Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Корекция
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Тери Пратчет

Заглавие: Дракони в Порутения замък

Преводач: Светлана Комогорова — Комата

Година на превод: 2015 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: сборник; разкази

Националност: английска (не е указана)

Печатница: Инвестпрес АД

Редактор: Петя Петкова

Художник: Mark Beech

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-843-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11006

История

  1. — Добавяне

portret.jpg

Имало нявга един младеж, казвал се Капитан Достопочтения Сър Хърбърт Стивън Ърнест Досадник-Тристрам-Досадник, но приятелите му го знаели като Бил и бил страшно, ама страшно богат. Освен това животът в Лондон страшно му бил омръзнал.

Един ден на вратата му почукал мъж, шмугнал се покрай иконома на Бил и рекъл:

— Вие ли сте Капитан Достопочтения Сър и тъй нататък?

— Туй съм аз! — отвърнал Бил.

— Аз пък съм Алфред Тенс, прочутият изследовател — отвърнал посетителят, бутнал бала петдесетачки от един стол и седнал.

— Не сте ли човекът, изминал поречието на цяла Амазонка срещу течението?

— Аз съм този човек — рекъл скромно Тенс.

— Не сте ли човекът, преплавал от Брайтън до Бомбай с вана?

— Аз съм този човек — отвърнал Тенс и се надул от гордост.

— Човекът, преплавал Тихия океан със сал от махагон и връзки за обувки и открил загубените Позорски острови?

— Не, този човек обаче не съм аз — рекъл Тенс и изведнъж се спихнал. — Този беше друг. Както и да е, я вижте това. — Той извадил портфейла си и показал на Бил размазана снимка на бяло петно сред снежна буря.

— Знаете ли какво е това? — попитал той. — Това е Гнусният Гаден снежен човек! Да имах двайсет хиляди лири, щях да отида и да го хвана! — заявил той, впил очи в Бил.

Бил дал знак на иконома.

— Дай на този господин двайсет хиляди лири от буркана в салона — наредил той.

pari.jpg

Отлично! — извикал Тенс. — И вие трябва да дойдете, разбира се! Тръгваме утре призори.

— Закъде? За Еверест ли?

— Глупости! Това в днешно време е все едно да ходиш в „Дисни Уърлд“! Снежните човеци се откриват само на Бен Дръмлин. Това е то истинска планина! Намира се в Чилистан. Трябва да бягам, че имам работа.

Бил го изпроводил с поглед.

— Ама че странен човек, Туист — рекъл той на иконома си. — Но като изследовател е гений, то се знае. Чудя се отде ли е намерил тази снимка?

— Не бих могъл да кажа, сър. Да стягам ли багажа?

— Да, Туист. Мисля, че ще са нужни разни средства за сгряване — грейки, вълнени жилетки и тъй нататък. Тури също и много пари в един куфар.

 

 

На другата сутрин вече били заключили къщата и чакали на стълбището, когато Тенс се появил, облечен в син анорак и шапка с помпон. Следвал го дребен чилистанец — неговият водач и преводач, който теглел подире си куфар. На куфара имало етикет с името му, ама то било толкова дълго, че етикетът опасвал куфара на няколко пъти като дълъг шал[1]. Имало също и много вестникари, които задавали въпроси едновременно и правели снимки тичешком.

Тенс им махнал да се дръпнат и се провикнал на Бил:

Само хвани едно такси, момчето ми!

Бил излязъл на платното и размахал чадъра си.

— Накъде бе, началство? — попитал таксиметровият шофьор, щом колата спряла.

— За Чилистан, моля.

Шофьорът видимо се озадачил.

— Това някъде близо до Овчарския шубрак ли ще да е? — попитал той.

— Накъмто шест хиляди мили оттук е. Ето ви пет хиляди лири за начало — предложил Бил.

Щом видял толкова много пари, таксиметровият шофьор пребледнял.

— Тогава става! — рекъл той.

— Не може да се стигне с такси чак до Чилистан! — извикал Тенс. — Пътят минава през море!

Бил се навел напред и тупнал шофьора по рамото.

— Да те питам, стари друже — рекъл той. — Паспорт имаш ли?

— Имам бе, началство, извадих си, като ходихме лани в Коста Лота на почивка — отвърнал шофьорът.

Бил му казал да си го вземе, та минали през къщата на шофьора, а тя се намирала на площад Трамвай № 8, Лондон, пощенски код NW3. Той влязъл вътре и не след дълго се показал, следван от нисичка дебеланка с кафяво палто и кадифена шапка, цялата набодена с игли за шапки, помъкнала два куфара.

ski.jpg

— Туй мойта гос’жа, началство! — рекъл тъжно таксиметровият шофьор. — Тя вика, че не дава да хойкам по чужбините без нея, иска да ме държи под око!

— Разумна жена! — заключил Бил. — Как се казвате, госпожо?

— Агнес Глъп — отвърнала тя и направила реверанс, защото умеела да разпознае истинския джентълмен, като го види.

— Туист, сбутайте багажа на дамата на покрива. Качвайте се, госпожо. Добра готвачка ли сте? Великолепно! Аз самият и едно яйце не мога да сваря.

Но така изобщо не бива! — викнал Тенс, готов да се разплаче. — Така не се ходи на изследователска експедиция! Не може просто ей тъй да подберете и нечия жена! Госпожо, там, където отиваме, има Гнусни Гадни снежни човеци, растения човекоядци, опасни планини и тям подобни!

Госпожа Глъп само се усмихнала разсеяно.

 

 

Господин Глъп стигнал до Доувър и не след дълго те вече се търкаляли из Франция.

— Поемете на юг — наредил Бил. — Надолу до Коста Лота — там има слънце.

Цяла вечност пътували през ниви със зеле. Когато стигнали в Коста Лота, там навред имало синьо море, синьо небе и богаташи по бански.

— Ехаа, това го помня — обадила се госпожа Глъп.

Бил им купил една малка вила, където да отседнат, а после всички слезли на плажа и там господин и госпожа Глъп цапали в морето, окачили обувките си на врата — господин Глъп дори си свалил палтото! Тенс, разбира се, все още бил облечен в изследователските си дрехи с пухкава подплата и хората го зяпали.

Икономът Туист си купил брой на „Таймс“ — любимия му вестник, и седнал да го чете, а чилистанският водач на Тенс казал, че искал да остане в таксито, където си бил спретнал дом сред куфарите.

— Да ви кажа, сър… — обадил се внезапно Туист. — Тука пише, че група господа от Арбровия щели да изкачват Бен Дръмлин, за да търсят Гнусния Гаден снежен човек. Мислех си, че ние ще го търсим.

Тенс едва не се взривил.

Те ще ни изпреварят! Цялото ми дело рухна!

plaj.jpg

— Я дай да го видя тоя вестник! — рекъл Бил. — Хмм… Пише, че тези от Арбровия тъкмо са потеглили за Чилистан. Смятам, че можем да стигнем там преди тях. Тенс, не плачи. Туист, намери ми телефон.

Миг по-късно той се върнал и наредил на всички да се натоварят в таксито.

— Карайте към летище Наети, трета писта — наредил той на господин Глъп.

Петнайсет минути по-късно вече се изкачвали по рампа и колата влязла през грамадната врата на товарен самолет. Витлата му вече се въртели.

— Как уредихте това? — ахнал Тенс.

— Купих го — отвърнал Бил. — Това му е най-хубавото да си мултимилионер — не се налага да се моткаш.

more.jpg

— Аа… ъъ… досега никога не съм летяла! — възкликнала госпожа Глъп. Тя седнала и оставила шапката си, набодена с игли за шапки, на масата. Само дето това не било маса. Било контролното табло и тя, без да иска, бутнала един лост.

— Като че се движим, сър — отбелязал икономът Туист. — И, сър, един униформен господин тича след нас и крещи Ей!, сър. Смея да предположа, че това е пилотът, сър.

Самолетът се носел по пистата и набирал скорост. Стената в края на аеродрума летяла към тях.

— Някой да има предложения? — попитал Тенс.

Всички стояли наоколо със смутен вид.

И тогава водачът на Тенс, дребният чилистанец, се навел напред и предпазливо бутнал един лост.

Самолетът се откъснал от земята.

Той седнал и взел да чука по някакви копчета.

— Той как се е научил да пилотира аероплан? — попитал Бил.

— Знам ли го — отвърнал Тенс. — Като се запознахме, караше камили. Явно е всестранно надарен човек.

Самолетът описал лупинг на два пъти, шмугнал се под телефонни жици, издигнал се право нагоре и полетял що-годе нормално в посока Чилистан. Радиото запращяло и започнало трескаво да предава съобщения от контролната кула, но новият пилот не им обръщал внимание.

Скоро вече летели над морето, а госпожа Глъп и Туист приготвили обяд в самолетната кухня.

polet.jpg

Полетът до Чилистан им отнел няколко дни, защото се наложило да кацат няколко пъти, за да заредят гориво — обикновено на малки пустинни временни летища, където докарвали горивото за самолета с камили. Освен това и се поизгубили над Турция.

— Току-що си спомних нещо! — възкликнал Тенс, щом пред тях се издигнали Хималаите. — Чилистан няма летище.

— Странно — отвърнал Бил. — Като че кацаме.

Чилистан е много мъничка държава, покрита главно от тропически джунгли, каменна пустиня и планини. Столицата Чилблейн е разположена на брега на червената река Макфърсън, кръстена на човека, обявил се за откривател на страната, и самолетът се спускал право към нея.

Рибарите на брега се изумили, като го видели как се снишава от облаците, плъзва се по повърхността на реката, отскача от брега и се кротва сред гъсталак от дървета база.

Вратите се отворили и малко черно такси стремглаво се изстреляло навън. А после самолетът избухнал.

— Приземяването хич не беше зле — рекъл Тенс на водача си. — Сигурно вече сме изпреварили онези от Арбровия.

Господин Глъп ударил спирачки — дребен мъж в син костюм притичал до таксито. Тенс изскочил и се ръкувал с него, и се почнал един дълъг разговор на чилистански, който звучал на Бил, все едно някой стърже с мокър пръст по прозореца.

— Това е моят стар приятел Годли, министър-председателят — обяснил Тенс на другите. — Той казва, че щял да ни предостави всякаква необходима ни помощ.

— Доста прилично, като се има предвид, че току-що подпалихме разкошен гъсталак от дървета база — отбелязал Бил.

— Да, обаче той не обича арбровийци, щото имал арбровийски фотоапарат и той нещо бил скапан, доколкото разбрах — отвърнал Тенс.

— Къде е Бен Дръмлин? — попитала госпожа Глъп.

Тенс посочил.

Планината се надигала от джунглата и се извисявала все по-нагоре и по-нагоре, и накрая изчезвала в облаците.

— О, небеса! — възкликнала тя. — А това на върха сняг ли е?

vrah.jpg

— Някои разправят, че е шербет — отвърнал хапливо Тенс. — Но не мисля, че ни се налага да изкатерим повече от една трета от височината — додал той. — За Гнусните Гадни снежни човеци се предполага, че живеят в пещери не много далеч от джунглата.

Остатъкът от деня прекарали в купуване на топли дрехи и наемане на носачи и тропическата нощ се стоварила внезапно върху им като тухла, когато си легнали в най-добрия хотел на Чилблейн, „Ла Гранд Манифик Риц Сплендид Карлтон“. Икономът Туист трябвало да преспи в банята.

 

 

Рано на другата сутрин те пак се накачулили в таксито, а Туист подкарал камион, натоварен с носачи и провизии. Неголяма тълпа се събрала да ги изпрати и духов оркестър изсвирил чилистанския национален химн Бог да пази всички нази.

После те потеглили през горите около Бен Дръмлин — таксито се провирало по тесни пътечки между грамадни дървета, по които били накацали пъстроцветни птици. Между дърветата маймуни се люлеели и кряскали, милиони насекоми жужали и цъкали.

Все по-нагоре и по-нагоре се изкачвал малкият конвой по полите на Бен Дръмлин и най-сетне тучните гори отстъпили на борове, а след това и на камъни и закърнели храсти.

Пътят изчезнал. Не им оставало друго, освен да продължат пеша. Господин Глъп заключил вратата на таксито и скрил ключа в шапката си.

— Колко още остава, докато намерим Гнусния Гаден снежен човек? — попитал Бил, докато си връзвал катераческите обувки.

Тенс се мъчел да нарами раницата си.

— Още две-три хиляди стъпки — рекъл той. — Там ги видях. Бога ми, не ухае ли прелестно въздухът тук, на високото!

— На мен си ми мирише на въздух — рекъл господин Глъп.

Напред! — провикнал се Тенс.

И те се помъкнали нагоре по склоновете на Бен Дръмлин с песен на уста. Най-сетне стигнали до планинско поточе, което ромоляло по камъните. Бил се навел да напълни манерката си и чул бръмчене. В потока миниатюрно водно колело се въртяло с бясна скорост.

— И за него е прикрепено нещо! — отбелязал Тенс.

Било парченце пергамент. На него имало две изречения, написани на чилистански, и Тенс ги превел:

В. Кога една врата не е врата?

О. Когато е автомат.

hodene.jpg

— Това е виц — рекъл Бил. — Много стар при това.

— Изключително, сър — потвърдил икономът Туист.

— Хммм. — Тенс потупал листчето. — Знаете какво е това, нали? Колело с майтапи. Тука някъде нагоре трябва да има Майтапски манастир с монаси майтапчии. — Той обяснил: — Видите ли, те смятат, че светът е създаден на майтап и затова всеки трябва да поднася своите благодарности, като се къса от смях. Ето защо връзват шегички за водни колела. С всяко завъртане на колелото към небето се издига по един майтап.

— Какви невероятни личности! — възкликнал Бил. — Значи те си запълват цялото време с разказване на вицове?

— Да. Дори стават посред нощ, за да измислят още вицове.

Някой го тупнал по рамото — дребничък и кръгличък човечец в сини одежди, плешив и ухилен до уши. Той бавно извадил торта с яйчен крем от единия си широк-преширок ръкав.

Тенс приклекнал тъкмо навреме. Тортата уцелила Туист.

Любопитна гледка се открила на половината път към върха на двайсет и седмата по височина планина в света. Монахът стоял и се смеел, на всички останали явно им било неловко, а в яката на Туист капел яйчен крем. После проблеснала зелена светлина, чуло се пукане и монахът изчезнал.

Туист се изсекнал.

— Я гледай, ама че странен човек! — рекъл Бил.

— Беше един от тях — обяснил Тенс. — Забравих да добавя, че владеят и магии.

korona.jpg

Продължили да изкачват Бен Дръмлин до мръкнало. Повече не видели монаси майтапчии, докато припряно отминавали големите камъни и храсти — макар че когато звездите започнали да изгряват, съзрели високо горе върху скален шип голяма постройка.

Докато отминавали, дочули напевен глас да разказва виц на чилистански и после, щом монасите загрели майтапа, избухнал смях.

— Странна тайфа — отбелязал Бил, когато насядали край огъня в стъкмения лагер. — Няма как да е кой знае колко весело постоянно да висиш тука и да измисляш вицове.

— На тях им е кеф — отвърнал Тенс, докато разпалвал лулата си. — Знаете ли, те смятат, че на земята съществуват 7 777 777 777 777 вица и когато всички бъдат разказани, ще настъпи краят на света — все едно гасиш лампа. Повече няма да има нужда от него, разбирате ли.

Настанала тишина — всеки се бил умислил или само гледал как залезът догаря. Изгряла луната и оцветила в яркосребристо снежната шапка на Бен Дръмлин. Появили се и още звезди.

— Като лампа, казвате? — попитал Бил след малко.

— Да. Или като спукан балон.

Последвала нова умислена пауза и всички се заслушали в смеха на монасите, който се носел надолу по склона от манастира.

— Питам се колко ли са останали?

— Милиони — уверил го Тенс.

Иииииий! — изхвърчала с писък госпожа Глъп от палатката. — В спалния ми чувал има рунтаво страшилище!

Снежен човек! — креснал Тенс. — Без паника.

Всички обаче изпаднали в паника и се мъчели да се скрият зад някого, когато спалният чувал излязъл на подскоци от палатката, метнал се високо във въздуха и се пръснал.

Онова, което било вътре, кацнало на главата на Туист и там си и останало, като примигвало.

— На мен не ми изглежда Гнусно и Гадно — рекла госпожа Глъп. — Сладичко изглежда!

Било голямо горе-долу колкото футболна топка и със същата форма, с бяла козинка и рунтаво опашле. От козината надзъртали две очи като копчета. А после то се разплакало.

jena.jpg

Госпожа Глъп го взела от главата на Туист и му продумала нещо като: „Стляшно ли се упляши ти от гадния човек, а? Няаама, няаама“. Всички се зачудили какви такива ги приказва, но Снежното човече като че разбрало.

— Сигурно е бебе — предположил Тенс.

То се изкашляло и заспало. Госпожа Глъп му направила легло от раницата на Тенс за негово възмущение, а после, като се чудели как ли Снежното човече се е озовало в техния лагер, изследователите пропълзели в палатките си и си легнали.

Бил сънувал, че монах майтапчия, седнал във вана, пълна с яйчен крем, разказва 7 777 777 777 777-ия виц, който ще докара края на света.

Монахът продължавал да го разказва въпреки опитите на Тенс да го накара да млъкне, като го замерва със спални чували.

БАМ!

Бил се събудил. Всичко тънело в мрак. Нещо ходело по корема му. Светът се е свършил, помислил си той.

Но не, палатката му току-що се била срутила. Бил се измушил изотдолу и отметнал платнището на входа. Пред очите му се разкрила пълна суматоха. Тенс тичал насам-натам и размахвал пистолет. Повечето палатки били разбутани и всички крещели.

Оказало се, че нещо грамадно и космато е нахлуло в лагера и е избягало с Туист, иконома. Освен това валял сняг.

— Трябва да е било възрастен Снежен човек — рекъл Тенс. — Да тръгваме подире му! Вижте му следите!

sledi.png

Бил ги погледнал. В снега се виждали близо еднометрови отпечатъци, всичките с по три пръста.

— Аа… ъъъ… — рекъл той. — Добре де, май по-добре да го подгоним.

Останалите напалили отново огъня и насядали в кръг с гръб към него — на стража, а Тенс и Бил, увити в дебели дрехи и въоръжени с пистолет, тръгнали да изкачват Бен Дръмлин.

Следите драпали нагоре покрай камъни, прескачали над цепнатини в ледници, ситнели по тесни первази и изчезвали, а към обяд свърнали в една пещера.

Тенс се навел и вдигнал бомбето на Туист.

— Той е някъде вътре — рекъл той тъжно.

— В такъв случай след вас — казал Бил, който хич не бил прост.

Промъкнали се в пещерата. Тенс извадил от раницата си фенерче, но на светлината му видели само ледени висулки и влажни стени.

Продължили на пръсти. Не се чувал ни звук, освен дъха им.

Внезапно Тенс тупнал Бил по рамото. Поне така си помислил Бил, докато не осъзнал, че Тенс се намира пред него. Мисълта му можела да бъде представена чрез една аритметична задачка. Той си помислил:

Тенс — пред мен.

Поради което не е зад мен.

Поради което това е някой друг.

+ Това е пещерата на Гнусния снежен човек.

Поради това лицето, току-що ме е тупнало по рамото, е…

Уааа! — писнал той и се завъртял.

Да, това бил Гнусен Гаден снежен човек — грамадна космата топка, висока почти два метра, и с най-големите ходила, които Бил виждал някога. А зад него имало още снежни човеци.

Снежният човек водач пристъпил напред и произнесъл нещо на език, съставен от скърцане и сумтене.

— Моля? — рекъл Бил.

Косматите ръце ги стиснали и ги набутали в пещера, осветена от свещи.

Туист седял там, облегнат на стена, и пиел бульон от купа.

kosmat.jpg

— Добро утро, сър — поздравил той. — Това е известна волност, нали? Взеха ме в плен.

Тенс и Бил огледали пещерата. Била пълна с Гнусни Гадни снежни човеци.

Снежният човек водач излязъл напред с пръчка в ръка и взел да рисува в прахта в краката на Бил. Внимателно нарисувал поредица от картинки. На първата малко Снежно човече изтичвало вън от пещерата. Втората била груба скица на изследователския лагер.

А после следвала рисунка с Туист и Снежното човече. Снежният човек я посочил и започнал да ръкомаха.

neandertalci.jpg

— Може и да греша — рекъл Тенс — но според мен се опитват да ни кажат, че ще държат Туист за заложник, докато не им се доведе Снежното човече.

— Да, но ние не сме го отвлекли — възразил Бил. — То само се е намъкнало в лагера ни.

Снежният човек започнал пак да рисува и дал да се разбере, че ако Бил не се върне сам да доведе Снежното човече, по залез-слънце Тенс и Туист ще бъдат бутнати от скала.

— Ух! — възкликнал Тенс. — От това по-ясно — здраве му кажи! Бягай обратно!

Снежните човеци извели Бил от пещерата и го проследили как хукнал надолу по планината. Пързалял се по ледници, прескачал зейнали пукнатини, плъзгал се по грамадни преспи замръзнал сняг, пропадал в ледени пещери и най-сетне, запъхтян, с глава, пълна с гърмящи сини и розови звезди, той нахлул, залитайки, в лагера.

Госпожа Глъп се мъчела да нахрани Снежното човече с каша от натрошени бисквити.

Останал без дъх, Бил грабнал рунтавото създание и се втурнал обратно нагоре по склоновете на Бен Дръмлин. То писукало уплашено, но се вкопчило здраво за раницата на Бил, а той катерел отвесни скали с единствена опора два нокътя и един от пръстите на краката. Най-сетне стигнал пещерата тъкмо когато слънцето поело към залез.

Спрете всичко! — изпъхтял той. — Ето го!

Надигнала се страшна врява и няколко Снежни жени бързо отвели малкото. Това бил синът на вожда, обяснил Тенс.

Вождът притичал и стиснал ръката на Тенс, а после посочил фотоапарата.

— Снимки! — възкликнал Тенс. — Разбира се!

Половин час той снимал Гнусни Гадни снежни човеци, застанали чинно в групи, Гнусни Гадни снежни човеци, прегърнали Бил през рамо, Гнусни Гадни снежни човеци, нахлупили бомбето на Туист, Гнусни Гадни снежни човеци, застанали на главите си, Гнусни Гадни снежни човеци, подскачащи нагоре-надолу, и Гнусни Гадни снежни човеци с най-сериозен вид.[2]

Всъщност те не изглеждали кой знае колко Гнусни и Гадни… Но Тенс бил видимо доволен.

— Чакайте само да ги публикувам! — възкликнал той. — За това ще ме изберат за президент на Кралското зоологическо общество!

После всички се ръкували и пътешествениците поели обратно към своя лагер. В главата на Туист се въртели облекчени мисли, на Тенс — възбудени мисли, а Бил се чудел колко ли още време остава, докато монасите майтапчии разкажат и последния виц.

Тъй или инак, още няма как да са го разказали.

snimkii.jpg
Бележки

[1] И също като на дълъг шал единият му край се влачел и ти се мотал в краката, та ти се чинело, че постоянно го настъпваш.

[2] На една от снимките Гнусен Гаден снежен човек показвал заешки уши над главата на Тенс с големите си лапи. Това като че неизменно го правят при групови снимки.

Край