Тери Пратчет
Автобус 59А се връща назад във времето

Автобус 59А, старомоден автобус, собственост на Транспортна компания на Източни шисти и Блекбъри, потегли от станцията и се затътри към спирка Пощата. На волана шофьорката Ерика Грайнд си подсвиркваше весело, защото беше ранна пролет, а тя тъкмо бе спечелила петдесет лири от лотарията.

Вътре кондукторът^[1] Албърт Брийм учеше стажант-шофьора Рави Синх да свири с уста, а инспектор Джордж Норис, застанал на платформата до задната врата, наблюдаваше нижещия се край тях пейзаж. От време на време той притичваше нагоре-надолу по стълбата отзад да огледа пейзажа и от горния етаж.

Нито един пътник не се бе качил още, когато автобусът се запъти да прекосява печално известното Равно тресавище.

Сега тези от вас, които поназнайват нещичко за графство Коравчакъл, трябва да си спомнят, че от Равно тресавище идват всички мистерии — то вечно тъне в мъгли и нощем там светят странни светлини. Поради това Коравчакъл никога не е било обикновено графство. Там се случват вълшебни събития — за голяма досада на Управата на графството, защото на магията няма как да й туриш данък.

Както и да е, автобус 59А се влачеше по пътя през тресавището, над което се кълбеше мъгла, макар и навсякъде другаде да грееше слънце. И тогава шофьорката Грайнд забеляза, че пътят е изчезнал. Не беше се отклонила — шосето просто го нямаше!

И не само това — целият автобус се тресеше, а по дръжките просветваха сини искри. Спряха рязко. Тя изтича към задната част на автобуса. Цяла е побеляла в мъглата, помисли си тя, също като в криминалетата!

— Какво е станало? — попита Рави Синх от платформата, навел се навън да огледа.

Мъглата взе да се разсейва.

— Каквото и да е това нещо, то не е пощата на Източни шисти — отбеляза кондуктор Брийм. — Това и без пари ще ви го кажа.

Дори и Тресавището се бе изменило. Пътят бе там, на няколко метра от тях, но беше много по-широк и застлан с калдъръм. Хълмовете изглеждаха по-големи, а пътят минаваше отгоре по тях, прав като стрела.

— Просто си слязла от пътя, това е всичко — заяви инспектор Норис, но и той не си вярваше съвсем.

— Ей, някой идва! — прошушна Рави.

Някой, по-точно някаква войска, действително се задаваше с маршова стъпка по пътя. Слънцето блестеше по златните шлемове и белите щитове, а един войник пееше маршова песен.

Водачът на войниците едва не се блъсна в автобуса и чак тогава го видя.

— Какво е това, в името на Юпитер?! — възкликна той.

Да знаете, Рави умееше да разпознае римлянин, като го види. Кой знае как, те бяха напуснали двайсети век и навлезли в първи век преди Христа, Той излезе напред, като се мъчеше да си припомни латинския.

— Да живей… ъъ… могъщият Цезар — начена той. Римският офицер очевидно се впечатли. — Нас, ъъ… ни пратиха от Рим с тоя нов… ъъ… механичен слон да видим… ъъ… как се справят имперските легиони тук, в Британик. Това са… ъм… Брут Брим, генерал Клаудия Грайнд и Спартак Норис. Аз съм Касий Синх. — Той побутна назад тюрбана си с надеждата войниците да повярват, че това е новата римска мода.

— Бърза мисъл имаш, момко — прошепна Ерика Грайнд.

— Генерал Антоний Каска — представи се римлянинът. — Хубаво е да срещнеш друг римлянин сред всички тия варвари. Механичен слон, викаш. Хмм…

Скоро автобус 59А, или по-точно механичният слон LIXA, се влачеше по римския път, пълен с центуриони, доволни-предоволни от първото си возене с автобус. Не можеха да платят с медни монети, разбира се, и затова чантата на кондуктор Брийм се напълни с жълтици.

— Следваща спирка Източник шистиум — обяви той и дрънна с камбанката. „Дотук добре, помисли си. Чудя се как ли ще се измъкнем от това.“

Шофьор Ерика Грайнд спря автобуса в центъра на града и войниците слязоха. Градът бе много променен. По улиците вместо коли се движеха колесници и товарни коне и скоро около автобуса се скупчи гъмжило от зяпачи.

Някакъв мъж с много важен вид се зададе насам от една сграда, като разговаряше с войниците.

— Това не ми харесва — рече си шофьор Грайнд. После автобусът пак се разтресе и точно когато войниците го нападнаха, той изчезна!

 

 

В този случай пътуването отне повече време и автобусът като че плаваше сред мъгли и шарени светлини.

Инспектор Норис погледна златния си часовник, връчен му като подарък — стрелките се въртяха тъй бързо, че направо не се различаваха.

Стажант-шофьорът Рави седеше на платформата и наблюдаваше светлините. Къде ли ще кацнат сега!

ТРЯС!

Нещо се бе блъснало в тях и ругаеше на висок глас.

Автобусът се изтърколи, спря сред високата трева и шофьор Грайнд погледна в огледалото. На пътя зад тях в праха се беше проснал рицар в черни доспехи, въоръжени мъже се блещеха смаяно срещу автобуса, а един изпаднал в пълен потрес кон бе търтил да бяга в галоп. С мъжете имаше и едно момиче и щом видя автобуса, то се изтръгна от тях и скочи на платформата.

— Спасете ме от барон Коналотрош! — извика то и обви с ръце шията на Рави Синх.

Той сграбчи въжето на камбанката, автобусът избуча и потегли.

— Аз съм лейди Катлийн — представи се момичето. — Кралят ли ви праща? Вече си мислех, че никога няма да дойдете!

— Ъъ… да, кралят ни праща — отвърна Рави предпазливо. — Ъм… кой крал?

— Артур, то се знае.

Всички се спогледаха.

Междувременно рицарите препускаха след автобуса и стрелите отскачаха с грохот от задната табела, на която бе изписано направлението му. Една проби шапката на инспектор Норис. Той открай време си въобразяваше, че е рицар в сияйни доспехи, обаче вече не беше много сигурен. Лейди Катлийн си седеше съвсем невъзмутимо.

— Мерлин ни прати — рече Рави, на когото му се струваше, че дължат обяснение. — Той създаде с магия този подвижен замък.

— Я не ме разсмивай! — отвърна лейди Катлийн. — Това е автобус номер 59А от Източни шисти.

И после им разказа как била кондукторка на извънреден автобус номер 35 и един ден, докато преминавали през Равното тресавище, се разнесъл странен звук и автобусът попаднал в летния замък на крал Артур в Източни шисти. Случило се преди година.

— А какво стана с вашия автобус? — попита кондуктор Брийм.

— Не знам. Слязох и изведнъж вече го нямаше.

— Какво се случва, когато на автобус му свърши дизелът?

— Спира там, където се намира.

— Леле-мале! — възкликна Рави. — Останали са ни има-няма десетина литра!

Прас! Ссс! — Една стрела проби задната гума на автобуса.

— А най-близкият сервиз е на хиляда години оттук! — изстена шофьор Грайнд.

Черните рицари пристигнаха и обкръжиха автобуса. Скоро оковаха екипажа за дръжките и войниците на барон Кокалотрош затеглиха машината. Вързаха лейди Катлийн на гърба на един кон и тържествуващият барон ги поведе към замъка си. Автобусът го удиви, но не го уплаши, защото по онова време магии се вършеха постоянно.

— Това е работа на Мерлин — да пукна, ако не е! — рече си той.

Той ги поведе към черния каменен замък, издигнат високо върху канара, и щом тежката решетка се спусна зад тях, четиримата от екипажа на автобуса потръпнаха. Въведоха ги в голямата зала на замъка.

— Госпожо Грайнд! — прошепна Рави. — Ако автобусът пак тръгне да пътува във времето и ние не сме в него, ще хартисаме тук! Но с тая спукана гума той няма да тръгне, нали? Ако избягаме, можете ли да я смените?

— Барон Кокалотрош е заклет враг на крал Артур — прошепна лейди Катлийн. — Ако не се измъкнем оттук, грози ни нещо по-страшно и от смърт!

— Я млък и петимата! — ревна баронът от трона си. — А сега ми кажете защо Мерлин ви праща тук с тоя чугунен дракон.

— Това е автобус — обясни Рави. — Използва се за превоз на хора от едно място на друго. — И се втренчи в барона.

— За войници ли говориш?

— Да, точно така. Само ме пуснете и ще ви покажа — отвърна Рави.

Освободиха го и го изведоха долу на двора, където се намираше автобусът. Около него стояха рицари с озадачен вид, Рави седна на шофьорското място и го подкара в кръгове из двора. Автобусът се друсаше заради спуканата гума, а барон Кокалотрош се забавляваше като никога в живота си да дрънка камбанката.

После Рави удари всичките спирачки, точно както правеше шофьор Грайнд. Драннн! Дръннн! Рицарите се натръшкаха един върху друг и той се ухили. После се втурна в залата, освободи останалите и всички хукнаха обратно към автобуса. Войниците на барона до един бяха зашеметени и добре раздрусани и не отне много време да ги избутат от платформата. Автобусът, въпреки пукнатата гума, вече се тресеше.

Мъглите отново се извиха край него…

Когато се разсеяха, автобусът бе спрял върху обрасло с трева хълмче с изглед към езеро. Миришеше на дим и на хоризонта мрънкаха редица вулкани. Гори от гигантски папрати се полюшваха на ветреца.

— Абе за вас не знам, обаче аз ще сляза до езерото! — рече Рави и рипна нататък.

Последваха го и останалите, с изключение на Ерика Грайнд, която остана да поправи гумата.

Папратовата гора напомни на инспектор Норис за една картина, която беше виждал в училище, ала не можеше да се сети къде точно. Големи лъскави водни кончета прехвърчаха над езерото.

— Питам се къде ли е това — рече той.

— Питам се кога ли е това — рече Рави.

Олеле, олеле, помисли си кондуктор Брийм — пред очите му един динозавър се надигна от езерото.

Динозавърът разплиска водата, излезе на брега и се вторачи в четиримата пътешественици във времето.

— Прилича на една от тревопасните разновидности — отбеляза Рави. — Яде само водни растения.

— Сигурен ли си? — попита нервно Брийм.

Те отново се оттеглиха назад в папратовите гори, а динозавърът ги проследи с отегчена физиономия.

— Значи сме се върнали чак толкова далече назад — смънка Рави. — Е, дано не срещнем тиранозавър рекс, че какъвто е зъбат… Мисля, че онзи беше диплодок, а те са си доста безобидни. Обаче някога имах илюстрована книга за праисторическите чудовища и мисля, че повечето са опасни.

— За друго трябва ли да се тревожим? — попита Катлийн.

— Бездънни блата, отровни насекоми, вулкани, горещи извори, земетресения и гръмотевични бури — отвърна Рави. — Още да изреждам ли?

— В никакъв случай — отвърна кондуктор Брийм.

Стигнаха до автобуса, където шофьор Грайнд поправяше задната гума.

— Доста голяма е дупката — рече тя. — Сама надали мога да я поправя. А и много друсаше по пътя от времето на крал Артур насам и автобусът комай няма да издържи още едно пътешествие.

— Искате да кажете, че няма как да мръднем оттук?! — възкликнаха всички.

— Да.

— Е, поне да вземем да хапнем — предложи Катлийн, като оглеждаше рафта с наредените четири кутии за обяд.

И те насядаха на платформата и Рави им разказа всичко, което знаеше за праисторическите времена.

— Хора има ли? — попита Ерика след малко.

— Няма, и още милиони години няма да има — отвърна Рави.

— А… Ама аз наблюдавах оня пушек ей там, хич не прилича на вулкан.

Всички погледнаха нататък. На няколко мили от тях над папратите се издигаше тънък димен стълб. Други хора? Можеше и тъй да е!

— Грабвайте оръжия! — прикани ги Рави. — И след мен!

Въоръжени с гаечни ключове и парчета от парапета на автобуса, петимата се втурнаха тичешком надолу по хълма и през гората. Напредваха бавно, защото земята, деляща ги от дима, бе гъсто обрасла с праотците на бурените и с дедите на всички жарещи коприви.

— Не може да са пещерни хора! — изпухтя Рави. — Сигурно има и още пътешественици във времето.

— Ще се покача на тая папрат да погледна — рече инспектор Норис.

Останалите зачакаха, а минутите се нижеха.

— Инспекторе? — подкани го Рави.

Отговор не последва, но нещо високо горе прошумоля. Нещо им се измъкваше.

— Господин Брийм — рече Рави. — Вие и останалите тръгнете напред.

И преди да успеят да му възразят, той се покатери на папратта. Там беше много тихо, но с крайчеца на окото си той мярна кафява сянка да се шмугва от клон на клон. Стисна гаечния си ключ и я последва. Какво се бе случило с инспектора?

Грамадни синьо-зелени водни кончета прелитаха наоколо, а Рави се мъчеше да не изтърве от очи кафявия силует. После на раменете му кацна нещо рунтаво и го удари по главата.

 

 

Когато Рави се свести, видя, че е вързан с лиани. До него, на дебел клон нависоко над земята, седеше инспектор Норис.

Срещу тях се бе настанил грамаден мъж или по-скоро горила, нахлупила шапката на инспектор Норис. В ръка държеше грапава тояга.

— Слава богу, че се събудихте — прошепна инспекторът. — Мислех си, че тези зверове ще ни изядат! Какво стана с другите?

— Измъкнали са се, надявам се. Точно същото трябва да сторим и ние.

Рави погледна маймуночовека. По околните дървета имаше и други — бяха цяло племе. Той подръпна лианите. Хич не шавнаха.

После шумата до ухото му се разтвори и един непознат глас прошушна:

— Не гледайте изненадано и правете каквото ви казвам!

Чу се тихо клъц! и лианите бяха прерязани.

— Така — рече гласът. — А сега скачайте!

Рави и инспектор Норис се метнаха от клона и залазиха надолу по папратта. Някой зад гърба им скочи долу и им извика да го последват.

— Брех, да му се не види, мислехме, че никой няма да дойде! — възкликна непознатият, докато тичаха. — Аз съм Арнълд Примли, доскоро работех в отдел „Чистота“, Както си пътувахме из Равното тресавище, и не щеш ли, се оказахме посред Войната на розите!

— Ние засякохме римски войници и рицарите на крал Артур — изпухтя Рави. — Сигурно димът, дето го видяхме, е ваш?

Боклукчията им съобщи, че боклукчийският му камион кацнал в гората преди два месеца и после бензинът му свършил.

Стигнаха до камиона, паркиран на горска полянка — той вече бе обрасъл с растителност. Там бяха още двама общински боклукчии и останалите от автобусния екипаж заедно с Катлийн. Налагаше се Рави да мисли бързо.

— Сваляйте гума от камиона! Бързо! — подкани ги той.

Маймуночовеците вече почти ги бяха настигнали, когато те хукнаха към автобуса, затъркаляли с тях и гумата.

Докато се бореха с калта край езерото, динозавърът излезе от гората, тътрейки крака. Тях хич не ги и забеляза, но щом съзря маймуночовеците, ревна сърдито.

За нула време завинтиха новата гума на автобуса, накачулиха се вътре и запалиха мотора. Битката между динозавъра и маймуночовеците тъкмо почна да става интересна и автобусът се изпари.

Шофьор Ерика Грайнд караше като луда. Този път мъглата на времето не се надигна и те можеха да наблюдават как се променя земята под тях. Гората сякаш бе издухана от порива на вятъра, обширна ледена покривка три пъти се появи и изчезна, хълмове се надигаха и спадаха, а после потокът, пълнещ езерото, се превърна в река и покрай нея изникнаха къщи. И през цялото това време слънцето кръжеше ли, кръжеше из небето като ракета, дни и нощи трепкаха и се меняха като кадри от стар филм.

Скоро се появиха очертанията на Източни шисти — оставаше им да изминат само някакви си няколкостотин години.

Всъщност шофьор Грайнд (която вече бе започнала да става спец по тези работи) спря автобуса в четири без петнайсет същия следобед, когато бяха потеглили, и влезе в Източни шисти само с двайсет и пет минути закъснение, което никак не беше зле.

— Закъсняхте с двайсет и пет минути — отбеляза контрольорът по движението, щом се показа от будката си. — Какво стана?

— Ами… — започна Рави и се сети колко нелепо ще прозвучи истината. — Спукахме гума.

Бележки

[1] Когато е писан този разказ, в британските автобуси имаше кондуктор, който ти взимаше парите и ако извадиш късмет, ти помагаше да слезеш на спирката, която ти трябва. Или не на тая, която ти трябва, ако се държиш с него невъзпитано. ↑