Тери Пратчет
Едуо, рицарят досадник

Имало едно време един крал, който имал трима синове — общо взето, кралете имат по толкова. И най-малкият, вместо да е мил, добър и храбър, бил по-гаден и от някой, когото сигурно ще срещнеш само в месец, състоящ се изцяло от понеделници. Двамата му по-големи братя си били най-обикновени приятни хора, обаче той бил ужас и безумие.

Казвал се Едуо.

Един ден кралят рекъл на своя министър-председател:

— Мисля, че е време да пратим момците да си търсят късмета.

Такъв бил обичаят в онази земя. (Идеята била да си намерят богати принцеси.)

— Бива си го хрумването! — рекъл министър-председателят. — Предлагам да пратите Едуо на луната или на морското дъно!

Кралят се почесал по главата.

— Няма да е особено любезно — рекъл той. — Че какво му има? Кротък момък е и не се заиграва с катапулти и тям подобни.

— Ама е такъв всезнайко! — възкликнал министър-председателят.

И тъкмо там била бедата. Из цялото кралство, което не било много голямо и съдържало главно гори и кози, хората, видели ли Едуо да се задава, се заключвали.

Не сколасали ли да го сторят, скоро той почвал да дрънка с досадния си глас за всякакви интересни неща от рода на орбитата на Нептун или калорийното съдържание на морковите. Бил голям мозък и можело и да е доста приятен човечец, но никой не изтрайвал да го слуша достатъчно дълго, че да разбере.

 

 

И тъй, на другия ден кралят извикал и тримата си синове и ги пратил да си търсят късмета.

Едуо, нали бил най-малък, тръгнал последен. Двамата му братя взели най-добрите коне, та той трябвало да се задоволи с едно взело-дало старо магаре. Потеглил на изток през гората и скоро заприказвал на магарето.

Най-сетне животното спряло, извърнало глава към него и казало:

— По-досадно нещо никога не съм чувал. Ти си най-досадният и безинтересен човек, когото съм слушал.

— Еха, това ми харесва! — възкликнал Едуо. — Та ти си само едно магаре!

— Да де, обаче съм говорещо, а това е интересно — рекло магарето. — Мога да кажа само, че каквито и богати принцеси да срещнеш, ще заспят от скука!

— Нищо не мога да направя — рекъл Едуо. — Просто гласът ми е досаден. Ама и без това не съм им чак толкоз навит на богатите принцеси.

В този миг храстите се разтворили и две големи зелени очи се вторачили в тях.

— Дракон! — възкликнало магарето.

Драконът се изхлузил от храстите, примигал насреща им и изпуфкал едно облаче дим. Изглеждал гладен.

— Хммм — рекъл Едуо. — Това Голям зелен дракон ли е, или е от синкавата разновидност? По затегачите на перипатетичните зъбодържачи се вижда, че е на около стотина години, обаче…

Той продължил да дърдори ли, дърдори с досадния си глас… И драконът заспал!

Магарето го побутнало с нос.

— Чак се вцепени от скука! — възкликнало то. — Колко изумително!

И те побързали да офейкат оттам, докато не се е събудил.

По-нататък в западна посока гората се поразредила, имало много поточета и скрити полянки. Магарето, което се казвало Мижитурко, си запълвало времето с пеене на смешни песни и гласът му никак не бил лош за магарешки.^[1]

По залез стигнали рушаща се каменна кула, издигната точно на края на гората. На потрошената порта имало месингова табела, на която пишело:

Ф. Р. Голайтли, магьосник

Всякакви магии, заклинания, отвари под покровителството на кралски особи също и подстригваме, лъскаме обувки много евтини и вадим зъби, докато чакате.

— Аха, от ония магьосници — рекъл Едуо. — Обаче за нощувки и закуски нищо не пише.

Той почукал с тежкото желязно чукало и след малко отворил един дребен мечок. Бил облечен с престилка.

— Магьосникът в момента е на съвещание — изръмжал той.

— Всъщност ние се питахме дали можем довечера да преспим тук — изрекъл Едуо с разтреперан глас.

— Това е друга работа! — отвърнал мечокът. — Трябва страшно да внимавам, разбирате ли — сума ти народ го преследва за пари. Влизайте, казвам се Тудъл. — Той ги поканил вътре и додал: — Късмет извадихме, че дойдохте, щото господин Голайтли го е позакъсал…

Едуо дочул от съседната стая приглушени викове. В каква ли ужасна беля можел да се забърка един магьосник, запитал се той. Бутнал вратата и тя се отворила…

Отначало не видял в стаята на магьосника нищо, освен една бутилка на масата. После видял и господин Ф. Р. Голайтли — вътре в нея и висок само десет сантиметра. Магьосникът бил много сърдит, писукал шумно и подскачал нагоре-надолу.

— Една от магиите му нещо се обърка и той попадна в капана — обяснил Тудъл. — Бутилката е от нечупливото стъкло на Пинхоп и то вярно не се чупи.

— Колко странно! — удивил се Едуо.

— Няма нищо! — обадило се магарето Мижитурко. — Едуо ни е голям умник. Я кажи нещо, момко.

И тъй, Едуо пробвал най-досадния си глас и две минути приказвал за тритони. Тудъл заспал прав, а бутилката се пукнала^[2] и Ф. Р. Голайтли излязъл навън, олюлявайки се.

Скоро израснал до обичайния си ръст и стиснал ръката на Едуо.

— Толкова съм щастлив, че ще ти сбъдна две и половина желания! — грейнал той в усмивка.

— Само две и половина? — удивил се Мижитурко. — Вижте, аз се грижа за деловите интереси на Едуо и му се полагат три желания.

— Много поскъпна животът — рекъл тъжно магьосникът. — Не мога да си позволя повече от две и половина. Но ще добавя и нощувка и закуска за тая вечер и… да речем… ботуш, изминаващ с един разкрач три и половина левги?

Той обяснил, че ботушът, изминаващ с един разкрач три и половина левги, бил единият от чифт седемлевгови ботуши (другия го бил загубил). Трябвало да се придвижваш на куц крак.

На другата сутрин те отново потеглили, а магьосникът се провикнал подире им:

— Ако си търсиш късмета, отивай в Глоболандия!

— Това го знам къде е! — зарадвал се Мижитурко.

— Много знаеш за магаре! — възкликнал възхитено Едуо.

— Ами да ти кажа… В магаре ме превърна една вещица.

— А преди какво беше?

— Жабок бях всъщност — признал си Мижитурко. — Преди бях жабче, още по-преди — дърво, а най-преди бях красив принц. Май нещо все сгазвам лука пред вещици.

Два дни по-късно, уморени и гладни, те стигнали до границата на Глоболандия. Целия ден след това Едуо и Мижитурко скитали из нея и никого не срещнали.

— Гладен съм! — въздъхнал Едуо. — Де да ми се намираше нещо за ядене!

Разбира се, магьосникът бил обещал да му изпълни две и половина желания. Изневиделица пред него мигом изскочил вълшебен сандвич с яйце и маруля.

— Пропиля си желанието — отбелязал Мижитурко.

— Абе, знам ли — отвърнал Едуо с пълна уста. — Сандвичът хич не е за изхвърляне.

Точно тогава минали покрай едно голямо дърво, на което била закачена следната обява:

Половин кралство се дава на всеки, който спаси принцеса Кея от лошия барон Полутремор, пленил я на рождения й ден. (Да кандидатства само bona fide принцове)

Подпис, краля

— Какво е „bona fide“? — попитал Едуо.

— Означава „истински“ — отвърнал Мижитурко.

— Тъкмо работа за мен, значи… Но ще ми се да знаех къде се намира принцесата сега.

Във въздуха пламнали огнени букви и изписали:

Пробвай в най-високата кула в двореца на барона, веднага на запад от Снежната планина.

Едуо слязъл от магарето и нахлузил три и половина левговия ботуш, даден му от магьосника.

— Ти ме настигни после — рекъл той на Мижитурко и подскочил.

Разбира се, вълшебният ботуш го издигнал над дърветата и само след още два подскока той се оказал пред двореца на барона.

Там се ширело равно поле, гъмжащо от хора. Ето какво се случило: няколкостотин най-различни принцове, тръгнали да си търсят късмета, какъвто им бил обичаят по онова време, били прочели обявите и надошли. Опънали шатри и напалили огньове. Някои перели в потока, други пък се били събрали да си попеят. Страшна тупурдия вдигали. Повечето принцове като че били двуметрови и много по-големи красавци от Едуо.

Дошъл един принц с бележник в ръце, попитал Едуо за името му и го записал важно-важно.

— Ти си седемдесет и шестият по списък — осведомил го той.

И тъкмо тогава от двореца на барона изтичали неколцина души, понесли носилка с един твърде зашеметен принц на нея. Мъжага с мегафон излязъл върху назъбената стена и изкрещял:

— Следващият!

— Баронът тази сутрин се сражава с трийсет и четирима души — рекъл принцът. — Ще е готов да се бие с теб нейде по обяд.

— Леле-мале! — възкликнал Едуо, докато гледал как поредният принц се носи в галоп по подвижния мост на бял кавалерийски кон.

Принцът вдигнал рамене.

— В днешно време дори и с половин царство е трудно да се сдобиеш — обяснил той.

Точно до обяд злият барон Полутремор успял да се разправи един по един с принцовете, дошли да спасят принцесата. Скоро полето пред замъка било осеяно с принцове, които взаимно си превързвали раните и се оплаквали един на друг.

Подвижният мост зад Едуо изскърцал. Их… ъъ… помислил си той. И се намерил в мрачен-премрачен двор.

Една врата се отворила и злият барон Полутремор излязъл наперено, облечен в черни доспехи и зловещо заглозгал пилешко бутче. В едната си едра длан стискал тояга, обаче салфетката, все още вързана на шията му, доста разваляла ефекта.

— Фе фи фо фум! — рекъл той. — Хайде де, идвай, че няма цял ден с туй да се занимавам. Що за скапани хилави принцове развъждат в днешно време!

Едуо подскочил към него и, разбира се, вълшебният ботуш го приземил точно срещу барона. Той замахнал с меча към доспехите… и мечът се строшил, а баронът се разсмял гнусно и противно.

Едуо отстъпил назад, обърнал се и хукнал нагоре по някакво стълбище. Запромъквал се през лабиринт от прашни стаи и чувал как баронът се носи с тежка стъпка подире му. Покрай стените били наредени странни доспехи и имало много прашни портрети на достойни прадеди. Скоро стигнал до голяма врата с решетка, а между пръчките на решетката надничала принцесата.

— Ако ти си принцеса Кея, дошъл съм да те спася! — изпухтял той. — Извини ме, но точно в момента си имам малко работа.

И тогава си спомнил, че му е останало половин желание. Щом баронът изскочил с гръм и трясък и размахал тоягата, той трескаво се зачудил как ли да си пожелае нещо наполовина. Успех в битка ли да си пожелае? Великолепен меч? И внезапно му хрумнала най-досадната мисъл на света. Той преглътнал тежко и изрекъл:

— Искам подът да се покрие с топчета.

Тъй като желанието можело да се сбъдне само наполовина, само половината от пода се покрила с топчета. При все това те били достатъчно баронът да почне да буксува и да се подхлъзва из коридора. Накрая се нахакал с трясък в една стена и от тавана се посипал прах. Победен от топчета!

Едуо се стрелнал към него и откачил от колана му голяма връзка ключове. След като на няколко пъти не уцелил, той най-сетне налучкал кой от тях отключва килията на принцесата.

— Не е ли по-добре да направим нещо с него? — посочила тя барона, който тъкмо започвал да се свестява.

— Какво има зад онзи прозорец? — посочил Едуо.

— Там е ровът, мисля — отвърнала принцеса Кея.

Мъчно си било, ала след няколко минути те изхвърлили барона в рова (пълен предимно с кал).

 

 

По-късно същия ден пристигнал кралят и след като неуспешно се пробвал да се измъкне, наградил Едуо с половината си кралство, както бил обещал. Баронът бил пратен в изгнание и първото, което сторил Едуо, било да спретне в своя дворец голям купон за всички принцове, с които се сражавал баронът.

Насред купона — по това време принцесата и повечето принцове вече били заспали, както слушали Едуо — довтасало магарето Мижитурко. Но преди това то се върнало да си поприказва с магьосника Голайтли и го убедило да го превърне отново в красив принц (само дето, честно казано, не бил чак толкоз красив — като магаре бил много по-хубав, помислил си Едуо).

Както и да е, Едуо го посветил в рицарски сан и му подарил голямо имение. Дори самият Голайтли бил поканен и останал тъй доволен, че обещал да сбъдне на всички, дето били още будни, по една пета от желание.

После Едуо и Кея се оженили, защото това влизало в договора. Принцеса Кея се оказала почти същата досадница като Едуо — развихрела ли се, можела да накара задните крака на магаре да се откъснат от досада.^[3] Заживели не чак в пълно щастие — случило се веднъж Едуо да остави кални стъпки навсякъде по килимите из замъка, пък и друг път покривът протекъл — ала поне били щастливи колкото си искат.

В края на краищата защо пък не?

Бележки

[1] Любимата му песен обаче започвала тъй: „Старият Кажи го де ферма си имаше, иийяаа, иийяааа, ииий!“ ↑

[2] И с това доказала, че Нечупливо не е същото като Неподатливо на досада. ↑

[3] Какъв късмет извадил Мижитурко, че вече бил рицар — той си ги обичал краката. ↑