Хенинг Манкел
Смъртта на фотографа

В началото на пролетта често сънуваше, че може да лети. Сънят винаги протичаше по един и същи начин. Качваше се по слабо осветено стълбище. Внезапно покривът се разтваряше и той откриваше, че е стигнал до върха на някакво дърво. Пейзажът се разкриваше под краката му. Вдигаше ръце и се оставяше да падне. Целият свят му принадлежеше.

В този момент се събуждаше. Сънят винаги приключваше точно там. Спохождаше го от години, но така и не бе сънувал, че се понася във въздуха.

Сънят се повтаряше. Винаги го подвеждаше, че този път ще полети.

* * *

Мислеше си за този сън, докато вървеше към центъра на Юстад. Беше му се присънил за пореден път миналата седмица. Както винаги, се събуди тъкмо когато се канеше да отлети. Навярно щеше да мине дълго време, преди да го сънува отново.

Беше вечер в средата на април 1988 година. Времето все още не се беше затоплило. Съжали, че не си облече по-дебел пуловер, тъй като не се бе оправил напълно след упорита настинка. Минаваше осем часът. Улиците бяха пусти. Някъде в далечината се включи двигателят на някаква кола. Шумът на двигателя бързо се изгуби. Той винаги вървеше по един и същи път. Тръгваше от дома си на „Лавенделвеген“ и продължаваше по „Тенисгатан“. При Маргаретапаркен^[1] свиваше вляво и стигаше до центъра по „Скотегатан“. После отново свиваше вляво, пресичаше „Кристианстадсвеген“ и скоро се озоваваше на площад „Санкта Гертруд“, където се намираше неговото фотоателие. Ако беше млад фотограф, току-що преместил се в града, положението му нямаше да е особено добро. Но той държеше ателието си повече от 25 години. Имаше кръг от редовни клиенти, които знаеха къде да го намерят. Идваха при него, за да се снимат, когато се женеха. Често се връщаха след раждането на първото дете или по повод на различни празници, които биха искали да запомнят. Неведнъж беше правил сватбени снимки на две поколения от едно и също семейство. Първия път, когато това се случи, той осъзна, че е започнал да остарява. Преди не мислеше кой знае колко за старостта, ала не усети кога навърши петдесет. Това се случи преди шест години.

Спря до една витрина и се загледа в отражението си. Такъв беше кръговратът на живота. Всъщност не можеше да се оплаче. Щеше да е доволен, ако останеше в добро здраве още десет или петнайсет години.

Прекъсна мислите си и продължи. Духаше силен вятър, загърна се по-плътно с якето си. Не ходеше нито прекалено бързо, нито прекалено бавно. Не бързаше за никъде. Два пъти седмично отиваше във фотоателието си след вечеря. Това бяха свещените моменти в живота му. Две вечери, в които можеше да е съвсем сам със снимките си в стаичката в дъното на ателието.

Пристигна. Преди да отключи външната врата, изгледа витрината с недоволство и раздразнение. Трябваше отдавна да я е обновил. Надали щеше да привлече нови клиенти, но искаше да спази правилото, което сам бе измислил преди двайсет години — веднъж месечно да сменя изложените снимки. Вече бяха изминали два месеца, откакто го беше направил за последен път. В миналото, докато все още можеше да си позволи да плаща на продавач-консултант, имаше време да се занимава с подредбата на витрината. Уволни последния продавач преди почти четири години, защото започна да му излиза прекалено скъпо. И сам се справяше с работата.

Отключи и влезе вътре. Най-предното помещение, което служеше за фотомагазин, беше потънало в мрак. Три пъти седмично идваше чистачка. Тя разполагаше със собствен ключ и обикновено започваше работа в пет сутринта. Подът беше изкалян, сутринта беше валяло. Той никак не обичаше мръсотията, затова не запали лампата. Отиде направо в следващото помещение — фотоателието, а оттам — в най-вътрешната стаичка, където проявяваше снимките си. Затвори вратата и включи осветлението. Свали якето си и го окачи на закачалката. Пусна радиото, което се намираше върху малка етажерка на стената. То винаги бе настроено на канала, по който пускаха класическа музика. Зареди кафеварката и изми една чаша. Започна да изпитва задоволство. Най-вътрешната стаичка беше неговата катедрала, неговият храм. В тази стая пускаше единствено чистачката. Там се намираше в центъра на света, там беше сам. Неограничен владетел.

Докато чакаше кафето да стане готово, започна да крои планове. Винаги решаваше предварително на каква работа да посвети вечерта си. Беше методичен, не оставяше нищо на случайността.

Тази вечер късметът се бе усмихнал на шведския министър-председател. Изненада се, когато откри, че не му беше отделял време досега. Подготви се добре. Повече от седмица преглежда вестниците в търсене на снимката, която щеше да използва. Намери я в едно от вечерните издания и веднага почувства, че е търсил точно нея. Тя отговаряше на всичките му изисквания. Беше я направил преди няколко дни. Сега стоеше заключена в едно от чекмеджетата на бюрото. Наля си кафе и започна да си подсвирква в тон с мелодията от радиото. Бяха пуснали една соната за пиано на Бетовен. Той предпочиташе Бах, а най-много обичаше Моцарт, но тази соната беше красива. Не можеше да го отрече.

Седна зад бюрото, нагласи лампата и отключи лявото чекмедже. Там се намираше снимката на министър-председателя. Беше я увеличил и сега тя бе малко по-голяма от лист с формат А4. Постави я на масата пред себе си, отпи от кафето и впери поглед в лицето на мъжа. Откъде да започне? Откъде да тръгне смаляването? Политикът на снимката се усмихваше и гледаше наляво. В погледа му се криеше намек за притеснение или неувереност. Реши да започне с очите. Можеше да ги направи дръпнати и по-малки. Ако наклонеше фотоувеличителя, лицето щеше да се издължи. Освен това би могъл да пробва да постави хартията като дъга в апарата и да види какъв ефект ще постигне по този начин. После щеше да реже и да лепи и така да премахне устата. Или да я зашие. Политиците говореха прекалено много.

Допи кафето си. Часовникът на стената показваше девет без петнайсет. Няколко гръмогласни младежи минаха по улицата и едва не заглушиха музиката.

Той остави чашата настрана и се захвана с тежката, но приятна работа по обработването на снимката. Лицето бавно започна да се променя.

Бяха му необходими над два часа. Все още си личеше, че това е министър-председателят, но какво се бе случило с него? Мъжът стана от стола и окачи снимката на стената. Насочи лампата към нея. По радиото бяха пуснали „Пролетно тайнство“ на Стравински. Драматичната мелодия подхождаше на момента. Разгледа творбата си — лицето вече не беше същото.

Оставаше му най-важното и най-приятното — да смали снимката, да я направи дребна и нищожна. Сложи я върху стъклената поставка на фотоувеличителя и насочи светлината към нея. Направи я все по-малка и по-малка. Детайлите се сляха, но без да изчезнат напълно. Спря чак когато лицето започна да губи очертанията си.

Най-после бе постигнал целта си.

* * *

Когато постави окончателния резултат на бюрото пред себе си, наближаваше единайсет и половина. Фотографията на изопаченото лице на министър-председателя не бе по-голяма от паспортна снимка. За пореден път бе свел един жаден за власт човек до по-подходящи пропорции. Превръщаше великите мъже в нищожества. В неговия свят никой не бе по-велик от него самия. Променяше лицата им, правеше ги по-малки, по-смешни, превръщаше ги в дребни и незначителни насекоми.

Извади албума, който съхраняваше в бюрото си. Отвори го на първата празна страница. Там залепи фотографията, която беше променил. Под нея написа датата с писалка.

Облегна се в стола. Беше обработил и залепил още една снимка. Вечерта се оказа ползотворна. Резултатът беше добър. Нищо не бе попречило на работата му. Не го бяха притеснявали никакви тревожни мисли. Прекара една мирна и спокойна вечер в катедралата си.

Прибра албума в чекмеджето и го заключи. „Пролетно тайнство“ на Стравински бе последвано от Хендел. Понякога се изнервяше от неспособността на създателите на предаването да постигат леки преходи.

Изправи се и изключи радиото. Беше време да се прибере вкъщи.

Почти веднага усети, че нещо не е наред. Застина и се ослуша. Наоколо цареше пълна тишина. Реши, че се е заблудил. Изключи кафеварката и започна да гаси лампите. Отново спря. Нещо не беше както трябва. Беше чул някакъв шум. Вцепени се от страх. Да не би някой да бе влязъл с взлом? Приближи се до вратата на пръсти и наостри уши. Нито звук. „Въобразявам си — помисли нервно той. — Кой ще влезе с взлом във фотомагазин, където не се продават фотоапарати?“

Пак се ослуша. Не долови нищо. Свали якето си от закачалката и го облече. Часовникът на стената показваше дванайсет без деветнайсет минути. Всичко беше както обикновено. По това време обичайно затваряше катедралата си и се прибираше вкъщи.

Огледа се още веднъж, загаси и последната лампа и отвори вратата. В ателието беше тъмно като в рог. Включи светлината. Точно както си и мислеше — нямаше никого. Изключи осветлението и продължи към помещението на магазина.

Всичко се случи много бързо.

Изведнъж някой изникна от сенките. Някой, който се бе крил зад едно от рулата фонова хартия, която той използваше при снимане. Не виждаше кой е. Фигурата закриваше изхода. Оставаше му само едно — да побегне обратно към задната стаичка и да се заключи в нея. Там имаше телефон, можеше да се обади за помощ.

Обърна се, но така и не стигна до вратата. Сянката беше по-бърза. Нещо го удари по тила. Светът експлодира в бяла светлина, след което настъпи пълен мрак.

Умря, преди да падне на пода.

Часът беше дванайсет без седемнайсет минути.

* * *

Чистачката се казваше Хилда Валден. Пристигна във фотоателието на Симон Ламберг малко след пет часа. Остави колелото си пред вратата и внимателно го заключи. Ръмеше, беше станало по-студено, жената трепереше, докато търсеше правилния ключ. Пролетта закъсняваше. Отвори и влезе вътре. Подът беше окалян. Чистачката постави чантата си на щанда до касовия апарат и метна палтото си на един стол до масичката с вестници.

Работното си облекло и принадлежностите си държеше в килер в помещението на фотоателието. Помисли, че скоро ще се наложи да помоли фотографа да й купи нова прахосмукачка. Тази не работеше както трябва.

Пристъпи в ателието и погледът й веднага попадна върху фотографа. На секундата разбра, че е мъртъв. Около тялото му се бе образувала локва кръв.

Побягна към улицата. Един пенсиониран директор на банка, посъветван от лекаря си да прави редовни разходки, притеснено се поинтересува какво се е случило, след като успя да успокои крещящата жена.

Цялото й тяло трепереше. Мъжът изтича до най-близкия телефонен автомат и набра номера на полицията.

Беше пет и двайсет.

Ръмеше, от югозапад духаше силен вятър.

* * *

Мартинсон се обади и го събуди. Часът беше шест и три минути. Валандер от опит знаеше, че когато телефонът звъни толкова рано сутринта, това никога не е на хубаво. Обикновено ставаше преди шест, но тази сутрин още спеше и затова подскочи, когато чу пронизителния звън. Предната вечер му се счупи един зъб. Почти цяла нощ не го свърташе на едно място от болка. Успя да заспи чак към четири часа, като преди това на няколко пъти става от леглото и взима болкоуспокояващи. Когато понечи да вдигне слушалката, забеляза, че болката не е отминала.

— Събудих ли те? — попита Мартинсон.

— Да, събуди ме — отвърна той и се учуди, че като никога отговаря искрено на този въпрос. — Какво се е случило?

— Колегите от нощната смяна ми се обадиха у дома. Получили неясна информация за предполагаемо убийство до площад „Санкта Гертруд“ към пет и половина. Един патрул отишъл да провери.

— И?

— За съжаление, се е оказало истина.

Валандер седна в леглото. Значи, някой бе позвънил на полицията преди половин час.

— Беше ли там?

— Шегуваш ли се? Тъкмо се обличах, когато телефонът иззвъня. Реших, че е най-добре да ти се обадя веднага.

Инспекторът кимна мълчаливо.

— Знаем ли името на жертвата? — поинтересува се той.

— Изглежда, е бил фотографът, който държи фотоателие до площада. В момента не се сещам как се казваше.

— Ламберг?

Валандер сбърчи чело.

— Да, точно така. Симон Ламберг. Ако съм разбрал правилно, го е открила чистачката му.

— Къде?

— Какво?

— Вътре ли го е открила, или на тротоара?

— Вътре.

Инспекторът се замисли. Погледът му попадна върху будилника до леглото. Беше шест и седем минути.

— Да се видим след четвърт час? — предложи той.

— Добре — съгласи се Мартинсон. — Колегите от патрула, който се е отзовал на повикването, ме предупредиха, че местопрестъплението изглежда много неприятно.

— Обикновено е така — отвърна Валандер. — Не мисля, че някога през живота си съм бил на местопрестъпление, което би могло да се опише като приятно.

Затвори телефона, но остана в леглото. Наученото от неговия колега го беше разстроило. Познаваше мъртвия доста добре. Симон Ламберг го бе снимал много пъти. През съзнанието му профучаха спомени за различни поводи, по които беше посещавал фотографа. Ламберг снима него и Мона след сватбата им в края на май 1970 година. Не в ателието, а на плажа до хотел „Салтшобаден“. Мона настоя да се снимат там. Помнеше, че това му се бе сторило напълно безсмислено. Решиха да се оженят в Юстад, тъй като старият свещеник, от когото бъдещата му жена бе взела първо причастие, служеше в града. На Валандер му се искаше да се оженят в Малмьо, като за предпочитане сключат само граждански брак, но Мона не се съгласи. Никак не му хареса да позира за снимки на студения и ветровит плаж. За него това си беше излишно неудобство, и то само и само за да се сдобият с романтична снимка, която дори не се получи както трябва. Ламберг неведнъж бе снимал Линда като малка.

Инспекторът стана от леглото. Реши да пропусне душа и направо да се облече. Отиде в банята и отвори уста. Нямаше представа колко пъти бе правил това през нощта. Всеки път се надяваше, че зъбът му ще е отново цял.

Беше се счупил един от зъбите от долния ред вляво. Щом отместеше ъгълчето на устата си с пръст, се виждаше, че половината зъб го няма. Внимателно си изми зъбите. Когато стигна до счупения, изпита силна болка.

Излезе от банята и отиде в кухнята. В мивката бе пълно с чинии. Погледна през кухненския прозорец. Навън духаше и ръмеше. Уличният фенер се олюляваше на вятъра. Термометърът показваше четири градуса. Валандер направи изнервена гримаса. Пролетта закъсняваше. Тъкмо се канеше да излезе от апартамента, но размисли и отиде във всекидневната. На етажерката за книги се намираше снимката от сватбата му с Мона.

„Ламберг не ни е снимал след раздялата — осъзна той. — Няма никакви доказателства за нея. И по-добре.“ Припомни си случилото се. Преди няколко месеца Мона изневиделица му съобщи, че иска да се разделят за известно време. Обясни му, че има нужда да помисли и да прецени как е най-добре да постъпи. Инспекторът се слиса, макар решението й да не го изненадваше напълно. Вече не си бяха толкова близки, колкото в началото, броят на общите теми беше намалял, сексуалният им живот им доставяше все по-малко удоволствие, единствено Линда ги задържаше заедно.

Все пак се възпротиви и започна да умолява и дори да заплашва жена си, но тя се оказа непреклонна. Сподели, че възнамерява да се премести в Малмьо. Линда пожела да остане при майка си. Големият град я привличаше. Така и стана. Валандер все още се надяваше, че някой ден отново ще заживеят заедно, но нямаше представа дали има някаква възможност това наистина да се случи.

Прекъсна тези мисли, постави снимката обратно на рафта, излезе от апартамента и се зачуди какво ли се е случило. Кой беше Ламберг в действителност? Въпреки че се беше снимал при него поне четири или пет пъти, инспекторът не го помнеше добре. Това го изненада. Фотографът му се струваше необичайно безличен. Не помнеше дори чертите на лицето му.

Стигна до площад „Санкта Гертруд“ за две минути с колата. Пред фотоателието бяха паркирани два полицейски автомобила. Беше се събрала тълпа. Няколко полицаи спираха достъпа до фотоателието. Двамата с Мартинсон пристигнаха едновременно. Валандер обърна внимание на факта, че по изключение неговият колега е небръснат.

Приближиха се до лентата, която спираше тълпата. Кимнаха на колегата от нощната смяна.

— Гледката не е никак приятна — предупреди ги той. — Убитият е на пода. Има много кръв.

Инспекторът го прекъсна с кимване.

— Сигурни ли сте, че жертвата е фотографът Ламберг?

— Така мисли чистачката.

— Навярно тя се чувства много зле. Закарайте я в участъка. Дайте й кафе. Ще поговорим с нея веднага щом можем.

Насочиха се към отворената врата.

— Обадих се на Нюберг — обади се Мартинсон. — Криминалистите скоро ще са тук.

Влязоха. Вътре цареше тишина. Валандер пръв прекрачи прага, неговият колега го последва. Минаха покрай щанда в магазина и продължиха навътре към ателието. Гледката, която се разкри пред очите им, действително беше ужасна. Убитият се беше строполил върху развито руло бяла фонова хартия, каквато фотографите използват за снимките си. Тилът на мъртвия човек бе покрит с кръв.

Инспекторът бавно се приближи до трупа. Събу обувките си и продължи по чорапи. Наведе се.

Чистачката имаше право. Това наистина беше Симон Ламберг. Лицето му беше обърнато така, че едната му половина гледаше нагоре. Очите му бяха отворени.

Опита се да изтълкува изражението му. Издаваше ли нещо, различно от болка и изненада? Не виждаше нищо друго.

— Надали е необходимо да се съмняваме в причината за смъртта — каза Валандер и посочи към главата на убития.

На тила на фотографа имаше рана. Мартинсон клекна до своя колега.

— Главата му е разбита — отбеляза с явно неудобство той.

Инспекторът го погледна. Неведнъж се бе случвало на Мартинсон да му прилошее на местопрестъпление, но този път беше успял да се овладее.

Изправиха се. Валандер се огледа. Не забелязваше нищо, което да не е на мястото си, никакви признаци убийството да е било предшествано от спречкване. Не виждаше и предмет, с който би могло да е извършено престъплението. Мина покрай мъртвия и отвори вратата, която се намираше зад него. Запали лампата. Това явно беше офисът на фотографа, там проявяваше снимките си. И в тази стая всичко си беше по местата. Чекмеджетата на бюрото бяха заключени, никой не се бе опитал да ги отвори със сила.

— Не прилича на обир — заяви Мартинсон.

— Все още не можем да сме сигурни. Ламберг бил ли е женен?

— Според чистачката — да. Живеели са на „Лавенделвеген“.

Инспекторът знаеше къде се намира тази улица.

— Информирали ли сме съпругата му?

— Съмнявам се.

— Най-добре да започнем с тази задача. Сведберг ще се погрижи за това.

Колегата му се изненада.

— Не трябва ли да го направиш ти?

— И той ще свърши работа. Обади му се. Кажи му да не забравя да вземе свещеник със себе си.

Беше станало седем часът. Мартинсон излезе от фотоателието, за да се свърже със Сведберг. Валандер остана в ателието и се огледа. Опита се да си представи какво се е случило. Не му беше никак лесно, тъй като не знаеше кога бе извършено убийството. Първото, което трябваше да направи, беше да поговори с жената, открила фотографа. Преди това нямаше да може да си извади никакви заключения.

Мартинсон се върна и съобщи:

— Сведберг е на път към участъка.

— Ние също отиваме там. Искам да говоря с чистачката. Имаме ли представа кога е бил убит Ламберг?

— Жената е била много разстроена и затова не са я разпитвали кой знае колко подробно. Чак сега е започнала да се съвзема.

Нюберг изникна зад гърба на Мартинсон. Тримата мъже си кимнаха. Нюберг беше опитен и вещ криминалист, макар и често сприхав. На няколко пъти инспекторът бе успял да разреши сложни престъпления единствено благодарение на неговата помощ.

Когато видя мъртвия, новодошлият направи гримаса и възкликна:

— Та това е самият фотограф!

— Симон Ламберг — уточни Валандер.

— Направих си няколко паспортни снимки в това фото преди няколко години — сподели Нюберг. — Никога не би ми минало през ума, че ще го убият.

— Той държи ателието от дълги години — отвърна инспекторът. — Ламберг е човек, който сякаш винаги е бил част от града, но не е чак толкова невероятно, че са го убили.

Криминалистът свали якето си и попита:

— С каква информация разполагаме?

— Чистачката му го е открила малко след пет часа сутринта. Това е всичко.

— Значи, нищо не знаем.

Валандер и Мартинсон излязоха от ателието. Щяха да оставят Нюберг и колегите му да работят на спокойствие. Инспекторът знаеше, че ще си свършат старателно работата.

Заминаха за участъка. Валандер спря на пропуска и помоли току-що пристигналата Ева да се обади и да му запази час при зъболекаря. Даде й името на човека, при когото обикновено ходеше.

— Боли ли те? — попита тя.

— Да. Ще говоря с чистачката, открила трупа на фотографа Ламберг. Навярно разговорът с нея ще ми отнеме около час. Иска ми се да отида на зъболекар веднага след това.

— Ламберг? — изненада се Ева. — Какво се е случило?

— Бил е убит.

Жената се свлече на стола си и тъжно промълви:

— Била съм при него много пъти. Той снима всичките ми внучета.

Инспекторът кимна в знак на съчувствие, но си замълча.

Прекоси коридора и отиде в кабинета си.

„Като че ли всички са се снимали при Ламберг — помисли той. — Всички сме заставали пред фотоапарата му. Чудя се дали и останалите имат толкова неясни спомени за него като мен.“

Беше станало седем и пет.

* * *

Хилда Валден дойде при него няколко минути по-късно. Не научи кой знае какво от нея. Веднага разбра, че това не се дължи единствено на факта, че е разстроена. Просто тя изобщо не познаваше фотографа, макар да бе работила за него над десет години.

Чистачката влезе в кабинета му, съпроводена от Хансон. Инспекторът я хвана за ръката и дружелюбно я помоли да седне. Жената беше около шейсетгодишна, с изпито лице. Навярно беше работила здраво цял живот. Хансон ги остави сами. Валандер извади един от бележниците, с които бяха пълни чекмеджетата му. Изрази съжалението си за случилото се и обясни, че разбира, че тя е разстроена, но въпреки това без отлагане трябва да зададе въпросите си. Беше извършено тежко престъпление. Налагаше се възможно най-бързо да открият извършителя и да научат мотива за убийството.

— Нека започнем отначало — предложи той. — Чистили сте фотоателието на Симон Ламберг?

Тя говореше много тихо. Валандер се видя принуден да се наведе над бюрото си, за да я чува.

— Чистя там от дванайсет години и седем месеца. Три сутрини в седмицата. Понеделник, сряда и петък.

— Кога пристигнахте във фотоателието тази сутрин?

— Както обикновено, малко след пет. Сутрин чистя четири магазина. Често започвам с този на фотографа.

— Предполагам, имате собствен ключ?

Жената го погледна недоумяващо.

— Как иначе да вляза вътре? Фотоателието отваря чак в десет.

Инспекторът кимна и продължи:

— Откъм улицата ли влязохте?

— Няма заден вход.

Той си записа това.

— Вратата беше ли заключена?

— Да.

— По ключалката имаше ли следи от влизане с взлом?

— Не забелязах нищо подобно.

— Какво се случи после?

— Влязох. Оставих чантата си и свалих палтото си.

— Не забелязахте нищо нередно?

Тя се замисли, опита се да си припомни.

— Всичко си беше на мястото. Вчера валя, подът беше изключително кален. Отидох да взема кофите и парцалите си.

Чистачката рязко спря.

— Тогава ли го открихте?

Хилда Валден кимна мълчаливо. Валандер се притесни, че жената ще избухне в сълзи, но тя си пое дълбоко дъх и успя да се съвземе.

— Колко беше часът, когато го открихте?

— Пет и девет.

Той я погледна учудено.

— Как бихте могли да сте толкова сигурна?

— В ателието има стенен часовник. Веднага погледнах към него. Може би, за да не ми се налага да виждам как той лежи мъртъв на пода. Може би, за да запомня точно кога е настъпил най-лошият момент в живота ми.

Инспекторът мислеше, че разбира какво има предвид чистачката.

— Какво направихте?

— Избягах на улицата. Възможно е да съм изпищяла. Не помня. Дойде някакъв мъж. Обади се на полицията от една телефонна кабина наблизо.

Валандер остави химикалката настрана. Беше получил информацията, от която се нуждаеше. Не се съмняваше, че тя му е казала истината.

— Бихте ли могли да ми обясните защо Ламберг е бил в ателието си толкова рано сутринта?

Отговорът й беше бърз и категоричен, навярно бе мислила по този въпрос още преди да й го зададе.

— Понякога той прекарваше вечерите си в ателието. Оставаше до полунощ. Сигурно са го убили преди това.

— Откъде знаете? Нали чистите само сутрин?

— Преди няколко години забравих портмонето си в престилката си за чистене. Отидох да го взема вечерта. Заварих го там. Обясни ми, че обикновено ходи в ателието два пъти седмично.

— За да работи?

— Май по-скоро седеше в най-вътрешната стаичка със снимките си. Пускаше си радио.

Инспекторът кимна замислено. Вероятно тя имаше право — убийството не беше извършено сутринта, а предната вечер.

Погледна я и попита:

— Знаете ли с какво се е занимавал в тези вечери?

— Не.

— Имал ли е врагове?

— Не го познавах. Не знам дали е имал врагове, или приятели. Аз само чистех.

Валандер се улови за тази нишка.

— Работили сте за него над дванайсет години. Предполагам, че за толкова време трябва да сте го опознали, да сте научили привичките му или поне вредните му навици.

— Изобщо не го познавах — повтори тя. — Той беше много затворен.

— Все пак би трябвало да можете да го опишете по някакъв начин.

Следващите й думи го смаяха.

— Как да опишеш човек, който е толкова безличен, че е почти незабележим?

— Сигурно сте права.

Инспекторът остави бележника си настрана.

— Забелязахте ли нещо необичайно напоследък?

— Виждах го само веднъж месечно, когато взимах заплатата си. Всичко беше съвсем нормално.

— Кога се срещнахте с него за последен път?

— Преди две седмици.

— И тогава всичко беше наред?

— Да.

— Той не беше неспокоен или нервен?

— Не.

— Нищо не се е променило в ателието?

— Не.

„Тя е изключително добър свидетел — помисли Валандер. — Отговаря точно. Наблюдателна е. Не се съмнявам, че паметта й е добра.“

Нямаше повече въпроси. Разговорът му бе отнел по-малко от двайсет минути. Обади се на Хансон и го помоли да изпрати жената до вкъщи.

След като остана сам, застана до прозореца и се загледа в дъжда. Разсеяно се зачуди кога ли ще дойде пролетта. Как щеше да я посрещне без Мона? Зъбът отново бе започнал да го боли. Погледна часовника. Все още беше прекалено рано. Не вярваше зъболекарят му да е отишъл на работа. Как ли се справяше със задачата си Сведберг? Да съобщиш на близките, че някой е починал, бе едно от най-неприятните полицейски задължения. Особено когато ставаше дума за неочаквано и жестоко убийство. Без съмнение неговият колега нямаше да го разочарова. Сведберг беше отличен полицай. Не кой знае колко надарен, но изключително усърден. Бюрото му беше изрядно подредено. В това отношение бе един от най-добрите, с които инспекторът някога бе работил. Освен това беше безкрайно лоялен.

Валандер отиде в кухнята и си взе чаша кафе. На връщане към кабинета си се опита да отгатне какво се е случило предната нощ.

Симон Ламберг беше почти шейсетгодишен фотограф. Мъж с утвърдени навици, който поддържаше безукорен ред в ателието си, снимаше момчета и момичета по случай вземането на първото им причастие, младоженци и деца на различна възраст. Според чистачката му посещавал ателието си две вечери в седмицата. Седял в най-вътрешната стаичка със снимките си и слушал музика. Тръгвал си малко преди полунощ.

Инспекторът се върна в кабинета си. Държеше чашата кафе в ръка и се взираше в дъжда.

Какво правеше Ламберг в ателието си? Нещо в тази ситуация бе събудило любопитството му.

Погледна часовника си. Преди да успее да види колко е часът, се обади Ева и му съобщи, че се е свързала със зъболекаря му и той може да го приеме веднага.

Валандер реши да не чака. Щеше да е най-добре да не го измъчва зъбобол, докато води разследване на убийство.

Отиде при Мартинсон и обясни:

— Вчера си счупих зъб. Ще отида на зъболекар. Предполагам, че ще се прибера след час. Нека се съберем тогава. Сведберг върна ли се?

— Не знам.

— Провери дали Нюберг ще има възможност да се присъедини към нас. Така ще получим първите му впечатления.

Мартинсон се прозя и се протегна в стола.

— На кого би доставило удоволствие да убие един стар фотограф? — зачуди се той. — Изглежда, не е било обир.

— Чак пък стар! Бил е на 56 години. Иначе съм съгласен с теб.

— Нападнали са го във фотоателието му. Как е влязъл извършителят?

— Или е имал ключ, или фотографът го е пуснал да влезе.

— Ламберг е бил ударен в гръб.

— За това би могло да има различни обяснения. Ние не разполагаме с нито едно от тях.

Инспекторът излезе от участъка и отиде до кабинета на зъболекаря си, който се намираше до магазина за радиоапарати на площад „Стурторгет“. Като малък Валандер се страхуваше от посещенията при зъболекаря. Когато порасна, този страх внезапно го напусна. Сега просто искаше да се отърве от болката колкото се може по-скоро. От друга страна, осъзнаваше, че счупеният зъб е знак за напредването на възрастта му. Беше едва на 40 години, ала старостта вече приближаваше на пръсти.

Веднага го пуснаха да влезе и да се настани в зъболекарския стол. Зъболекарят беше млад, работеше бързо и с лека ръка. След около половин час беше готов. Болката намаля.

— Скоро напълно ще изчезне, но искам да дойдете пак, за да изчистя зъбния ви камък. Според мен не си миете зъбите както трябва — обясни му зъболекарят.

— Вероятно сте прав — призна инспекторът.

Записа си час за след две седмици и се върна в участъка. В десет събра колегите си в залата за срещи. Сведберг и Нюберг също присъстваха. Валандер седна на обичайното си място начело на дългата маса. Огледа се. Зачуди се колко ли пъти е седял тук и се е канил да започне разследването на някакво престъпление. С годините работата вървеше все по-бавно, но той знаеше, че не бива да се предава. От тях се очакваше да разрешат жестоко убийство. Не можеха да чакат.

— Някой от вас знае ли къде се намира Рюдберг? — попита инспекторът.

— Има болки в гърба — отговори Мартинсон.

— Жалко. Щеше да ни е полезен.

Валандер се обърна към Нюберг и му кимна да започне.

— Все още е прекалено рано да го установим с абсолютна сигурност — подхвана криминалистът, — но едва ли става дума за обир. Ключалката не е била разбита. Поне на пръв поглед не изглежда нещо да е било откраднато. Странна работа.

Инспекторът не бе очаквал Нюберг да е направил важни заключения за толкова малко време, но все пак искаше и той да вземе участие в срещата. Направи знак към Сведберг, който каза:

— Новината за смъртта на съпруга й разстрои Елисабет Ламберг. Явно спят отделно и затова тя няма представа кога той се прибира, ако реши да излезе някоя вечер. Хапнали са към шест и половина. Отишъл е в ателието си около осем часа. Самата тя си легнала малко след единайсет и заспала веднага. Според нея мъжът й не е имал никакви врагове.

Валандер кимна:

— Така значи. Разполагаме с един мъртъв фотограф и толкова.

Всички знаеха какво означава това — задаваше се трудно разследване.

Никой нямаше представа докъде то щеше да ги доведе.

* * *

Първата среща на разследващия екип по издирването на извършителя или извършителите на необяснимото убийство на Симон Ламберг беше кратка. Съществуваха безброй рутинни процедури, които полицаите винаги спазваха. Трябваше да изчакат мнението на съдебния лекар от Лунд, както и резултатите от огледа на местопрестъплението, с което се занимаваха Нюберг и неговият екип. Самите те трябваше да започнат да търсят повече информация за Симон Ламберг — що за човек е бил, какъв живот е водил. Трябваше да поговорят със съседите му и да потърсят други хора, които биха могли да споделят наблюденията си с тях. Разбира се, съществуваше надежда, че още на този ранен етап ще попаднат на информация, която ще им помогне да разкрият истината за убийството в рамките на няколко дни, но Валандер инстинктивно усещаше, че нямаше да е толкова лесно. Не разполагаха с никаква отправна точка.

Инспекторът се безпокоеше. Зъбът вече не го болеше, но стомахът му се беше свил на топка от притеснение.

Началникът на полицията Бьорк влезе в залата и седна да изслуша опитите на Валандер да направи първоначален обзор на случилото се. Никой не му зададе въпроси, след като приключи. Разпределиха си най-важните задачи. Инспекторът реши да говори с вдовицата на Ламберг, след като огледа местопрестъплението по-подробно. Нюберг смяташе, че ще може да го пусне в ателието и в най-вътрешната стаичка след няколко часа.

Останалите се разотидоха, в залата за срещи останаха само Бьорк и Валандер.

— Да разбирам ли, че не вярваш, че става дума за крадец, който е бил заловен и е нападнал фотографа? — попита началникът му.

— Да, но е възможно да греша. Не бива да изключваме нищо. Все пак какво би търсил един крадец в ателието на Ламберг?

— Фотоапарати?

— Той не продаваше фотоапарати. Само снимаше. Единствените стоки, които предлагаше, бяха рамки за снимки и албуми. Съмнявам се, че някой би си направил труда да влезе с взлом, за да ги открадне.

— Какво ни остава? Личен мотив?

— Не знам. Според Сведберг вдовицата на убития била убедена, че съпругът й не е имал врагове.

— От друга страна, нищо не намеква, че извършителят е бил побъркан.

Инспекторът поклати глава и промълви:

— Не разполагаме с достатъчно информация. Въпреки всичко още сега бихме могли да обърнем внимание на три неща. Как е влязъл извършителят на убийството? Не е имало следи от влизане с взлом нито по вратата, нито по прозорците. Надали Ламберг е забравил да заключи. Според съпругата му това никога не се е случвало.

— Остават ни две възможности. Или убиецът е имал ключ, или фотографът го е пуснал да влезе.

Валандер кимна и продължи:

— Ламберг е убит с един-единствен удар. Този факт намеква за решителност. Или за гняв и голяма сила. А защо не и за двете. Симон Ламберг е бил обърнат с гръб към извършителя. Това на свой ред би могло да означава поне две неща — че той не е очаквал да му се случи нещо лошо или че се е опитал да избяга.

— Ако сам е пуснал този, който го е убил, вероятно не се е чувствал застрашен и затова му е обърнал гръб.

— Бихме могли да си зададем още един въпрос. Толкова късно вечерта Ламберг би ли отворил на някого, който не му е близък?

— Нещо друго?

— Според чистачката фотографът прекарвал две вечери седмично в ателието си. Не се случвало в определени дни, но спокойно може да предположим, че убиецът е знаел това. Вероятно търсим човек, поне отчасти запознат с навиците на Ламберг.

Излязоха от залата за срещи и се спряха в коридора.

— Значи, имаме няколко възможни отправни точки — заключи Бьорк. — Това е по-добре от нищо.

Инспекторът направи гримаса и промърмори:

— Разполагаме с толкова малко информация, че трудно би могло да бъде по-зле. Де да беше тук и Рюдберг!

— Неговите проблеми с гърба ме притесняват. Понякога оставам с впечатлението, че става дума за нещо съвсем друго.

Валандер се изненада.

— Какво например?

— Би могъл да страда от друга болест. Болките в гърба не се дължат единствено на проблеми с мускулите и гръбначните прешлени.

Инспекторът знаеше, че неговият началник има зет, който е лекар. И тъй като Бьорк от време на време си въобразяваше, че е болен от една или друга тежка болест, Валандер прецени, че той просто прехвърля собственото си безпокойство върху неговия колега, и отвърна:

— Обикновено Рюдберг се оправя за седмица.

Разделиха се. Инспекторът се върна в кабинета си. Новината за убийството се бе разпространила. Ева му съобщи, че няколко журналисти са се обаждали да питат кога ще получат повече информация по случая. Без да се посъветва с когото и да било, той й каза, че ще отговори на въпросите им в три часа.

Валандер посвети цял час да напише обобщение на научените досега факти. Малко след като стана готов, Нюберг се обади да му предаде, че вече може да разгледа поне най-вътрешната стаичка. Криминалистите не бяха открили нищо съществено, а съдебният лекар бе констатирал единствено, че Ламберг е бил убит от силен удар по тила. Инспекторът попита дали имат представа с какво е бил нанесен ударът, но се оказа твърде рано за това. Затвори телефона, остана на мястото си и се замисли за Рюдберг, своя учител и наставник, най-добрия полицай, когото беше срещал през живота си. Той го бе научил колко е важно да разглежда доказателствата от всички страни и да подхожда към проблема от различни гледни точки.

„Имам нужда от него сега — помисли Валандер. — Навярно няма да е лошо да му се обадя довечера.“

Отиде в кухнята и си наля чаша кафе. Внимателно сдъвка една бисквита. Зъбът не го заболя.

Още беше уморен след неспокойната нощ, затова се разходи до площад „Санкта Гертруд“. Навън продължаваше да ръми. „Кога ли ще дойде пролетта? — зачуди се той. — През април всички шведи стават нетърпеливи. Пролетта закъснява всяка година. Зимата винаги идва прекалено рано, а пролетта — прекалено късно.“

Пред фотоателието на Ламберг се бяха събрали много хора. Инспекторът познаваше някои от тях или поне беше виждал лицата им. Кимна им и ги поздрави, но не отговори на въпросите им. Прескочи полицейската лента и влезе във фотоателието. Нюберг държеше термочаша в ръка и се караше на колегите си. Не спря дори когато влезе Валандер. Обърна се към него чак след като приключи с тирадата си. Посочи към ателието. Тялото беше отнесено. Бе останало само голямото петно кръв върху бялата фонова хартия. Бяха поставили изкуствена пътека от найлон на пода.

— Мини оттам — помоли го криминалистът. — В ателието намерихме много отпечатъци от стъпки.

Инспекторът сложи калцуни върху обувките си, пъхна чифт найлонови ръкавици в джоба си и внимателно отиде до най-вътрешната стая за проявяване на снимки.

На младини, може би на четиринайсет или петнайсет години, мечтаеше да стане фотограф. Но той нямаше да държи ателие, а да работи за пресата. Щеше да е на първа линия на всички важни събития и да прави снимки, докато други снимат него.

Пристъпи в стаичката и се зачуди какво се бе случило с тази мечта. Изведнъж просто престана да се интересува от това. Днес притежаваше обикновен фотоапарат Instamatic, който рядко използваше. На шестнайсет-седемнайсетгодишна възраст възнамеряваше да стане оперен певец. И от това не излезе нищо.

Свали якето си и се огледа. Нюберг отново се бе развикал. Някой от подчинените му бе сбъркал при измерването на разстоянието между два отпечатъка от стъпки. Валандер се приближи до радиото и го включи. От него се разнесе класическа музика. „Понякога Ламберг ходи в ателието вечер, за да работи и да слуша класическа музика“, беше му казала Хилда Валден. Дотук се бе оказала права. Седна до бюрото. То беше грижливо подредено. Повдигна зелената подложка върху него. Отдолу нямаше нищо. Изправи се, отиде при Нюберг и го попита дали той или колегите му са открили връзка с ключове. Дадоха му я. Инспекторът си сложи найлоновите ръкавици и се върна в стаичката. Намери ключа за чекмеджетата под бюрото. В най-горното от тях бяха събрани различни данъчни документи, както и кореспонденцията с ревизора на ателието. Внимателно ги разгледа. Не търсеше нещо конкретно. Всичко можеше да се окаже важно.

Методично прегледа съдържанието на всички чекмеджета. Нищо не му направи впечатление. Животът на Симон Ламберг изглеждаше добре организиран, лишен от тайни и изненади, но той се бе докоснал само до повърхността. Наведе се и отвори най-долното чекмедже. Там откри единствено албум от качествена кожа. Постави го на бюрото пред себе си и отвори на първата страница. Огледа самотната фотография, залепена по средата на листа, със сбръчкано чело. Тя беше с размерите на паспортна снимка. Сети се, че в едно от другите чекмеджета имаше лупа. Намери я, запали двете лампи върху бюрото и разгледа фотографията по-отблизо.

На нея бе изобразен президентът на САЩ Роналд Рейгън. Ала снимката беше обработена. Лицето на американския политик беше изопачено. Това беше Роналд Рейгън и все пак не беше той. Набръчканият възрастен човек бе превърнат в отвратително чудовище. До фотографията с мастило бе написана датата 10 август 1984 година.

Валандер любопитно прелисти нататък. Пак същото — самотна снимка, залепена в средата на страницата. Този път на нея се виждаше бившият министър-председател на Швеция. И неговото лице беше уродливо и деформирано, а под фотографията се мъдреше написана с мастило дата.

Бавно продължи да прелиства албума, но без да разглежда снимките в детайли. На всяка страница имаше само по една уродлива и деформирана фотография. Мъже, превърнати в отблъскващи чудовища. Както шведи, така и чужденци. Главно политици, но и бизнесмени, един писател, както и няколко души, които той не разпозна.

Опита се да разбере значението на тези снимки. Защо Симон Ламберг бе създал този необикновен албум? Защо беше съсипал снимките? С това ли се занимаваше вечер в ателието? Фотографът бе успял да прикове вниманието на инспектора. Зад подредената му фасада очевидно се криеше нещо друго — човек, който целенасочено съсипва лицата на известни личности.

Отново прелисти. Сепна се, обзе го силно неудобство.

Не можеше да повярва, че това, което вижда, е истина.

Сведберг влезе в стаята.

— Погледни! — помоли го Валандер.

Посочи към снимката. Неговият колега се наведе и надникна зад рамото му.

— Та това си ти! — изненада се той.

— Да, аз съм. Поне отчасти.

Инспекторът пак погледна снимката. Беше негова снимка, взета от вестник. Това беше той и все пак не беше той. Изглеждаше като изключително отблъскващ човек.

Не помнеше кога за последен път бе преживял толкова голям шок. Призляваше му при вида на изопачената и деформирана фотография. Беше свикнал със спонтанните изблици на гняв, насочени срещу него от страна на престъпниците, които бе заловил, но мисълта, че някой е посветил часове на тази излъчваща омраза снимка, го плашеше. Сведберг забеляза реакцията му и извика Нюберг. Заедно прегледаха албума. Последната фотография беше от предния ден. Тогава бе пострадало лицето на шведския министър-председател. Датата беше написана с мастило под него.

— Човекът, правил това, сигурно е извратен — заяви Нюберг.

— Безспорно е, че Симон Ламберг е посвещавал самотните си вечери на тези снимки — отвърна Валандер. — Питам се защо и аз съм част от тази зловеща колекция. Аз съм единственият от Юстад. Всички останали са държавници и президенти. Не мога да скрия, че ми е много неприятно.

— Какъв е смисълът на всичко това? — зачуди се Сведберг.

Никой не намери добър отговор на този въпрос.

Инспекторът изпита необходимост да напусне ателието. Помоли Сведберг да продължи с огледа на стаята. На него самия скоро щеше да му се наложи да говори с журналистите. След като излезе на улицата, се почувства малко по-добре. Прескочи полицейската лента и продължи направо към участъка. Все още ръмеше. Въпреки че вече не му се гадеше, продължаваше да се чувства неловко.

„Симон Ламберг седи в ателието си вечер и слуша класическа музика. Изопачава снимките на различни видни държавници, както и на един полицай от Юстад“, помисли той. Трескаво се опита да намери обяснение за поведението на фотографа, но без успех. Не беше никак необичайно някой човек да води двойствен живот и да крие лудост под съвсем нормална външност. Можеше да даде много примери за това от криминалните архиви. Но какво правеше самият той в албума? Какво общо имаше с останалите? Защо именно той беше изключението от правилото?

Отиде направо в кабинета си и затвори вратата. Седна на стола, обзе го безпокойство. Симон Ламберг беше мъртъв. Някой беше разбил главата му с неистова сила. Не знаеха защо. В бюрото на фотографа бяха открили фотоалбум със зловещо съдържание.

Мислите му бяха прекъснати от почукване на вратата. Търсеше го Хансон.

— Ламберг е мъртъв — сподели неговият колега, все едно му казваше нещо ново. — Той ме снима, след като взех първо причастие преди много години.

— Ти си взел първо причастие! — стъписа се Валандер. — Мислех, че не си религиозен.

— Така е, но много ми се искаше да ми подарят часовник и да се сдобия с първия си истински костюм — отвърна спокойно другият мъж, докато внимателно почистваше едното си ухо с пръст.

Посочи с рамо към коридора и добави:

— Журналисти. Реших да дойда и да послушам, за да разбера какво се е случило.

— Бих могъл да ти кажа още сега. Някой е разбил главата на Ламберг вчера вечерта между осем часа и полунощ. Надали става дума за обир. Общо взето, това е всичко, което знаем.

— Не е кой знае какво.

— Не е. Трудно би могло да е по-малко.

Срещата с журналистите беше кратка. Инспекторът им предаде какво се бе случило и сбито отговори на въпросите им. Всичко приключи за около трийсет минути, в три и половина. Валандер изгладня, ала снимката в албума на Симон Ламберг не го оставяше на мира. Глождеше го въпросът: „Защо е избрал да изопачи и деформира точно моето лице?“. Инстинктивно предполагаше, че това е работа на луд човек. И все пак, защо именно той?

* * *

В четири без петнайсет инспекторът прецени, че е време да отиде в дома на фотографа. Излезе от участъка. Дъждът бе спрял, но за сметка на това вятърът се беше усилил. Валандер се запита дали да не потърси Сведберг и да го вземе със себе си, но не го направи. Имаше желание да се срещне с Елисабет Ламберг сам. Искаше да поговори с нея за много неща. Един от въпросите му определено бе много по-важен от всички останали.

Стигна до „Лавенделвеген“ и слезе от колата. Пред къщата на семейство Ламберг имаше градина. Личеше си, че за нея се грижат добре, макар и в момента лехите да бяха празни. Инспекторът позвъни на вратата. Почти веднага му отвори около петдесетгодишна плаха жена. Той й протегна ръка и я поздрави.

— Аз не съм Елисабет Ламберг — уточни тя. — Нейна приятелка съм. Името ми е Карин Фалман.

Покани го да влезе в антрето.

— Елисабет си почива в спалнята — обясни му жената. — Не може ли този разговор да почака?

— За съжаление, не. Искаме да хванем убиеца и е важно да не губим време.

Карин Фалман кимна и го заведе във всекидневната, след което безшумно изчезна.

Валандер се огледа. Първото, което му направи впечатление, бе, че е много тихо. В стаята нямаше никакви часовници, от улицата не се долавяше нито звук. През един от прозорците забеляза, че навън си играят деца, но не ги чуваше, въпреки че те очевидно викаха и крещяха. Доближи се до прозореца и го разгледа. Той имаше двойно стъкло, вероятно специален модел, който изолираше шума изключително добре. Обиколи стаята. Тя беше мебелирана с вкус — нито прекалено претенциозно, нито прекалено екстравагантно. Представляваше смесица от старо и ново. Видя копия от стари дърворезби. На една от стените имаше библиотека, пълна с книги.

Елисабет Ламберг изведнъж се озова зад гърба му. Той потръпна, без да иска. Изобщо не я беше чул да влиза. Тя беше много бледа, сякаш лицето й бе покрито с тънък слой бял грим. Имаше тъмна и късо подстригана коса. Навярно като млада е била много красива.

— Съжалявам, че ви безпокоя — извини се той и й протегна ръка.

— Знам кой сте. Разбирам, че се налага да говорите с мен.

— Бих искал първо да изразя най-искрените си съболезнования за смъртта на съпруга ви.

— Благодаря.

Инспекторът забеляза, че тя е много разстроена. Колко ли скоро щеше да изгуби самообладание?

Седнаха. Валандер мерна Карин Фалман в една от съседните стаи. Предположи, че е седнала там, за да подслуша разговора им. За момент се поколеба как би било най-добре да започне. Мислите му бяха прекъснати от Елисабет Ламберг, която зададе първия въпрос вместо него.

— Знаете ли кой е убил мъжа ми?

— Все още не разполагаме с доказателства, но няма признаци за влизане с взлом. Това означава, че или вашият съпруг е отворил на убиеца, или той е имал собствени ключове.

Тя енергично поклати глава.

— Симон беше изключително предпазлив. Не би отворил на чужд човек. Не и вечер.

— Може би е бил някой познат?

— Кой?

— Не знам. Всеки има приятели.

— Той ходеше в Лунд веднъж месечно. Там има дружество на астрономите любители. Симон беше част от ръководството му. Доколкото знам, единствено тогава общуваше с хора.

Инспекторът осъзна, че и той, и Сведберг бяха пропуснали един много важен въпрос.

— Имате ли деца?

— Дъщеря на име Матилда.

Нещо в начина, по който Елисабет Ламберг произнесе тези думи, веднага го накара да застане нащрек. Не му бе убягнала леката промяна в тона й. Сякаш въпросът му я бе смутил. Деликатно продължи:

— На колко години е?

— На 24.

— Вероятно вече не живее при вас?

Тя го погледна право в очите и отговори:

— Матилда се роди със сериозни увреждания. Гледахме я вкъщи в продължение на четири години. Не издържахме повече. Настанихме я в институция. Тя се нуждае от помощ за абсолютно всичко.

Валандер се разстрои. Не знаеше какъв отговор бе очаквал, ала определено не такъв.

— Сигурно ви е било изключително трудно, дори непосилно да вземете това решение — опита се да изрази съчувствие той.

Елисабет Ламберг продължи да го гледа право в очите.

— Решението не беше мое. Симон настоя, той реши.

За момент на инспектора му се стори, че се взира в бездна, толкова силна беше болката й.

Той дълго мълча, преди да продължи.

— Сещате ли се за някого, който би имал основание да убие съпруга ви?

Тя за пореден път го изненада.

— След случилото се тогава вече не го познавах.

— Макар че е било преди двайсет години?

— Някои неща не се забравят.

— Въпреки това не се разведохте?

— Живеехме под един покрив. Само толкова.

Валандер помисли за миг и после попита:

— Значи, нямате представа кой би могъл да е убиецът?

— Не.

— Не се сещате за възможен мотив?

— Не.

Инспекторът премина направо към най-важния въпрос.

— Когато ме видяхте за пръв път, казахте, че ме познавате. Говорил ли е съпругът ви някога за мен?

Елисабет Ламберг вдигна вежди.

— Защо да го прави?

— Нямам представа. Въпросът си остава.

— Не разговаряхме кой знае колко. Не помня да ви е споменавал някога.

— В ателието му открихме албум със снимки на държавници и други видни мъже. Поради някаква причина и моето лице беше сред тях. Знаехте ли за това?

— Не.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Снимките бяха обработени. Всички изглеждат като чудовища, включително и аз самият. Явно съпругът ви е посвещавал дълги часове на унищожаването на лицата ни. И за това ли не знаехте?

— Не. Звучи ми много странно. Направо неразбираемо.

Тя казваше истината. Наистина не познаваше мъжа си, тъй като от двайсет години не бе искала да има нищо общо с него.

Валандер се изправи. Знаеше, че щеше да се върне с нови въпроси, но точно сега нямаше какво да добави.

Елисабет Ламберг го изпрати до вратата.

— Симон пазеше много тайни, но аз нямах достъп до тях — сподели тя.

— На кого ги е доверявал, ако не на вас?

— Нямам представа — отвърна почти умолително вдовицата. — Вероятно е имало такъв човек.

— Какви тайни?

— Вече ви казах — не знам. Съпругът ми разполагаше с безброй тайни стаи. Нито исках, нито можех да ги открия.

Инспекторът кимна.

Поседя известно време в колата. Отново бе започнало да вали.

Какво искаше да каже тя? Симон Ламберг е бил мъж, който „разполагал с безброй тайни стаи“. Все едно най-вътрешната стаичка в ателието бе само една от тях. Сякаш имаше и други, които още не бяха намерили.

Валандер бавно подкара автомобила към участъка. Безпокойството, което го бе обзело по-рано, се засили.

През останалата част от следобеда и вечерта инспекторът продължи да се опитва да обработи малкото материал, с който разполагаше. Прибра се вкъщи към десет часа. С разследващия екип щяха да се срещнат в осем сутринта.

Качи се в апартамента си и притопли буркан с боб — единствената храна, която успя да открие. Заспа около единайсет.

* * *

Обадиха му се в дванайсет без четири минути през нощта. Валандер замаян вдигна слушалката на телефона. Търсеше го някакъв мъж. Обясни, че е бил на нощна разходка, и се представи като този, който се бе погрижил за Хилда Валден сутринта. След това прошепна:

— Току-що видях някаква сянка да влиза във фотоателието на Ламберг.

Инспекторът седна в леглото.

— Сигурен ли сте? Не беше ли полицай?

— Някаква фигура се промъкна през вратата. Имам слабо сърце, но очите ми са съвсем наред.

Разговорът прекъсна. По линията бе възникнал някакъв проблем. Валандер остана на мястото си със слушалката в ръка. Стори му се необичайно, че го търси непознат по това време на нощта. Името му не фигурираше в телефонния указател. Явно някой полицай бе дал номера му на този човек по време на сутрешната суматоха.

Инспекторът рязко се изправи и започна да се облича.

Преди малко бе настъпило полунощ.

Няколко минути по-късно Валандер вече се намираше на площада, на който бе разположено фотоателието. Отиде дотам пеша, полутичешком, тъй като апартаментът му беше сравнително наблизо. Въпреки това се задъха. Веднага забеляза самотния мъж в единия край на площада. Запъти се към него с бързи крачки, поздрави го и го заведе на по-прикрито място, откъдето се виждаше входът на фотоателието, но те самите не се различаваха в мрака. Човекът беше около седемдесетгодишен, казваше се Ларс Бакман. Беше пенсиониран директор на Търговска банка. Все още употребяваше старото име на тази институция — Шведска търговска банка.

— Живея на „Огатан“ недалеч оттук — обясни той. — Разхождам се рано сутрин и късно вечер по заръка на доктора.

— Опишете ми какво се случи.

— Забелязах мъж, който влезе в ателието.

— Мъж? По телефона споменахте сянка?

— Човек автоматично предполага, че става дума за мъж. Ала, разбира се, би могло да е и жена.

— Никой не е излизал от фотоателието?

— Държах го под наблюдение. Никой не е излизал.

Инспекторът кимна. Изтича до телефонната будка и позвъни на Нюберг. Неговият колега вдигна след третия сигнал. Предположи, че го е събудил, но не се поинтересува дали действително е така, а вместо това набързо му разправи какво се е случило. Научи, че ключовете за фотоателието са у криминалиста. Той не ги бе оставил в участъка, а ги беше занесъл у дома, тъй като възнамеряваше да се върне рано на следващия ден и да приключи техническото разследване. Валандер го помоли да дойде колкото се може по-скоро и затвори. Обмисли дали да не се свърже и с Хансон или с някой друг от колегите си. Прекалено често нарушаваше правилото, че един полицай никога не бива да е сам, когато се намира в несигурна ситуация. Не позвъни на никого. Нюберг също беше негов колега. Щяха заедно да решат как да постъпят, след като той пристигнеше. Ларс Бакман го чакаше. Инспекторът учтиво го помоли да си тръгне. Обясни му, че ще дойде още един полицай и за него ще е най-добре да се прибере у дома. Бакман не се засегна. Просто кимна и се запъти към дома си.

Валандер замръзваше. Под якето имаше само риза. Вятърът се беше усилил. Облаците се бяха разсеяли. Навярно беше няколко градуса над нулата. Огледа входа към фотоателието на Ламберг. Възможно ли бе Бакман да се е объркал? Съмняваше се. Опита се да прецени дали някъде във фотоателието е запалена лампа, но това беше невъзможно от мястото, на което се намираше. Подмина го кола, малко след това още една. Забеляза Нюберг на другата страна на площада и отиде да го посрещне. Застанаха на завет до стената на една къща. Инспекторът държеше под око входа. Накратко обясни какво се е случило. Той го погледна невярващо.

— Нима мислиш да отидем там сами?

— Като за начало исках да дойдеш, защото имаш ключове. Няма ли заден вход?

— Не.

— С други думи, единственият начин да влезеш и да излезеш е откъм улицата?

— Да.

— Тогава ще извикаме някой от нощните патрули. После ще отворим вратата и ще заповядаме на човека вътре да излезе.

Без да изпуска от поглед вратата на фотоателието, Валандер отиде да се обади в участъка. Един нощен патрул обеща да се присъедини към тях след няколко минути. Инспекторът и криминалистът тръгнаха към фотоателието. Беше станало един без двайсет и пет. Улиците бяха пусти.

Вратата на ателието се отвори. Оттам излезе някакъв човек. Лицето му беше в сянка. Тримата мъже се забелязаха едновременно и застинаха. Валандер се канеше да извика на непознатия да не помръдва от мястото си, когато той се обърна и побягна по „Нора Енгатан“. Инспекторът изкрещя на Нюберг да изчака нощния патрул и последва изключително бързия беглец. Въпреки че тичаше с всички сили, Валандер не успяваше да се доближи до него. На „Васгатан“ другият мъж зави надясно и продължи към Фолкпаркен. Къде се бавеха колегите му? Инспекторът се опасяваше, че скоро ще изгуби от поглед преследвания. Беглецът отново зави надясно, влезе в „Аулингатан“ и изчезна. Валандер се спъна в някакви камъни, струпани на тротоара, и падна на земята. Здраво удари едното си коляно и скъса панталоните си. Изправи се и продължи, но болката пронизваше крака му. Разстоянието до непознатия непрекъснато се увеличаваше. Къде бяха криминалистът и нощният патрул? Тихо изпсува. Сърцето му биеше като лудо в гърдите му. Мъжът зави по „Гиодесгренд“ и изчезна. Валандер стигна до ъгъла на улицата и помисли, че е време да спре и да изчака Нюберг. Не го направи.

Мъжът го чакаше от другата страна на ъгъла. Удари го силно право в лицето. Инспекторът изгуби съзнание.

* * *

Когато се съвзе, нямаше представа къде се намира. Взираше се в звездното небе. Беше му студено. Опипа повърхността под себе си с ръце и усети асфалт. Сети се какво се бе случило. Седна. Лявата буза го болеше. Докосна зъбите си с език и разбра, че един от тях е счупен. Точно този, който бе поправил зъболекарят. Внимателно се изправи. Усети болка в коляното. Също и в главата. Огледа се. Нападателят, разбира се, отдавна беше избягал. Накуцвайки, Валандер тръгна по „Аулингатан“ и се върна на „Сюрбрюнсвеген“. Всичко се случи толкова бързо, че така и не успя да види лицето на мъжа, преди да завие покрай ъгъла и светът да експлодира.

По „Огатан“ се зададе полицейска кола. Инспекторът застана по средата на улицата, за да го видят. Познаваше шофьора. Името му беше Петерс, бяха се установили в Юстад по едно и също време. Нюберг изскочи от автомобила.

— Какво стана?

— Той се скри в „Гиодесгренд“. Повали ме. Вероятно няма да го открием, но бихме могли поне да опитаме.

— Първо трябва да те закараме в болницата — отсече неговият колега.

Валандер докосна бузата си. Дланта му почервеня от кръв. Изведнъж силно му се зави свят. Нюберг го хвана за ръка и му помогна да влезе в колата.

* * *

Изписаха инспектора от болницата чак в четири часа призори. Сведберг и Хансон пристигнаха преди това. Нощните патрули кръстосваха града в търсене на нападателя на Валандер, но тъй като разполагаха единствено с бегло описание — черно или тъмносиньо яке, усилията им се оказаха напразни. Превързаха раната на инспектора. Счупеният зъб щеше да почака до сутринта. Бузата му се поду. От една драскотина на челото му течеше кръв.

След като излязоха от болницата, Валандер настоя без отлагане да отидат в ателието на Ламберг. Хансон и Сведберг се възпротивиха, според тях той трябваше да си почива. Инспекторът не прие възраженията им. Когато пристигнаха, Нюберг вече ги чакаше. Запалиха всички възможни лампи и се събраха в ателието.

— Не успях да открия нещо, което да липсва или да не е на мястото си — обясни криминалистът.

Валандер знаеше, че Нюберг има изключителна памет за детайли, но осъзнаваше и че е възможно непознатият да е търсел нещо, което не се набива на очи. Нямаше как да знаят с каква цел се бе промъкнал във фотоателието през нощта.

— Как стои въпросът с отпечатъците от пръсти и стъпки? — попита инспекторът.

Нюберг посочи към пода, беше отбелязал няколко места, откъдето не биваше да се минава.

— Проверих и дръжката на вратата, но предполагам, че е носил ръкавици.

— А външната врата?

— Няма следи от влизане с взлом. Значи, той има ключ. Снощи аз лично заключих.

Валандер изгледа останалите.

— Не трябваше ли някой да държи фотоателието под наблюдение?

— Аз взех решението да не го правим — отвърна Хансон. — Не смятах, че има основателни причини за това. Особено като вземем предвид с колко малко хора разполагаме в момента.

Инспекторът знаеше, че неговият колега има право. Той самият би постъпил по същия начин.

— Може само да гадаем кой е този мъж и какво е търсел тук — заяви Валандер. — Би трябвало да е подозирал, че държим ателието под око, въпреки че не е имало видимо полицейско присъствие отвън. Искам някой да поговори с Ларс Бакман, който ми се обади около полунощ и се е погрижил за Хилда Валден вчера сутринта. Изглежда, е здравомислещ човек. Възможно е да е видял нещо, за което първоначално да не се е сетил.

— Четири сутринта е — отбеляза смаян Сведберг. — Сега ли предлагаш да му се обадя?

— Вероятно е буден — успокои го инспекторът. — Вчера се е разхождал още в пет сутринта. Ляга си късно и става рано.

Сведберг кимна и излезе. Валандер нямаше причина да задържа останалите.

— Ще обсъдим всичко това в участъка — каза им той. — Най-добре първо да поспим няколко часа. Лично аз мисля да поостана тук.

— Разумно ли е? — обади се Хансон. — Като имаме предвид какво ти се случи?

— Не знам дали е особено разумно, но въпреки това смятам да го направя.

Нюберг му даде ключовете. Инспекторът заключи след колегите си. Беше нащрек, въпреки че се чувстваше изтощен и бузата го болеше. Заслуша се в тишината. Всичко в помещението беше на мястото си. Влезе в най-вътрешната стаичка и внимателно се огледа. „Нищо не ми прави впечатление — каза си той. — Ала мъжът е дошъл тук с определена цел. Бързал е. Не е можел да чака. Съществува само едно обяснение. В ателието е имало нещо, което той е трябвало да вземе.“ Валандер седна до бюрото. Чекмеджетата не бяха разбити. Започна да ги отключва и отваря едно по едно. Албумът си стоеше на същото място, на което го беше оставил. Като че ли нищо не липсваше. Опита се да изчисли колко време бе прекарал мъжът тук. Бакман му се обади в дванайсет без четири минути. Той пристигна в дванайсет и десет. Разговорите му с Бакман и Нюберг не бяха отнели повече от няколко минути. Приключи с тях в дванайсет и петнайсет. Нюберг дойде в дванайсет и половина. Значи, непознатият бе прекарал 40 минути в ателието. Бяха го изненадали на излизане. Тоест той не беше избягал, а беше напуснал фотоателието, защото е бил готов.

Готов с какво?

Инспекторът отново се огледа, този път още по-внимателно. Навярно съществуваше някаква разлика, просто той не я забелязваше. Нещо липсваше. Или беше преместено, или беше върнато? Отиде в ателието и огледа и него, накрая постъпи така и с магазина.

Не откри нищо. Върна се в най-вътрешната стаичка. Нещо му подсказваше, че трябва да търси именно там, в тайната стая на Симон Ламберг. Седна на стола. Остави погледа си да обиколи стените, бюрото, етажерките с книги. Изправи се и отиде до ъгъла за проявяване на снимки. Запали червената лампа. Всичко си беше както го помнеше — лекият мирис на химикали, празните пластмасови легенчета, фотоувеличителят.

Замислено се върна до бюрото. Застина. Не знаеше точно откъде дойде този импулс, но отиде до рафта на стената, на който стоеше радиото, и го включи.

Музиката беше оглушителна.

Впери поглед в радиоапарата. Нивото на звука не беше променено, но музиката не беше класическа, а хардрок.

Валандер беше убеден, че нито Нюберг, нито някой от останалите криминалисти би променил настройките на радиото. Те никога не пипаха нищо, освен ако работата им не го налагаше.

Инспекторът извади от джоба си носна кърпичка и изключи радиоапарата.

Оставаше само една възможност.

Непознатият беше сменил станцията.

Защо?

* * *

Срещата на разследващия екип се състоя в десет часа. Закъсняха, защото Валандер се забави при зъболекаря. Пристигна запъхтян, с изграден зъб, подута буза и голям лейкопласт върху раната под скалпа. Усещаше последиците от липсата на сън, но намираше глождещото го безпокойство за по-важно.

Бяха изминали малко повече от 24 часа, откакто Хилда Валден бе открила мъртвия фотограф. Инспекторът започна срещата с кратко обобщение на разследването към момента. После подробно обясни какво се бе случило през нощта.

— Много е важно да разберем кой е бил този мъж и какво е търсел — каза накрая той. — Смятам, че спокойно бихме могли да отхвърлим възможността да става дума за обикновен обир, при който крадецът е бил изненадан и е пребил до смърт хваналия го на местопрестъплението Ламберг.

— Променената станция на радиото е необичайна подробност — обади се Сведберг. — Възможно ли е да е имало нещо в радиоапарата?

— Проверихме — отвърна Нюберг. — За да се отвори радиото, трябва да се махнат осем винта. Това не е било направено. Радиоапаратът не е бил отварян, откакто е бил сглобен във фабриката. Винтовете все още бяха покрити с лак.

— Този случай изобилства с необичайни подробности — отбеляза Валандер. — Не бива да забравяме албума с изопачените снимки. Според вдовицата му Симон Ламберг е бил мъж с много тайни. Добре ще е да се опитаме да си изградим представа за него като личност. Очевидно под повърхността се е криело нещо съвсем различно. На пръв поглед учтивият, мълчалив и педантичен фотограф в действителност е бил съвсем друг човек.

— Но кой би могъл да знае повече за него? — намеси се Мартинсон. — Явно не е имал приятели. Като че ли никой не го е познавал.

— Знаем за любителите астрономи в Лунд — възрази инспекторът. — Трябва да се свържем с тях и да потърсим бившите продавачи в магазина. Никой не може да живее в град като Юстад цял живот, без да го познават. Имаме още теми за разговор с Елисабет Ламберг. Разполагаме с много неща, за които бихме могли да се хванем. Трябва да действаме едновременно на всички фронтове.

— Говорих с Бакман — съобщи Сведберг. — Ти имаше право — той беше буден. Когато се качих в апартамента му, жена му също беше станала и вече се беше облякла. Сякаш беше посред бял ден, а не едва четири часът сутринта. За съжаление, той не успя да даде описание на нападателя ти. Каза само, че якето му вероятно е било тъмносиньо.

— Не сподели ли поне предположение за височината му? Какъв е бил цветът на косата му?

— Случило се е много бързо. Не желаеше да прави догадки.

— За нападателя ми знаем поне едно — заяви инспекторът. — Тича много по-бързо от мен. По моя преценка е среден на ръст и набит. В по-добра форма от мен. Предполагам, че е на моята възраст. Все пак внимавайте с тази информация, не е сигурна.

Чакаха новини от съдебния лекар в Лунд. Нюберг и лабораторията по криминалистика в Линшопинг^[2] щяха да се държат в течение. Разполагаха с голям брой отпечатъци от пръсти, които трябваше да сравнят с регистрите.

Всички имаха много задачи за изпълнение, затова Валандер искаше да приключи срещата колкото се може по-бързо. Свършиха в единайсет часа. Веднага щом инспекторът влезе в кабинета си, телефонът иззвъня. Обаждаше се Ева от пропуска.

— Имаш гост — информира го тя. — Мъж на име Гунар Ларшон. Иска да говори с теб за фотографа.

Валандер тъкмо бе взел решение да посети Елисабет Ламберг за втори път.

— Не може ли да се види с някой друг?

— Помоли за теб.

— Кой е той?

— Работил е за Ламберг преди.

Инспекторът веднага размисли. Разговорът с вдовицата можеше да почака.

— Ще дойда да го посрещна — каза той и се изправи.

Гунар Ларшон беше около трийсетгодишен. Отидоха в кабинета на Валандер. Гостът отклони предложението му за чаша кафе.

— Добре е, че сам сте поели инициативата да дойдете тук. Щяхме да попаднем на името ви рано или късно. По този начин пестим време — отбеляза инспекторът и извади един от бележниците си.

— Работих за Ламберг в продължение на шест години — обясни другият мъж. — Той ме уволни преди около четири години. Мисля, че така и не назначи друг продавач след това.

— Защо ви уволни?

— Твърдеше, че не може да си позволи да ме задържи на работа. Мисля, че това беше самата истина. Всъщност го очаквах. Той приемаше само толкова поръчки, колкото беше в състояние да изпълни сам. Не продаваше фотоапарати и принадлежности за тях, така че приходите му не бяха особено големи. В трудни времена хората не ходят кой знае колко често на фотограф.

— Работили сте там шест години. Вероятно сте го опознали доста добре.

— И да, и не.

— Да започнем с първото. Какво можете да ми кажете за него?

— Той се държеше учтиво и дружелюбно с всички — както с мен, така и с клиентите. Беше безкрайно търпелив с децата. Освен това беше много подреден.

Една мисъл внезапно осени Валандер.

— Според вас той беше ли добър фотограф?

— В него нямаше нищо оригинално. Снимките му бяха стандартни. Хората искат точно такива — фотографии, отговарящи на даден шаблон. Ламберг се справяше добре с тази задача. Никога не проявяваше небрежност. Не беше оригинален, защото нямаше нужда да бъде. Съмнявам се да е имал творчески амбиции, свързани със снимките си. Поне аз не забелязах такива.

Инспекторът кимна.

— Останах с впечатлението, че е бил доста посредствен. Така ли е?

— Да.

— А сега ми обяснете защо смятате, че не сте го познавали.

— Той беше най-резервираният човек, когото съм срещал през живота си.

— Какво точно имате предвид?

— Никога не говореше за себе си или за чувствата си. Не помня някога да е споделил свое лично преживяване. В началото се опитвах да водя обикновени разговори с него.

— За какво например?

— За времето. Бързо се отказах.

— Не коментираше ли това, което се случва по света, пред вас?

— Беше много консервативен.

— Защо смятате така?

Гунар Ларшон вдигна рамене.

— Просто така предполагам. От друга страна, се съмнявам да е чел вестници.

„Грешиш — помисли Валандер. — Правил го е и вероятно е бил добре запознат с международната политика. Съхранявал е мненията си във фотоалбум, какъвто светът не е виждал досега.“

— Имаше и нещо друго, което намирах за странно — продължи мъжът. — Докато работих за него, така и не се срещнах с жена му. Не съм му ходил на гости, но една неделя минах покрай къщата му, за да добия представа къде живее.

— Значи, не сте виждали дъщеря му?

Бившият продавач се стъписа.

— Той е имал деца?

— Не знаехте ли?

— Не.

— Имал е дъщеря на име Матилда.

Инспекторът реши да не споменава, че тя е инвалид. Гунар Ларшон очевидно дори не бе подозирал за съществуването й.

Валандер остави химикалката си на бюрото.

— Какво си помислихте, когато научихте за убийството на бившия си работодател?

— Че е напълно неразбираемо.

— Бихте ли предположили, че ще му се случи нещо подобно?

— Все още не мога да повярвам. Кой би имал причина да го убие?

— Точно това се опитваме да разберем.

Мъжът изглеждаше притеснен, сякаш не можеше да реши дали да се обади, или да си замълчи.

— Сетихте се за нещо — предположи предпазливо инспекторът. — Прав ли съм?

— Носеха се слухове, че Симон Ламберг играел хазарт — промълви колебливо Гунар Ларшон.

— Как се е стигнало до това заключение?

— Някой го видял в „Йегерсру“.

— Нима това се смята за нередно?

— Някои хора твърдяха, че редовно го срещали в нелегални хазартни клубове. Както в Малмьо, така и в Копенхаген.

Валандер сбърчи чело.

— Как научихте за това?

— В малък град като Юстад се разнасят много слухове.

Инспекторът прекалено добре знаеше колко вярно е това.

— Говореха, че е натрупал огромни дългове.

— Така ли беше?

— Не и докато работех за него. Личеше си по счетоводството му.

— Възможно е да е взел големи заеми от някого, да е попаднал в лапите на някой лихвар.

— Няма как да знам.

Валандер се замисли и заяви:

— Слуховете винаги тръгват отнякъде.

— Отдавна беше — отвърна бившият продавач. — Дори не помня кога и къде чух тези неща.

— Знаехте ли за фотоалбума, който той държеше заключен в бюрото си?

— Така и не видях какво има там.

Инспекторът беше убеден, че мъжът срещу него казва истината.

— Разполагахте ли със собствени ключове, докато работехте за Ламберг?

— Да.

— Какво се случи с тях, след като ви уволниха?

— Върнах ги, естествено.

Валандер разбра, че няма да научи нищо повече. Симон Ламберг изглеждаше все по-потаен и по-потаен въпреки посредствеността си. Записа си телефона и адреса на бившия продавач и го изпрати до пропуска. Отиде да си вземе чаша кафе и се върна в кабинета си. Изключи телефона. Не помнеше кога за последен път се бе чувствал толкова безпомощен. В коя посока трябваше да се обърнат, за да намерят разрешение? Следите, на които попадаха, не водеха доникъде. Без да иска, мислите му отново и отново се връщаха към изопачената снимка на лицето му в албума.

Парчетата от пъзела не съвпадаха.

Погледна часовника. Скоро щеше да стане дванайсет. Усети, че е огладнял. Вятърът навън се бе усилил още повече. Отново включи телефона. Той веднага звънна. Нюберг искаше да му съобщи, че са приключили с техническото разследване и не са открили нищо. Даде му разрешение да изследва и останалите стаи.

Инспекторът се опита да обобщи известните факти. Представи си, че спори с Рюдберг, и прокле факта, че неговият наставник го няма. „Какво да правя сега? Как да продължа? Напредваме пипнешком, като че ли се намираме в омагьосан кръг.“

Прочете записките си, но не му се удаде да изкопчи никаква скрита тайна от тях. Нервно захвърли бележника.

Беше станало един без петнайсет. Реши да отиде да хапне. По-късно щеше да говори с Елисабет Ламберг.

Осъзна, че е прекалено нетърпелив. Все пак беше минал едва един ден от убийството на Симон Ламберг.

Във въображението му Рюдберг се съгласи с него. Валандер беше наясно, че търпението не е сред добродетелите му.

Облече якето си и се приготви да излиза.

В същия момент вратата се отвори. Мартинсон подаде глава в кабинета му.

По лицето му личеше, че се е случило нещо важно. Спря се в отвора на вратата. Инспекторът го погледна напрегнато.

— Така и не открихме нападателя ти, но са го видели — каза неговият колега.

Мартинсон посочи към картата на Юстад на стената в кабинета му.

— Той те повали на ъгъла на „Аулингатан“ и „Гиодесгренд“. После вероятно е избягал по „Херестадсгатан“ и е продължил на север. Малко след това са го забелязали в една градина на „Тимермансгатан“, която се намира съвсем близо до мястото на нападението.

— Кой го е видял?

Колегата му извади малък бележник от джоба си, прелисти го и прочете:

— Младо семейство на име Симович. Съпругата кърмела тримесечното си бебе. По някакъв повод погледнала към градината и различила човек в сенките. Събудила мъжа си, но когато той отишъл до прозореца, сянката отдавна била изчезнала. Убедил жена си, че си е въобразила, че е видяла нещо. Тя му повярвала и си легнала, след като накърмила детето. Днес излязла в градината и се сетила за снощната случка. Отишла до мястото, където й се сторило, че има някой през нощта. Важно е да се отбележи, че тя също е знаела за убийството на Ламберг. Юстад не е особено голям и семейство Симович са се снимали в неговото ателие.

— Не е възможно да е чула за среднощното търсене на непознатия — вметна Валандер. — Не сме съобщавали за него.

— Така е — съгласи се Мартинсон. — Затова трябва да се радваме, че изобщо се е свързала с нас.

— Може ли да ни даде описание на непознатия?

— Видяла е само сянка.

Инспекторът учудено изгледа своя колега.

— Тази информация не ни помага особено много.

— Прав си, но тя е открила нещо на земята. Дойде да ни го остави преди малко. В момента се намира на бюрото ми.

Валандер последва колегата си до кабинета му. На бюрото му лежеше сборник с псалми. Инспекторът впери невярващ поглед в него.

— Това ли е намерила?

— Сборник с псалми от Шведската църква.

Валандер се опита да помисли.

— Защо го е донесла тук?

— Било е извършено убийство. Някой се е спотайвал в градината й през нощта. Отначало позволила на мъжа си да я убеди, че само си е въобразявала. После открила тази книга.

Инспекторът поклати глава:

— Не е задължително да е същият човек.

— Все пак смея да твърдя, че много неща сочат към това. Според теб колко мъже се промъкват в чужди градини през нощта в този град? Освен това патрулите обикаляха и го търсеха. Говорих с един от колегите, който участваше в издирването на нападателя ти. Минали са по „Тимермансгатан“ няколко пъти. Градината би била подходящо скривалище.

Мартинсон имаше право.

— Сборник с псалми — промълви Валандер. — Кой, по дяволите, разнася нещо такова посред нощ?

— И го губи в градина, след като е ударил полицай.

— Помоли Нюберг да го погледне и благодари на семейство Симович за помощта.

Инспекторът се канеше да излезе от кабинета на своя колега, когато се сети за нещо:

— Кой отговаря за приемането на телефонните обаждания с информация?

— Хансон, но засега не сме получили други обаждания, които да заслужават внимание.

— Не се знае дали изобщо ще получим.

Валандер отиде до сладкарницата на площада до автогарата и си поръча няколко сандвича. Сборникът с псалми беше тайнствена находка. Подобно на всичко останало в този случай, не успяваше да му намери логично място в разследването. Чувстваше се извънредно безпомощен. Слепешката търсеше нещо, за което да се хване.

* * *

След посещението в сладкарницата инспекторът тръгна за „Лавенделвеген“. За втори път му отвори Карин Фалман, но този път Елисабет Ламберг не си почиваше. Чакаше го във всекидневната. Бледността й пак му направи впечатление. Имаше чувството, че тя е нещо повече от реакция към смъртта на съпруга й, че идва някъде отвътре, а причината за нея се корени в миналото.

Седна срещу вдовицата. Тя впери поглед в него.

— Още не сме се доближили до разрешаването на случая — подхвана той.

— Знам, че правите всичко по силите си.

„Какво иска да каже? — запита се той. — Има ли скрита критика към полицейската работа в думите й, или е искрена?“

— Посещавам ви за втори път, но вероятно няма да е за последен. Непрекъснато изникват нови въпроси.

— Ще се опитам да ви помогна с каквото мога.

— Не идвам само за да ви разпитвам. Искам да прегледам вещите на съпруга ви.

Тя кимна, но не отговори. Валандер продължи по същество.

— Имаше ли дългове съпругът ви?

— Доколкото знам, не. Къщата е изплатена. Той никога не инвестираше във фотоателието, без да е убеден, че скоро ще може да изплати заема.

— Възможно ли е да е дължал пари, а вие да не сте подозирали?

— Естествено. Вече ви обясних. Живеехме под един и същи покрив, но водехме отделни животи. Симон беше много потаен.

Инспекторът се вкопчи в последното изречение.

— Какво имате предвид, като казвате, че е бил потаен? Не ви разбирам напълно.

Елисабет Ламберг го погледна проницателно.

— Какво означава думата „потаен“? Може би е по-добре да кажа, че беше затворен? Никога не знаех дали наистина мисли това, което говори, или нещо съвсем друго. Случваше се да стоя пред него, но да ми се струва, че се намира далеч от мен. Така и не успях да преценя дали усмивките му са истински. Нямах представа кой е всъщност.

— Навярно не ви е било никак лесно, но се съмнявам, че винаги е било така.

— Той се промени много. Започна още след раждането на Матилда.

— Преди 24 години?

— Не съвсем веднага. Да кажем, преди 20 години. Отначало мислех, че е от мъка заради съдбата на дъщеря ни. После започнах да се колебая. Накрая нещата се влошиха.

— Кога?

— Преди около седем години.

— Какво се случи тогава?

— Не знам.

Валандер опита друг подход.

— Ако ви разбирам правилно, преди седем години се е случило нещо, което е довело до рязка промяна в него?

— Да.

— Имате ли представа какво е било то?

— Може би. Всяка пролет той оставяше продавача да се грижи за магазина в продължение на две седмици и заминаваше на екскурзия с автобус из Европа.

— Не ходехте ли с него?

— Искаше да бъде сам. Аз също нямах желание да го придружа. Ако решах да замина, го правех заедно с приятелките си в съвсем друга посока.

— Какво стана?

— Този път екскурзията беше до Австрия. Симон се превърна в съвсем друг човек, след като се прибра. Изглеждаше едновременно щастлив и тъжен. Опитах се да разбера какво не е наред, но той побесня. По принцип рядко повишаваше тон.

Инспекторът си водеше бележки.

— Кога по-точно се случи това?

— През 1981 година. Февруари или март. Екскурзията беше организирана в Стокхолм, но той се качи на автобуса в Малмьо.

— Случайно да помните името на туристическата агенция?

— Мисля, че се казваше „Пътувания по земя“. Симон почти винаги пътуваше с тях.

Валандер си записа това и пъхна бележника обратно в джоба си.

— Бих искал да огледам наоколо — заяви той. — Основно стаята на съпруга ви, разбира се.

— Той имаше две, спалня и кабинет.

И двете се намираха на втория етаж. Инспекторът огледа спалнята и отвори гардероба. Елисабет Ламберг стоеше зад гърба му и го наблюдаваше. Продължиха към просторния кабинет. Вътре имаше етажерки, пълни с книги, много плочи, протрит фотьойл и голямо бюро.

Внезапно Валандер реши да попита:

— Беше ли религиозен съпругът ви?

— Не — изненада се тя. — Не мисля.

Инспекторът огледа книгите. Виждаше художествена литература на няколко езика, но и научни публикации на различни теми. Няколко рафта се състояха само от книги по астрономия. Седна до бюрото и отключи първото чекмедже. Нюберг му бе дал връзката с ключове. Вдовицата се настани във фотьойла.

— Бих могла да изляза, ако не желаете да ви преча — предложи тя.

— Няма нужда.

Бяха му необходими около два часа, за да огледа кабинета. Елисабет Ламберг го следеше с поглед от мястото си през цялото време. Валандер не откри нищо полезно.

„Нещо се е случило по време на екскурзията до Австрия преди около седем години — помисли той. — Но какво?“

Към пет и половина се отказа. Тайните на Симон Ламберг му се струваха недостъпни. Така и не успяваше да достигне до тях. Слязоха на първия етаж. Карин Фалман обикаляше из къщата. Беше много тихо.

— Намерихте ли това, което търсихте? — попита вдовицата.

— Не знам какво се надявам да намеря — призна инспекторът. — Може би нишка, която да ме отведе поне до намек за мотив и за това кой е убил съпруга ви. Все още не съм я открил.

Сбогува се с двете жени и се върна в участъка. Вятърът все още беше силен. Замръзваше, за кой ли път се запита кога ли ще дойде пролетта.

* * *

Пред участъка срещна прокурора Пер Окесон. Влязоха вътре. Валандер обсъди разследването с него.

— Значи, не разполагате с почти никакви следи? — поинтересува се прокурорът.

— Така е. Все още нищо не ни насочва в определена посока. Стрелката на компаса не спира да се върти.

Окесон го остави и си тръгна. Инспекторът се натъкна на Сведберг в коридора. Тъкмо него търсеше. Отидоха в кабинета на Валандер. Колегата му се настани в стола за посетители. Той беше стар, едната му облегалка беше на път да падне.

— Трябва да си купиш нов стол — посъветва го Сведберг.

— Имаме ли пари за това според теб?

Инспекторът постави бележника си на бюрото пред себе си и промълви:

— Бих искал да те помоля за две неща. Провери дали съществува туристическа агенция в Стокхолм на име „Пътувания по земя“. Симон Ламберг е бил на двуседмична екскурзия до Австрия с тях през февруари или март 1981 година. Научи каквото можеш за нея. Би било прекрасно, ако успееш да намериш списък с пътниците.

— Защо е толкова важно?

— Нещо се е случило по време на това пътуване. Вдовицата му беше много категорична по този въпрос. Симон Ламберг не е бил същият след това.

Сведберг си записа молбата му.

— Още нещо — добави Валандер. — Хубаво е да разберем къде се намира дъщерята на фотографа, Матилда. Тя е настанена в институция за инвалиди, но не знаем в коя.

— Не попита ли?

— Забравих. Може би главата ми още не се е оправила от снощния удар.

— Ще разбера — обеща Сведберг и се изправи.

На вратата едва не се сблъска с Хансон, който също идваше при инспектора.

— Мисля, че попаднах на нещо — заяви той. — Рових се из паметта си. Симон Ламберг никога не е имал проблеми със закона. И все пак ми се струваше, че помня нещо такова.

Валандер и Сведберг напрегнато го изчакаха да продължи. И двамата знаеха, че техният колега има добра памет.

— Сетих се какво е било — продължи той. — Преди няколко години фотографът ни изпрати поредица писма с оплаквания от полицията. Адресираше ги до Бьорк, въпреки че нямаха връзка с нашия участък. В тях Ламберг изразяваше недоволството си от неумението ни да се справим с тежките престъпления. Едно от писмата засягаше Кайса Стенхолм, която не бе успяла да разреши убийството на Бенгт Александерсон в Стокхолм. Този случай намери развръзката си тук миналата пролет. Ти също участваше във въпросното разследване, Валандер. Навярно затова лицето ти е попаднало в странния му албум.

Инспекторът кимна. Навярно Хансон имаше право, но тази информация не им помагаше. Чувстваше се напълно безпомощен. Чисто и просто нямаше за какво да се хванат. Убиецът все още им се изплъзваше, подобно на сянка.

* * *

На третия ден от разследването времето се промени. Валандер се събуди отпочинал в пет и половина сутринта. Стаята му беше окъпана от слънчева светлина. Термометърът пред кухненския прозорец показваше седем градуса. Може би пролетта най-после бе настъпила.

Инспекторът разгледа лицето си в огледалото в банята. Лявата му буза беше подута и посиняла. Внимателно отлепи лейкопласта от драскотината на челото си, но веднага потече кръв. Намери нов лейкопласт и го постави върху раната. Докосна поправения зъб с език. Все още не беше свикнал с коронката. Взе си душ и се облече. Купчината от мръсни дрехи в банята го изнерви и го подтикна да отиде до пералното помещение и да си запише час, докато чакаше кафето да стане готово. Не разбираше как е възможно да се натрупат толкова много мръсни дрехи за толкова кратко време. Обикновено Мона се грижеше за прането. При мисълта за нея го заболя. Седна на кухненската маса и се зачете във вестника. Бяха посветили обширна статия на убийството на Ламберг. В нея имаше и цитат от Бьорк. Валандер кимна одобрително. Началникът му се изразяваше добре. Беше директен, не изказваше предположения.

В шест и петнайсет инспекторът излезе от вкъщи и отиде до участъка с колата си. Всички членове на разследващия екип бяха много заети, затова се разбраха да се срещнат в края на работния ден.

Задълбоченото запознаване с живота на Симон Ламберг, неговите навици, финансово положение, кръг от познати и минало изискваше време. Валандер искаше да провери дали има някаква истина в слуховете, че фотографът се е движел в света на нелегалния хазарт. Реши да се свърже със свой стар познат. Възнамеряваше да замине за Малмьо и да поговори с мъж, когото не бе виждал от почти четири години. Знаеше къде би могъл да го открие. Отиде до пропуска, прегледа бележките, оставени там, и прецени, че сред тях няма нищо важно. След това се запъти към кабинета на Мартинсон, тъй като знаеше, че той винаги идва рано на работа. Завари го пред компютъра.

— Как върви? — поинтересува се инспекторът.

Другият мъж поклати глава.

— Симон Ламберг е почти безукорен гражданин. Досието му е чисто, дори няма глоби за неправилно паркиране.

— Според слуховете е играел хазарт. При това нелегално. Задлъжнял е. Мисля да проверя тази информация следобед. Ще отида в Малмьо.

— Какво хубаво време! — вметна Мартинсон, без да вдига поглед от екрана.

— Да. Дано пролетта дойде скоро.

Валандер се качи в колата и се запъти към Малмьо. Беше станало още по-топло. Радваше го мисълта за промяната в пейзажа, която скоро щеше да настъпи, но не след дълго мислите му се върнаха към разследването на убийството, за което отговаряше. Все още нямаха ориентир. Не разполагаха с очевиден мотив. Убийството на Симон Ламберг беше неразбираемо. Фотографът бе водил спокоен живот, преживял трагедията да му се роди дъщеря с тежки увреждания, не беше спал на едно легло с жена си. Нито една от тези подробности не обясняваше защо някой бе разбил главата му.

Нещо се беше случило по време на екскурзията до Австрия преди седем години. Нещо, което бе довело до коренна промяна у Ламберг.

Инспекторът наблюдаваше пейзажа, докато караше, и се чудеше какво му убягва. Животът и характерът на фотографа бяха сякаш обгърнати в мъгла.

Пристигна в Малмьо малко преди осем. Насочи се право към паркинга зад хотел „Савой“. Възползва се от входа към хотела и отиде в кафето.

Човекът, когото търсеше, седеше сам на маса в дъното на залата. Беше погълнат от един сутрешен вестник. Валандер се приближи към него. Мъжът се стресна и вдигна поглед.

— Курт Валандер! — смая се той. — Нима си толкова гладен, че се е наложило да дойдеш в Малмьо, за да закусиш?

— Логиката ти е необичайна, както винаги — отвърна инспекторът.

Седна и си наля чаша кафе. Сети се за първия път, в който срещна Петер Линдер, човека от другата страна на масата. Това се случи преди десет години, в средата на седемдесетте. Валандер току-що бе започнал работа в Юстад, когато полицията проведе акция срещу нелегален игрален клуб, отворен в отдалечена самотна ферма в покрайнините на Хедескуга^[3]. За всички беше очевидно, че Петер Линдер е собственикът на клуба, именно при него бяха отивали големите печалби. Въпреки това не успяха да го пратят в затвора. Неговата глутница от адвокати умело контрира аргументите на прокурора и Линдер излезе от съда като свободен човек. Така и не разбраха къде е скрил парите. Няколко дена след присъдата той се появи в участъка и помоли да говори с Валандер. Оплака му се от шведската съдебна система. Полицаят се ядоса:

— Всички знаят, че ти си държал клуба.

— Наясно съм, но прокурорът така и не успя да го докаже — отвърна Линдер. — Смятам, че имам пълното право да се оплача от лошото отношение, на което бях подложен.

Нахалството му накара полицая да онемее. След година Петер Линдер изчезна от живота му. Един ден Валандер получи анонимно писмо с информация за друг игрален клуб в Юстад. Този път осъдиха собствениците. Валандер беше убеден, че именно Петер Линдер им е помогнал. По време на първото си посещение по някакъв повод Линдер бе споменал, че „винаги закусва в «Савой»“, затова полицаят реши да го потърси там. Старият му познайник усмихнато отрече да има нещо общо с тази работа, но и двамата знаеха истината.

— От вестниците разбирам, че за фотографите е опасно в Юстад — подметна Линдер.

— Не е по-опасно, отколкото където и да е било другаде.

— Как стоят нещата с игралните клубове?

— В момента нямаме проблеми с тях.

Мъжът се усмихна. Очите му бяха яркосини.

— Може би няма да е лошо отново да се заселя в община Юстад. Как мислиш?

— Наясно си какво мисля. Ако се върнеш, този път ще те спипаме.

Петер Линдер поклати глава и се подсмихна. Това подразни Валандер, но той не го показа.

— Бих искал да поговоря с теб за убития фотограф.

— Ползвам услугите на един дворцов фотограф, който работи тук, в Малмьо. Правил е снимки в замъка „Софиеру“, докато е бил жив старият крал. Изключително добър специалист.

— Моля те само да ми отговориш на няколко въпроса — прекъсна го инспекторът.

— Това разпит ли е?

— Не. Вероятно е наивно от моя страна, но реших, че ще имаш желание да ми помогнеш.

Линдер подкупващо разпери ръце. Валандер продължи:

— Говорело се е, че фотографът Симон Ламберг прави големи залози и посещава нелегални игрални клубове. И тук, и в Копенхаген. Според слуховете вземал заеми и попаднал в капана на лихварите.

— За да бъде интересен един слух, той трябва да бъде поне наполовина верен — философски отбеляза Петер Линдер. — Така ли е?

— Надявах се, че ти ще знаеш. Чувал ли си за него?

Човекът срещу него се замисли.

— Не — отвърна накрая той. — Дори само половината от нещата, които спомена, да бяха истина, щях да го познавам.

— Възможно ли е да си го пропуснал по някаква причина?

— Не, напълно немислимо.

— Нима си всезнаещ?

— Знам всичко за света на нелегалния хазарт в Южна Швеция. Поназнайвам малко и за класическата философия и мавританската архитектура. Извън тези сфери не разбирам от почти нищо.

Инспекторът не възрази. Знаеше, че Линдер някога бе направил изненадващо бърза кариера в университета. Един ден без предупреждение бе напуснал академичния свят и за кратко време бе затвърдил позицията си на собственик на игрален клуб.

Валандер допи кафето си и промълви:

— Ще ти бъда благодарен, ако ми изпратиш едно от анонимните си писма, в случай че чуеш нещо.

— Ще проверя в Копенхаген — обеща Петер Линдер, — но надали ще попадна на нова информация.

Инспекторът кимна и рязко се изправи. Нямаше никакви намерения да се ръкува със събеседника си.

* * *

Валандер се върна в участъка към десет часа. Няколко полицаи пиеха кафе пред сградата и се радваха на хубавото време. Инспекторът надникна в кабинета на Сведберг, но не го откри. Хансон също го нямаше. Само Мартинсон упорито работеше на компютъра си.

— Как мина в Малмьо? — попита го той.

— За съжаление, слуховете не са верни — отвърна Валандер.

— За съжаление?

— Биха ни дали възможен мотив — дългове, натрупани от хазарт, наемни убийци. Всичко, от което се нуждаем.

— Сведберг провери в търговския регистър и научи, че туристическа агенция „Пътувания по земя“ вече не съществува. Преди пет години се е сляла с друга фирма, която е фалирала миналата година. Съмняваше се, че ще успеем да открием стари списъци с пътници, но прецени, че е възможно шофьорът да ги е запазил. Ако е все още жив.

— Къде е шофьорът сега?

— Не знам.

— А Хансон и Сведберг?

— Сведберг се рови из финансите на Ламберг. Хансон разговаря със съседите му. Нюберг чете конско на един от криминалистите, който е изгубил отпечатък от стъпка.

— Как е възможно да изгубиш нещо подобно?

— Щом може да изгубиш сборник с псалми в градина, значи, може да изгубиш и отпечатък от стъпка.

„Мартинсон е прав — помисли инспекторът. — Всичко се губи.“

— Постъпила ли е някаква нова информация по телефона? — поинтересува се той.

— Нищо, освен сборника с псалми, намерен от семейство Симович, и обаждания, които веднага може да отпишем. Възможно е да ни потърсят и други хора. Някои реагират по-бавно.

— Какво стана с бившия директор на банка Бакман?

— Благонадежден е, но не разполага с нова информация.

— А с чистачката Хилда Валден?

— И там нищо.

Валандер се облегна на рамката на вратата.

— Кой, по дяволите, го е убил? Какъв мотив би могъл да има?

— Кой е сменил радиостанцията? — добави Мартинсон. — И кой тича из града посред нощ със сборник с псалми в джоба?

Засега въпросите им оставаха без отговор. Инспекторът отиде в кабинета си. Чувстваше се неспокоен и притеснен. След срещата с Петер Линдер вече знаеше, че не биха могли да се надяват да намерят ключа към разгадаването на случая в света на нелегалния хазарт. Какво им оставаше? Седна зад бюрото си и за пореден път се опита да обобщи фактите, с които разполагаше. Отне му малко над час. Прочете записките си. Все по-убедителна му се струваше теорията, че Ламберг е отворил на убиеца си. Той със сигурност беше човек, когото фотографът е познавал и на когото е имал доверие. Някой, за когото не знаеше дори вдовицата му. Мислите му бяха прекъснати от Сведберг, който почука на вратата.

— Познай къде бях — подкани го той.

Валандер поклати глава. Не беше в настроение за догадки.

— Матилда Ламберг е настанена в частна клиника недалеч от Рюдсгорд^[4]. Тъй като не е далече, реших да отида дотам.

— Срещнал си се с Матилда?

Лицето на неговия колега стана сериозно.

— Беше ужасно — промълви той. — Тя не може да прави нищо сама.

— Не е необходимо да навлизаш в подробности. И сам мога да си представя.

— Случи се нещо необичайно — продължи Сведберг. — Говорих със старшата сестра. Дружелюбна жена, една от непризнатите героини на този свят. Питах я колко често Симон Ламберг е посещавал дъщеря си.

— Какво отговори тя?

— Той не е идвал никога. Нито веднъж за толкова години.

Инспекторът си замълча. Тази новина го разстрои.

— Елисабет Ламберг посещава Матилда веднъж седмично. Най-често в събота. Но не това беше необичайното.

— Какво тогава?

— Старшата сестра сподели, че някаква друга жена също идвала при момичето. Не в определени дни, само от време на време. Никой не знае името й, нито коя е тя.

Валандер сбърчи чело.

Изведнъж се почувства убеден, че най-после са попаднали на следа. Не можеше да обясни защо, но това усещане не го напускаше.

— Добре — произнесе накрая той. — Много добре. Намери останалите, искам да си направим среща.

* * *

Разследващият екип се събра в единайсет и половина. Дойдоха от различни посоки, всички бяха изпълнени с нова енергия заради хубавото време. Инспекторът получи предварителния доклад на съдебния лекар точно преди срещата. Йорне предполагаше, че Симон Ламберг е умрял по някое време преди полунощ. Ударът по тила бил нанесен с голяма сила и го убил на място. В раната бяха открили люспи месингова сплав, така че вече можеха да започнат да се опитват да отгатнат какво е било оръдието на убийството. Месингова статуетка или нещо подобно. Валандер веднага се обади на Хилда Валден и я попита дали във фотоателието е имало месингови предмети. Тя му даде отрицателен отговор и по този начин той получи информацията, от която се нуждаеше. Убиецът на Симон Ламберг беше донесъл оръдието на убийството. Убийството е било планирано, не е настъпило в резултат на спор или друг внезапен импулс.

Това беше важно откритие за разследващия екип. Вече знаеха, че търсят някого, който е действал с предварителен умисъл, ала нямаха представа защо се беше върнал. Най-вероятно бе забравил нещо, но инспекторът не можеше да се отърве от мисълта, че е възможно да съществува и друга причина, за която още не се бяха сетили.

— Каква би могла да е тя? — попита Хансон. — Да не е дошъл да остави нещо?

— Това би означавало, че първо е пропуснал нещо — обади се Мартинсон.

Задълбочено обсъдиха цялата информация, която бяха успели да съберат досега. Имаше много неясноти. Все още не разполагаха с отговори на доста въпроси, парчетата на пъзела не съвпадаха. Въпреки това Валандер настоя да обсъдят всичко, което бяха открили до момента. От опит знаеше, че полицаите в един разследващ екип трябва да имат достъп до една и съща информация. Един от най-големите му недостатъци беше, че често не споделяше това, което е научил, с останалите. С годините бе успял поне малко да се промени.

— Намерихме много отпечатъци от пръсти и стъпки — съобщи Нюберг. Както обикновено, инспекторът даде думата първо на него. — В сборника с псалми имаше ясен отпечатък от палец. Все още не знам дали съвпада с някой от отпечатъците, оставени в ателието.

— Какво можеш да ни кажеш за сборника с псалми? — попита Валандер.

— Изглежда, е бил четен често, но в него не е записано никакво име. Няма и печат, който да показва, че е бил собственост на определена църква или енория.

Инспекторът кимна и се обърна към Хансон.

— Не сме приключили с разговорите със съседите — подхвана той. — Хората, с които успях да поговоря, не са чули или видели нищо необичайно. Във фотоателието не се е вдигало шум през нощта. Не са забелязали нищо на улицата. Никой не помни да е виждал някой да обикаля около фотоателието онази вечер или по-рано. Всички ме уверяват, че Симон Ламберг се е ползвал с уважение, но е бил резервиран човек.

— Постъпили ли са обаждания с нова информация?

— Непрекъснато ни звънят, но не казват нищо ново.

Валандер попита своя колега за писмата, които фотографът бе адресирал до полицията.

— Намират се някъде в централата в Стокхолм. В момента ги търсят. Все пак само едно от тях частично засягаше нашия район.

— Не мога да преценя дали онзи албум е важен, или не — призна инспекторът. — Възможно е това да се дължи на факта, че в него ме има и мен. Отначало ми беше неприятно. Вече не знам какво да мисля.

— Другите хора си седят на кухненската маса вкъщи и пишат вулгарни неща за силните на деня — намеси се Мартинсон. — Симон Ламберг беше фотограф, стаята за проявяване на снимки е била неговата символична кухненска маса.

— Възможно е да си прав. Ще се върнем към този въпрос, когато научим повече.

— Ламберг е бил сложен човек — включи се и Сведберг. — Едновременно дружелюбен и затворен. Има и още нещо. Просто не успяваме да формулираме представата си за него.

— Още не — съгласи се Валандер. — Но картината ще се проясни. Винаги става така.

Разказа на колегите си за посещението си в Малмьо и разговора с Петер Линдер.

— Може да забравим за слуховете, че Ламберг е играел хазарт — заключи той. — Изглежда, не са били верни.

— Не разбирам защо се доверяваш на думите на този мъж — възмути се Мартинсон.

— Той е достатъчно умен да прецени кога за него е най-добре да ми каже истината — отвърна инспекторът.

Дойде ред на Сведберг. Той обясни на останалите за вече несъществуващата туристическа агенция в Стокхолм, но спомена, че според него съществува възможност да намерят шофьора на автобуса, работил по време на кратката екскурзия до Австрия през март 1981 година.

— „Пътувания по земя“ са използвали автобусна компания в Алвеста^[5] — съобщи той. — Тя все още функционира. Проверих.

— Важна ли е тази информация? — попита Хансон.

— Не е ясно — отговори Валандер. — Но Елисабет Ламберг беше категорична. Съпругът й се е променил след това пътуване.

— Вероятно се е влюбил — предположи Хансон. — Не се ли случват подобни неща по време на автобусните екскурзии?

— Добър пример — похвали го инспекторът и трескаво се зачуди дали с Мона не се е случило нещо подобно по време на пътуването й до Канарските острови миналата година.

Обърна се към Сведберг:

— Намери шофьора. Възможно е да научим нещо полезно от него.

Сведберг им разказа за посещението си при Матилда Ламберг. Стаята се изпълни с чувство на потиснатост, когато той спомена, че Симон Ламберг никога не е посещавал дъщеря си. Фактът, че някаква непозната от време на време посещаваше момичето, не бе посрещнат с особено голям интерес. Ала Валандер все още беше убеден, че точно там се крие следа. Нямаше представа как би могъл да намести тази жена в пъзела, но не възнамеряваше да забравя за нея, преди да научи коя е тя.

Накрая обсъдиха Симон Ламберг. Впечатлението, че той е бил изключително педантичен, се засилваше с всяка крачка. Нямаше нищо нередно нито във финансовото му положение, нито в живота му. Инспекторът припомни на колегите си, че някой трябва да посети съюза на любителите астрономи в Лунд. Хансон пое тази задача.

Мартинсон продължаваше да търси информация с помощта на компютъра. Потвърди предишните си наблюдения — Симон Ламберг никога не бе имал проблеми с полицията.

Минаваше един часът. Валандер сложи край на срещата, като обобщи:

— Все още не разполагаме нито с мотив, нито с ясна представа кой би могъл да е извършителят. Най-важното е, че вече сме сигурни, че убийството е било планирано. Убиецът е носил оръжието със себе си. Това означава, че може да отхвърлим хипотезата, че става дума за обир, който е приключил зле.

Всички се прибраха по кабинетите си. Инспекторът реши да замине за клиниката, в която бе настанена Матилда Ламберг. Още отсега се страхуваше от това, което щеше да види там. Болестите, страданието и уврежданията за цял живот бяха неща, с които той никога не се бе справял особено добре. Излезе от Юстад с колата си и продължи по черния път към Рюдсгорд. Отляво морето блестеше притегателно. Валандер отвори прозореца и започна да кара по-бавно.

Сети се за осемнайсетгодишната си дъщеря Линда. Тя живееше в Стокхолм. Не знаеше с какво иска да се занимава в бъдеще, дали мечтае да стане тапицер, физиотерапевт или актриса. Бе наела апартамент на Кунгсхолмен^[6] заедно с една приятелка. Той не беше напълно сигурен с какво се издържаше дъщеря му. Знаеше само, че от време на време работи като сервитьорка в различни ресторанти. Когато не беше в Стокхолм, живееше при майка си. Тогава често му идваше на гости в Юстад.

Безпокоеше се. Беше наясно, че в характера на Линда има много черти, които той не притежаваше. Например тя не се съмняваше, че ще успее да си проправи път в живота. Въпреки това той се притесняваше за нея, все пак беше неин баща.

Спря в Рюдсгорд и обядва свински пържоли в ресторант „Йестиваргорден“. На масата зад гърба му няколко фермери гръмогласно обсъждаха предимствата и недостатъците на нова машина за торене. Инспекторът се опита да се съсредоточи изцяло върху храната. Рюдберг го научи на това. Когато ядеше, трябваше да мисли само за това, което се намира в чинията му. След това му се струваше, че е проветрил главата си, сякаш тя бе къща, отворена за пръв път от дълго време.

* * *

Клиниката, в която бе настанена Матилда Ламберг, се намираше близо до Рюнге^[7]. Валандер спази указанията на Сведберг и лесно я откри. Паркира в двора и слезе от колата. Инспекторът влезе през главния вход на клиниката, която се състоеше както от стари, така и от новопостроени сгради. Отнякъде се чуваше пронизителен смях. Някаква жена поливаше цветя. Той отиде при нея и я помоли да го насочи към старшата сестра.

— Това съм аз — отвърна тя и се усмихна. — Казвам се Маргарета Юхансон. Знам кой сте. Толкова често ви виждам по вестниците.

Жената продължи да полива цветята. Валандер не коментира думите й по негов адрес.

— Понякога е ужасно да бъдеш полицай — добави сестрата.

— Съгласен съм — отговори той. — Ала не бих искал да живея в тази страна, ако нямаше полицаи.

— Вероятно сте прав — каза тя и остави лейката. — Предполагам, сте тук заради Матилда Ламберг?

— Всъщност не съм тук заради нея, а заради нейната посетителка. Не майка й, а другата жена.

На лицето на Маргарета Юхансон се изписа притеснение.

— Нима тя е замесена в убийството на баща й?

— Едва ли, но все пак бих искал да разбера коя е.

Сестрата посочи към една полуотворена врата, водеща към кабинет.

— Да седнем там.

Предложи му кафе, което той отказа.

— Матилда няма много посетители — обясни му тя. — Когато започнах работа тук преди 14 години, тя вече беше в клиниката от 6 години. Посещаваше я единствено майка й. В редки случаи други роднини. Матилда не забелязва дали има гости, или не. Тя е сляпа, не чува добре и почти не реагира на случващото се около нея. Въпреки това ни се иска пациентите, които прекарват много години, а понякога и целия си живот тук, да имат посетители. Може би защото смятаме, че и те все пак са част от обществото.

— Кога започна да я навестява непознатата?

Маргарета Юхансон се замисли.

— Преди седем-осем години.

— Колко често е тук?

— Не идва по определено време. Понякога минава половин година между посещенията й.

— Никога ли не е казвала името си?

— Да. Казва само, че иска да види Матилда.

— Предполагам, сте съобщили за това на Елисабет Ламберг?

— Разбира се.

— Как реагира тя?

— Изненада се. Попита дали бих могла да й помогна да разбере коя е посетителката на дъщеря й. Помоли ни да й се обадим веднага щом тя се появи в клиниката. Проблемът е, че посещенията на тази жена винаги са много кратки. Елисабет Ламберг не успяваше да стигне дотук навреме.

— Как идва непознатата?

— С кола.

— Сама ли кара?

— Не бях се замисляла за това. Възможно е да е имало и друг човек в автомобила, на когото никой да не е обърнал внимание.

— Предполагам, нямате представа каква кола кара? Не сте запомнили регистрацията?

Маргарета Юхансон поклати глава.

— Можете ли да ми опишете посетителката на момичето?

— Тя е около четирийсет-петдесетгодишна. Слаба, не особено висока. Облича се просто, но с вкус. Има светла къса коса. Не носи грим.

Валандер записа тези подробности в бележника си.

— Забелязали ли сте нещо друго?

— Не.

Той се изправи.

— Не искате ли да видите Матилда? — попита сестрата.

— За съжаление, нямам време — отвърна уклончиво инспекторът. — Вероятно ще дойда пак. Обадете се на полицията в Юстад, ако онази жена се върне. Кога беше тук за последен път?

— Преди два месеца.

Тя го изпрати до двора. Подмина ги помощник-сестра, бутаща инвалидна количка, в която седеше свито завито с одеяло момче.

— Всички се чувстват по-добре след настъпването на пролетта — отбеляза Маргарета Юхансон. — Забелязваме това дори у пациентите, които живеят почти изцяло в своя личен свят.

Валандер се сбогува с нея и тръгна към колата си. Тъкмо запали двигателя, когато телефонът на старшата сестра иззвъня. Тя го извика и му обясни, че го търси Сведберг. Инспекторът отиде в нейния кабинет и вдигна слушалката.

— Намерих шофьора — съобщи неговият колега. — Оказа се по-лесно, отколкото очаквах. Името му е Антон Еклунд.

— Чудесно! — похвали го Валандер.

— Става и по-хубаво. Познай какво ми каза той? Пази списъците с пътниците, които е возил, и има снимки от онази екскурзия.

— Симон Ламберг ли е бил фотографът?

— Откъде знаеш?

— Направих точно това, което ме помоли — отгатнах.

— Живее в Трелеборг^[8]. Пенсионер е. Увери ме, че сме добре дошли у тях.

— Определено ще го посетим. И то възможно най-скоро.

Инспекторът искаше да направи едно друго посещение преди това. То не можеше да чака. От Рюнге възнамеряваше направо да отиде при Елисабет Ламберг. Имаше въпрос, на който искаше веднага да намери отговор.

Завари вдовицата в градината. Тя се беше навела над една от лехите. Стори му се, че си тананика нещо. Явно скръбта, породена от смъртта на съпруга й, не бе особено дълбока и дълготрайна. Жената чу отварянето на портата и изправи гръб. В ръката си държеше лопатка. Присви очи срещу светлината.

— Съжалявам, че отново ви безпокоя толкова скоро, но имам належащ въпрос — обясни той.

Елисабет Ламберг остави лопатката в кошницата до нея.

— Да влезем ли?

— Не е необходимо.

Тя му посочи няколко сгъваеми стола до тях. Седнаха.

— Говорих със старшата сестра в клиниката, в която е настанена Матилда — подхвана Валандер. — Ходих дотам.

— Видяхте ли Матилда?

— За съжаление, нямах достатъчно време.

Не желаеше да й каже истината — срещите с хора с тежки увреждания бяха почти непосилни за него.

— Обсъдихме непознатата, която посещава дъщеря ви.

Вдовицата си бе сложила слънчеви очила, които му пречеха да улови погледа й.

— Предния път, когато разговаряхме за Матилда, не ми споменахте нищо за тази жена. Това ме изненадва и събужда любопитството ми. Струва ми се необичайно.

— Реших, че няма значение.

Инспекторът не знаеше доколко твърдо и директно да подходи. Все пак съпругът на Елисабет Ламберг беше жестоко убит само преди няколко дни.

— Значи, не сте замълчали, защото я познавате, или защото по някаква причина не искате да говорите за нея?

Тя свали слънчевите очила и го погледна в очите.

— Не знам коя е. Опитах се да разбера, но без успех.

— Какво направихте?

— Единственото, което можех — помолих персонала да ми се обадят веднага щом я видят. Така и правеха. Ала все не стигах навреме.

— Защо не настояхте да не я пускат при Матилда или не се погрижихте да й забранят да вижда дъщеря ви, ако откаже да каже името си?

Елисабет Ламберг се изненада.

— Та тя е обяснила как се казва още при първото си посещение. Нима старшата сестра не ви спомена за това?

— Не.

— Непознатата се представила като Сив Стигберг. Обяснила, че живее в Лунд, но там няма жена с това име. Проверих. Претърсих телефонните указатели от цялата страна. В Крамфош^[9] живее една Сив Стигберг. Има още една в Мутала^[10]. Свързах се с тях и ги попитах какво са търсили при Матилда. И двете не знаеха за какво говоря.

— Значи, е дала фалшиво име? Затова Маргарета Юхансон е решила да си замълчи.

— Да. Няма друго обяснение.

Валандер се замисли. Вярваше, че тя му казва истината.

— Всичко това е извънредно странно. Все още не разбирам защо не го споделихте с мен от самото начало.

— Осъзнавам, че е трябвало да го направя.

— Вероятно сте се мъчили да се сетите коя е тя и защо посещава дъщеря ви.

— Разбира се. Затова казах на старшата сестра да не й забранява да се среща с Матилда. Някой ден ще успея да пристигна навреме.

— Какво прави непознатата по време на посещенията си в клиниката?

— Остава за малко. Наблюдава Матилда, но никога не казва нищо, въпреки че дъщеря ми чува, когато й се говори.

— Не питахте ли мъжа си за нея?

Гласът й беше изпълнен с горчивина:

— Защо да го правя? Той не се интересуваше от Матилда. За него тя не съществуваше.

Инспекторът стана от стола и промълви:

— Все пак получих отговор на въпроса си.

* * *

След посещението при вдовицата Валандер отиде направо в участъка. Внезапно го бе обзело чувството, че се налага да побързат. Беше късен следобед. Откри Сведберг в кабинета му и още от вратата заяви:

— Заминаваме за Трелеборг. Имаш ли адреса на шофьора?

— Антон Еклунд живее в апартамент в центъра на града.

— Защо не му се обадиш да провериш дали си е вкъщи?

Сведберг набра номера на възрастния човек. Той вдигна почти веднага.

— Добре дошли сме — съобщи колегата му, след като приключи краткия разговор.

Взеха неговата кола, тъй като тя беше по-хубава от тази на инспектора. Сведберг караше бързо и решително. За втори път този ден Валандер пътуваше на запад по „Страндвеген“. Сподели със Сведберг всичко, което беше научил от старшата сестра в клиниката и от Елисабет Ламберг.

— Не мога да се отърва от усещането, че непознатата е важна и е свързана с фотографа — заяви той.

Продължиха пътуването в пълно мълчание. Инспекторът разсеяно се любуваше на изгледа. Подремна. Бузата вече не го болеше, въпреки че все още беше синя. Беше започнал да свиква с коронката, която бяха сложили на счупения зъб.

Намериха адреса на Антон Еклунд в Трелеборг сравнително лесно. Сведберг попита за посоката само веднъж. Шофьорът живееше на първия етаж в неколкоетажна червена тухлена къща в центъра на града. Беше ги видял да пристигат и ги чакаше пред отворената си врата. Антон Еклунд беше едър мъж с гъста, чуплива бяла коса. Стисна ръката на Валандер толкова силно, че едва не му причини болка. Покани ги да влязат в малкия му апартамент. На масата ги очакваха кафе и сладки. Инспекторът остана с впечатлението, че пенсионерът живее сам. Апартаментът беше подреден, но оставяше впечатлението, че там живее един човек. Предположението му се потвърди веднага щом седнаха.

— Останах сам преди три години — обясни им Еклунд. — Преместих се тук след смъртта на жена ми. Прекарахме само една година заедно след пенсионирането. Тя почина в съня си.

И двамата полицаи замълчаха. Каквото и да кажеха, нямаше да прозвучи на място. Шофьорът вдигна подноса със сладки и ги покани да се почерпят. Валандер си взе парче кекс и подхвана:

— През март 1981 година сте закарали група туристи с автобус до Австрия. Екскурзията е била организирана от агенция „Пътувания по земя“. Тръгнали сте от площад „Нора Банторгет“ в Стокхолм, крайната ви цел е била Австрия.

— Пътувахме до Залцбург и Виена. Трийсет и двама пътници, един екскурзовод и аз. Автобусът беше съвсем нов, Scania.

— Мислех, че автобусните екскурзии към континента излязоха от мода през шейсетте години — обади се Сведберг.

— Така е — отвърна Еклунд. — Но после отново станаха популярни. „Пътувания по земя“ е малко глупаво име за туристическа агенция, но поне разсъждаваха правилно. Има хора, които нямат никакво желание да летят до далечни дестинации. Хора, които наистина искат да пътуват. За тази цел човек трябва да си остане на земята.

— Разбрах, че пазите списъци с пътниците, които сте карали — каза инспекторът.

— Това се превърна в мания за мен — призна шофьорът. — Понякога ги разлиствам. Изобщо не помня много от тези хора. Други имена извикват различни спомени в съзнанието ми. Повечето са хубави, но има и някои, които бих предпочел да забравя.

Пенсионерът се изправи и донесе пластмасова папка, която се намираше на един от рафтовете. Подаде я на Валандер. Вътре имаше списък с 32 имена. Инспекторът откри Ламберг почти веднага. Внимателно прегледа и останалите имена. Досега не бяха попадали на толкова нагледна информация. Повече от половината пътници бяха от Централна Швеция. Имаше и двама от Херньосанд^[11], една жена от Лулео^[12], както и седем души от южната част на страната — Халмстад, Есльов, Лунд. Валандер връчи списъка на Сведберг.

— Споменали сте, че разполагате със снимки от екскурзията, на която е бил Ламберг?

— Тъй като по принцип това беше професията му, го избраха за фотограф на групата. Той направи почти всички снимки. Тези, които искаха да получат копия от тях, се записаха в един списък. Всички получиха снимките, които си поръчаха. Той си свърши работата.

Еклунд повдигна някакъв вестник. Под него лежеше плик със снимки.

— Получих ги като подарък от Ламберг. Той ги подбра. Не съм ги избирал аз.

Инспекторът бавно прегледа снимките. Бяха общо 19. Предполагаше, че фотографът няма да се вижда на нито една от тях, но го откри на предпоследната снимка, на която бе изобразена цялата група. На гърба й бе написано, че е била направена на някакво място за почивка между Залцбург и Виена. Дори шофьорът беше заедно с пътниците. Валандер се досети, че Ламберг вероятно е използвал самоснимачка. Прегледа снимките за втори път. Внимателно огледа детайлите и лицата. Изведнъж осъзна, че една жена се появява отново и отново. Тя винаги гледаше право към камерата и се усмихваше. Лицето й му се струваше познато, но не знаеше защо.

Инспекторът помоли другия полицай да хвърли един поглед на снимките и после попита Еклунд:

— Какво впечатление ви направи Ламберг?

— Отначало не му обръщах внимание, но после нещата станаха значително по-драматични.

Сведберг вдигна поглед.

— Какво е станало? — поинтересува се Валандер.

— Знам, че не бива да се говори лошо за мъртвите — произнесе плахо пенсионерът. — Но той се събра с една от жените в групата. Нещата не бяха никак прости.

— Защо?

— Тя беше женена и пътуваше заедно с мъжа си.

Инспекторът запечата този отговор в паметта си.

— Имаше и още нещо, което само влошаваше ситуацията — добави шофьорът.

— Какво?

— Съпругът й беше свещеник.

Еклунд го посочи на една от снимките. Сборникът с псалми изскочи в съзнанието на Валандер. Изпоти се. Хвърли поглед към Сведберг. Като че ли и той бе стигнал до същото заключение.

Инспекторът взе купчината снимки. Намери една, на която непознатата се усмихваше на камерата, показа я на пенсионера и попита:

— Това ли е тя?

Мъжът погледна снимката и кимна.

— Тя е. Поне така мисля. Беше жена на свещеник с енория в едно от предградията на Лунд.

Валандер отново се спогледа със своя колега.

— Как приключи всичко?

— Нямам представа. Дори не съм сигурен дали свещеникът откри какво се случва зад гърба му. Изглеждаше ми наивен. Цялата ситуация беше много деликатна.

Инспекторът пак погледна снимката на жената. Внезапно се сети коя е тя.

— Как се казваше свещеническото семейство?

— Висландер. Андерс и Луисе Висландер.

Сведберг потърси адреса им в списъка с пътниците и го записа.

— Ще се наложи да вземем снимките ви — обясни Валандер. — Ще ги получите обратно, като приключим с тях.

Еклунд кимна и промълви:

— Надявам се, че не съм ви досадил с приказките си.

— Тъкмо напротив, много ни помогнахте.

Сбогуваха се, благодариха на домакина за кафето и излязоха на улицата.

— Съпругата на свещеника отговаря на описанието на непознатата, която посещава Матилда Ламберг — сподели инспекторът. — Ще ми се веднага да получа потвърждение на това. Не знам защо посещава момичето, ще я питаме за това по-късно.

Запътиха се към колата с бързи крачки. Не след дълго Трелеборг остана зад гърба им. Все пак, преди да заминат, Валандер се обади на полицията в Юстад от една телефонна кабина. Когато най-накрая успя да се свърже с Мартинсон, набързо му обясни какво се е случило и го помоли да разбере дали Андерс Висландер все още е свещеник в някоя енория в Лунд.

Двамата със Сведберг щяха да се върнат в участъка веднага след като се отбиеха в Рюнге.

— Мислиш ли, че е възможно тя да го е убила? — попита го неговият колега на път за клиниката.

Инспекторът дълго мълча. Накрая отговори:

— Не, но нейният съпруг би могъл да е човекът, когото търсим.

Сведберг впери невярващ поглед в него.

— Свещеникът?

— Защо не? И свещениците са хора. Разбира се, че е възможно убиецът да е свещеник. Колко ли месингови предмети има в една църква?

Спряха в Рюнге за съвсем кратко. Старшата сестра веднага разпозна жената на снимката, която й показа инспекторът. Продължиха към участъка в Юстад и отидоха направо при Мартинсон. Хансон беше при него.

— Андерс Висландер все още е свещеник в Лунд, но в момента е в болнични — съобщи Мартинсон.

— Защо? — поинтересува се Валандер.

— Заради лична трагедия.

Инспекторът го погледна изпитателно.

— Какво се е случило?

— Съпругата му е починала преди около месец.

В стаята настъпи тишина.

Валандер затаи дъх. Не знаеше нищо със сигурност, но въпреки това се чувстваше убеден, че ще намерят отговора на загадката или поне част от него в дома на Андерс Висландер в Лунд. Имаше известни предположения.

Заведе колегите си в залата за срещи. Нюберг се присъедини към тях. Инспекторът настоя да зарежат всичко друго и да се съсредоточат върху свещеника и неговата починала съпруга. Вечерта се опитаха да научат колкото се може повече за тях. Валандер ги помоли да стъпват внимателно, да бъдат възможно най-дискретни. Хансон предложи да се свържат с Висландер още същата вечер, но инспекторът категорично отказа. Можеха да почакат до следващия ден. Беше важно да се подготвят добре.

Не разполагаха с кой знае колко време за събиране на нова информация. По-скоро трябваше да прегледат това, което вече знаеха, и да го свържат с Андерс и Луисе Висландер.

Въпреки всичко успяха да установят доста неща. Един журналист помогна на Сведберг да намери некролога на Луисе Висландер във вестник „Сюдсвенска Дагбладет“. Тя беше починала на 47 години „след дълго и търпеливо понесено страдание“. Обсъдиха какво точно биха могли да означават тези думи. Надали се бе самоубила. Навярно е била болна от рак. В друг некролог откриха информация, че сред опечалените има и две деца. Дълго и задълбочено дискутираха дали да се свържат с колегите в Лунд веднага, или не. Отначало Валандер се колебаеше, но постепенно започна да се чувства все по-убеден, че е прекалено рано за това.

Малко след осем вечерта инспекторът помоли Нюберг да направи нещо, което обикновено не спадаше към задълженията му. Обърна се към него, защото искаше да поговори с другите полицаи. Криминалистът имаше задачата да провери дали свещеникът живее в къща, или в апартамент.

Нюберг се запъти натам, а останалите седнаха, за да направят нов преглед на състоянието на разследването. Поръчаха пица. Докато хапваха, Валандер се опита да си представи, че убиецът е Андерс Висландер.

Възраженията срещу тази идея бяха много. Предполагаемата любовна история между Симон Ламберг и Луисе Висландер се бе случила преди много години. Жената беше починала. Защо съпругът й реагираше чак сега? Имаше ли изобщо някакво основание да вярват, че той е в състояние да нападне някого? Инспекторът знаеше, че всички тези възражения са основателни. Колебаеше се, но не го напускаше убеждението, че въпреки всичко се приближават към разрешаването на случая.

— Единственото, което ни остава, е да поговорим със свещеника — заключи той. — Ще го направим утре сутринта. После ще видим.

Нюберг се върна. Съобщи им, че Висландер живее в къща, собственост на Шведската църква. Тъй като свещеникът беше излязъл в болнични, инспекторът предположи, че ще могат да го открият у дома. Преди да се разделят, Валандер реши двамата с Мартинсон да отидат при Висландер на следващия ден. Нямаше нужда от повече хора.

Беше около полунощ, инспекторът караше към дома си. Зави по улицата до площад „Санкта Гертруд“. Наоколо цареше тишина. Обзеха го тъга и умора. За миг се почувства убеден, че светът се състои само от болести, смърт и празнотата след напускането на Мона, ала после си припомни, че пролетта е дошла, и се отърси от неприятните мисли. На другия ден щеше да се срещне със свещеника и да разбере дали са се доближили до разкриване на убийството.

Дълго стоя буден. Искаше му се да се обади на Линда и Мона. Към един часа през нощта си свари няколко яйца и ги изяде прав до мивката. Огледа се в огледалото в банята, преди да си легне. Бузата му все още беше синя. Беше време да се подстриже.

Спа неспокойно. Стана още в пет часа. Докато чакаше Мартинсон, сортира планината от мръсни дрехи в банята и мина с прахосмукачката в целия апартамент. Изпи няколко чаши кафе, неведнъж застана до прозореца и поразсъждава върху обстоятелствата около смъртта на фотографа.

В осем часа излезе на улицата и зачака. Очертаваше се поредният хубав пролетен ден. Младият му колега беше точен, както винаги. Валандер седна в колата му и заедно заминаха за Лунд.

— Спах лошо — сподели Мартинсон. — Рядко ми се случва. Снощи ме споходиха някакви предчувствия.

— Какви предчувствия?

— Не знам.

— Навярно е заради пролетта.

Мартинсон го погледна въпросително.

— Заради пролетта?

Инспекторът не отговори, само промърмори нещо неразбираемо.

Пристигнаха в Лунд малко преди девет и половина. Както обикновено, Мартинсон караше много бързо и невнимателно, но поне бе запомнил пътя до дома на свещеника. Влезе направо в улицата, на която се намираше къщата му. Минаха покрай нея, номер 19, и паркираха на разстояние, за да не бият на очи.

— Да вървим — Валандер подкани младия си колега. — Остави приказките на мен.

Къщата беше голяма. Инспекторът предположи, че е от началото на века. След като минаха през портата, забеляза, че градината не е поддържана. Мартинсон също обърна внимание на това. Валандер позвъни на вратата и се запита какво очаква. Отново позвъни. Никой не отвори. Натисна звънеца за трети път със същия резултат. Взе бързо решение.

— Почакай ме тук. Не до къщата, иди на улицата. Църквата, в която служи Висландер, не е далеч. Ще взема колата ти.

Инспекторът си беше записал името на храма. Предишната вечер Сведберг му показа къде се намира на една карта. Бяха му необходими пет минути, за да стигне дотам. Църквата изглеждаше пуста. Помисли, че е сбъркал и свещеникът не е там, но храмът се оказа отключен. Пристъпи в мрачния притвор и затвори вратата. Вътре беше много тихо. Дебелите стени заглушаваха звуците отвън. Продължи към вътрешността на църквата. Там беше по-светло. През цветните витражи влизаше слънце.

На първия ред, близо до олтара, имаше някой. Валандер бавно тръгна напред по пътеката между пейките. Един мъж седеше наведен напред и погълнат от молитвите си. Вдигна поглед чак когато инспекторът застана до него. Валандер веднага го разпозна — това беше Андерс Висландер. Изобщо не се беше променил, изглеждаше по същия начин като на единствената снимка, на която го беше виждал. Беше небръснат, очите му блестяха. Инспекторът се притесни. Съжали, задето не бе взел Мартинсон със себе си.

— Андерс Висландер? — попита той.

Погледът на свещеника беше сериозен.

— Кой сте вие?

— Името ми е Курт Валандер, полицай съм. Бих искал да поговоря с вас — гласът му прозвуча остро и нетърпеливо.

— Скърбя. Пречите ми. Оставете ме на спокойствие.

Валандер се притесни още повече. Човекът на пейката беше на косъм да избухне.

— Знам, че съпругата ви е починала — обясни той. — Искам да поговоря с вас за това.

Висландер се изправи толкова рязко, че инспекторът инстинктивно отстъпи назад, напълно убеден, че срещу себе си има напълно неуравновесен човек.

— Пречите ми и не си отивате, въпреки че ви моля за това. Значи, съм принуден да чуя какво имате да ми кажете — заяви свещеникът. — Да отидем във вестиария^[13].

Застана пред Валандер и продължи наляво от олтара. Гърбът на мъжа беше широк, говореше за неочаквана сила. Възможно бе той да е беглецът, който инспекторът се бе опитал да настигне, неговият нападател.

Във вестиария имаше няколко стола и масичка. Висландер седна и посочи един от останалите столове на Валандер. Инспекторът го придърпа към себе си. Зачуди се откъде да започне. Свещеникът се взираше в него с блестящите си очи. Валандер се огледа. Върху една маса стояха два свещника. Инспекторът впери поглед в тях, отначало, без да разбира какво е уловило вниманието му. После забеляза, че единият от тях се различава от другия — липсваше едното гнездо. Свещникът беше направен от месинг. Валандер погледна към свещеника и осъзна, че той вече знае какво е забелязал. Въпреки това се оказа неподготвен за онова, което последва. Висландер се нахвърли върху него с рев и сключи ръце около гърлото му. Силата му — или може би лудостта му — беше огромна. Инспекторът отчаяно се съпротивляваше. Свещеникът крещеше несвързано, обясняваше, че фотографът е трябвало да умре, започна да говори несвързано за конниците на апокалипсиса. Валандер направи усилие да се освободи и някак успя да го постигне, ала другият мъж отново скочи върху него, подобно на борещо се за живота си животно. Бяха стигнали до масата, на която стояха свещниците. Инспекторът успя да хване единия от тях и да удари Висландер по лицето. Той мигновено се строполи на земята. За момент Валандер помисли, че го е убил по същия начин, по който другият мъж бе убил Ламберг, но с облекчение забеляза, че той още диша.

Инспекторът се строполи на един от столовете и се опита да си поеме дъх. Лицето му беше изподрано. Поправеният зъб се беше счупил за трети път.

Свещеникът лежеше на пода, но започваше бавно да се съвзема. Валандер чу как някой отваря вратата на църквата. Излезе от вестиария и отиде да посрещне Мартинсон, който се беше досетил, че нещо не е наред, и бе извикал такси от съседа на Висландер.

Всичко се беше случило изключително бързо, но вече беше приключило. В свещеника инспекторът разпозна мъжа, който го повали на улицата. Разпозна го, без да е виждал лицето му. Той беше, нямаше никакво съмнение.

* * *

Няколко дни по-късно Валандер събра колегите си в залата за срещи в участъка. Отвориха един от прозорците. Във въздуха се усещаше пролетна топлина. Инспекторът беше приключил с разпита на свещеника. Психичното му състояние беше толкова лабилно, че един лекар ги посъветва да бъдат внимателни. Валандер бе научил всичко, от което се нуждаеше. Извика колегите си, за да сподели тази информация с тях.

— Цялата история е извънредно мрачна, потискаща и трагична — подхвана той. — Симон Ламберг и Луисе Висландер продължили да се срещат тайно след онази екскурзия. Нейният съпруг не подозирал нищо. Научил съвсем наскоро, малко преди смъртта й. Тя починала от рак на черния дроб. Признала за изневярата на смъртния си одър. Висландер се побъркал. Отчасти заради смъртта на съпругата си, отчасти от гняв и отчаяние заради предателството й. Започнал да следи Ламберг. Смятал, че той също носи вина за смъртта на Луисе. Излязъл в болнични, прекарвал почти цялото си време в Юстад. Наблюдавал фотоателието. Отседнал в едно от хотелчетата в града. Следял и чистачката Хилда Валден.

Една събота влязъл с взлом в апартамента й, откраднал ключовете за ателието на Ламберг и направил копие от тях. Върнал ги на мястото им, преди тя да се прибере. Промъкнал се във фотоателието и убил фотографа със свещника. В объркването си помислил, че той не е умрял. Върнал се, за да го убие още веднъж. Изгубил сборника с псалми, когато се скрил в градината на семейство Симович. Пускането на радиото и смяната на станцията е необичайна подробност. Висландер си въобразил, че ще може да чуе Божия глас чрез радиоапарата и че Бог ще прости греховете му. Успял да намери единствено станция с рок музика. Снимките са изцяло творения на Ламберг и нямат нищо общо с убийството. Вероятно фотографът е презирал политиците и управниците. Не го е удовлетворявала работата на полицията. Бил е раздразнителен човек. Незначителен мъж, който властвал над света, като изопачавал лица. С това приключваме случая. Трябва да призная, че изпитвам известно съжаление към свещеника. Преживял е тежък удар и не е успял да го понесе.

В стаята настъпи тишина.

— Защо Луисе Висландер е посещавала дъщерята на фотографа в клиниката? — поинтересува се Хансон.

— И аз се чудя — сподели инспекторът. — Възможно е по време на онази екскурзия двамата със Симон Ламберг да са били овладени от страст, примесена с християнски мотиви. Навярно са се молили за Матилда. Луисе Висландер е отивала в клиниката, за да провери дали молитвите им са имали ефект. Вероятно е гледала на Матилда като на жертва на греховния живот на родителите си. Никога няма да научим. Нито ще разберем какво е привлякло Симон Ламберг и Луисе Висландер един към друг. Винаги остават тайни стаи, до които нямаме достъп. Може би така е най-добре.

— Бихме могли да направим още едно предположение, що се отнася до свещеника — намеси се Рюдберг. — Възможно е неговият гняв да се е дължал на убеждението, че фотографът е прелъстил съпругата му по-скоро в религиозно, отколкото в еротично отношение. Няма как да сме сигурни, че в този случай става дума за обикновена ревност.

Възцари се кратко мълчание, после продължиха да обсъждат снимките на Ламберг.

— Навярно и той е бил луд донякъде, щом е посвещавал свободното си време на деформирането на лицата на известни хора — заяви Хансон.

— Възможно е да съществува съвсем друго обяснение за това — предложи Рюдберг. — Може би в днешно време има хора, които се чувстват толкова безсилни, че вече не желаят да бъдат част от така нареченото ни демократично общество, а вместо това предпочитат да се занимават с ритуали. Ако действително е така, състоянието на демокрацията в страната ни не е никак добро.

— Не се бях сещал за това — призна Валандер. — Сигурно си прав. Склонен съм да се съглася с теб — положението в Швеция наистина е започнало да се влошава.

Срещата приключи. Инспекторът се чувстваше уморен и потиснат въпреки хубавото време. Липсваше му Мона.

Валандер погледна към часовника. Четири и петнайсет.

Имаше час при зъболекаря.

Вече не знаеше за кой пореден път.

Бележки

[1] Парк в Юстад. — Б.пр. ↑

[2] Град в Южна Швеция. — Б.пр. ↑

[3] Град в община Юстад, Южна Швеция. — Б.пр. ↑

[4] Град в Южна Швеция. — Б.пр. ↑

[5] Град в Южна Швеция. — Б.пр. ↑

[6] Остров в езеро Меларен, част от Стокхолм. — Б.пр. ↑

[7] Село в Южна Швеция. — Б.пр. ↑

[8] Град в Южна Швеция. — Б.пр. ↑

[9] Град в Източна Швеция. — Б.пр. ↑

[10] Град в Южна Швеция. — Б.пр. ↑

[11] Град в Източна Швеция. — Б.пр. ↑

[12] Град в Северна Швеция. — Б.пр. ↑

[13] Специално място в църквата, където се преоблича свещеникът. — Б.пр. ↑