Хенинг Манкел
Мъжът на плажа

Следобедът на 26 април 1987 година криминалният инспектор Курт Валандер седеше в кабинета си и разсеяно подстригваше едната си ноздра. Минаваше пет часът. Инспекторът тъкмо бе затворил една папка с материали, свързани с разследването на престъпна група, изнасяща крадени луксозни автомобили към Полша. С изключение на няколко прекъсвания, водеха това разследване от десет години. Началото му бе сложено малко след като Валандер започна работа в Юстад. Той често се чудеше дали разследването няма да продължи и след пенсионирането му.

По изключение бюрото му беше чисто. Доскоро там бе царял пълен хаос, но това се промени, когато той реши да се възползва от лошото време и да подреди.

Мона и Линда бяха заминали на двуседмична почивка до Канарските острови преди няколко дни и го бяха оставили сам. Той дори не бе подозирал, че планират нещо подобно. Нито жена му беше споменала, че е спестила пари, нито дъщеря му го бе предупредила за пътуването. Въпреки неодобрението на родителите си, наскоро тя бе спряла да посещава гимназията. Изглеждаше гневна, уморена и объркана. Валандер закара Мона и Линда до летището в Малмьо рано сутринта. На път за вкъщи откри, че всъщност няма нищо против да разполага с две седмици само за себе си. Бракът му не вървеше, но нито той, нито жена му имаха представа точно какво не е наред. От друга страна, беше пределно ясно, че през последните години Линда е била основната причина, поради която не са се разделили. Какво щеше да се случи сега, след като тя беше напуснала училище и беше започнала сама да си проправя път в живота?

Инспекторът се изправи и отиде до прозореца в кабинета си. Вятърът фучеше и огъваше дърветата от другата страна на улицата. Ръмеше. Термометърът показваше четири градуса. Пролетта още не беше дошла.

Валандер облече якето си и излезе от стаята. Кимна на говорещото по телефона момиче на пропуска. Качи се в колата си и се насочи към центъра. Пъхна касета с изпълнения на Мария Калас в касетофона и се замисли какво да купи за вечеря.

Трябваше ли изобщо да купува нещо? Беше ли гладен? Нерешителността му го изнервяше, нямаше желание да се върне към стария си навик да яде в заведения за бързо хранене. Мона все по-често му правеше намеци, че е натрупал килограми. Беше права. Една сутрин преди няколко месеца, когато видя отражението си в огледалото в банята, той внезапно осъзна, че младостта завинаги го е напуснала. Скоро щеше да навърши четирийсет години, но изглеждаше по-възрастен. По-рано беше точно обратното.

Изнервен, сви по „Малмьовеген“ и спря до един от супермаркетите в града. Тъкмо затръшна вратата зад себе си и телефонът в колата иззвъня. Отначало мислеше да не го вдигне. За каквото и да го търсеха, някой друг можеше да се заеме с него. В момента той си имаше предостатъчно проблеми. Ала накрая размисли, отвори вратата на автомобила, взе телефонната слушалка в ръка и чу гласа на своя колега Хансон:

— Валандер?

— Да.

— Къде си?

— Канех се да напазарувам.

— Отложи пазаруването и се отбий първо тук. В болницата съм. Ще те чакам отпред.

— Какво се е случило?

— Малко е трудно за обяснение. Ще ти разкажа на място.

Другият мъж затвори. Инспекторът знаеше, че не би го потърсил, ако положението не беше сериозно. Стигна до болницата само за няколко минути. Хансон го чакаше пред главния вход и мръзнеше на студа. Валандер се опита да отгатне какво се е случило по изражението на лицето му.

— За какво става въпрос? — попита той.

— Вътре се намира таксиметров шофьор на име Стенберг. Пие кафе, много е разстроен.

Инспекторът последва своя колега през входа със стъклената врата. Любопитството му се беше събудило.

На път към кафенето подминаха някакъв възрастен мъж в инвалидна количка, който бавно дъвчеше ябълка. Валандер разпозна Стенберг веднага. Беше го срещал и преди, ала не помнеше къде. Шофьорът седеше сам на една от масите, беше около петдесетгодишен, пълен и плешив. Носът му беше изкривен, сякаш се бе боксирал на млади години.

— Може би познавате инспектор Валандер — представи го Хансон.

Стенберг кимна и се изправи.

— Моля ви, седнете и ми разкажете какво се е случило — помоли го Валандер.

Погледът на другия мъж блуждаеше. Инспекторът предположи, че е извънредно неспокоен или уплашен. Все още не можеше да прецени кое от двете.

— Направих курс до града от Сварте^[1] — подхвана Стенберг. — Клиентът ми обясни, че ще ме чака до главния път. Казваше се Александерсон. Когато пристигнах, той наистина беше там. Седна на задната седалка и ме помоли да го закарам до града. Искаше да спра до площада. Докато карах, погледнах в огледалото за обратно виждане и забелязах, че си е затворил очите. Реших, че спи. След като влязох в града, спрях до площада и му съобщих, че сме пристигнали. Той не реагира. Слязох от колата, отворих задната врата и леко го разтърсих, но той не се събуди. Предположих, че е болен, и го закарах в „Бърза помощ“. Те ми съобщиха, че клиентът ми е починал.

Валандер сбърчи чело.

— Починал?

— Опитали се да го съживят, но не е имало смисъл, тъй като вече е бил мъртъв — уточни Хансон.

Инспекторът се замисли на глас:

— Необходими са 15 минути, за да се стигне до града от Сварте. Стори ли ти се, че му е лошо, когато се качи в колата?

— Не забелязах такова нещо — отвърна шофьорът. — Освен това той щеше да ме помоли да го закарам направо в болницата, ако се чувстваше зле.

— Не е имал никакви видими наранявания?

— Не. Носеше костюм и светлосиньо палто.

— Държеше ли нещо в ръце? Чанта или нещо друго?

— Не. Реших, че е най-добре да се обадя в полицията. Предполагам, от болницата също би трябвало да го направят.

Стенберг отговаряше веднага и без никакво колебание. Валандер се обърна към своя колега.

— Знаем ли името на починалия?

Хансон извади бележника си и прочете:

— Йоран Александерсон. Четирийсет и девет годишен. Със собствен бизнес и постоянен адрес в Стокхолм. В портфейла му е имало много пари и кредитни карти.

— Странно… — отбеляза инспекторът. — Може би е получил инфаркт. Какво казват лекарите?

— Ще знаят точната причина за смъртта след аутопсията.

Валандер кимна и се изправи.

— Изпрати сметката за таксито на общината — посъветва Стенберг той. — Ще ти се обадим, ако възникнат още въпроси.

— Неприятна работа — промърмори шофьорът. — Нямам намерение да искам никакви проклети пари за транспорта на един труп.

Стана и си тръгна.

— Бих искал да видя починалия — обяви инспекторът. — Не е необходимо да идваш с мен, ако не желаеш.

— Предпочитам да не го правя — призна Хансон. — През това време ще се опитам да се свържа с роднините му.

— Трябва да разберем какво е търсил Йоран Александерсон в Юстад — замислено промълви Валандер.

Инспекторът постоя няколко минути до мъртвеца. Не научи нищо от лицето му. Разгледа дрехите му. Както те, така и обувките му бяха от високо качество. Ако се окажеше, че е извършено престъпление, криминалистите щяха да ги изследват по-обстойно. В портфейла на Александерсон откри точно това, което бе споменал неговият колега. Поговори с един от лекарите от „Бърза помощ“.

— На пръв поглед изглежда, че смъртта му е била естествена — заяви той. — Няма наранявания или признаци за насилие.

— Кой би могъл да го убие на задната седалка на едно такси? — недоумяваше Валандер. — Бих искал да науча резултата от аутопсията възможно най-скоро.

— Ще го закараме при съдебните лекари в Лунд. Освен ако нямате друго предпочитание?

— Нищо подобно.

Инспекторът се върна в участъка и отиде направо в кабинета на Хансон. Колегата му говореше по телефона. Докато чакаше, Валандер се опита да глътне корема си. Той бе започнал да се подава над колана на панталоните му.

— Свързах се със секретарката и заместника на Александерсон в Стокхолм — съобщи неговият колега, след като затвори. — Новината, разбира се, ги разстрои, но ме информираха, че началникът им е разведен от десет години.

— Имал ли е деца?

— Син.

— Трябва да го намерим.

— Няма да успеем.

— Защо?

— Защото е мъртъв.

От време на време инспекторът се дразнеше от заобиколния начин на изразяване на Хансон.

— Мъртъв? Как е умрял? Всичко ли трябва да измъквам от теб насила?

Другият мъж провери в записките си.

— Починал е преди почти седем години. Явно е било някакъв нещастен случай. Не научих подробности.

— Имало ли е име момчето?

— Казвало се е Бенгт.

— Попита ли какво е правел Александерсон в Юстад или в Сварте?

— Казал, че ще си вземе едноседмичен отпуск. Щял да отседне в хотел „Крал Карл“. Пристигнал тук преди четири дни.

— Значи, трябва да отидем в хотела — заключи Валандер.

* * *

Отне им малко повече от час да претърсят хотелската стая на починалия, но не откриха нищо, освен празна чанта, грижливо окачени в гардероба дрехи и допълнителен чифт обувки.

— Никакви документи или книги — отбеляза замислено инспекторът. — Съвсем нищо.

Взе телефона и попита хората на рецепцията дали Йоран Александерсон е провел някакви разговори и дали е имал посетители. Научи, че никой не се е обаждал, нито е идвал на гости в стая 211.

— Той е отседнал в Юстад, а е викал такси от Сварте — промълви Валандер. — Как е стигал дотам?

— Ще проверя в таксиметровата фирма — отвърна Хансон.

Върнаха се в участъка. Инспекторът застана до прозореца и впери разсеян поглед във водната кула от другата страна на улицата. Улови се, че мисли за Мона и Линда. Те вероятно бяха седнали в някой ресторант и вечеряха. За какво ли си говореха? Навярно обсъждаха с какво ще се заеме дъщеря му. Опита се да си представи разговора им, но чуваше единствено шума от радиатора. Седна зад бюрото си, възнамеряваше да напише предварителен доклад, докато неговият колега разговаря с таксиметровата фирма в Юстад. Преди да започне, отскочи до кухнята и грабна няколко парчета сладкиш от една тава. Хансон почука на вратата му към осем часа и съобщи:

— Александерсон е поръчвал такси до Сварте три пъти през четирите дена, които е прекарал в Юстад. Слизал е в покрайнините на градчето. Отивал е там рано сутринта и викал такси към града следобед.

Валандер кимна разсеяно и промълви:

— В това няма нищо незаконно. Чудя се дали е имал любовница там…

Стана и отиде до прозореца. Вятърът се беше усилил.

— Ще проверим дали няма да успеем да го открием в някой от криминалните регистри — обади се след малко той. — Имам чувството, че от това няма да има кой знае каква полза, но все пак. После ще се наложи да изчакаме резултатите от аутопсията.

— Вероятно е било инфаркт — предположи Хансон и се изправи.

— Вероятно.

Инспекторът се прибра вкъщи и отвори един буркан с картофен тюрлюгювеч. Вече бе започнал да забравя за Йоран Александерсон. Изяде скромната си вечеря и заспа пред телевизора.

* * *

На следващия ден един от колегите на Валандер, Мартинсон, потърси името на Йоран Александерсон във всички възможни криминални регистри. Не откри нищо. Мартинсон беше най-младият член на екипа им и беше най-отворен към новите технологии.

Инспекторът посвети деня си на разследването на откраднатите луксозни автомобили, които обикаляха из Полша. Вечерта посети баща си в Льодеруп и поигра карти с него за няколко часа. Накрая се скараха, защото не успяха да постигнат съгласие относно това кой какво дължи на другия. На път за вкъщи Валандер се запита дали ще заприлича на баща си, като остарее, или вече е започнал да се превръща в него. Беше ли станал гневен, недоволен и кисел? Трябваше да попита някого. Най-добре не Мона.

Сутринта на 28 април телефонът на инспектора иззвъня. Обаждаха се от моргата в Лунд.

— Търся ви във връзка с човек на име Йоран Александерсон — обясни съдебният лекар.

Името му беше Йорне, Валандер го познаваше от времето, когато работеше в Малмьо.

— Какъв е резултатът? — попита той. — Инсулт или инфаркт?

— Нито едно от двете. Или се е самоубил, или е бил убит.

Инспекторът се смая.

— Убит? Какво имате предвид?

— Точно това, което казах.

— Не е възможно. Няма как да е бил убит на задната седалка на едно такси. Съмнявам се, че шофьорът е убиец. От друга страна, ми се струва невероятно да се е самоубил.

— Не мога да ви кажа как точно се е случило, но той със сигурност е бил отровен — отвърна невъзмутимо Йорне. — Погълнал е отровата заедно с нещо, което е изпил или изял. Смятам, че това намеква за убийство, но, разбира се, вие трябва да проверите дали наистина е така.

Валандер не отговори.

— Ще ви изпратя документите по факса — обеща съдебният лекар. — Там ли сте?

— Да. Тук съм.

Инспекторът благодари на Йорне, затвори и се замисли върху чутото. Извика Хансон в кабинета си по телефона за вътрешни съобщения. Придърпа един от своите бележници към себе си и написа две думи в него.

Йоран Александерсон.

Вятърът навън се беше усилил. В околните селца вече се бе разразила буря.

* * *

Над Сконе продължаваше да духа силен вятър. Валандер се беше затворил в кабинета си. Все още не знаеше какво се бе случило с мъжа, починал на задната седалка в такси преди няколко дни. В девет и половина инспекторът отиде в една от залите за срещи в участъка и затвори вратата зад себе си. Хансон и Рюдберг вече бяха насядали около масата. Присъствието на последния го изненада. Той си беше взел отпуск по болест поради болки в гърба и не беше предупредил, че ще се връща на работа днес.

— Как си? — поинтересува се Валандер.

— Тук съм — отвърна уклончиво Рюдберг. — Що за глупости чувам? Някакъв човек бил убит на задната седалка на такси.

— Нека започнем отначало — предложи инспекторът.

Огледа се. Някой липсваше.

— Къде е Мартинсон?

— Обади се да съобщи, че се е разболял от ангина — обясни Рюдберг. — Бихме могли да помолим Сведберг да се включи в разследването.

— Ще го извикаме, ако се наложи — отклони предложението му Валандер.

Събра документите, които бе взел със себе си, включително факса от Лунд, и се обърна към колегите си:

— Отначало този случай изглеждаше изключително прост, но в крайна сметка се оказа много по-сложен, отколкото очаквах. Мъж умира на задната седалка на такси. Съдебният лекар установява, че е бил отровен. Още не знаем кога се е случило това. От Лунд обещаха да ни дадат отговор на този въпрос след няколко дни.

— Значи, става дума за убийство или самоубийство — отбеляза Рюдберг.

— Било е убийство — отсече инспекторът. — Трудно ми е да си представя самоубиец, който взима отрова, а после се обажда на такси.

— Възможно ли е да я е погълнал по погрешка? — попита Хансон.

— Надали — отвърна Валандер. — Според съдебните лекари е бил отровен с много специфична комбинация от отровни вещества.

— Какво ще рече това? — изпадна в недоумение Хансон.

— Че би могъл да я приготви единствено специалист, например лекар, химик или биолог.

Възцари се тишина.

— Значи, трябва да гледаме на този случай като на убийство — заключи инспекторът. — Какво знаем за Йоран Александерсон?

Хансон прелисти бележника си и започна да изброява наученото досега:

— Бил е бизнесмен. Държал е два магазина за електроника в два различни квартала на Стокхолм — единият във „Вестберга“, другият в „Нортул“. Живеел е сам в апартамент на „Осьогатан“. Разведен. Бившата му съпруга живее във Франция. Синът му е починал преди седем години. Служителите му го описват по един и същи начин.

— Как? — прекъсна го Валандер.

— Смятали са го за мил.

— Мил?

— Тази дума употребиха.

Инспекторът кимна.

— Още нещо?

— Изглежда, е водил подреден живот. Секретарката му предположи, че е събирал пощенски марки. Редовно е получавал филателни каталози в офиса. Явно не е имал близки приятели. Поне не такива, за които са знаели служителите му.

Отново настъпи мълчание.

— Трябва да помолим колегите в Стокхолм да огледат апартамента му и да се свържем с бившата му съпруга — обади се Валандер, когато тишината започна да става неприятна. — Ще потърся отговор на въпроса какво е правил в Юстад и Сварте и с кого се е срещал там. Нека се съберем отново следобед и обсъдим какво сме успели да научим.

— Гложди ме един въпрос — намеси се Рюдберг. — Възможно ли е човек да бъде убит, без да разбере?

Инспекторът кимна и отвърна:

— Предположението ти е интересно. Някой незабелязано му е дал бавнодействаща отрова. Ще помоля Йорне да провери дали действително се е случило това.

— Не бъди прекалено сигурен, че той ще успее да разбере какво е станало. Невинаги е възможно — предупреди го Рюдберг.

Срещата приключи. Разделиха се, поделиха си задачите и тръгнаха в различни посоки. Валандер застана до прозореца в кабинета си с чаша кафе в ръка и се опита да реши откъде да започне.

След половин час пътуваше към Сварте с колата си. Вятърът беше поутихнал. Слънцето се подаваше измежду облаците. За първи път тази година се усещаше, че пролетта идва. Инспекторът стигна до покрайнините на Сварте, спря и слезе от автомобила.

„Йоран Александерсон е бил тук — помисли той. — Идвал е сутрин и се е прибирал в Юстад следобед. По време на четвъртото си посещение е бил отровен и е умрял на задната седалка в такси.“

Запъти се към градчето. Повечето от къщите край плажа бяха вили, затворени за сезона.

Срещна само двама души, улиците бяха пусти. Това развали настроението му. Обърна се и с бързи крачки се насочи обратно към колата.

Вече беше запалил двигателя, когато забеляза една възрастна жена, наведена над леха с цветя в градината точно до автомобила му. Спря двигателя и слезе от колата. Жената вдигна очи към него, когато го чу да затръшва вратата. Валандер тръгна към нея и вдигна ръка за поздрав.

— Надявам се, че не ви преча — подхвана той.

— Тук никой не пречи — отговори тя.

Погледът й беше изпълнен с любопитство.

— Името ми е Курт Валандер. Полицай съм в Юстад.

— Познавам ви. Не са ли ви давали по телевизията? Да не би да сте участвали в някое дискусионно предаване?

— Не, но за съжаление, понякога снимката ми се появява във вестниците.

— Казвам се Агнес Ен — отвърна жената и му подаде ръка.

— През цялата година ли живеете тук?

— Само докато е топло. Обикновено се връщам в Сварте в началото на април и оставам до октомври. През зимата живея в Халмстад^[2]. Аз съм пенсионирана учителка. Мъжът ми почина преди няколко години.

— Тук е красиво и спокойно. Всички се познават — отбеляза инспекторът.

— Не съм сигурна. Случва се човек да не знае имената на най-близките си съседи.

— Случайно да сте забелязали сам мъж, който е идвал тук с такси няколко пъти миналата седмица? Тръгвал си е следобед.

Отговорът й го изненада.

— Да, помоли да използва телефона ми, за да си извика такси. Ако не се лъжа, той беше тук четири дни поред.

— Каза ли ви името си?

— Беше много учтив.

— Представи ли се?

— Човек може да е учтив и без да остави името си.

— Помолил ви е да ползва телефона?

— Да.

— Не е споменал нищо повече?

— Случило ли се е нещо?

Валандер реши да й каже истината.

— Той е мъртъв.

— Колко ужасно! Какво е станало?

— Засега знаем единствено, че е мъртъв. Имате ли представа какво е правел в Сварте? Сподели ли с вас кого е посещавал? От коя посока идваше? Имаше ли компания? Всичко, което бихте могли да си спомните, е от значение за мен.

Тя отново го смая с категоричните си отговори.

— Мисля, че се разхождаше по плажа. От другата страна на къщата започва пътека, която води дотам. Той тръгваше по нея и продължаваше на запад. Връщаше се чак следобед.

— Разхождал се е по плажа? Сам ли беше?

— Няма как да знам това. Оттук не се вижда целият плаж. Възможно е да се е срещал с някого надолу по крайбрежието.

— Носеше ли нещо, чанта или пакет?

Агнес Ен поклати глава.

— Изглеждаше ли притеснен?

— Доколкото можех да преценя, не.

— Значи, се е обадил оттук вчера?

— Да.

— Забелязахте ли нещо необичайно?

— Той беше много мил и дружелюбен мъж. Настояваше да ми плати за телефонните разговори.

Валандер кимна.

— Много ми помогнахте — благодари той и й подаде визитка с телефонния си номер. — Обадете ми се, ако се сетите за още нещо.

— Каква трагична история! — промълви тя. — Беше толкова приятен човек.

Инспекторът отново кимна и отиде до другата страна на къщата. Една пътека действително водеше към морето. Валандер тръгна по нея и стигна чак до водата. Плажът беше пуст. Когато се обърна, видя, че Агнес Ен го наблюдава.

„Вероятно Александерсон се е срещал с някого — помисли той. — Това е най-логичното обяснение. Ала с кого?“

Върна се в участъка. В коридора Рюдберг го спря и му съобщи:

— Открих бившата съпруга на Александерсон. Тя притежава жилище на Френската Ривиера, но никой не вдига телефона. Ще опитам пак.

— Добре. Предай ми, щом се свържеш с нея.

— Мартинсон беше тук. Едвам разбирах какво говори. Посъветвах го да се прибере у дома.

— Правилно си постъпил.

Инспекторът отиде в кабинета си, затвори вратата и взе бележника, в който бе записал името на Йоран Александерсон. „С кого? — запита се. — С кого си се срещал на плажа? Трябва да намеря отговора на този въпрос.“

Към един часа изгладня. Хансон почука на вратата тъкмо когато се канеше да излезе.

Валандер веднага се досети, че неговият колега е попаднал на важна информация.

— Открих нещо, което може да е от значение — заяви другият мъж.

— Какво?

— Както вече знаеш, Йоран Александерсон е имал син, който е починал преди седем години. Бил е пребит до смърт. Доколкото успях да разбера, така и не са хванали и осъдили извършителя.

Инспекторът дълго мълча и гледа своя колега.

— Добре — произнесе накрая той. — Вече имаме нещо, за което да се хванем, макар и да не знам точно какво е то.

Гладът, който бе изпитвал допреди малко, бе изчезнал напълно.

* * *

Малко след два часа следобед на 28 април Рюдберг почука на полуотворената врата на Валандер.

— Свързах се с бившата съпруга на Александерсон — съобщи той и влезе в кабинета.

Направи гримаса, докато сядаше на стола.

— Как е гърбът ти? — попита го Валандер.

— Не знам. Нещо не е наред.

— Може би си избързал с връщането на работа?

— Нищо няма да се подобри, ако само лежа вкъщи, вперил поглед в тавана.

С това изчерпаха темата. Валандер знаеше, че няма никакъв смисъл да се опитва да убеди своя колега да се прибере вкъщи и да си почине, затова просто попита:

— Какво научи от нея?

— Новината, разбира се, я разстрои. Мисля, че мина цяла минута, преди да успее да каже нещо.

— Този разговор ще излезе скъпо на държавата — подметна инспекторът. — Какво се случи след тази минута?

— Тя се поинтересува какво се е случило. Обясних й, че бившият й съпруг е бил убит. Отначало не ми повярва.

— Това е напълно нормално.

— Не е била във връзка с него. Сподели, че са се развели, защото им е било прекалено скучно заедно.

Валандер сбърчи чело.

— Какво е искала да каже според теб?

— Мисля, че това е по-често срещано основание за развод, отколкото предполагаме. Смятам, че би било ужасно да живееш със скучен човек.

Валандер замислено кимна. Зачуди се дали и Мона е на същото мнение. Какво мислеше той самият?

— Попитах я дали би могла да се сети за някого, който би искал да убие бившия й съпруг, но тя не успя да ми помогне. Поинтересувах се дали случайно знае какво е търсел той в Сварте. Жената нямаше никаква представа. Не научих нищо повече.

— Нима не си попитал за убития им син?

— Разбира се, ала тя отказа да говори за това.

— Не ти ли се струва малко странно?

Рюдберг кимна:

— И аз помислих така.

— Свържи се отново с нея.

Рюдберг кимна за втори път и излезе от стаята. Валандер реши при първа възможност да поговори с Мона и да я попита дали скуката е най-големият проблем в брака им. Мислите му бяха прекъснати от звъна на телефона. Ева от пропуска му съобщи, че го търсят от полицията в Стокхолм. Той извади бележника си и наостри уши. Обаждаше се полицай на име Рендал, когото Валандер не познаваше.

— Огледахме апартамента на „Осьогатан“ — подхвана той.

— Открихте ли нещо?

— Как да открием нещо, като не знаем какво търсим?

Гласът на стокхолмския полицай беше изнервен.

— Как изглеждаше апартаментът? — попита възможно най-дружелюбно инспекторът.

— Чист и красив, изрядно подреден. Останах с впечатлението, че там живее ерген.

— Точно така.

— Намерихме телефонен секретар, но той не съдържаше нищо. Никой не му се е обаждал в негово отсъствие.

— Какво съобщение беше записал Александерсон на него?

— Обичайното.

— Добре. Благодаря за помощта. Ще се свържем с вас, ако възникне още нещо.

Валандер затвори и погледна часовника. Беше време за следобедната среща на разследващия екип. Когато влезе в залата за срещи, откри, че Хансон и Рюдберг са го изпреварили.

— Току-що говорих с колега от стокхолмския участък — съобщи им той и седна. — Не са успели да открият нищо в апартамента на „Осьогатан“.

— Обадих се на бившата му съпруга още веднъж — сподели Рюдберг. — И този път нямаше желание да разговаря за сина си, но й намекнах, че бихме могли да я накараме да се върне в Швеция, за да ни помогне с разследването, и това помогна. Момчето е било пребито насред улицата в центъра на Стокхолм. Било е напълно безсмислено нападение. Дори не са го ограбили.

— Намерих доста документи, свързани с разследването на смъртта на момчето — включи се в разговора Хансон. — Никой не се е заемал с този случай от пет години, въпреки че не е минало много време оттогава.

— Не е ли имало някакви заподозрени? — попита инспекторът.

Хансон поклати глава.

— Не, не са разполагали с абсолютно нищо. Нито със свидетели, нито с каквото и да било друго.

Валандер бутна бележника си настрана и измърмори:

— Точно като нас в момента.

Около масата се възцари мълчание. Накрая инспекторът се видя принуден да каже нещо.

— Трябва да поговорим с персонала в магазините на Александерсон. Обадете се на Рендал от стокхолмската полиция и го помолете за съдействие. Ще се видим пак утре.

Разпределиха си задачите. Инспекторът се върна в кабинета си. Помисли, че би било добре да се обади на баща си и да го помоли за извинение за спора миналата вечер, но не го направи. Случилото се с Йоран Александерсон не го оставяше на мира. Цялата ситуация беше толкова нелепа, че би трябвало да има обяснение дори само поради тази причина. От опит знаеше, че във всички убийства, както и в повечето други престъпления, има някаква логика. Човек просто трябваше да действа методично и непрекъснато да търси връзка между различните следи, на които попадаше.

Валандер напусна участъка малко преди пет часа и пое към Сварте по крайбрежния път. Този път спря колата малко по-навътре в градчето. Извади чифт гумени ботуши от багажника и слезе до плажа. В далечината се виждаше товарен кораб, плаващ на запад.

Тръгна по брега, без да откъсва поглед от вилите вдясно. Горе-долу във всяка трета къща имаше хора. Вървя по плажа чак докато не остави Сварте далеч зад гърба си. Обърна се. Улови се, че очаква да види Мона. Сети се за почивката, която прекараха в Скаген. Това бяха най-хубавите дни от съвместния им живот. Имаха да си говорят за толкова много неща, че времето дори не им стигна.

Отърси се от тези мисли и си наложи да се съсредоточи върху убийството на Йоран Александерсон. Опита се да направи обобщение на наученото досега, докато се разхождаше край морето.

Какво знаеха? Убитият е бил ерген, притежавал е два магазина за електроника, бил е на 49 години, заминал е за Юстад и е отседнал в „Крал Карл“. Обяснил, че отива на почивка. Никой не му се обадил и не го посетил. Самият той също не използвал телефона.

Всяка сутрин взимал такси до Сварте, където прекарвал дните си в ходене по плажа. В късния следобед се прибирал в Юстад с такси, извикано от дома на Агнес Ен. След четвъртото посещение седнал в колата и умрял на задната седалка.

Инспекторът спря и се огледа. Плажът беше все така пуст. „Йоран Александерсон се вижда почти през цялото време — помисли той. — Изгубва се от поглед някъде по протежението на брега, после отново се появява и умира няколко минути по-късно. Най-вероятно е срещнал някого или по-скоро си е уговорил среща с някого. Човек не попада на отровител по случайност.“

Продължи да обикаля по плажа, вперил поглед във вилите край брега. Смяташе да почука на вратите на някои от тях на следващия ден. Все някой щеше да е забелязал нещо или дори да е видял Александерсон заедно с друг човек.

Внезапно осъзна, че вече не е сам. Към него вървеше възрастен мъж. Един черен лабрадор послушно тичаше по петите му. Валандер спря и се загледа в животното. Напоследък на няколко пъти се замисляше дали да не предложи на Мона да си вземат куче. Въздържаше се, тъй като знаеше, че работното му време е изключително непостоянно. Един домашен любимец навярно само щеше да го накара да се чувства гузен, че не може да му обръща достатъчно внимание.

Когато се изравни с него, собственикът на кучето повдигна шапката си и дружелюбно попита:

— Как мислите, ще има ли пролет?

Инспекторът забеляза, че другият мъж не говори на сконски диалект^[3].

— Вероятно рано или късно ще дойде и тази година — отговори той.

Възрастният човек кимна и понечи да продължи по пътя си, но Валандер го спря:

— Предполагам, се разхождате тук всеки ден?

Собственикът на кучето посочи една от къщите и обясни:

— Живея тук от пенсионирането си.

— Името ми е Валандер, работя като полицай в Юстад. Случайно да сте забелязали около петдесетгодишен мъж да върви сам по плажа през последните няколко дни?

Очите на човека срещу него бяха ясни и сини, под шапката му се подаваше бяла коса.

— Не — отвърна той и се усмихна. — Кой ще да е бил това? Тук се разхождам само аз. Градчето се изпълва с народ чак когато се затопли през май.

— Сигурен ли сте?

— Излизам с кучето три пъти дневно. Не съм забелязал никого, освен вас.

Инспекторът кимна.

— Тогава ще ви оставя да продължите разходката си.

Валандер тръгна. След малко спря и се обърна, но мъжът с кучето вече беше изчезнал.

Така и не разбра откъде изникна това усещане, ала се чувстваше уверен, че е забелязал нещо в лицето на възрастния човек, когато го попита дали не е виждал сам мъж на плажа. Беше доловил лека, почти незабележима промяна в очите му.

„Той знае нещо — помисли инспекторът. — Но какво?“

Огледа се още веднъж.

Брегът бе отново пуст.

Остана неподвижен няколко минути. После се върна в колата и се прибра вкъщи.

* * *

Сряда, 29 април, се оказа първият пролетен ден в Сконе за тази година. Валандер се събуди рано, както обикновено. Беше облян в пот, знаеше, че е имал кошмар, но не го помнеше. Дали за пореден път не бе сънувал, че го гонят бикове или че Мона го е напуснала? Взе си душ, изпи едно кафе и разсеяно разлисти местния вестник.

Отиде в кабинета си още в шест и половина. Слънцето грееше, небето беше чисто и синьо. Надяваше се Мартинсон да е оздравял и да се съгласи да отмени Хансон в ровенето из криминалните регистри. Обикновено младият полицай намираше необходимата информация по-бързо. Ако той беше на работа, инспекторът щеше да вземе Хансон със себе си в Сварте. Може би най-важното в момента бе да се опита да си изгради възможно най-пълна представа за Йоран Александерсон. В сравнение с по-възрастния си колега Мартинсон беше много по-упорит в откриването на хора, които разполагат с информация. Валандер смяташе, че е важно да разберат какво се е случило със сина на убития.

В седем часа инспекторът се опита да се свърже с Йорне относно аутопсията на Йоран Александерсон, но не го намери. Започваше да губи търпение. Случаят с мъртвия мъж на задната седалка на таксито го караше да се чувства неспокоен.

В осем без две минути събра колегите си в залата за срещи. Рюдберг го информира, че Мартинсон още има температура и болки в гърлото. Валандер намираше за любопитен факта, че именно младият мъж, който толкова се страхуваше от болести, се бе разболял сериозно.

— Значи, ти ще дойдеш с мен в Сварте, Рюдберг — обяви той. — Не спирай да се ровиш из регистрите, Хансон. Искам да знам повече за сина на Александерсон и неговата смърт. Помоли Рендал за съдействие.

— Научихме ли нещо ново за отровата? — попита Рюдберг.

— Тази сутрин звънях в Лунд, но не успях да се свържа с никого — отвърна инспекторът.

Срещата на разследващия екип беше кратка. Валандер помоли колегите си да увеличат и направят копия на снимката от шофьорската книжка на Александерсон. След това отиде при началника на полицията Бьорк. По принцип той беше добър началник. Оставяше подчинените си необезпокоявано да си вършат работата, но настояваше да го държат в течение.

— Как върви разследването на групата, която изнася крадени коли? — поинтересува се Бьорк. Постави ръце върху бюрото, за да намекне, че очаква кратък и стегнат отговор.

— Зле — отговори искрено Валандер.

— Успяхте ли да заловите някого?

— Не. Ако отида при някого от прокурорите с информацията, с която разполагам, и поискам заповед за задържане, ще ме изхвърлят.

— Не бива да се предаваме.

— Определено. Ще продължа с разследването, след като разрешим случая с мъжа, който умря на задната седалка в такси.

— Хансон ме информира за този случай. Странна работа.

— Така си е.

— Наистина ли е бил убит?

— Според съдебните лекари — да. Днес ще говорим с хората в Сварте. Все някой трябва да го е видял.

— Дръж ме в течение — заръча началникът му и се изправи, тъй като смяташе разговора за приключен.

Инспекторът и Рюдберг заминаха за Сварте с колата на Валандер.

— Сконе е толкова красива област… — обади се Рюдберг.

— В дни като днешния наистина е такава, но не и наесен, когато навън е кално, мокро и отвратително.

— Кой мисли за есента сега? Защо да си напомняме за лошото време? То така или иначе ще дойде.

Инспекторът не отговори на коментара на своя колега, а се съсредоточи върху изпреварването на един трактор.

— Ще започнем с вилите край плажа в западната част на градчето — съобщи след това той. — Най-добре ще е да тръгнем от двата противоположни края на улицата и да се срещнем по средата. Опитай се да разбереш кой живее в къщите, които в момента са празни.

— Какво се надяваш да откриеш? — полюбопитства Рюдберг.

— Решението на случая — отвърна простичко Валандер. — Все някой трябва да е забелязал Александерсон на плажа или да го е видял как се среща с друг човек.

Инспекторът паркира колата и заръча на колегата си да започне от къщата на Агнес Ен. Той се отправи натам, а Валандер се обади на Йорне от телефона в автомобила. И този път никой не вдигна. Продължи малко на запад с колата, после слезе от нея и тръгна на изток. Първата вила беше стара и добре поддържана къща, типична за тази част на страната. Мина през портата, водеща към градината, и позвъни на вратата. Никой не се показа, затова позвъни още веднъж. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато му отвори около трийсетгодишна жена в изцапан гащеризон.

— Не обичам да ме притесняват — обясни тя и изнервено го изгледа.

— Понякога се налага — отвърна й той и показа значката си.

— Какво искате?

— Въпросът ми вероятно ще ви се стори малко странен, но случайно да сте виждали мъж на около петдесет години в светлосиньо палто да се разхожда по плажа през последните няколко дни?

Жената вдигна вежди, изглеждаше развеселена.

— Рисувам на спуснати пердета — отговори тя. — Нищо не съм видяла.

— Вие сте човек на изкуството! Мислех, че художниците обикновено рисуват на светло.

— Не и аз. Не смятам, че това е наказуемо.

— Не сте забелязали нищо?

— Нали точно това казах.

— Сама ли живеете, или заедно с някой друг?

— Имам котка, която обича да се излежава на перваза на един от прозорците. Можете да поговорите с нея.

Инспекторът се ядоса.

— Понякога действително се налага полицаите да задават въпроси. Не мислете, че го правя за лично удоволствие. Няма да ви преча повече.

Жената затвори вратата. Чу се превъртане на ключове в няколко ключалки. Валандер продължи към следващата вила. Тя беше сравнително нова двуетажна къща. В градината имаше фонтанче. Някакво куче се разлая, след като той натисна звънеца. Инспекторът зачака.

Животното спря да лае, вратата се отвори. На прага застана възрастният човек, когото Валандер беше срещнал на плажа предния ден. Не изглеждаше изненадан да го види. Явно го беше очаквал и беше нащрек.

— Пак ли вие? — измърмори той.

— Да. Разговарям с хората, които живеят край брега.

— Още вчера ви казах, че нищо не съм видял.

Инспекторът кимна, но добави:

— Случва се човек да се сети за нещо впоследствие.

Възрастният човек отстъпи встрани и го пусна да влезе.

Лабрадорът любопитно го помириса.

— Постоянно ли живеете тук? — поинтересува се Валандер.

— Да. Бях областен лекар в Нюнесхамн^[4] в продължение на двайсет и две години. След пенсионирането ми двамата с жена ми се преместихме тук.

— Може би тя е забелязала нещо. Тук ли е?

— Болна е. Нищо не е видяла.

Инспекторът извади един бележник от джоба си и помоли:

— Бихте ли ми казали името си?

— Мартин Стенхолм. Съпругата ми се казва Кайса.

Валандер си записа това и пъхна бележника обратно в джоба си.

— Няма да ви притеснявам повече.

— Благодаря.

— Имате ли нещо против да се върна след няколко дни и да поговоря със съпругата ви? Понякога е най-добре хората сами да си кажат какво са видели и какво не са видели.

— Не мисля, че това е добра идея. Жена ми е много болна. Има рак, на смъртен одър е.

— Разбирам. В такъв случай няма да ви безпокоя.

Мартин Стенхолм му отвори вратата.

— И съпругата ви ли е лекар? — попита инспекторът.

— Не. Тя беше юрист.

Валандер излезе на пътя. Посети още три къщи, но не научи нищо ново. Натъкна се на Рюдберг. Веднага щом се видяха, и двамата се завъртяха и тръгнаха в противоположната посока. Инспекторът взе колата си и изчака своя колега до къщата на Агнес Ен. Той пристигна след малко, имаше само лоши новини. Никой не беше забелязал Йоран Александерсон.

— А мислех, че хората са любопитни по природа — сподели Рюдберг. — Особено в провинцията и особено що се отнася до непознати.

Пътуваха до Юстад в пълно мълчание. След като влязоха в участъка, Валандер помоли своя колега да намери Хансон и да го доведе в кабинета му. Обади се на съдебния лекар и този път успя да се свърже с него. Хансон и Рюдберг пристигнаха малко преди да затвори телефона. Инспекторът погледна въпросително към Хансон и се поинтересува:

— Нещо ново?

— Нищо, което да променя представата за Александерсон, която вече сме си изградили.

— Току-що говорих с Йорне. Човек би могъл да приеме отровата, която го е убила, без да забележи. Не е ясно колко бързо действа. Съдебният лекар предположи, че е възможно да премине половин час, преди да се проявят първите симптоми, но след това смъртта настъпва почти веднага.

— Дотук се оказахме прави — отбеляза Хансон. — Има ли си име отровата?

Валандер прочете на глас сложното химическо наименование, което си бе записал в бележника, и предаде съдържанието на разговора си с Мартин Стенхолм в Сварте.

— Не знам защо, но имам чувството, че ще намерим разрешението на случая в къщата на този човек — сподели той.

— Като лекар би трябвало да е запознат с отровите — подметна Рюдберг. — Това е добро начало.

— Така е — съгласи се инспекторът, — но има и нещо друго. Просто не мога да го формулирам.

— Да потърся ли в регистрите? — предложи Хансон. — Жалко, че Мартинсон е болен. Той е най-добрият в това.

Валандер кимна. Изведнъж го осени една мисъл:

— Потърси и съпругата му. Името й е Кайса Стенхолм.

* * *

По време на Валпургиевата нощ^[5] и през почивните дни и края на седмицата разследването остана на заден план. Валандер прекара голяма част от свободното си време заедно с баща си. Отдели един следобед на пребоядисването на кухнята си. Обади се на Рюдберг под предлог, че и той е сам, но той се оказа пиян и разговорът приключи изключително бързо.

На 4 май, понеделник, инспекторът отиде рано в участъка. Докато чакаше да получи резултатите от проверките на Хансон в регистрите, се зае с работата си по случая с групата, изнасяща крадени коли. На следващия ден малко след единайсет часа другият полицай го потърси.

— Не успях да намеря нищо за Мартин Стенхолм — сподели той. — Вероятно никога през живота си не е нарушавал закона.

Валандер никак не се изненада. Беше наясно, че навярно ще се наложи да започнат отначало.

— А съпругата му? — поинтересува се инспекторът.

Хансон поклати глава.

— За нея има още по-малко информация. Работила е като прокурор в Нюнесхамн в продължение на дълги години.

Неговият колега постави папка с документи върху бюрото му и заяви:

— Ще поговоря пак с шофьорите на такси. Възможно е все пак да са забелязали нещо.

След като остана сам, Валандер взе папката и я отвори. Успя внимателно да прегледа съдържанието й за около час. Като никога, Хансон не бе пропуснал нищо. Въпреки това убеждението, че смъртта на Йоран Александерсон е свързана със стария лекар, не напускаше инспектора. Инстинктивно знаеше, че е така, както много пъти преди. Изпитваше известни съмнения в интуицията си, но не можеше да отрече, че тя често го бе довеждала до правилните отговори. Извика Рюдберг при себе си, връчи му папката и заръча:

— Искам да изчетеш всичко това. Нито Хансон, нито аз успяхме да открием нещо интересно, но съм уверен, че нещо ни се изплъзва.

— Хансон не се брои — отвърна Рюдберг, без да крие липсата на уважение към своя колега.

Рюдберг върна папката още същия следобед. И той не бе намерил нищо.

— Трябва да започнем отначало — предложи Валандер. — Ще се видим вдругиден и ще решим как да продължим.

Малко по-късно инспекторът излезе от участъка и замина за Сварте. Отново направи дълга разходка по плажа. Не срещна никого. Върна се в колата и изчете съдържанието на папката, която бе получил от Хансон, още веднъж. „Какво ми убягва? — зачуди се той. — Убеден съм, че съществува връзка между лекаря и Йоран Александерсон. Просто не успявам да я открия.“

Прибра се в Юстад. Взе папката у дома. Все още живееше в тристайния апартамент, в който се бяха нанесли с Мона, след като се преместиха в града преди четиринайсет години.

Опита се да си почине, но папката не го оставяше на мира. Късно вечерта, около полунощ, седна на кухненската маса и прехвърли съдържанието й за трети път.

Въпреки че беше много уморен, една подробност привлече вниманието му. Беше напълно наясно, че тя би могла да не е от значение, но все пак реши да провери още на следващата сутрин.

Спа лошо.

* * *

На другата сутрин Валандер пристигна в участъка малко преди седем часа. Над Юстад валеше лек дъждец. Инспекторът знаеше, че човекът, когото търси, също е ранобуден. Отиде в онази част от сградата, където бяха прокурорите, и почука на вратата на Пер Окесон. Вътре както обикновено цареше пълен хаос. Двамата с Окесон бяха работили заедно в продължение на дълги години и си имаха доверие. Прокурорът вдигна очилата си на челото и впери поглед в госта си.

— Ти си тук толкова рано? — смая се той. — Значи, имаш да ми кажеш нещо важно.

— Не съм сигурен дали е точно така, но определено се нуждая от помощ.

Валандер вдигна няколко купчини с документи от стола за посетители, постави ги на пода, седна и накратко описа случая, с който се занимаваше в момента.

— Странна работа! — възкликна Пер Окесон, след като изслуша разказа му.

— Понякога се случват необичайни неща. Знаеш го също толкова добре, колкото и аз.

— Не вярвам да си дошъл тук в седем сутринта само за да ми обясниш това. Надявам се не възнамеряваш да ме помолиш да издам заповед за задържане на лекаря?

— Нуждая се от помощта ти във връзка с жена му — Кайса Стенхолм. Била е твоя колежка. Дълги години е работила и Нюнесхамн, но на няколко пъти е взимала по-дълъг отпуск от работа и е поемала краткотрайни задачи. Преди седем години известно време е работила в Стокхолм. Нейният престой там съвпада с нападението и убийството на сина на Йоран Александерсон. Искам да провериш дали съществува връзка между тези две неща.

Инспекторът прелисти документите си и продължи:

— Момчето се е казвало Бенгт, Бенгт Александерсон. Било е едва на 18 години.

Пер Окесон наклони стола си назад, сбърчи чело и го погледна.

— Какво очакваш да открия?

— Нямам представа. Просто бих искал да разбера дали Кайса Стенхолм е участвала в разследването на смъртта на сина на Йоран Александерсон.

— Предполагам, че искаш да получиш отговор възможно най-скоро?

Валандер кимна.

— Досега би трябвало да си научил, че търпението не е сред добродетелите ми — каза той и се изправи.

— Ще видя какво мога да направя, но не очаквай чудеса — предупреди го прокурорът.

Инспекторът мина през пропуска на път за кабинета си и помоли Ева да изпрати Рюдберг и Хансон при него веднага щом пристигнат.

— Как си? — поинтересува се тя. — Спиш ли достатъчно?

— Понякога имам чувството, че спя прекалено много — отвърна уклончиво той.

Ева беше тяхната скала, непрекъснато следеше дали всички в участъка са добре. От време на време му се налагаше дружелюбно да се защитава от загрижеността й.

Хансон дойде при него в осем и петнайсет, Рюдберг — малко след това. Валандер им съобщи какво беше открил в „документите на Хансон“, както вече наричаше съдържанието на папката.

— Ще изчакаме резултата от проучванията на Пер Окесон — обяви в заключение той. — Възможно е догадката ми да се окаже погрешна, но ако научим, че Кайса Стенхолм действително е била замесена в разследването на убийството на Бенгт Александерсон, ще сме попаднали на нова следа.

— Не спомена ли, че тя е на смъртен одър? — попита Рюдберг.

— Поне според думите на съпруга й. Самият аз така и не я видях.

— С цялото ми уважение към твоята способност да разплиташ сложни случаи като този, доводите ти ми се струват неубедителни — обади се Хансон. — Да приемем, че си прав и Кайса Стенхолм е била замесена в разследването на убийството на младия Александерсон. Какво значение има това? Нима една болна от рак жена е убила мъж, изскочил от миналото й?

— Прав си, доводите ми наистина не са особено убедителни — призна инспекторът. — Нека поне изчакаме да видим какво ще научи Окесон.

Когато остана сам, го обзеха колебания. Запита се какво ли правят Мона и Линда сега, за какво ли си говорят. Малко преди девет и половина си взе чаша кафе, в десет и половина отиде за още една. Тъкмо се върна в стаята си, и телефонът иззвъня. Обаждаше се Пер Окесон.

— Свърших работа по-бързо, отколкото очаквах — сподели той. — Имаш ли химикалка?

— Да.

— Между десети март и девети октомври 1980 година Кайса Стенхолм е работила като прокурор в Стокхолм. С помощта на един съвестен административен секретар в областния съд намерих отговора на втория ти въпрос — дали Кайса Стенхолм е била замесена в разследването на смъртта на Бенгт Александерсон.

Другият мъж млъкна. Валандер напрегнато го изчака да продължи.

— Оказа се, че имаш право. Съпругата на лекаря е ръководила предварителното разследване, после пак тя е обявила случая за приключен. Така и не заловили извършителя.

— Благодаря за помощта. Ще помисля върху тази информация и ще ти се обадя по-късно.

Инспекторът затвори, изправи се и отиде до прозореца.

Стъклото беше замъглено от влага, дъждът се беше засилил. „Остава ми само едно — прецени той. — Да отида при лекаря и да разбера какво се е случило.“ Реши да вземе Рюдберг със себе си. Извика него и Хансон по телефона за вътрешни съобщения. Предаде им наученото от Окесон.

— Дяволска работа! — възкликна Хансон.

— Искам двамата да отидем там — обърна се към Рюдберг инспекторът. — Трима ще са прекалено много.

Хансон кимна в знак на съгласие.

Взеха колата на по-младия мъж, пътуваха в пълно мълчание. Валандер паркира на сто метра от вилата на Стенхолм.

— Какво очакваш от мен? — попита го Рюдберг, докато вървяха под дъжда.

— Да ми правиш компания. Нищо повече.

Изведнъж го осени мисълта, че за първи път Рюдберг помага на него, а не обратното. Неговият колега никога не се бе държал с него като с подчинен. Характерът му не беше такъв, винаги бяха работили рамо до рамо. Валандер научи много от него през годините. Рюдберг до голяма степен носеше заслугата за всичко, което той знаеше за полицейската работа днес.

Минаха през портата към градината и продължиха към къщата. Инспекторът позвъни. Старият лекар им отвори почти веднага, все едно ги беше очаквал. На Валандер му се стори странно, че лабрадорът не дойде да ги подуши.

— Надявам се, че не ви пречим — подхвана той. — Имаме още няколко въпроса, които, за съжаление, не могат да почакат.

— За какво ще ме разпитвате този път?

Мъжът вече не се държеше дружелюбно, изглеждаше уплашен и изнервен.

— Отново за човека, който се е разхождал по плажа — обясни инспекторът.

— Нали ви казах, че не съм го виждал?

— Искам да поговорим и с жена ви.

— Обясних ви, че тя е много болна. Какво очаквате да е видяла? Лежи в леглото. Не разбирам защо не ни оставяте на мира!

Валандер кимна.

— Тогава няма да ви притесняваме повече. Поне не точно сега. Но съм уверен, че ще се върнем и тогава ще бъдете принуден да ни пуснете да влезем.

Хвана Рюдберг за ръката и го поведе към портата. Чу как вратата се затръшна зад тях.

— Защо се предаде толкова лесно? — зачуди се неговият колега.

— Нали ти ме научи, че е хубаво да предоставиш на хората възможност да помислят. Освен това трябва да помоля Окесон да ми издаде постановление за оглед на дома на лекаря.

— Мартин Стенхолм ли е убил Александерсон?

— Да, сигурен съм. Той е. Просто все още не знам как точно се е случило всичко.

Инспекторът се сдоби с постановление за оглед още същия следобед. Реши да изчака до следващата сутрин. За да избегнат евентуални главоболия, убеди Бьорк междувременно да поставят вилата под наблюдение.

На другия ден, 7 май, Валандер се събуди по зазоряване и вдигна щорите на прозореца в спалнята си. Градът бе потънал в мъгла. Преди да си вземе душ, направи нещо, което бе забравил да стори предишната вечер — потърси семейство Стенхолм в телефонния указател. Там нямаше нито Мартин, нито Кайса Стенхолм. Обади се на служба „Информация“, но му съобщиха, че телефонът, от който се интересува, не е обявен. Той кимна мълчаливо, сякаш бе очаквал точно това.

Отпиваше от чашата си сутрешно кафе и се двоумеше дали да вземе Рюдберг със себе си, или сам да замине за Сварте. Чак когато седна в колата, взе окончателно решение да отиде сам. Мъглата беше по-гъста покрай брега.

Инспекторът кара много бавно. Малко преди осем часа паркира пред вилата на Стенхолм. Влезе през портата към градината и натисна звънеца. Вратата се отвори чак след третото иззвъняване. Когато видя кой стои на прага му, Мартин Стенхолм се опита отново да я затвори, но Валандер успя да я подпре с крак.

— Какво ви дава право да влизате с взлом в дома ми? — извика пискливо възрастният мъж.

— Не влизам с взлом, нося постановление за оглед на къщата ви. Най-добре се примирете с това. Няма ли да седнете някъде?

Лекарят сякаш се предаде. Валандер го последва до стая, пълна с книги. Настани се в един кожен фотьойл, възрастният човек седна срещу него.

— Наистина ли не разполагате с информация за мен? — попита го инспекторът.

— Никакъв мъж не съм виждал да обикаля по плажа. Нито аз, нито жена ми, която е много болна и лежи на втория етаж.

Валандер реши да продължи по същество. Вече нямаше причини да се колебае.

— Съпругата ви е била прокурор. През по-голямата част от 1980 година е работила в Стокхолм. Занимавала се е и с предварителното разследване на обстоятелствата около смъртта на осемнайсетгодишния Бенгт Александерсон. Обявила е случая за приключен след няколко месеца. Помните ли това?

— Естествено, че не. Винаги сме избягвали да говорим за работа вкъщи. Нито тя обсъждаше обвиняемите, нито аз — пациентите.

— Мъжът, който се е разхождал по плажа, е бил бащата на починалия Бенгт Александерсон. Бил е отровен и е умрял на задната седалка в едно такси. Мислите ли, че това е чиста случайност?

Стенхолм не отговори. Изведнъж инспекторът се досети как точно са се стекли събитията.

— След пенсионирането сте се преместили тук — подхвана бавно той, — в малкото и закътано градче Сварте. Няма ви дори в телефонния указател, тъй като номерът ви е таен. Разбира се, възможно е да сте помолили за това, защото не желаете да ви безпокоят или искате да прекарате старостта си на спокойствие. Ала има и друго обяснение — че сте се преместили тук в пълна анонимност, за да избягате от нещо или от някого. Например от човек, който не разбира защо съпругата ви не е положила по-големи усилия да разнищи безсмисленото убийство на единственото му дете. Променяте адреса си, но той ви намира. Вероятно така и няма да разберем как е успял да го направи. Един ден Александерсон слиза до плажа. Срещате го, докато разхождате кучето. Естествено, тази среща ви разстройва. Той повтаря обвиненията си, може би дори ви заплашва. На втория етаж лежи тежко болната ви жена. Не се съмнявам, че сте ми казали истината за това. Александерсон се връща ден след ден. Не ви оставя. Не виждате никаква възможност да се отървете от него, никакъв изход. Решавате да го поканите вкъщи. Вероятно под претекста, че ще може да поговори със съпругата ви. Давате му отрова, например в чаша кафе, и го молите да се върне на следващия ден, след като я е изпил. Обяснявате, че жена ви има силни болки или спи. Ала знаете, че той никога няма да дойде отново. Проблемът е разрешен. Йоран Александерсон ще умре от нещо подобно на инфаркт. Никой не ви е видял заедно, никой не знае за връзката, която съществува между вас. Така ли стана?

Другият мъж седеше неподвижно.

Валандер почака. През прозореца виждаше, че мъглата навън все още не се е разсеяла. Лекарят вдигна глава и промълви:

— Съпругата ми никога не допускаше грешки, но времената се промениха, престъпленията започнаха да стават все повече и все по-жестоки. Полицаите, прокурорите и съдът се скъсваха от работа, но напразно. Вие сте полицай, би трябвало да сте наясно с това. Беше изключително несправедливо от страна на Александерсон да обвинява Кайса, задето не бе успяла да изясни случая с убийството на сина му. Той ни преследва, заплашва и тероризира в продължение на седем години. Правеше го по такъв начин, че да не можем да го обвиним в нищо.

Възрастният човек помълча, после се изправи и предложи:

— Да отидем при жена ми. Тя ще ви разкаже всичко по-подробно.

— Вече не е необходимо.

— За мен е.

Качиха се на втория етаж. Кайса Стенхолм лежеше в болнично легло в голяма светла стая. Лабрадорът се беше излегнал на пода до нея.

— Тя не спи — увери го лекарят. — Отидете при нея и я попитайте каквото искате.

Инспекторът се доближи до леглото. Лицето на болната бе толкова изпито, че кожата се беше опънала по черепа.

Валандер с ужас осъзна, че тя е мъртва, и светкавично се обърна. Възрастният човек все още стоеше в отвора на вратата, беше насочил пистолет към него.

— Разбрах, че ще се върнете — каза той. — Затова беше най-добре тя да умре.

— Пуснете оръжието — помоли го инспекторът.

Стенхолм поклати глава. Валандер усети как се вцепенява от страх.

Всичко се случи много бързо. Внезапно лекарят насочи пистолета към слепоочието си и стреля. Изстрелът отекна в стаята. Силата на удара изпрати Стенхолм наполовина в коридора. Кръв опръска стените. Инспекторът едва не припадна. Олюлявайки се, излезе от стаята и слезе по стълбите. Набра номера на участъка. Ева вдигна.

— Хансон или Рюдберг — промълви той. — Колкото се може по-бързо, дявол да го вземе!

Рюдберг вдигна телефона.

— Всичко свърши — съобщи му Валандер. — Изпратете линейка до дома на семейство Стенхолм в Сварте. Тук има двама мъртви.

— Ти ли ги уби? Какво се случи? Ранен ли си? Защо, по дяволите, отиде сам? — притесни се неговият колега.

— Не знам. Побързайте! Не съм пострадал.

Инспекторът излезе от къщата. Плажът беше обгърнат с мъгла. Спомни си думите на стария лекар — „Престъпленията стават все повече и все по-жестоки“. И той често бе мислил същото. Имаше чувството, че е полицай, който скоро ще принадлежи към друга епоха. Нищо, че беше едва на четирийсет години. Може би настоящето се нуждаеше от друг вид полицаи?

Изчака колегите си в мъглата. Беше разстроен. За пореден път беше въвлечен в трагедия против волята си. Още колко би могъл да продължи по този начин?

Полицията и линейката пристигнаха едновременно. Рюдберг слезе от колата си. Силуетът на Валандер се открояваше в мъглата, подобно на черна сянка.

— Какво се е случило? — попита неговият колега.

— Разрешихме случая с мъжа, който умря на задната седалка в такси — отвърна простичко инспекторът.

Видя, че Рюдберг очаква продължение, и добави:

— Нищо повече. Само това успяхме да постигнем.

Валандер се обърна и тръгна по плажа. Мъглата го погълна.

Бележки

[1] Град в Южна Швеция. — Б.пр. ↑

[2] Град в Югозападна Швеция. — Б.пр. ↑

[3] Диалект, който се говори в област Сконе в Швеция, където се намират както Малмьо, така и Юстад, и Сварте. — Б.пр. ↑

[4] Град в Източна Швеция. — Б.пр. ↑

[5] Празник, отбелязван с палене на огньове в нощта на 30 април срещу 1 май в Германия, Финландия и Швеция. — Б.пр. ↑