Тери Пратчет
Док, Пещерният човек

— Какво прави пък сега? — попита шаманът Уги, като се мъчеше да надникне през пролуката.

Останалото племе се беше скупчило край входа на пещерата, докато вождът Хал се мъчеше да види нещо през пролуката в дървената врата. Отвътре се чуваше стържене на трион.

— Тъмно е и не се вижда — рече Хал. — Като че вътре при него има дърво…

Изведнъж вратата се разтвори и хората се пръснаха да се спасяват. От пещерата с грохот се изтъркаля нещо грамадно и кръгло и се търкулна надолу по хълма, като се въртеше все по-бързо. Подире му излезе дребосък, наметнат с тигрова кожа, която му беше твърде голяма, и щом той се стрелна край тях, чуха писъка му:

— Това ще е революция в транспорта!

А после той цопна в реката.

Хал се измъкна от бодливия храст. Старият Док му беше доста симпатичен, но според него се случваше да попрекали. Да си изобретателен, си беше много хубаво, но не и когато заради нечия изобретателност в тялото ти се забиват бодли.

Междувременно Док пускаше въздушни мехурчета и отчаяно се мъчеше да изобрети плуването.

— Изпъни ръце! Поеми дъх! — провикна се той.

И потъна като камък.

Уги го измъкна от водата, като се покатери на един клон и го награби не твърде любезно за косата.

Мокър до кости, Док бе отведен при Хал, който се пробваше да докара достоен вид, докато жена му се суетеше край него и се мъчеше да му вади бодлите.^[1]

— Какво беше това? — попита студено Хал.

Док се изкиха.

— Мислех си да го нарека „колело“. То ще предизвика революция в транспорта…

— Същото го каза и за онова другото, за лодката. Тя потъна. И аз бях в нея. Нацели точно една доста голяма дълбочина в реката, доколкото си спомням.

— Их, да, но това се получи заради нестабилността във водата…

Док се потътри към пещерата си, като кихаше и оставяше диря от локвички. Горкичкият стар Док! Нищо никога не потръгваше, откакто измисли езика, когато случайно изпусна много тежък камък върху крака си. После пък се случи така, че мушна семе в дупка в земята, поотупа пръстта около него и изобрети земеделието. Един див кон бе дошъл и опасъл първото растение.

Седеше във влажната си студена пещера и трепереше. Нехайно взе двете сухи съчки, паднали от дървото, и като си нямаше друга работа, започна да ги търка една в друга…

Междувременно Хал и останалото племе тръгнаха на лов за мамути. Все по-трудно ставаше. На хоризонта блещукаше тънка бяла редица от скали. Ледът отново настъпваше и ставаше все по-студено. И всякакви диви зверове бродеха из равнините и нощем заничаха в пещерите.

Когато се върнаха, Хал прати един от синовете си да извади колелото от реката. Докато се изкачваха по хълма, вождът подуши във въздуха.

— Мирише на… — И млъкна. Налагаше се Док да измисли още думи за езика, особено дума за миризмата на дърветата, след като ги удари гръм. — Мирише на едно такова, ъъ… горещо, не смяташ ли, Уги?

От входа на пещерата във въздуха се издигаше тънка струйка дим. Док дотича със сух клон в ръце. Лицето му бе почерняло, а веждите — опърлени.

— Това ще е революция в централното отопление! — провикна се той.

— Леле-мале — възкликна Хал. — Леле-мале, ле-ле-мале, леле-мале! Сега пък какво, чудя се аз?

— Ела да видиш! — извика Док.

Един по един хората от племето изпълниха пещерата. Там, в средата, се мъдреше нещо, подобно на малко вулканче. От него лакомо се издигаха оранжеви пламъци.

— Е, този път какво е? — попита Хал.

— Нарича се огън. Много просто се пали. Трябват ти само две сухи дърва, а после — хоп, и готово! Топло, светло и приятно за гледане, всичко това в едно! И безопасно като къщите!

— Ти ми изобрети къща. Тя имаше покрив. Той се срути. Тежичко си беше онова парче дърво, доколкото си спомням.

Но Хал остави Док да донесе огъня в главната пещера, те насядаха около него и взеха да нагъват студено сурово мамутско месо.

— Сигурен ли си, че е безопасен? Няма ли да избяга? — попита Хал.

— Всъщност доста трудно се поддържа — отвърна Док и притури още едно дърво. И без да иска, изтърва парче мамутско в пепелта. То бавно започна да покафенява. — Изпробвах го върху стария саблезъб тигър горе, в планините, докато ви нямаше. Животните ги е страх от него, тъй че ако го турим на входа на пещерата, няма да припарят тук. Абе я да видим какво е станало тук? — Той вдигна парчето месо. Добре ухаеше. — Хал — рече бавно. — Би ли спомогнал за каузата на научния прогрес? Хайде, опитай това.

Хал, който се чувстваше малко глупашки, го опита.

— Ухаа — възкликна той. — Вкусно! — Огледа се — нямаше начин тук да няма някаква уловка.

Домъкнаха в пещерата остатъка от мамута. Тая вечер си похапнаха пържен мамут, печен мамут, мамутски котлети, мамут на яхния, мамутски пържоли и мамут на скара. А после, когато от мамута нищичко не остана, освен кокалите, насядаха наоколо, натъпкани до пръсване.

Всички, освен Док. Той седеше, подпрял брадичка с ръце, и се мръщеше. Личеше си, че измисля нова дума.

— Го… — рече той.

— Го? — предложи Хал. — Гора? Гол?

— Ненененене. Не. Го-го-гот-варство!

И тъй, това нещо бе наречено готварство. Толкова оживено се заприказваха за него, че не забелязаха как една искра прехвърча и падна върху купчината шума, която Уги ползваше за легло. Докато Уги седна върху нея. Старец беше той, обаче беше бърз.

— То ме ухапа!

Избух! Леглото пламна и подпали и всички останали. Всички изтичаха навън от пещерата, но огънят тръгна подире им и подпали тревата и дърветата. Изведнъж цялата гора пламна.

Хал и другите стояха в реката, до кръста във вода, и наблюдаваха пламъците.

— Биваше си я пещерата — рече той. — Пръстта беше мека и хубава.

— Къде е Док? — попита Уги. — Знам, че излезе от пещерата.

— Изчезнал е навеки, надявам се — рече Хал.

А клетият стар Док се криеше сред тръстиките и го чу. Той тъжно натовари в кануто си колелото, сухите съчки за палене на огън и едно-две изобретения, върху които работеше в момента. А после загреба и греблата му правеха малки кръгчета в тъмната вода, и отплава надолу по голямата река. Скоро от пожара не остана нищо, освен алено сияние на хоризонта.

След като пожарът изгори повечето ловни полета около дома им, на племето на Хал му се наложи да се пресели. Далече на север големите ледници се раздвижваха и започваше да вали сняг.

Те поеха мудно надолу по Голямата река, помъкнали малобройната си покъщнина на грубо сковани шейни — защото никой не успя да си спомни как точно изглеждаше колелото. А щом паднеше мрак, трябваше да се катерят по дърветата и да треперят, защото само Док владееше тайната на огъня. А Док го нямаше.

Викаха го веднъж-дваж, но само ехото им отвръщаше.

— Сигурно се е спуснал чак до самото море — рече Хал. — А разправят, че там живеели всякакви страшилища.

И всичките се замислиха за горкия Док, останал сам-самичък. Той щеше да знае как се хващат диви животни в снега или как се пали огън без дърва.

Племето седна под една скална издатина и единственият звук, който се чуваше, бе тракането на двайсетина ченета. Нямаше с какво да запалят огън дори и да знаеха как се пали.

— Уги?

— Да?…

— Какъв е този черен камък? — Хал протегна камъка.

— Не знам. Нарича се въглища, мисля. Наоколо ги има много, обаче за нищо не стават. Я го хвърли.

Хал се уви в кожите си и се загледа в снега. Чудеше се какво ли прави сега Док.

Следващият ден изгря, ясен и мразовит.

И глутницата вълци ги намери. Бяха праисторически вълци, което си беше лошо, и освен това бяха гладни, а туй беше още по-зле. Също като Хал и те търсеха храна. Бяха насядали около скалната издатина, изплезили езици.

— Уги, Ууг, Дал, Ут и Родни, елате с мен — рече Хал с досада. — Останалите стойте тук.

Той си взе тоягата и тръгна навън, при вълците. Водачът на глутницата се сниши, готов за скок.

И щом нападна Хал, една пръчка изсвистя във въздуха и уцели вълка във врата.

— Позагазил си, а? — обади се Док. В едната си ръка държеше извито парче дърво с обтегната между двата му края връв, а в другата — пръчица с каменен връх. Това ще е революция в лова! — провикна се той и простреля още един вълк. Останалите хукнаха да се спасяват.

— Ти откъде се появи? — изпъшка Хал.

— Абе, стъкнах си аз къщурка надолу по реката. Много е удобно за риболов, разбираш ли. С мрежи. Те ще предизвикат революция в индустрията. По-друго си е от мамута, тигъра и всички останали, както и да ги готвиш. Дрешката ми харесва ли ти? Вълна. Има едни неща, дето се казват овце, и ако ги гониш достатъчно дълго…

— Спри! — прекъсна го Хал. — Там имаш ли огън?

— Няколко.

И тъй, те решиха, че Док си е научил урока и го приеха обратно в племето. Скоро изникнаха още няколко къщи и край голямата река възникна село, а по-късно то стана градче.

Док седеше сам в къщата си. Старееше, но се трудеше върху най-великото си изобретение. Внезапно се надигна.

— Ис-ис-история! — провикна се той. — Обявявам края на Каменния век! От утре историята ще започне!

И тъй върви оттогава насам.

Бележки

[1] Според него трябваше да съществува закон, който постановява никога в задниците на вождовете да не се забиват тръни. ↑