Тери Пратчет
Дракони в Порутения замък

По времето на крал Артур нямало вестници, а само градски глашатаи, които обикаляли насам-натам и крещели новините с цяло гърло.

Една неделя крал Артур си седял в леглото и си похапвал яйце, когато минал неделният градски глашатай. Всъщност те били неколцина — един мъж рисуван, един шут да разказва вицовете и един дребосък по чорапогащи и футболни обувки, на когото викали Спортния паж.

— ДРАКОНИ НАПАДАТ ПОРУТЕНИЯ ЗАМЪК! — креснал Разгласяващият новините (това било заглавието), а после обявил по-тихо: За пълни подробности изслушайте деветия паж.

Слисан, крал Артур си изтървал лъжичката. ДРАКОНИ! Всичките рицари били все по мисии, освен сър Ланселот — той пък бил заминал на почивка във Франция.

Деветият паж дотичал задъхан, прокашлял се и обявил:

— Хиляди бягат и се спасяват, докато семейство зелени дракони вилнеят и опожаряват в Порутения замък…

— Какво предприема крал Артур в тази връзка? — попитал важно Глашатаят по уводните статии. — За какво плащаме данъци? Народът на Камелот настоява за действия…

— Изхвърлете ги и дайте на всекиго по монета от четири пенита^[1] — наредил кралят на иконома. — А после извикайте стражата.

По-късно същия ден той посетил двора си.

— Вижте сега, хора — рекъл. — Трябва ми доброволец…

И си наместил очилата. В двора, освен него имало само едно дребно момче в ризница, която му била доста голяма.

— Ралф рапортува, сир! — извикало момчето и отдало чест.

— Къде са другите?

— Том, Джон, Рон, Фред, Бил и Джак са в болнични — преброил Ралф на пръсти. — Уилям, Бърт, Джо и Албърт са на почивка. Джеймс е на гости при баба си. Рупърт отиде на лов. А пък Ерик…

— Добре де — рекъл кралят. — Ралф, ходи ли ти се в Порутения замък? Чудна гледка, отлична храна, има само няколко дракона за убиване. Вземи моите запасни доспехи — малко са широчки, но пък са дебели.

И тъй, Ралф си яхнал магарето и се понесъл в тръс към подвижния мост, като си подсвирквал, а после се скрил зад хълмовете. Щом се изгубил от поглед, той смъкнал доспехите и ги скатал зад един плет, защото скърцали и му било горещо с тях, и си облякъл обичайните дрехи.

Високо на склона на един горист хълм стоял конник в катраненочерни доспехи. Той проследил с поглед преминаващия момък, а после се втурнал подире му в галоп с грамадния си черен кон.

— СПРИ, В ИМЕТО НА ПЕТЪЧНИЯ РИЦАР! — креснал той басово и вдигнал черния си меч.

Ралф се озърнал.

— Извинявайте, сър — рекъл той. — Туй ли е пътят, дето води за Порутения замък?

— Да бе, да, баш той си е — отвърнал рицарят с доста засрамен вид. После обаче си спомнил, че действително е голям лош рицар и избоботил: — НО ПЪРВО ЩЕ ТРЯБВА ДА СЕ БИЕШ С МЕН!

Ралф наблюдавал с изумление как черният рицар слязъл от коня и се втурнал към него, размахал меча си.

— Предай се! — креснал рицарят и точно тогава кракът му се заклещил в заешка дупка, той се препънал и се строполил на земята с дрънчене до възбог, същински взрив в тенекиена фабрика. Навсякъде се разхвърчали парчета от доспехи.

Настанала тишина, после шлемът му се отвинтил и Ралф съзрял, че Петъчният рицар в действителност бил дребосък. Или поне имал главица като топлийка.

— Извинявай — рекъл рицарят. — Може ли да се пробвам пак?

— Много ясно, че не! — заявил Ралф и извадил от ножницата ръждивия си меч. — Победих аз. Ти пръв се катурна^[2]. Днес дори не е петък, затуй ще ти викам Двуседмичник — тази вечер те победих и ще ти викам както си ща. Ти си мой пленник!

Голямо дрънкане паднало вътре в доспехите и най-сетне Двуседмичник се измъкнал навън през отвор на гърба. Страшната му черна броня била тройно по-голяма от него.

И тъй, Ралф продължил с магарето си по пътя към Порутения замък, следван от Петъчния рицар Двуседмичник, яхнал огромния си черен кавалерийски кон. Не след дълго те се сприятелили, защото Двуседмичник знаел много вицове, пък и като певец доста го бивало. Преди да стане рицар, той се подвизавал в цирк.

На другия ден се натъкнали на магьосник, който седял на километричен камък и четял книга. Бил докаран в обичайната униформа на магьосниците: дълга бяла брада, островърха шапка^[3], нещо като нощница, цялата в знаци и заклинания, и високи неугледни ботуши, които бил свалил, та да остане само по червени чорапи.

— Извинявайте, сър — казал Ралф, защото при разговор с магьосници трябва да се внимава. — Това ли е пътят за Порутения замък?

— Гръм и мълнии! Да — отвърнал магьосникът и шумно захлопнал книгата. — Нещо против да дойда и аз? Имам няколко противодраконови заклинания, дето ми се ще да изпробвам.

Той се представил като Фосфидъл и обяснил, че седи край пътя, защото вълшебните му бързоходни ботуши, изминаващи седем левги с един разкрач, се повредили. И посочил чифта високи кафяви ботуши до километричния камък: вълшебните ботуши са вещ полезна, с тях можеш да вървиш докъдето си щеш надалече, без да се измориш, ама тия на Фосфидъл трябвало да се постегнат малко.

Та те наобиколили ботушите и тъй като Фосфидъл поназнайвал туй-онуй за магиите, а Двуседмичник — за ботушите, Ралф пък — за ходенето пеша, скоро ги поправили. Фосфидъл ги обул и поел в тръс редом с Ралфовото магаре.

Земята край тях ставала все по-неприветлива и мрачна, от двете им страни се извисявали черни планини. Сиви облаци затулвали слънцето, задухал студен вятър. Тримата продължавали да се бъхтят по пътя и стигнали до една пещера, прикрита от гъсти бодливи храсти.

— Един огън ще ни дойде добре — рекъл Ралф.

— От това по-лесно няма! — възкликнал Фосфидъл, промърморил нещичко и произвел на бял свят смешна на вид стъклена крушка, една шапчица, един банан и пиринчен свещник. Не че бил калпав магьосник, ама просто се бъркал. Пък и само да бе знаел — смешната на вид стъклена крушка била изпреварила времето си с няколко века!

След като Двуседмичник запалил огън, те насядали около него. Ралф и Фосфидъл задрямали, но на Двуседмичник му се струвало, че дочува някакви звуци.

Прас! — счупила се съчка в храстите. Някакво създание се промъквало към тях.

Двуседмичник хванал меча си и се запромъквал към храстите. Сред тях нещо мърдало — и то било с грамадни стъпала. Било много тъмно и отнейде се чувало бухането на бухал.

— Предай се! — креснал Двуседмичник и се втурнал в храстите.

Това събудило Ралф и Фосфидъл и те чули силно пращене и трясъци. Надигнали се и се притекли на помощ на Двуседмичник.

Пет минути не се чували никакви звуци, освен свистене и ругатни, когато някой настъпел бодил. Толкова било тъмно, че никой не бил сигурен дали нещо не се промъква зад гърба им и затова постоянно се обръщали назад, за всеки случай.

— Хванах го! — извикал Двуседмичник и скочил върху нещо.

— Мен хвана! — долетял гласът на Фосфидъл откъм гнилата шума.

Докато се случвало всичко това, от храсталака изпълзяло едно ситно-дребно създанийце и протегнало крака да ги сгрее на огъня. После пребъркало раниците и изяло утрешната закуска на Фосфидъл.

— Чух нещо, казвам ви — измърморил Двуседмичник, когато и тримата, изподрани и посинени, се измъкнали от къпинака.

— Вижте, ето го! Дракон! — изкрещял Фосфидъл.

— Съвсем ситен-дребен… — отбелязал Ралф.

Драконът бил голям горе-долу колкото чайниче, зелен на цвят и имал много големи ходила. Той вдигнал поглед към тях, посумтял, посумтял, а после се разциврил.

— Закуската ми май не му е понесла — измърморил Фосфидъл, оглеждайки раницата си.

— И какво да го правим? — попитал Ралф. — Не изглежда кой знае колко опасен, да ви кажа.

— Да не би да е изгубило майка си? — изгугукал Двуседмичник, застанал на четири крака, и му се усмихнал. Дракончето се дръпнало назад и го облъхнало с дим. Двуседмичник не го бивало много-много да се разбира с дечица.

Най-сетне му постлали да спи в една голяма тенджера, захлупили го с капака и отново заспали.

Когато пак потеглили на другата сутрин, Фосфидъл понесъл тенджерата на гръб. В края на краищата не можели просто да зарежат дракона. След малко капакът се отворил, драконът се подал и се заозъртал.

— По тия места няма дракони — рекъл Ралф. — Сигурно се е загубил.

— От зелените е. Те израстват до трийсет стъпки височина — рекъл Двуседмичник. — После започват да вилнеят и да реват, да газят тревата и прочие беззакония и проклетии.

— Що за проклетии? — попитал Ралф с интерес.

— Абе… Де да знам. Оставят крановете да текат и тряскат вратите, сигурно.

Същия следобед те стигнали до Порутения замък.

Той се извисявал самотно на висок хълм и бил иззидан от сив камък. Долу, в долината, имало град, но той бил почти целият изпепелен. Жива душа не се мяркала там, та дори и дракон.

Събрали кураж да почукат на голямата черна порта. Коленете на Двуседмичник се удряли едно в друго и нали бил с доспехи, вдигал страшна дандания.

— Вътре няма никой — побързал да каже той. — Да се връщаме!

Вратата не се отваряла и затуй Фосфидъл си извадил книгата със заклинания.

— Скокподскокалорум, тремпледрънтрамвайвайвай! — пропял той. — Отвори се!

Вместо да се отвори, вратата се превърнала в розов целувчен сладкиш. Фосфидъл все ги бъркал нещата.

— Страшна вкуснотия е тая врата, дума да няма! — рекъл Двуседмичник, когато най-сетне проникнали вътре. Намирали се в празен двор. И като че били под наблюдение. — Тук не ми се нрави особено — додал той, щом се огледал, и извадил меча си. — Имам чувството, че нещо ще скочи върху ни.

— Много приятно, длъжен съм да отбележа — рекъл Фосфидъл, чиито нерви вече не били толкоз издръжливи като едно време.

— Спокойно — намесил се Ралф. — Драконите рядко са по-големи от обикновена къща и не са по-горещи от обикновена пещ. — И той настъпил наметалото на Фосфидъл, когато магьосникът понечил да побегне. — Тъй че се връщай.

И точно тогава пред тях изникнал дракон. Изглеждал досущ като онзи, спящия в тенджерата в багажа на Фосфидъл, само дето бил МНОГО по-голям.

Той пълзял към тях през двора.

— Добрутро — поздравил драконът.

Та това, видите ли, хвърлило нашите герои в леко недоумение. Не може току-тъй да убиеш твар, която току-що ти е казала „добро утро“.

— Добро утро — отвърнал доста неловко Ралф. — Вероятно сме дошли, където трябва?

— Да, това е Порутения замък. Сигурно сте дошли заради всичките тия хора, дето ни досаждат.

— Ние чухме първо… Чухме, че вие, драконите, досаждате на хората — отвърнал Ралф. — Ама къде са всички?

Старият дракон се прозял.

— Долу, в драконовите пещери.

А после им обяснил всичко. Драконите в действителност били съвсем мирни и кротки създания, а тези си живеели в пещерите долу край реката и никого не закачали, освен рибите — тях ги ядели. Но после господарят на замъка заприщил с бент реката по-надолу и пещерите им се наводнили.

Затуй драконите дошли да живеят в замъка, подплашили всички други и те избягали. Били изпепелили някоя и друга къща, да, но преди това винаги проверявали, за да са сигурни, че няма никой вътре.

Докато старият дракон разказвал, от различни части на замъка надошли и останалите дракони и насядали наоколо да слушат.

— А сега дойдоха хора и отвлякоха принца дракон — оплака се драконът.

— Да не е към две педи дълъг, с големи лапи и да има навика да хапе? — попитал подозрително Фосфидъл. — Защото ако е тъй, преди няколко дни го намерих. Просто се беше загубил. — Той извадил тенджерата и дракончето изскочило от нея.

Предстояли много обяснения. Двуседмичник слязъл до реката, там открил господаря, който се бил покатерил на едно дърво да се крие, и го довел обратно. Повечето обитатели на замъка последвали господаря си.

— Боя се, че няма как да разрушим бента — рекъл господарят, спотаил се зад гърба на Двуседмичник. — Заприщихме реката за плувен басейн.

— Няма нужда — отвърнал Ралф. — Трябва само да построите няколко пещери от тухли примерно.

И те ги построили. Тримата бойци се включили да помагат и не след дълго вдигнали хубавичък ред пещери, всяка с течаща топла и студена вода и самостоятелна баня. Драконите веднага харесали пещерите и се съгласили да напуснат замъка.

— Значи, тука комай приключихме — рекъл Ралф, докато се отдалечавали от замъка и всички дракони и хора им махали за сбогом.

— Провървя им на драконите, че се размина без бой — рече Фосфидъл. — Иначе можеше и да си поизпатят от туйцък-онуйцък!

На това му се посмяха здравата и изчезнаха зад хълма.

Бележки

[1] По времето на крал Артур това са били много повече пари, отколкото ни се струва днес — с тях можело да се купят… ами, поне чаша медовина и парче козе месо. ↑

[2] Тъй било по онова време — първият катурнал се рицар губел битката. Бас държа, че това всички го знаехте. ↑

[3] Никой уважаващ себе си магьосник не се показва пред хора без островърха шапка. Но това прави малко мъчно преминаването през ниски портички и заради всичкото това приклякване по-късно в живота често ги болят колената. ↑