Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Mandor (2013)
Корекция и форматиране
Karel (2021)

Издание:

Автор: Светославъ Минковъ

Заглавие: Синята хризантема

Издател: Книгоиздателство „Аргусъ“

Година на издаване: 1922

Тип: сборник разкази

Художник: Иван Милев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6987

История

  1. — Добавяне

Съпоставени текстове

Ние бѣхме трима. Азъ, Пиявицата и Вечеръ. Събирахме се въ кръчмата на Стамо Слѣпия, кѫдѣто до късенъ часъ играехме на карти. И тамъ прахосвахме почти всичкитѣ си пари. Защото ние не се задоволявахме съ малки суми. На една карта, напримѣръ, всѣки единъ отъ насъ трѣбваше да заложи поне двадесеть лева. Това бѣше въ началото на играта. А послѣ, когато виното разпалѣше главитѣ ни, ние слагахме и по петдесеть и по сто лева даже. Но азъ не печелѣхъ, нито Пиявицата. Всичкитѣ ни пари обираше Вечеръ, който съ една удивителна виртуозность, владѣеше това пагубно изкуство на картитѣ.

Вечеръ страдаше отъ туберкулоза въ гръбнака и бѣше толкова гърбавъ, че когато играехме, само главата му се показваше надъ масата. Върху неговото жълто лице изпъкваха двѣ грамадни черни очи, които хищно проблѣсваха при най-малкия успѣхъ отъ наша страна. И този блѣсъкъ на очитѣ му, неволно ни обезкуражаваше, ние губѣхме нишката на играта. Тогава той ехидно почваше да се смѣе и току изведнажъ чувахме неговия прѣсипналъ гласъ да крѣщи:

— Асо, купа деветка, попъ спатия! — И той печелѣше.

Но азъ и Пиявицата отдавна му кроѣхме примка. И една нощь той изгуби. Изгуби всичкитѣ си пари. Насъ ни радваше това, ние непрѣстанно подигравахме Вечеръ.

Той мълчеше. Очитѣ му горѣха отъ злоба и ярость. А когато подигравкитѣ ни стигнаха крайната точка на всѣка търпимость, лицето му почервенѣ отъ гнѣвъ, той удари съ рѫка по масата и каза:

— Да видимъ! Не се знае още кой е побѣдителя!

— Но ти нѣмашъ пари! — извика Пиявицата — Ти нѣмашъ възможностьта да играешъ!

— Какъ? Азъ ще заложа друго, ще заложа най-скѫпото, което имамъ! — отвърна той и бръкна въ джоба си.

Ние, разбира се, очаквахме да видимъ нѣкаква скѫпоцѣнность, нѣщо такова което би струвало пари. Но голѣмо бѣше разочарованието ни, когато Вечеръ извади отъ малкия си коженъ портфейлъ, една синя увѣхнала хризантема.

— Ха, ха, ха! — засмѣхъ се азъ. — Та тя не струва и два лева!

— Това ли ти е най-скѫпото? — попита Пиявицата.

Но Вечеръ ни погледна съ такава ненависть, очитѣ му блѣснаха така страшно, че ние, въпрѣки желанието си, продължихме играта. Но Вечеръ и този пѫть изгуби. Азъ спечелихъ хризантемата, която нѣмаше никаква цѣна за менъ. И азъ бихъ я върналъ обратно на Вечеръ, ако една условность, не рѫководѣше винаги играта ни: да не се отстѫпва нито частица отъ онова, което се спечели. И, може би затова, Вечеръ ме изгледа така безпомощно и убито, когато азъ прибрахъ синята хризантема.

И отъ тази нощь, ние станахме врагове. Той ме ненавиждаше, азъ знаехъ. Това личеше въ неговия погледъ. Но все пакъ, ние продължавахме да се събираме въ кръчмата и да играемъ на карти. И Вечеръ губѣше, винаги губѣше. Защото азъ и Пиявицата му скроихме хубава примка. До каква хитрость обаче бѣхме прибѣгнали ние за да печелимъ, това азъ никога нѣма да кажа. Бихъ изложилъ и себе си и приятеля си.

А една нощь, Вечеръ не дойде. Не дойде и на слѣдната нощь. Научихме се, че билъ боленъ. Приятелския дългъ ни налагаше да отидемъ при него, но азъ се страхувахъ. Може би, моето присѫтствие щѣше да събуди у него неприятния споменъ за хризантемата. И азъ нѣмаше да отида, ако Пиявицата не ме завлече на сила.

Моитѣ опасения се оправдаха. Когато Вечеръ ме видѣ, скочи отъ кревата си и извика:

— Мерзавецъ, махай се отъ тукъ!

— Но слушай Вечеръ, — казахъ азъ — не ми се сърди! Ти знаешъ, че…

— Махай се отъ тукъ! — изкрѣщѣ отново той и грабна ножицата, която лежеше на нощната му масичка. И азъ излѣзохъ изъ стаята.

Послѣ, Пиявицата ми съобщи, че Вечеръ билъ тежко боленъ и че всѣка надежда за оздравяване била изгубена.

И наистина, той умрѣ. Умрѣ нѣколко дена слѣдъ горната случка.

И ние останахме двама. Азъ и Пиявицата. Но въ кръчмата отивахме пакъ и продължавахме играта си на карти. И печелѣше ту единия, ту другия. Така, че загубитѣ се не чувствуваха.

Веднажъ изпихме повече вино. Почнахме да залагаме голѣми суми. И азъ печелѣхъ. Два или три часа играта бѣше на моя страна, но послѣ, единъ фаталенъ обратъ и… Пиявицата взе касата.

Азъ губѣхъ. Но за подържане на настроението, непрѣстанно пълнѣхъ чашата си съ вино. И ядосанъ и разгорѣщенъ, азъ удряхъ карта слѣдъ карта върху масата. Но това не помагаше.

Пиявицата, доволенъ отъ обстоятелството, че печели, сипѣше по мой адресъ хиляди оскърбителни подигравки, смѣеше се подло и ехидно. И по едно врѣме, стори ми се, че този смѣхъ съмъ чувалъ нѣкога. Обърнахъ се къмъ него, но отъ уплаха и ужасъ изпуснахъ картитѣ. Срѣщу мене седѣше Вечеръ. Очитѣ му, както въ онѣзи дни, горѣха отъ злоба и ярость, той шепнеше:

— Продължавай, продължавай да играешъ!

И азъ продължихъ играта, защото неговия гласъ повеляваше.

Азъ губѣхъ, оставаха ми само нѣколко лева още. И тогава Вечеръ громко се разсмѣ и крѣсна:

— Залагай синята хризантема!

Азъ не знаех какво да правя. Нима синята хризантема щѣше да ме спаси? Нима синята хризантема нѣмаше да ме погуби, както погуби и него нѣкога?

Азъ извадихъ хризантемата и я заложихъ. А послѣ, незнамъ какво стана. Въ ушитѣ ми отново звънна смѣха на Вечеръ, азъ пълнѣхъ чашитѣ, една слѣдъ друга, пиехъ и така съмъ заспалъ.

А на сутриньта, когато се събудихъ, кръчмаря ми съобщи, че Пиявицата полудѣлъ. И, въ своето безумие, той разказвалъ, че снощи, въ играта на карти, спечелилъ отъ Вечеръ една синя хризантема.

Край