Хенинг Манкел
Пукнатината

Валандер погледна часовника. Пет без петнайсет. Намираше се в кабинета си в участъка в Малмьо. Беше Бъдни вечер 1975 година. Двамата колеги, с които споделяше кабинета, Стефансон и Хьорнер, имаха свободен ден. Самият той щеше да приключи работа след около час. Изправи се и застана до прозореца. Навън валеше дъжд. И тази година нямаше да има сняг за Коледа. Разсеяно се взираше през стъклото, което за пореден път бе започнало да се замъглява. Прозя се. Челюстта му изтрака. Внимателно затвори уста. Понякога се прозяваше толкова широко, че един от мускулите под брадичката му се схващаше.

Върна се зад бюрото. Върху него се намираха няколко документа, за които не се налагаше да се притеснява в момента. Облегна се на стола и с удоволствие се замисли за свободното време, което го очакваше — почти цяла седмица. Щеше да се върне на работа чак на 31 декември. Качи краката си върху бюрото, извади цигара и я запали. Закашля се почти веднага. Беше решил да откаже цигарите. Не като новогодишно обещание, познаваше се прекалено добре, за да вярва, че нещо подобно би имало успех. Нуждаеше се от време да се подготви. Накрая някоя сутрин щеше да се събуди с ясното съзнание, че този ден ще запали цигара за последен път.

Отново погледна часовника. Всъщност вече можеше да си върви. Декември се оказа необичайно спокоен. В момента криминалната полиция в Малмьо не разследваше никакви сериозни престъпления. Семейните разправии, до които понякога се стигаше около Коледа, щяха да са нечий друг проблем.

Полицаят свали краката си от бюрото и се обади на Мона. Тя вдигна веднага.

— Аз съм.

— Не ми казвай, че ще закъснееш.

Думите й го подразниха и не успя да го скрие.

— Всъщност се обаждам, за да ти съобщя, че след малко ще тръгна към вкъщи, но може би не бива да се прибирам?

— Защо си толкова кисел?

— Аз ли съм кисел?

— Чу какво казах.

— Да. А ти чу ли ме? Обаждам се, за да ти съобщя, че скоро ще си бъда вкъщи. Ако нямаш нищо против.

— Карай внимателно.

Мона затвори. Валандер подържа слушалката в ръка за миг, после здраво я удари в апарата.

„Вече дори по телефона не можем да разговаряме — с болка си помисли той. — Тя започва да вика по най-дребния повод. Вероятно би казала същото за мен.“

Поседя на стола, следейки с поглед дима, който се издигаше към тавана. Опитваше се да не мисли за връзката си с Мона и за зачестилите спорове между тях. Не му се удаде. Все по-често му хрумваше, че дъщеря им, Линда, е единственото нещо, върху което се крепи бракът им, но се опитваше да избие тази мисъл от главата си. Животът му би станал нетърпим без Мона и Линда.

Скоро щеше да навърши трийсет години. Съществуваха предпоставки да стане отличен полицай. Ако пожелаеше, щеше да направи кариера в криминалната полиция. Шестте години, прекарани на тази работа, и издигането му до младши разследващ полицай го караха да се чувства уверен в това, въпреки че нерядко се опасяваше, че не е достатъчно добър. Наистина ли го искаше? Мона неведнъж се бе опитвала да го убеди да си намери работа в някоя от охранителните фирми, които ставаха все по-популярни в Швеция. Тя изрязваше обяви от вестници и му обясняваше, че ще му плащат много повече там. Работното му време щеше да е по-постоянно. Валандер знаеше, че жена му го моли за това, защото тайничко се страхува. Страхуваше се, че пак ще му се случи нещо.

Отиде до прозореца. Наблюдаваше Малмьо през замъгленото стъкло.

Това щеше да е последната му година в града. През лятото щеше да започне работа в Юстад. Вече се бяха преместили там. От септември живееха в апартамент на „Мариясгатан“ в центъра на града. Не се двоумиха, въпреки че навярно за кариерата му нямаше да е особено добре да се премести в малък град. Мона не искаше Линда да израсне в град като Малмьо, а той се нуждаеше от промяна. Това, че баща му от няколко години живееше в Йостерлен, беше още една причина да се заселят в Юстад. Ала най-решаващо бе, че Мона успя да купи там фризьорски салон на добра цена.

Валандер беше ходил в полицейския участък в Юстад по различни поводи и се беше запознал с бъдещите си колеги. Особено ценеше един полицай на средна възраст на име Рюдберг.

Бе чул слухове, че той е опак и недружелюбен, но от самото начало този мъж му направи съвсем друго впечатление. Рюдберг безспорно правеше всичко посвоему, но Валандер се впечатляваше от неговото умение да опише и анализира престъпление с няколко думи.

Младият полицай отиде до бюрото и изгаси цигарата си. Беше станало пет и петнайсет. Можеше да си ходи. Взе якето си от закачалката на стената. Щеше да кара към вкъщи бавно и внимателно.

Дали все пак не бе прозвучал кисело и опако по телефона, без да забележи? Беше уморен, нуждаеше се от няколко свободни дни. Мона вероятно щеше да прояви разбиране, когато намереше време да й обясни това.

Облече якето си и провери дали ключовете за пежото са в джоба му.

На стената до вратата беше монтирано огледалце за бръснене. Огледа се в него. Остана доволен от това, което видя. Скоро щеше да навърши трийсет години, но отражението би могло да принадлежи на двайсет и две годишен младеж.

Вратата се отвори. Влезе Хемберг, неговият началник, откакто започна работа в отдел „Тежки престъпления“. По принцип младият човек лесно се сработваше с него. Когато в отношенията им възникваха проблеми, това винаги се дължеше на трудния характер на Хемберг.

Началникът му щеше да работи по Коледа и Нова година. Като ерген беше жертвал свободните си дни в името на полицай с голямо семейство.

— Чудех се дали още си тук — промърмори Хемберг.

— Тъкмо се канех да си тръгвам. Мислех да се измъкна половин час по-рано.

— Това не ме засяга.

Ала Валандер веднага бе разбрал, че по-възрастният му колега е влязъл в кабинета му с някаква цел.

— Искаш нещо — предположи той.

Хемберг вдигна рамене.

— Нали се премести в Юстад. Хрумна ми, че би могъл да се отбиеш на едно място по пътя. В момента не разполагам с много хора. Вероятно не е нищо сериозно.

Младият полицай нетърпеливо го изчака да продължи.

— Следобед на няколко пъти ни се обади някаква жена. Държи малък хранителен магазин близо до мебелния център преди последното кръгово кръстовище от „Йегерсру“. До бензиностанция „Окей“.

Валандер знаеше къде се намира това място. Началникът му хвърли поглед върху документите, които държеше в ръка.

— Името й е Елма Хагман, явно е доста стара. Според нея цял следобед подозрителен човек е обикалял пред магазина.

Валандер напразно изчака за още уточнения.

— Това ли е всичко?

Хемберг разпери ръце.

— Така изглежда. Тя току-що ни се обади отново и се сетих за теб.

— Значи, искаш да спра и да поговоря с нея?

Началникът му хвърли поглед към часовника.

— Елма Хагман затваря в шест. Ще стигнеш точно навреме. Предполагам, че си въобразява. Би могъл поне да я успокоиш и да й пожелаеш весела Коледа.

Валандер бързо обмисли ситуацията. Щеше да му отнеме най-много двайсет минути да спре до магазина и да установи, че всичко е наред.

— Ще поговоря с нея — обеща той. — Все пак още съм на работа.

Хемберг кимна и добави:

— Весела Коледа! Ще се видим на 31 декември.

— Надявам се вечерта да е спокойна.

— С наближаването на нощта започват разправиите — промърмори мрачно другият мъж. — Дано не се стига до насилие и да не бъдат разстроени прекалено много деца.

Разделиха се в коридора. Младият полицай се запъти към колата си с бързи крачки, този път бе паркирал пред участъка. Валеше като из ведро. Пъхна касета с музика в касетофона и усили звука. Гласът на Юси Бьорлинг изпълни автомобила. Светлината от витрините на магазините и уличната украса го заобикаляше отвсякъде. С нетърпение очакваше да започнат свободните му дни.

Към края на кръговото кръстовище, точно преди да продължи към изхода за Юстад, Валандер се сети, че е забравил молбата на Хемберг. Видя се принуден да удари спирачки и да смени платното. Зави покрай затворения мебелен център. Бензиностанцията беше пуста, но от прозорците на хранителния магазин зад сервиза струеше светлина. Полицаят паркира и слезе от колата. Остави ключовете на мястото им и небрежно затвори вратата. Вътре продължи да свети, но той не направи нищо. Нали посещението му щеше да отнеме само няколко минути.

Продължаваше да вали като из ведро. Младият мъж бързо се огледа. Не видя никого. Шумът от колите се долавяше съвсем слабо. Разсеяно се замисли как една старомодна бакалия е успяла да оцелее в район, състоящ се предимно от големи супермаркети за хранителни и промишлени стоки. Не успя да намери отговор на този въпрос, ускори крачки в дъжда и влезе в магазина.

Веднага щом се озова вътре, усети, че нещо не е както трябва.

Нещо не беше наред, нещо съвсем не беше наред.

Не знаеше какво го бе накарало да реагира по този начин. Остана на мястото си. В магазина нямаше жива душа, беше тихо.

„Прекалено тихо — помисли той. — Прекалено тихо и спокойно. Къде е Елма Хагман?“

Предпазливо отиде до касата. Наведе се над нея и погледна към пода, но не откри нищо. Касовият апарат беше затворен. Тишината около него беше оглушителна. Щеше да е най-добре да излезе навън. Не носеше полицейско радио, трябваше да намери телефонен автомат и да помоли за подкрепление от поне двама души. Никакво самостоятелно разследване!

Отхвърли подозрението, че нещо не е наред. Не биваше да позволява на чувствата си да го ръководят.

— Има ли някой тук? — извика той. — Госпожо Хагман?

Не получи никакъв отговор.

Заобиколи касата. Зад нея се намираше затворена врата. Почука. Отново не получи никакъв отговор. Бавно натисна дръжката надолу. Не беше заключено. Внимателно отвори вратата.

След това всичко се случи прекалено бързо и сякаш едновременно. Някаква жена лежеше по корем в стаята зад касата. Погледът на Валандер падна върху един прекатурен стол и кръвта около обърнатото в противоположната посока лице на жената. Стресна се, въпреки че подсъзнателно бе подготвен, че нещо се е случило — беше прекалено тихо. Понечи да се обърне и усети, че зад него има някой. Завъртя се и се наведе. Успя да различи някаква сянка, която бързо се приближаваше към лицето му. След това го обгърна тъмнина.

* * *

Когато отвори очи, веднага осъзна къде се намира. Главата го болеше, гадеше му се. Седеше на пода пред касата. Не вярваше да е бил в безсъзнание дълго време. Някаква сянка се бе изпречила на пътя му и здраво го беше цапардосала по главата. Това беше последният му ясен спомен. Опита се да се изправи, но откри, че ръцете и краката му са завързани за нещо зад гърба му, което той не можеше да види.

Значи, нападателят му знаеше как да си служи с въже. При това беше използвал въжето за теглене, което той държеше в багажника на колата си.

Изведнъж си спомни всичко. Беше намерил мъртва жена в офиса. Тя не би могла да е друга, освен Елма Хагман. После някой го беше ударил по тила и го беше завързал със собственото му въже. Огледа се и наостри уши. Най-вероятно наблизо се криеше някой, някой, от когото имаше сериозни основания да се страхува. Гаденето прииждаше на вълни. Опита се да разхлаби въжето. Дали би могъл да се освободи? Не спираше да слухти. Беше също толкова тихо, колкото преди, но тишината беше друга, не беше същата както когато влезе в магазина. Опъна въжето и откри, че не е вързано особено здраво. За съжаление, ръцете и краката му бяха извити по такъв начин, че нямаше как да използва цялата си сила.

Достраша го. Някой бе убил Елма Хагман, беше го ударил по главата и го беше завързал. Какво му каза Хемберг? Възрастната жена се била обадила да съобщи, че пред магазина й обикаля подозрителен човек. Не беше сбъркала. Валандер си наложи да мисли спокойно. Мона знаеше, че е на път за вкъщи. Щеше да се притесни, ако той закъснее, и да се обади в участъка. Хемберг щеше веднага да се сети, че младият мъж му е обещал да се отбие в магазина на Елма Хагман. Малко след това щяха да пристигнат полицейските коли.

Валандер се ослуша, ала не чу нищо. Протегна се, искаше да провери дали касовият апарат е бил отворен. Навярно ставаше въпрос за обир. Ако касата беше отворена, крадецът вероятно беше избягал. Протегна се, доколкото можеше, но не успя да види нищо. Въпреки това се чувстваше все по-убеден, че в магазина се намират само той и мъртвата му собственичка.

Този, който я беше убил и го беше нападнал, сигурно вече бе изчезнал. Имаше голям риск да е взел колата му. Нали остави ключовете вътре.

Опита се да разхлаби въжето. Протегна ръце и крака колкото се може по-широко и усети, че трябва да се съсредоточи върху левия си крак. Ако продължеше да го изпъва, можеше да отпусне въжето и да освободи крака си. Това щеше да му позволи да се обърне и да разбере по какъв начин е вързан за стената.

Целият беше в пот. Не знаеше дали от напъването, или от нарастващия страх. Преди шест години, когато все още беше млад и наивен, го наръгаха с нож. Тогава всичко се случи толкова бързо, че така и не успя да реагира или да се защити. Ножът едва не засегна сърцето му. Страхът го обзе впоследствие. Този път страхът беше тук още от самото начало. Опита се да се успокои, като започна да си повтаря, че най-лошото вече е минало. Рано или късно щеше да се освободи. Рано или късно щяха да го потърсят.

За момент прекъсна усилията си да освободи левия си крак. Сериозността на ситуацията го връхлетя с всичка сила. Една възрастна жена бе убита на Бъдни вечер в магазина си малко преди да затвори. Тази жестока постъпка изглеждаше страшна и нереална. В Швеция не се случваха подобни неща. Не и на Бъдни вечер.

Поднови опитите си да протрие въжето. Ставаше бавно, но му се струваше, че въжето вече не го стяга толкова много. С голямо усилие успя да извие ръката си, за да види часовника си. Шест и девет минути. Не след дълго Мона щеше да започне да се чуди къде е. След още половин час щеше да се притесни. Най-късно в седем и половина щеше да се обади в участъка.

Някакъв скриптящ звук прекъсна мислите му. Затаи дъх и се заслуша. Звукът се повтори. Беше го чувал и преди. Идваше от входната врата. Тя изскърца по същия начин, когато я отвори и влезе в магазина. Вътре имаше още някой, някой, който вървеше изключително тихо.

Внезапно Валандер забеляза мъжа.

Той стоеше до касата и го наблюдаваше.

Върху лицето си беше нахлузил черна вълнена шапка, носеше дебело яке и ръкавици. Беше среден на ръст и много слаб. Стоеше съвсем неподвижно. Полицаят се опита да различи очите му. Светлината от неоновата лампа не му помогна, лицето на другия човек беше напълно покрито от шапката. В нея бяха изрязани само две малки дупки за очите.

Мъжът държеше в ръце нещо, което би могло да бъде желязна тръба или гаечен ключ.

Не помръдваше.

Валандер се почувства напълно безпомощен. Единственото, което беше в състояние да направи, бе да извика, но от това нямаше да има никакъв смисъл. Никой нямаше да го чуе.

Маскираният продължи да го гледа известно време, после рязко се обърна и се изгуби от полезрението му.

Сърцето на младия полицай биеше учестено. Той наостри уши. Изскърца ли вратата? Не чу нищо. Значи, другият все още се намираше в магазина.

Трескаво се замисли: „Защо не си отива? Защо стои тук? Какво чака? Бил е навън, но дойде да провери дали все още съм завързан. Има само едно обяснение за поведението му — чака някого. Някой, който отдавна е трябвало да е тук“.

Опита се да довърши мислите си. Не спираше да се ослушва.

„Мъж, носещ маска и ръкавици, иска да извърши обир, без да го разпознаят. Избрал е самотния магазин на Елма Хагман. Нямам представа защо я е убил. Не вярвам да му е оказала особена съпротива. Той не изглежда нервен или дрогиран. Обирът е приключил, но крадецът не си тръгва. Не бяга, макар че най-вероятно не е планирал да убие човек. Не е очаквал, че някой ще влезе в магазина малко преди той да затвори навръх Бъдни вечер. Въпреки това той стои тук и чака.“

Нещо не се връзваше. Не беше попаднал на обикновен обир. Защо не бягаше този мъж? Да не би да беше парализиран от случилото се? Беше важно да намери отговор на този въпрос, ала парчетата от пъзела не си подхождаха.

„Нещо друго е от голямо значение — досети се Валандер. — Маскираният не знае, че съм полицай. Не съм му дал повод да помисли, че съм нещо различно от окъснял клиент. Не знам дали това е предимство, или недостатък.“

Младият човек продължи да изпъва левия си крак, като същевременно следеше какво се случва от двете страни на касата, доколкото можеше. Другият беше някъде там. Движеше се безшумно. Ризата на Валандер подгизна от пот. Напъна се и успя да освободи левия си крак. Поседя неподвижно за миг, после предпазливо се обърна. Въжето беше прокарано през скобата на един шкаф. Стана му ясно, че няма как да се освободи, без да събори шкафа, но можеше да използва левия си крак, за да освободи десния. Хвърли поглед към часовника. Бяха минали само седем минути от последния път, когато провери колко е часът. Мона още не се бе притеснила. Въпросът беше дали въобще щеше да започне да се безпокои. Той продължи опитите си да разхлаби въжето. Нямаше връщане назад. Ако крадецът го видеше, веднага щеше да разбере, че се опитва да се освободи, а той нямаше да има възможност да се защити.

Работеше колкото се може по-бързо и тихо. Успя да освободи краката си, малко след това и лявата си ръка. Оставаше само дясната и щеше да успее да се изправи. Не знаеше какво да направи след това. Не носеше оръжие. Щеше да се види принуден да се защитава с голи ръце, ако маскираният го нападнеше. За щастие, той не изглеждаше особено едър или силен. Освен това елементът на изненадата беше на страната на Валандер. Той възнамеряваше да излезе от магазина по най-бързия начин. Нямаше да проточва борбата с крадеца. Нищо не можеше да направи сам. Трябваше да се свърже с Хемберг в участъка веднага щом му се отвореше възможност.

Успя да освободи дясната си ръка. Въжето остана на пода до него. Беше се схванал. Предпазливо застана на колене и надникна зад единия ъгъл на касата.

Крадецът стоеше с гръб към него.

Най-накрая виждаше цялата му фигура. Впечатленията му се оказаха правилни — той наистина беше много слаб. Носеше тъмни дънки и бели маратонки.

Не помръдваше. Намираше се на не повече от три метра от полицая. Валандер можеше да се хвърли върху него и да го удари по врата. Това би трябвало да е достатъчно, за да успее да се измъкне от магазина.

Въпреки това се поколеба.

Погледът му попадна върху желязната тръба. Тя се намираше на един рафт до мъжа.

Вече не изпитваше никакво колебание. Маскираният нямаше да успее да се защити без оръжие.

Бавно започна да се надига. Другият не реагира.

В момента, в който се изправи, крадецът внезапно се обърна. Валандер се хвърли към него, но той отстъпи встрани, а Валандер се удари в един рафт със сухари и бисквити. Полицаят успя да запази равновесие, обърна се, за да сграбчи другия мъж, но спря и ужасено направи крачка назад.

Маскираният беше насочил пистолет към гърдите му. Вдигна ръка и се прицели в челото му.

Валандер помисли, че това е краят. Беше оцелял след наръгването, но този път нямаше да му се размине. Щеше да умре в един хранителен магазин в покрайнините на Малмьо навръх Бъдни вечер. Напълно безсмислена смърт, която щеше да опропасти живота на Мона и Линда.

Несъзнателно затвори очи. Може би, за да не види какво ще се случи или да се опита да стане невидим. Отново ги отвори. Пистолетът все още сочеше към челото му.

Чуваше дишането си. Всяко издишване звучеше като стон. Другият дишаше съвсем безшумно, сякаш ситуацията не го засягаше. Валандер все още не успяваше да различи очите му в процепите на шапката.

В главата му кръжаха мисли: „Защо стои в магазина? Какво чака? Защо не казва нищо?“.

Взря се в пистолета и шапката с тъмните процепи.

— Не стреляй! — помоли той, гласът му прозвуча неуверено, заекна.

Мъжът продължи да мълчи.

Полицаят вдигна ръце. Не носеше оръжие, не възнамеряваше да окаже съпротива.

— Просто исках да напазарувам — обясни той и посочи един от рафтовете, като се постара да не го прави прекалено рязко. — Бях на път за вкъщи. Чакат ме. Имам дъщеря на пет години.

Крадецът не отговори. Като че ли дори не го беше чул.

Валандер се опита да помисли. Дали не сбърка, като се представи за окъснял клиент? Дали щеше да е по-добре да каже, че е полицай, когото са извикали, защото Елма Хагман се е обадила, че някакъв непознат обикаля магазина й? Не знаеше. Мислите се въртяха из главата му, но неизменно се връщаха към един и същи въпрос: „Защо не си тръгва? Какво чака?“.

Внезапно маскираният направи крачка назад. Пистолетът още сочеше към главата на полицая. Крадецът придърпа една табуретка с крак, посочи я с пистолета си и веднага го насочи обратно към него.

Валандер разбра, че от него се очаква да седне. „Само дано не ме върже отново — помоли се наум той. — Не искам да съм вързан, ако след пристигането на Хемберг се стигне до престрелка.“

Бавно пристъпи напред и седна на табуретката. Другият направи няколко крачки назад. Пъхна оръжието в колана си, след като младият човек седна.

„Знае, че съм видял мъртвата жена — досети се Валандер. — Бил е някъде в магазина, а аз не съм го забелязал. Затова ме завърза и ме държи тук. Не смее да ме пусне.“

Обмисли дали да не се хвърли върху крадеца и да избяга, ала маскираният все още беше въоръжен, а вратата на магазина най-вероятно беше заключена.

Отхвърли тази мисъл. Подозираше, че с другия нещо не е наред.

„Досега не е продумал — осъзна полицаят. — Винаги е по-лесно да прецениш що за човек е някой, след като чуеш гласа му, но този мъж е ням.“

Валандер направи бавно движение с глава, сякаш се опитваше да раздвижи схванатия си врат. Всъщност искаше да погледне часовника си.

Седем без двайсет и пет. Мона навярно бе започнала да се чуди къде се губи мъжът й. Може би дори се бе притеснила. „Не бива да разчитам, че вече се е обадила в участъка — помисли той. — Прекалено рано е. Свикнала е, че закъснявам.“

— Не знам защо ме държиш тук и не ме пускаш — промълви Валандер.

Не получи никакъв отговор. Мъжът потръпна, но не каза нищо.

За няколко минути страхът, който полицаят изпитваше, бе намалял, но сега се завърна с пълна сила.

„Може би този човек има някакво психично заболяване — предположи той. — Ограбва магазин навръх Бъдни вечер и убива беззащитна възрастна жена. Връзва ме и ме заплашва с пистолет. И не си тръгва.“

Телефонът до касата започна да звъни. Валандер се сепна, но маскираният не помръдна. Сякаш не чуваше.

Звъненето продължи. Крадецът стоеше неподвижно. Полицаят се опита да отгатне кой би могъл да се обажда. Някой, който се чуди защо Елма Хагман не се е прибрала у дома? Най-вероятно беше точно така. Тя трябваше отдавна да е затворила магазина си. Беше Бъдни вечер. Семейството й я очакваше.

Тази мисъл го възмути толкова много, че надмогна страха. Как беше възможно някой да убие възрастна жена толкова жестоко? Какво се случваше в Швеция?

Често обсъждаха тази тема в участъка, докато хапваха, пиеха кафе или разговаряха за случаи, които разследваха в момента.

Какво се случваше? Насред шведското общество изведнъж се бе отворила пукнатина. Радикалните сеизмографи бързо я откриха, но никой не знаеше откъде се е взела. Нямаше нищо необичайно в непрекъснатата еволюция на престъпността. Както казваше един от колегите на Валандер: „Преди крадяха грамофони, а не автомобилни стереоуредби. Просто защото такива не съществуваха“.

Сега той бе попаднал в тази пукнатина, при това навръх Бъдни вечер. Пред него стоеше маскиран мъж с пистолет в колана, а на няколко метра зад него лежеше мъртва жена.

Във всичко това нямаше никаква логика. В почти всяко престъпление обикновено се открива нещо разбираемо, стига човек да потърси достатъчно продължително и старателно. Не и тук. Не бива да убиваш жена с железен прът в отдалечен магазин, освен ако не е абсолютно наложително, освен ако тя не ти окаже голяма съпротива.

Не бива да оставаш в магазина с маска върху лицето си.

Телефонът отново иззвъня. Полицаят беше убеден, че някой е забелязал отсъствието на Елма Хагман и е започнал да се притеснява.

Опита се да се досети какво се случва в главата на другия. Той продължаваше да мълчи, не помръдваше. Ръцете му висяха до тялото.

Звъненето престана. Една от неоновите лампи започна да мига.

Валандер осъзна, че е започнал да мисли за Линда. Представи си как стои на прага на апартамента си и се усмихва на дъщеря си, която идва към него.

„Цялата тази ситуация е нелепа — помисли той. — Нямам никакво намерение да седя на тази табуретка с голяма синина на тила, изпълнен с гадене и страх. По това време на годината хората трябва да носят само коледни шапки. Нищо друго.“

Пак завъртя глава. Часовникът показваше седем без деветнайсет минути. Навярно Мона вече се бе обадила в участъка. Жена му нямаше да се предаде лесно, беше упорита. Накрая разговорът щеше да бъде пренасочен към Хемберг, който щеше веднага да вдигне тревога. Най-вероятно самият той щеше да дойде в магазина. Когато има опасения, че нещо се е случило с полицай, винаги се намират ресурси. Тогава дори началниците не се колебаят да излязат от кабинетите си и да помогнат.

На Валандер отново му прилоша. Скоро щеше да му се наложи да отиде до тоалетната.

Не можеше да бездейства повече. Оставаше му само една възможност — да заприказва мъжа, който криеше лицето си зад черната вълнена шапка.

— Не нося униформа, но съм полицай. Най-добре се предай. Остави оръжието. Не след дълго тук ще пристигнат полицейски коли. Ще бъде най-разумно да се предадеш, за да не влошиш ситуацията още повече.

Произнесе тези думи бавно и ясно. Опита се да звучи уверено.

Маскираният не отговори.

— Остави пистолета — повтори Валандер. — Свободен си да останеш или да избягаш, но остави пистолета.

Не последва реакция.

Да не би крадецът да беше ням? Нима беше толкова зашеметен от събитията, че не разбираше думите му?

— Значката ми е във вътрешния джоб — добави младият човек. — Предполагам, вече си се досетил, че не съм въоръжен.

Другият мъж най-после издаде някакъв звук. Вероятно бе премляснал с устни или цъкнал с език. Това беше всичко. Той продължаваше да стои напълно неподвижно.

Мина около минута.

Внезапно маскираният помръдна едната си ръка. Хвана шапката си и я свали.

Полицаят погледна право в тъмните и уморени очи на човека срещу него.

Впоследствие Валандер често щеше да се пита какво бе очаквал. Как си бе представял лицето под маската? Това, което видя, го смая.

Пред него стоеше черен мъж. Кожата му бе не кафява, бронзова или мургава, а именно черна.

Беше млад. Едва ли имаше повече от двайсет години.

През главата на полицая преминаха най-различни мисли. Досети се, че крадецът вероятно не е разбрал думите му, тъй като му бе говорил на шведски. Повтори казаното преди малко на разваления си английски. Този път мъжът го разбра. Валандер произнасяше всичко бавно и отчетливо. Обясни, че е полицай и магазинът скоро ще бъде заобиколен от полицейски коли. Отново посъветва човека да се предаде.

Той почти незабележимо поклати глава. По лицето му се изписа безкрайна умора.

„Не бива да забравям, че жестоко е убил една възрастна жена — напомни си Валандер. — Удари ме и ме завърза. Насочи пистолет към лицето ми.“

Как го бяха учили да се държи в подобни ситуации? Трябваше да запази спокойствие, да не прави резки движения или провокиращи изказвания. Да говори спокойно, равен поток от думи. Да се държи дружелюбно с човека срещу себе си и да бъде търпелив. Трябваше да се опита да завърже разговор и да не губи самообладание. Най-вече това. Да изгубиш самообладание, означаваше да изгубиш контрола върху ситуацията.

Прецени, че би било добре като за начало да се представи. Спомена името си, уточни, че е бил на път към вкъщи, защото е искал да се прибере при жена си и дъщеря си за Коледа. Този път мъжът действително го слушаше.

Попита го дали разбира какво казва.

Крадецът кимна, но продължи да мълчи.

Валандер погледна часовника си. Най-вероятно Мона се беше обадила в участъка. Може би Хемберг вече пътуваше насам.

Реши да каже истината.

Мъжът се ослуша. На полицая му се стори, че той вече очаква да чуе приближаващи се сирени.

Замълча и се насили да се усмихне.

— Как се казваш? — попита. — Всеки има име.

— Оливър.

Гласът на крадеца беше неуверен, примирен. „Той не чака някой да дойде, а някой да му обясни какво е направил“, осъзна Валандер.

— В Швеция ли живееш?

Другият кимна.

— Шведски гражданин ли си?

В момента, в който произнесе тези думи, осъзна колко излишен беше този въпрос.

— Не.

— Откъде си?

Оливър не отговори. Валандер почака. Беше убеден, че ще получи отговор. Искаше да научи много неща, преди да пристигнат Хемберг и полицейските коли. Ала не биваше да избързва. Все още съществуваше някаква възможност крадецът да посегне към пистолета си и да го застреля.

Болката в тила му се увеличи. Опита се да не мисли за това и добави:

— Всеки има родина. Африка е голяма. Учих за нея в училище, географията беше любимият ми предмет. Четох за пустините и реките на този континент. Както и за барабаните, които се чували през нощта.

Оливър го слушаше внимателно. Като че ли вече не беше толкова нащрек.

— Гамбия — предположи Валандер. — Шведите ходят там на почивка. Включително някои от колегите ми. Оттам ли си?

— От ЮАР съм.

Отговорът беше бърз и уверен, категоричен.

Полицаят не бе добре осведомен относно положението в ЮАР. Знаеше само, че системата на апартейда и неговите расови закони се прилагаха по-строго от когато и да било. Съпротивата срещу тях също се беше засилила. Беше чел за бомби, експлодирали в Йоханесбург и Кейптаун.

Беше наясно, че много южноафриканци бяха намерили убежище в Швеция. Най-вече тези, които открито бяха участвали в съпротивата на негрите и рискуваха да бъдат обесени, ако не напуснеха страната.

Бързо направи няколко сметки наум. Един млад южноафриканец беше убил Елма Хагман. Само това знаеше. Нито повече, нито по-малко.

„Никой няма да ми повярва — помисли си той. — Такива неща чисто и просто не се случват. Не и в Швеция, не и навръх Бъдни вечер.“

— Тя се развика — обади се Оливър.

— Навярно се е уплашила. Нормално е да се уплашиш, ако в магазина ти влезе човек с маска на лицето. Особено ако държи пистолет или желязна тръба в ръка.

— Не биваше да вика.

— Не биваше да я убиваш. Тя вероятно щеше да ти даде парите.

Южноафриканецът извади пистолета от колана си. Случи се толкова бързо, че Валандер изобщо не успя да реагира. Оръжието отново сочеше към лицето му.

— Не биваше да вика — повтори крадецът.

Заекна, гласът му беше изпълнен с безпокойство и страх.

— Бих могъл да те убия — добави той.

— Да, така е. Но защо ти е да го правиш?

— Тя не биваше да вика.

Полицаят осъзна, че е допуснал сериозна грешка. Крадецът изобщо не беше уравновесен и спокоен. Беше на път да изгуби самообладание. Валандер нямаше представа какво не е наред, но се боеше, че когато пристигне Хемберг, би могло да настане истинска касапница.

„Трябва да го обезоръжа — осъзна той. — Това е най-важното. Като за начало трябва да го накарам да пъхне пистолета обратно в колана си. Напълно е възможно да започне да стреля по всичко живо. Хемберг навярно вече пътува насам и не подозира нищо. Дори да се опасява, че нещо се е случило, със сигурност не очаква това. Резултатът може да е катастрофален.“

— Откога си тук? — поинтересува се полицаят.

— От три месеца.

— Само от три месеца?

— Дойдох от Западна Германия, от Франкфурт. Не можех да остана там.

— Защо?

Оливър не отговори. Валандер се досети, че южноафриканецът надали нахлузва черна шапка на лицето си за първи път, за да обере самотен и отдалечен магазин. Вероятно бягаше от полицията в Западна Германия и пребиваваше в Швеция нелегално.

— Какво се случи? — попита полицаят. — Не във Франкфурт, в ЮАР. Защо се наложи да заминеш?

Крадецът направи крачка към него.

— Какво си чувал за ЮАР?

— Знам само, че се държат зле с черните.

Едва не си прехапа езика. Имаше ли право да каже „черните“, или това беше проява на дискриминация?

— Полицията уби баща ми. Пребиха го с чук и отрязаха едната му ръка. Държат я някъде в буркан със спирт, все едно е сувенир. Вероятно в „Сандертън“ или в някое друго от белите предградия на Йоханесбург. Единственото прегрешение на баща ми беше, че членуваше в АНК^[1] и беше говорил с колегите си за съпротива и свобода.

Валандер не се съмняваше, че наистина е така. Гласът на другия мъж се беше успокоил, въпреки напрегнатата ситуация. Нямаше място за лъжи.

— Започнаха да търсят и мен — продължи Оливър. — Скрих се. Всяка нощ спях в ново легло. Стигнах до Намибия, а оттам до Европа и Франкфурт. После продължих към Швеция. Все още бягам. В действителност не съществувам.

Южноафриканецът млъкна. Полицаят се ослуша за шум от пристигащи автомобили.

— Имал си нужда от пари — предположи той. — Намерил си този магазин. Убил си продавачката, защото се е развикала.

— Те пребиха баща ми с чук. Едната му ръка се намира в буркан, пълен със спирт.

„Объркан е, чувства се безпомощен и зашеметен. Не знае какво прави“, помисли Валандер.

— Аз съм полицай, но никога не съм удрял някого по главата с чук, както направи ти.

— Не знаех, че си полицай.

— В момента това е в твоя полза. Започнали са да ме търсят. Знаят, че съм тук. Заедно ще намерим начин да се измъкнем от това положение.

Оливър разклати пистолета.

— Ако се опитат да ме заловят, ще стрелям.

— Това няма да подобри положението ти.

— Нищо не би могло да го влоши повече.

Изведнъж полицаят се досети как би трябвало да продължи трудния разговор.

— Какво би казал баща ти за това, което си направил?

Южноафриканецът се разтрепери. Валандер осъзна, че този въпрос дори не му бе идвал на ум. Или тъкмо напротив — беше мислил прекалено много за него.

— Обещавам, че никой няма да те удари. Гарантирам ти го. Ала ти си извършил възможно най-сериозното престъпление. Убил си човек. Единственото, което би могъл да направиш, е да се предадеш.

Оливър така и не успя да отговори. Внезапно се чу шум от приближаващи се автомобили, рязко удряне на спирачки, отваряне и затваряне на врати.

„По дяволите! — прокле наум полицаят. — Нуждая се от повече време!“

Предпазливо протегна ръка и помоли:

— Дай ми пистолета. Нищо няма да ти се случи. Никой няма да те удари.

На вратата се почука. Валандер чу гласа на своя началник. Южноафриканецът объркано гледаше ту към мъжа пред себе си, ту към вратата.

— Пистолетът — помоли за втори път полицаят, — дай ми го.

Хемберг извика:

— Валандер, там ли си?

— Почакай! — изкрещя младият човек и го повтори на английски.

— Всичко наред ли е? — началникът му звучеше притеснен.

„Нищо не е наред — помисли Валандер. — Тази ситуация прилича на кошмар, от който не мога да се събудя.“

— Да! Почакайте! Не влизайте!

Отново повтори думите си на английски и добави:

— Дай ми пистолета. Дай ми го веднага!

Внезапно Оливър насочи оръжието към тавана и стреля. Последва оглушителен тътен.

Крадецът насочи пистолета към вратата. Полицаят предупреди Хемберг да се пази и се хвърли върху южноафриканеца. Двамата паднаха на пода и събориха една стойка с вестници. Цялото внимание на Валандер бе съсредоточено върху взимането на оръжието. Оливър одра лицето му и се разкрещя на език, който той не разбираше. Полицаят усети, че другият мъж се е вкопчил в ухото му, и се вбеси. Успя да освободи едната си ръка и се опита да удари лицето на крадеца с юмрук. Пистолетът беше паднал встрани, лежеше сред вестниците на пода. Тъкмо се канеше да го сграбчи, когато Оливър го ритна в корема и го остави без дъх. Видя как южноафриканецът се хвърли към оръжието, но не можеше да направи нищо. Ритникът го беше извадил от строя. Крадецът седна сред вестниците на пода и насочи пистолета към него.

За втори път тази вечер Валандер затвори очи пред неизбежното. Щеше да умре. Не беше в състояние да направи нищо повече. Чуваше как към магазина се приближават още сирени, а развълнувани гласове крещят: „Какво се случва вътре?“.

„Умирам — помисли той. — Нищо друго.“

Изстрелът отекна в ушите му. Инстинктивно се хвърли назад и се опита да си поеме дъх.

Осъзна, че куршумът не го беше засегнал. Отвори очи.

Оливър лежеше проснат на пода.

Беше се застрелял в главата. Оръжието беше паднало до него.

„По дяволите! Защо го направи?“, изпадна в недоумение Валандер.

Отвориха вратата с ритници. Младият човек различи началника си сред групата полицаи, които влязоха в магазина. Погледна ръцете си. Трепереха. Целият трепереше.

Дадоха му чаша кафе и го превързаха, а той накратко разказа случилото се на Хемберг.

— Нямах никаква представа, че ще стане нещо подобно — призна Хемберг. — Като си помисля, че аз те помолих да спреш тук на път за вкъщи…

— Откъде би могъл да знаеш? Как би могъл някой да предвиди това?

Началникът му помисли върху думите му и след малко промълви:

— Нещо се променя. В страната ни е нахлуло безпокойство.

— Самите ние също го създаваме. Оливър беше нещастен южноафрикански младеж, бягащ от закона.

Хемберг се сепна, сякаш по-младият мъж бе казал нещо изключително неподходящо.

— Бягащ от закона — измърмори той. — Не ми харесва, че чуждестранните престъпници се стичат към държавата ни.

— Не е така — възрази Валандер, но не продължи.

Нито той, нито началникът му имаха сили да продължат този разговор. И двамата знаеха, че няма да постигнат съгласие.

„И тук се е отворила пукнатина — осъзна по-младият полицай. — Преди малко бях заседнал в пукнатина. Сега се намирам в друга, между началника ми и мен, която се разраства все повече и повече.“

— Защо не си е тръгнал? — попита Хемберг.

— Къде да отиде?

Никой от тях нямаше какво да добави.

— Жена ти ни се обади — след известно време каза Хемберг. — Чудеше се защо още не си се прибрал. Явно си й обяснил, че тръгваш към вкъщи?

Валандер се сети за този разговор и за краткия спор с Мона, но изпита единствено умора и празнота. Наложи си да спре да мисли за това.

— Обади се вкъщи — посъветва го началникът му.

— Какво да кажа?

— Че си се забавил. На твое място не бих навлизал в подробности относно случилото се. Може да почака, докато се прибереш у дома.

— Ти не си ли ерген?

Хемберг се усмихна.

— Това не означава, че не мога да си представя какво е да имаш някого, който те чака у дома.

Валандер кимна. Тромаво се изправи. Цялото тяло го болеше. Гаденето го обземаше на вълни.

Мина покрай Шунесон и останалите полицаи, всички бяха заети с работата си.

След като излезе, спря и дълбоко си пое дъх в студа. Продължи към една от полицейските коли. Седна на предната седалка, погледна радиотелефона, после часовника си. Беше осем и десет.

Бъдни вечер 1975 година.

През мокрото предно стъкло на автомобила различи една телефонна будка до бензиностанцията. Слезе от колата и отиде дотам. Навярно телефонът нямаше да работи, но все пак му се искаше да провери.

Някакъв старец с куче на каишка стоеше в дъжда и наблюдаваше полицейските автомобили и осветения магазин.

— Какво се е случило? — попита го той.

Валандер погледна сбърченото чело на човека срещу себе си и отвърна:

— Нищо. Нещастен случай.

Другият разбра, че го е излъгал, но не зададе повече въпроси, а просто му пожела:

— Весела Коледа!

— Благодаря, и на вас — отвърна полицаят.

Обади се на Мона.

Дъждът се беше усилил.

Беше задухал силен северен вятър.

Бележки

[1] Африкански национален конгрес — политическа партия в ЮАР. Години наред през втората половина на миналия век АНК действа като нелегално движение срещу режима на апартейд. — Б.пр. ↑