, току се изхлъзна и тупна на земята. Очите и на двамата накипяха, сякаш човек се уби. Като обираше житото, Горан псуваше всякак, а чорбаджията трепереше само, син-зелен, задавен. По едно време му клъцна, кимна на машиниста и машината спря. Горан зина да каже нещо и не можа. А когато моторът помъкна машината да остави снопето му недовършено, той съвсем онемя.

— Карай на друг… да го питам аз, за една кофа ли съм аз… — махаше сърдито чорбаджията, хората се трупаха наоколо му, молеха го всякак — млад е, нищо не знае още, сега свива гнездо, досега на бащини плещи е лежал — и той омекна.

Горан с препълнена тенекия и ръце, някак виновно, мина край него и сам я сипа в чувала му. Чорбаджията мръдна с вежда, моторът пак забумтя, вършачката запя и тънка поетична мъгла засени пак селото.

Случката обаче не се забрави. Като рана, посипана с прах, тлееше в душите на хората тя и се развреждаше. Които вършееха след това или сами бяха по-предпазливи, или пък си викаха някое от децата за писар. А ония, които бяха ухапани, не искаха да минат край машината. Ходеха из село и упорито, със светнали очи на откриватели разнасяха мълвата, че тя ги ограбвала. И лека-полека в съзнанието на някои по-наивни хора вършачката израсна като зъбата хала, която гълта хорския труд и го крие там нейде в сандъците си, като в недосегаеми стомаси. И толкова я намразиха, че в червената й боя вече взеха да виждат своята човешка кръв.

Но бай Сандо пълнеше чувалите с жито и не искаше и да знае. Какво можеха да му направят? Той държеше и без това селото в ръцете си. С дюкяна си беше вързал хората като в кърпа. На едни раздал вересии, на други пари назаем, на трети имоти да ги работят — така владееше голяма част от селяните и сега с вършачката искаше съвсем да ги закрепости.

Но тъкмо покрай машината сега, като че се разнищи гнил плет, изнизаха се всичките му криви сметки, които дразнеха, бодяха, караха хората да скърцат със зъби и да псуват. И колкото да разправяше машинистът, че трябва по-широко да се гледа, все някой пак ще изръмжи в тъмнината:

— Е, хубаво, братко, разбирам, ама както ме глобна завчера две кофи… разбираш ли?

— Ама то винаги е било така бе, селяни — надигаше се машинистът, както беше полегнал. — Тия машини, тия фабрики защо ги правят господарите?… Правят ги по-лесно да печелят.

— Чукът й е управията тогава…

— Ама вие сте луди бе, селяни! Какво ви е виновна машината? Тя служи на господаря си. Когато вие й станете господари…

— Ще видим! — скръцваше един ухапан от машината глас и се загубваше в тъмнината.

Тръпки полазваха по снагата на машиниста. Но като виждаше останалите селяни как не изпускат нито думица, а ги хващат направо от устата му и ги глътват като житни зърна, той си отдъхваше и почваше пак. Одухваше сякаш натрупалата се прах през деня по лицата им, те проглеждаха и виждаха вършачката наново като мирно, работно, тяхно си добиче. Някои, когато да си отидат, минаваха край нея и я потупваха по страните като по хълбоци.

Но свърши се снопето на поляната и тя влезе в селото. Като че на живота им посегна, такъв вой се понесе против нея. Не можеха да търпят железните й дири, които прави по улиците и дворовете, отровния й дъх, песента й се превърна на подлудяващ рев, някои не можеха да спят, насъне ги газеше като че ли. Но вместо да се загрижи, господарят й още повече я насъскваше срещу хората, като увеличаваше из ден на ден уема.

И една нощ, когато тя най-страшно се беше разбесняла и гълташе по два-три снопа в ненаситното си гърло, изведнъж ревна като убодена, въздъхна и спря. Каишът плесна настрани като отчепен. Храначът горе извика, като че ръцете му бяха отнесени:

— Ах, ах, ах… Неговата мамица, кой… — поклати глава и метна един железен клин на земята.

Всички се трупаха над него и не смееха да го пипнат. Встрани някои плачеха от страх. Най-после машинистът разкърти навалицата, дигна го с едрата си ръка и като го огледа, скръцна позеленял от яд:

— Див народ, ей… На себе си пречат сега.

А Сандо Американеца тичаше в тъмнината като полудял и диреше виновника да го застреля на място. Но наоколо му само работниците стоеха изтръпнали с вилите.

На другия ден дойде стражар от града. Повикаха най-напред Горан, после и други, имали разправии с машината.

— Ние сме си спали цяла нощ, не сме мръднали от къщи, цяла махала ще докаже.

Въртяха ги, плашиха ги, па ги пуснаха. Американеца поправи машината, тя забуча още по-алчно. Той взимаше уем все повече и повече, но не се насити. Все ходеше поприведен, като че дири виновника, и мяташе зъл поглед към всички.

— Вие ще си платите, скъпо и прескъпо ще си платите — въздъхваше по някой път той и се изправяше настръхнал, готов да съблече и дрешките от гърба им.

— Да, вие, селяни, ще си платите, никой друг — биеше като с чук по главите им машинистът, когато чорбаджията му се захласнеше нанейде.

— Работниците от фабриките защо не чупят те?… Казах ви аз, не е тоя пътят?…

— Е кажи го кой е де…

Опасен ли беше тоя път, та досега машинистът беше мълчал, но сега, като се поогледа далеч ли е чорбаджията му, той за пръв път откри душата си:

— Организация ви трябва вас… Само по пътя на една организация ще имате и свои машини, и земята ще е във ваши ръце…

— Така кажи, да се разберем!

Като постояваха с наведени глави, младежите наоколо му току подвиваха крака и присядаха край мотора. Той замълчаваше облакътен и гледаше замечтан кървавия залез.

През облака прах той виждаше слънцето, заседнало там горе в кориите. По едно време като че се отчепиха клоните, които го подпираха, то падна в шумаците, светна после между листата с едното си око, червено като фара на трактора, след това с другото, докато най-после угасна. Бледочервено житно небе се просна на запад. Сутринта надолу по хълмовете побеля, ливадето с тая червеникава мрежа от изкласила оландра потъмня, останаха да греят само жълтите квадрати на слънчогледовото поле. Машинистът, подрусван от мотора, като че бързаше през тях да догони залеза. Хората го гледаха, гледаха, па се пръскаха. Останаха само по-доверените, очаквайки го да се върне. Когато чак багрите на залеза съвсем изчезнаха, той се изви към тях, отметна коса, добила цвета на смазката, и продължи по-нататък.

— В Русия работниците командуват… работническата класа!…

* * *

Трябваше като че ли да забие ножа в устата на тая хала, та да се заемат селяните с нея. Между слушателите вече се мяркаше и Горан. Роден и отрасъл в царството на машините, рошавият тракторист не спираше да бумти в главите им. И все повече и повече народът се лепеше наоколо му, като че той беше истинският господар на машината. Младежите го вземаха вечер със себе си на разходка, някога го канеха в къщите си на гости. Момичетата го задиряха и често намираше на мотора си цветя. Вършитбата свърши, а той не си отиде в града, откъдето беше дошъл. Пръсна се слух, че Американеца искал да го ожени за дъщеря си Цона, позастаряла мома, но той се усмихваше, когато го заканеха, и махваше ръка.

Сандо прибра машината дома си, вкара я на сушина под навеса досами хамбара — да си позимва сякаш от житцето, когато огладнее, зави я с платнища и я остави да зимува. И всичко друго се прибра, животът пак се отля в селото. По запустялото поле плъзнаха мъгли. Не се чуваше никоя кола вече да прискърцва по пътищата. Но затова пък, разорани като с трактори, заработиха умовете на селяните. Думите на машиниста, здрави и едри зърна, хвърлени в дълбоко извърнатите бразди, биеха сега в подземията и полека-лека пробиваха заплесканата кора. Още неслетял дебелият сняг, селяните, упоени още отсега от мириса на богатата жетва, никнеща под снежния топлик, виждаха да трепти над тях едно чисто, бензинено небе, а зад себе си цялото поле, обвито в паяжинната мъгла на щастливия труд.