Стоян Ц. Даскалов
Последният танц

Хоро се вие край манастир,

калугер гледа из прозорец.

Такъв бе Найдо — веселяк и гуляйджия. Дето бумнеше тъпан, пръв изскачаше той, заиграваше и отвсякъде се сипваше народ. Извиваше се хоро и Найдо въртеше шарената кърпа. Игрохорец бе Найдо, пръв в селото. Веселба без него нямаше и той без веселба не можеше. Делник да е, на полето да е, весело ще заехти гласът му, на веселба ще го избие. А вечер пръв той отваряше кръчмата и последен я затваряше. Не беше саможивец Найдо, без хората не можеше и всичко с хората делеше. Мома ли ще се краде, Найдо е начело на тайфата; свиня ли ще колят, Найдо е там; нов дом ли ще се освещава, без Найдо не може; от общинското ли ще се сече, Найдо осъмна в корията с голямата мандра и най-големите дървета събаря; дялба ли ще има да делят някъде, Найдо неканен ще дойде. Пусне ли се слух, че някъде имане има, Найдо грабва фенера и търнокопа и по цели нощи дъни земята, златото да изкърти. Курбан ли ще се принася, Найдо мята овена на врата си и го занася на оброчището. Засуши ли се, от Найдо искат „германа“, заправи ли си къща някой, Найдо ще му докара кюприята с яките си биволи и пръв ще вдигне павурчето да благослови. На Водици той се хвърляше в реката да вади кръста, но не ходеше с котлето да събира пари. Тая работа не беше за него, имаше си и за нея хора. Когато ще кумичат момиче, той тичаше спроти венците чак до Скацалата, за да види чий венец ще изпревари, коя мома главатарка на момите ще стане, защото кой щеше с нея да има разправии, ако не той, Найдо, главатарят на момците. Когато наближеше сборът, той ще отиде да пазари прочутата вировска музика и предплащаше, а после събираше парите или житото от момците. Когато започнат седенки, той караше младоците да прескачат големите огньове, за да добият право на ергенлък. Който се опърли на огъня, да не се мярка на седенки и хора! Или пък някоя нощ като новобранци повеждаше младите ергенчета за проверка, главен изпит да държат след приемния. Трябваше локвата край село да се прескочи, но прескача ли се локва от десет разкрача? Всичките цамбурваха до шия в калта, където се въргаляха селските биволи. Едва ги изваждаха като затънали малачета и те се прибираха през задните врати по домовете си. Но след това пък никой дума не можеше да им каже! Дръзнеше ли да ги оскърби някой, Найдо се разправяше с него. Когато се караха двете села през баира за мера, Найдо свирваше с пръсти в уста, събираше момците и ги повеждаше на бой. Биеха се и денем по сборове, и нощем по седенки. Дойдеше ли другоселски ерген, диреше Найдо най-напред, позволение от него да вземе.

Каквото и да станеше в селото, без Найдо не можеше, а и той без селото не можеше. Хората го обичаха. Под русите му мустаци винаги цъфтеше усмивка, като че ли с нея се беше родил и с нея щеше да умре. Светлото му чело беше винаги росно, сякаш преди малко е кръкнал от бялото менче руйно вино. Белите му бузи винаги имаха един румянец, който ту бледнееше, ту тъмнееше при среща с хората. В цялата му права и яка снага имаше нещо неспокойно. Той не можеше да седи на едно място, покоят му беше непознат, в очите му играеха и искряха безброй сини звездици от тях. Всяка частица от тялото му трептеше. През него преминаваше сякаш смехът и радостта на цялото село. Където се появеше, ставаше празник.

Намразеше ли селото някого, Найдо се разправяше по-нататък; воловете му може да изтърбуши, вратникът му да изчезне от улицата, конят му да не се завърне или плевнята му да пламне посред нощ.

И затова, когато екна гърмеж през славната септемврийска нощ, пръв скочи Найдо. Той спеше в купата сено. Изправи се по бяла риза и сякаш не стъпи на земята, а литна право на мегдана пред общината, където се вееше вече червеното знаме. Докато даскалът говореше на събралия се народ, Найдо хукна към манастира, хвана най-лудия кон и дотича. Грабна знамето и без много да мисли, тръгна подир учителя.

— Мамката им думбазка!

Ала докато Найдо се налудува и натрепе на думбази, загърмяха топове, падна даскалът и два-трима още. Побягнаха кой накъде види, но де можеха да се укрият селяните? Прибраха се по домовете си и там ги свариха жандармите и ги изпоклаха като пилци. Единствен Найдо не се върна. Той не беше се навоювал още. Как можеше така бързо да свърши всичко? Тъкмо повярва и сега да измени на вярата си! Тъкмо се покръсти и да се разкръсти! Това Найдо не можеше да стори. Цяла нощ той летя с коня из мерата, гърмя към небето, като че целеше звездите, и те една подир друга падаха като обрулени плодове, падаха, докато не остана звездица, небето се превърна на решето, тъмно, опушено, прогорено. Найдо лудуваше, искаше да прахоса силите си, да няма за какво да жали, когато снеме пушката. Плещите му да отслабнат, ръцете му да се превърнат на сухи вейки, да могат само свещица да крепят, снагата му да се вдърви, лицето му като икона бездушно да стане.

Цялата луна като разръфана баница я глътна нощта. Наоколо беше мрак, никаква светлинка, но Найдо знаеше къде отива, пътя си той не можеше да обърка. Там, в пазвите на балкана, се гушеше манастирът. Пътеката беше каменлива и ботурлива, криволичеше, губеше се в храсталаци и падини. Той пришпорваше и конят играеше, изправяше се на задните си крака, въртеше се насам-натам, приклякваше, рипваше, като че да прескочи бездна. Копитата чаткаха като кастанетите на циганката Ата по панаирите. Искрите подскачаха и бележеха ритъма на танца, пулса на сърцето. Когато наближи манастира, Найдо слезе от коня, който беше пуснал бяла пяна на устата, погали го с длан по потната снага, целуна го по челото и го пусна да иде при хергелето, което се обаждаше откъм Пашалъка.

— Хайде, налудувахме се! Изиграхме си последния танц.

Конят не се помръдваше, стоеше начулил уши и гледаше какво ще стане с ездача, който така много му допадаше, по буйната кръв тая нощ се сближиха и побратимиха. Един бе Найдо у селото, един бе и конят между конете. Двамата стояха и се гледаха. Единият трябваше да се върне в стадото, а другият да намери подслон в манастира. Изведнъж пламъци изригнаха откъм падината. Селото гореше цялото. Като че убийците и децата в огньове хвърляха, нощта се изпълни с писъци. Не, не бяха детски писъци, уловици пищяха в горите! Не, не бяха уловици, вдовици плачеха за мъжете си.

Конят неспокойно се въртеше край него, процвилваше и изритваше камъчета с копита. Сякаш за нов бой го зовеше той, но какво можеше да направи Найдо сам срещу залповете на войската?

— А-ах! — изрева Найдо и като че сам прекърши себе си, обърна се клюмнал към манастира. Там блещукаха смирено кандилца и той тръгна. Един хвърлей го делеше от манастирската врата. И тоя хвърлей бе пътят от живота към смъртта, защото за него в манастира свършваше всякакъв живот. И тоя малък път сега той трябваше да измине още като жив, оставаше му късче живот и той трябваше да го изживее като Найдо, а не като друг, с всичката си страст и наслада.

Той се втурна и зачестено загърмя и лудо заигра. Играеше и хвърляше от себе си патрондаш и дрехи, и устрем, и вяра. Като че меса късаше от снагата си в тоя последен танц. С всяка стъпка жичка от сърцето му се хръцваше, брулеше клоните на младостта, смачкваше пъпките на смеха, ронеше прашеца на нежността. С всеки гърмеж прострелваше душата си, не оставяше здраво място в нея, превръщаше я на решето, тъмно и обгоряло като небето. Искаше нищо от това, което е, да не остане. Той играеше, развяваше вместо шарена кърпа празната си пушка, осейваше храсталаците вместо с дари с опушени гилзи.

И когато стилна манастирската порта, от него нямаше вече нищо. Тупна с приклада по портата веднъж, дваж, триж и това му бе всичката сила. Когато старият монах излезе, видя пред себе си не въстаник, който бе тръгнал да събаря царя, а дух.

— Кой си? — глухо извика монахът, който не вадеше ключа от открехнатата порта, готов всеки миг да я затвори.

— Аз съм, аз! — извика Найдо с чужд глас.

Монахът, като видя пушка в ръката му, се дръпна уплашен назад.

— Тук е дом божи, синко! — и понечи да затвори вратата, но Найдо се крачна и влезе вътре.

— Ето! — подаде му пушката той. — Навоювах се, отче свети!

— Но тук не е казарма, чадо мое! Това е огън за нас!

Найдо хвърли пушката в краката му и наведе глава като пред светия:

— Смирих се, отче!

От цвиленето на коня пробягваха по тялото му тръпки. Животът го грабваше в миг, изпълваше сърцето му и го тласкаше назад към тъмната гора. Но из падината се носеше пушекът на горящото село, писъци изпълваха балкана, детски писъци и плачове на вдовици — изсмукваха силите му и го правеха още по-безпомощен.

— Крий ме, отче! Спаси ме! — молеше Найдо, като чуваше гърмежи. Палачите идеха по дирите му. Диреха го по рътлините и храсталаците. Те запалваха пластовете сено и кошарите. По бърдата лумваха още огньове, размножаваха се на малки и големи, пламъците се събираха. Небето пламна и изгоря тая нощ, когато изгоря и душата на Найдо.

— Влез! — залости вратата старият монах и по бащински го въведе в килията. — Тук ще бъде вече твоят дом! — Застана пред кандилото, вдигна очи към иконата и като се прекръсти, зашепна молитви: — Господи боже, приеми раба твоего грешнаго!

— Найдо! — каза името си той, като видя как монахът извърна очи към него.

— От днес ти си Натанаил! — кимна му игуменът с глава и го накара да коленичи.

Найдо вече можеше всичко да върши. От тоя миг, когато хвърли пушката, той се превърна в слуга на бога, коленичи и заповтаря онова, което старият монах четеше над главата му.

На вратата се блъскаше с приклади, около манастира тътнеха коне, гърмяха пушки, но никой не отвори.

— Тук са само монаси! — извика старият и направи кръст на пламналото небе и убийците се отвърнаха от манастирските порти и зидове.

Утихна гората, смълча се светото място, камбаната зовеше за утринна молитва. Откъм падината идеше тежък мирис на горяло. Цял ден слънцето не успя да проникне там. Черен облак лежеше над селото.

Новият монах гледаше и очите му не можеха да се изпълнят със сълзи. Снагата му беше вдървена като стълба на язлъка, за който се държеше. От тая сутрин започваше другият живот за него, без сърце и душа. Беше се превърнал на свещ, която тук бавно щеше да изгори.

Само нощем, когато всички монаси заспиваха, той бръкваше дълбоко в пазвите си и измъкваше едничкото нещо, което беше останало от предишния му живот — един плат, навит като пояс около кръста. Младият монах го разперваше пред кандилото, сърпът и чукът грейваха и душата му се събуждаше. Той се виждаше отново на коня, с пушка, как лети, знамето пори напред, като стрела разрязва небето и му отваря път към рая. Хлопнеше ли се само, той бързо намотаваше знамето пак около кръста си и потъваше в своята манастирска тайна.

Младият Натанаил ходеше като сянка из манастира. Линееше, боледуваше, стопи се румянецът на бузите му, увисваха мустаците му. Брада като плесен покри бледото му лице.

— Отче — каза веднъж той, — ще изляза, не мога да вехна в тоя затвор!

— Луд ли си, синко! Нали веднага ще те хванат и ще ти окачат въжето! Смири душата си и кротувай! Моли се на бога!

— Не мога! Ще полудея! Животът ме тегли!

— Чадо — докосна с мъртвешката си ръка игуменът коравото рамо на Найдо, — слушай от мене съвет: налегнат ли те изкушенията, излез и бий камбаната! И всички манастирски братя ще разберат, че ти се бориш с дявола и ще се помолят в килиите за тебе!

И започна младият човек да бие камбаната по никое време, ни за празник, ни за утринна, ни за вечерня. Биеше я, та балканът се тресеше. Като че парчета се чупеха и като гюлета се пръскаха. Чуваха хората камбанните гърмежи и си казваха: „Найдо още се бунтува“. По цяла нощ не можеха да заспят калугерите и възнегодуваха пред игумена.

Пак извика той младия монах и бащински му рече:

— Натанаиле, толкова ли много са твоите страсти и изкушения, та по цяла нощ биеш камбаната. И богу не даваш да заспи!

— Много са, отче. И ако някоя сутрин не ме намерите в манастира, да знаете, че както съм люлял камбаната, с въжето съм хвръкнал през манастирските зидове…

Когато се извиеше хоро на поляната, той надничаше из манастира, идеше му да захвърли расото и да повлече хорото чак в двора. Но… железните решетки сковаваха неукротената му младост и той се хващаше за въжето. И биеше камбаната така, като че даваше такт на хорото…

Минаха двайсет години. Прошари се косата на „грешния“ калугер, както го наричаха всички. Все по-рядко се обаждаше камбаната, без да е празник, утринна или вечерня. Но когато започна грохотът на големия двубой, тя пак зачести, както през първите години. Монахът Натанаил се бореше със страстите си, които се бяха събудили. Селяните крадяха от манастирската гора — той се правеше, че не вижда, задигаха от манастирските стада, той казваше пред игумена, че вълци са ги изяли, и нощем още по-силно гърмеше камбаната.

Една нощ на портата се притропа, излезе Натанаил, чиято килия беше най-близо над сами реката, и посрещна млад човек, ранен в ръката.

— Казват, че някога ти си бил знаменосецът! — озърна се плахо непознатият момък. — Скрий ме, докато загубят следите ми!

Монахът го загърна с расото си и го въведе в килията, измъкна от раклата светото знаме и рече:

— Целувай!

И под мигащото кандилце двамата целунаха знамето.

На сутринта ги нямаше и кандилото беше угаснало. Натанаил беше хвърлил сред килията расото. Нямаше вече кой да бие нощем камбаната. Други гърмежи разтърсиха балкана. Умря Натанаил и от манастирската пустота възкръсна за хората, за селото, за целия хайдушки край Найдо!