Джули Кагава
Законът на Безсмъртните (1)

Глава 1

Обесиха Нерегистрираните в стария промишлен квартал. Екзекуцията беше публична, така че всички дойдоха да гледат.

Стоях отзад — безименно лице в тълпата. Намирах се твърде близо до бесилките, но не можех да извърна поглед. Този път бяха трима — две момчета и едно момиче. Най-големият беше горе-долу на моята възраст, на седемнайсет, кльощав, с големи изплашени очи и мазна, провиснала до раменете тъмна коса. Другите двама изглеждаха дори по-млади, вероятно на четиринайсет и петнайсет, брат и сестра — личеше си по сплъстените жълтеникави коси, които бяха съвсем еднакви. Не ги познавах, не бяха от моята тайфа. Изглеждаха като всички Нерегистрирани — слаби и парцаливи, а очите им се стрелкаха като на животно в капан. Скръстих плътно ръце. Усещах отчаянието им — това беше краят. Капанът беше щракнал, ловците ги бяха заловили и вече нямаше накъде да бягат.

Един питомец се надуваше до ръба на платформата и крачеше така наперено, сякаш беше хванал децата лично. Разхождаше се напред-назад, сочеше обречените и изреждаше престъпленията им, а бледите му очи сияеха победоносно.

— … нападение над жител на Вътрешния град, грабеж, нахлуване в чужд имот и съпротива при арест. Тези престъпници са се опитали да откраднат хранителни продукти първа категория от частен склад във Вътрешния град. Това е престъпление срещу вас, но по-важното е, че е престъпление срещу нашите великодушни Господари.

Изсумтях. Никакви правни брътвежи не можеха да променят факта, че така наречените „престъпници“ не бяха направили нищо, което не се налага на всеки Нерегистриран, за да оцелее. Независимо от причините — съдба, гордост или просто инат — ние, Нерегистрираните човеци, не носим на кожата си клеймото на нашите господари-вампири. Клеймо, което показва кой си, къде живееш и на кого принадлежиш. Разбира се, вампирите твърдяха, че това било заради собствената ни безопасност. Така знаели колко хора има в града и колко храна трябва да отпуснат. Било за наше добро. Как ли не! Наричайте го както искате, но това беше просто поредният начин да държат в робство своето човешко стадо. Със същия успех можеха да ни сложат и нашийници.

Това да си Нерегистриран си има и предимства — така просто не съществуваш. Не фигурираш в регистрите им и си просто призрак в системата. И тъй като името ти не е в списъците, не е нужно да се явяваш за месечното кръвопускане, където човеци-питомци с колосани бели престилки пъхат тръбичка във вената ти, източват кръвта ти в чисти торбички и ги прибират в хладилни камери, за да ги отнесат на Господарите. Пропуснеш ли две кръвопускания, идват стражите и те принуждават да дадеш и трите дози, дори ако се наложи да те източат докрай, като мях. По един или друг начин, вампирите си получават кръвта.

Ако си Нерегистриран, можеш да се промъкваш през пролуките, нямаш каишка, която кръвопийците могат да опънат. Човек би помислил, че тъй като това не се смята точно за престъпление, всички са го предпочели. За нещастие свободата има висока цена. Регистрираните получават купони за храна, Нерегистрираните — не. И тъй като вампирите контролират всичката храна в града, снабдяването става голям проблем.

Затова всеки от нас се оправя както може. Просим. Крадем. Отмъкваме храна, откъдето сварим и сме готови на всичко, за да оцелеем. В Покрайнините, най-външния обръч на вампирския град, храната е оскъдна дори ако си Регистриран. Камионите с дажби се появяват два пъти месечно, под масирана охрана. Виждала съм как пребиват Регистрирани граждани само защото са се отделили от опашката. Да си Нерегистриран може да не е престъпление, но ако те хванат да крадеш от кръвопийците и не носиш отвратителното защитно клеймо на Принца, не бива да очакваш милост.

Вече бях научила добре този урок. Тези тримата явно не бяха. Жалко.

— … четвърт килограм соя, два картофа, четвърт самун хляб — продължаваше питомецът и публиката не откъсваше очи от бесилките, зловещо очарована. Плъзнах се през тълпата, за да се отдалеча от платформата. Самодоволният глас кънтеше зад гърба ми и аз стиснах юмруци — исках да забия един право в ухилената му уста. Проклети питомци! В някои отношения бяха дори по-лоши от кръвопийците. Бяха избрали да служат на вампирите и да продават себеподобните си в замяна на сигурност и лукс. Всички ги мразеха, но в същото време им завиждаха.

— Правилата по отношение на Нерегистрираните граждани са ясни. — Питомецът приключваше словото си и провлачваше думите за по-голям ефект. — Според член двайсет и втори, алинея четирийсет и шеста от закона на Ню Ковингтън всеки човек, който бъде заловен да краде в границите на града и не е белязан със защитния знак на Принца, ще бъде обесен. Осъдените имат ли последни думи?

Разнесоха се приглушени гласове — по-голямото момче псуваше питомеца и го съветваше да направи със себе си нещо анатомически невъзможно. Поклатих глава. Смелите думи нямаше да му помогнат, вече нищо нямаше да му помогне. Прекрасно е да си непокорен до самия край, но още по-прекрасно е изобщо да не са те залавяли. Това беше първата и, в крайна сметка, последната му грешка. Винаги си осигурявай изход. Това е основното правило на Нерегистрираните. Прави каквото искаш — мрази вампирите, ругай питомците, но не се оставяй да те заловят. Ускорих крачка, минах бързо край тълпата и накрая се затичах.

Трясъкът при отварянето на капаците отекна силно в ушите ми въпреки ахването на зрителите. Тишината, която последва, беше почти като живо същество, подтикваше ме да се извърна, да погледна през рамо. Без да обръщам внимание на възела в стомаха си свих зад един ъгъл, така че стената да се окаже между мен и бесилките и да не се изкуша да погледна назад.

* * *

Животът в Покрайнините е прост, също като хората, които ги обитават. Не им се налага да работят, макар че тук-там има „търговски пунктове“, където хората носят находките си и ги разменят за други неща. Не е нужно и да четат — няма професии, които да го изискват. Освен това притежанието на книги е абсолютно незаконно, така че защо да рискуват? Единствената им грижа е да се нахранят, да закърпят дрехите си и да закрепят дупката, кашона или порутената сграда, която наричат свой дом, дотолкова, че да не им вали на главите.

Тайната цел на почти всеки обитател на Покрайнините е някой ден да се добере до Вътрешния град, да прехвърли стената, която отделя цивилизования свят от човешкия боклук, и да се озове в града, блеснал над нас с величествените си кули, които някак бяха останали цели-целенички. Всеки има познат, който пък познава някой, който е бил Взет в града, било заради гения, било заради красотата му. Някой, който е твърде уникален или специален, за да бъде оставен при нас, животните. Носят се слухове, че вампирите там „развъждали“ хора и отглеждали децата им, за да станат роби и да им бъдат напълно предани, но тъй като нито един Взет не се е върнал (освен питомците и техните пазачи, а те не говорят), никой не знае какво всъщност е положението там. Което, разбира се, само подхранва слуховете.

— Чу ли вече? — попита ме Лепката, който ме чакаше до телената ограда, която бележи края на нашата територия. От другата й страна, зад един тревист, осеян със стъкла участък, се издига ниската стара сграда, която с моята тайфа наричаме „дом“. Водачът ни Лукас твърди, че навремето е била „училище“ — място, където стотици деца като нас се събирали всеки ден, за да учат. Това било преди вампирите да я опожарят и да унищожат всичко вътре, но въпреки това тя и сега служеше за убежище на банда кльощави бездомници. Имаше три етажа и тухлени стени, които вече започваха да се рушат, горният етаж беше пропаднал, а коридорите бяха пълни само с плесен и боклук. Почернелите зали и празните стаи бяха студени, влажни и тъмни, всяка година стените се срутваха още малко и все пак това си беше нашето място, нашият безопасен рай, и ние яростно го бранехме.

— Какво да съм чула? — попитах аз, промуших се през дупката в ръждивата ограда и закрачих към къщи през плевелите, тревата и счупените бутилки.

— Грейси е била Взета снощи. В града. Казват, че някакви вампири искали да разширят харема си, затова я взели.

Изгледах го.

— Какво? Кой ти каза?

— Кайл и Травис.

Извъртях отвратено очи. Кайл и Травис бяха от вражеска банда Нерегистрирани. Обикновено гледахме да не си пречим, но ми се струваше, че съперниците ни са измислили тази история само за да ни изплашат и прогонят от улиците.

— И ти вярваш на ония двамата? Занасяли са се с теб, Лепка. Искат да те изплашат.

Той се повлече след мен като сянка, а воднистосините му очи се стрелкаха неспокойно във всички посоки. Истинското име на Лепката беше Стивън, но вече никой не го наричаше така. Беше с цяла педя по-висок от мен, но при моите метър и петдесет това не е кой знае какъв подвиг. Имаше телосложение на бостанско плашило, с жълта като слама коса и боязливи очи. Успяваше да оцелее по улиците, но на косъм.

— Не го твърдят само те — настоя той. — Купър казва, че я чул да крещи на няколко пресечки оттук. Това какво ти говори?

— Ако е истина ли? Говори ми, че е била достатъчно глупава, за да се мотае из града нощем и вероятно са я изяли.

— Али!

— Какво?

Мушнахме се през строшената дървена рамка на вратата и влязохме в смрадливия коридор на училището. До едната стена бяха пръснати ръждиви метални шкафчета, някои още здрави, но повечето изкривени и изпочупени. Тръгнах към едно от читавите, отворих го и вратичката изскърца.

— Вампирите не стоят постоянно в скъпоценните си кули, понякога излизат на лов. Всички знаят това.

Грабнах четката за коса, която държах там. От задната й страна имаше огледало — единственият годен за употреба предмет в тази руина. Отражението ми се втренчи в мен — момиче с мърляво лице, права черна коса и „дръпнати очички“, както казваше Плъха. Поне зъбите ми не стърчаха като на гризач.

Прокарах четката през косата си, като се мръщех, щом се натъкнех на някой възел. Лепката още ме зяпаше, изпълнен с неодобрение и ужас и аз извъртях очи.

— Не ме гледай така, Стивън. Ако си навън след залез и те сбара някой кръвопиец, ти си си виновен, че не си се скатал или не си внимавал. — Оставих четката и затръшнах вратата на шкафчето. — Грейси си мислеше, че щом е Регистрирана и брат й пази на Стената, значи е в безопасност. Е, вампирите точно тогава те спипват.

— Марк е направо съсипан — каза Лепката почти враждебно. — Грейси беше единственото му семейство, откакто техните починаха.

— Това не е наш проблем.

Стана ми гадно, че го казах, но така си беше. В Покрайнините се грижиш само за себе си, за най-близките си и за никой друг. На мен лично ми пукаше единствено за мен самата, за Лепката и за останалите от малката ни тайфа. Те бяха моето семейство, колкото и скапано да беше. Не можех да се тормозя заради неволите на всеки в Покрайнините. Имах си достатъчно свои собствени, благодаря.

— Може би… — продължи Лепката и се поколеба. — Може би… сега е по-щастлива. Сигурно са я Взели във Вътрешния град за добро. Вампирите ще се грижат добре за нея, нали?

Устоях на порива да изсумтя. Идеше ми да му кажа: „Лепка, те са вампири. За тях сме или роби, или храна. От кръвопиец нищо добро не можеш да очакваш, знаеш това“.

Само че щях да го разстроя още повече, така че се престорих, че не съм го чула.

— Къде са другите? — попитах аз, когато поехме по коридора през боклуците и натрошените стъкла. Лепката се влачеше печално, сюркаше крака и риташе камъни и мазилка на всяка крачка. Потиснах желанието си да го халосам. Марк, братът на Грейс, беше свестен тип — макар и Регистриран, той не се отнасяше с Нерегистрираните като с вредители и дори говореше с нас, когато ни срещнеше при обиколките си край Стената. Освен това знаех, че Лепката има чувства към Грейс, макар че никога нищо не предприе. В крайна сметка обаче аз му давах немалка част от храната си, тъй като обикновено бе твърде изплашен, за да излезе да тършува сам. Неблагодарно лекенце. Не можех да се грижа за всички и той го знаеше.

— Лукас още не се е върнал — измърмори Лепката, щом влязохме в стаята ми — едно от многото празни помещения в коридора. С времето се бях постарала да я постегна, доколкото мога. На строшените прозорци бях залепила найлонови чували, които спираха вятъра и влагата, а в ъгъла лежаха стар матрак, одеяло и възглавница. Бях успяла да си намеря дори сгъваема масичка, два стола и пластмасова лавица за всякакви джунджурии, мои си неща. Бях си устроила хубаво малко леговище, но най-хубавото беше, че вратата още се заключваше отвътре, така че стига да исках, можех да си осигуря известно уединение.

— Ами Плъха? — попитах аз и бутнах вратата. Тя се отвори със скърцане и едно жилаво момче с провиснала кестенява коса стреснато подскочи и ококори очи. Беше по-голямо от мен и Лепката, с остри черти и щръкнали като на плъх предни зъби, заради които изглеждаше постоянно ухилен.

Щом ме видя, Плъха изруга и кръвта ми кипна. Това си беше моето място, моята територия. Той нямаше право да влиза тук.

— Плъх! — изръмжах аз и се втурнах през вратата. — Защо ровиш из стаята ми? Търсиш какво да откраднеш ли?

Плъха вдигна ръка и стомахът ми се сви. В мърлявата си длан стискаше стара избеляла книга с увиснала корица и смачкани страници. Веднага я познах. Това беше измислена история, фантазия. Приказка за четири деца, които минали през един вълшебен дрешник и се озовали в странен нов свят. Бях я чела безброй пъти и макар че се подхилвах подигравателно при мисълта за вълшебна страна с дружелюбни говорещи животни, понякога, в най-съкровените ми мигове, ми се щеше да намеря и аз една скрита врата, която да ме изведе оттук.

— Какво е това, мамка му? — извика Плъха. Хванат на местопрестъплението, той бързо премина в настъпление. — Книги? Защо трупаш тоя боклук? Все едно можеш да четеш! — Той изсумтя и хвърли книгата на пода. — Знаеш ли какво ще направят вампирите, ако ги открият? Лукас знае ли за жалката ти колекция?

— Не ти влиза в работата! — изсъсках аз и пристъпих напред. — Това е моята стая, ще трупам каквото си поискам. А сега се разкарай, преди да съм казала на Лукас да изрита кльощавия ти бял задник оттук.

Плъха се изкикоти. Отскоро беше с нас, най-много от няколко месеца. Каза, че идвал от друг сектор, защото го изхвърлили от старата му тайфа, но така и не сподели защо. Подозирах, че е защото е лъжливо, крадливо копеле. Лукас не би си и помислил да го приеме, но предишната зима бяхме изгубили двама души — Патрик и Джефри, двама Нерегистрирани братя. Бяха станали дръзки до глупост и се фукаха, че вампирите никога нямало да ги хванат. Твърде бързи били, моля ви се, и познавали всички тунели за бягство. Една нощ излязоха да търсят храна, както обикновено… но така и не се върнаха.

Плъха изрита книгата, пристъпи заплашително към мен и се изпъна в цял ръст, за да се извиси отгоре ми.

— Голяма уста имаш, Али — изръмжа той. Дъхът му беше горещ и противен. — Пази се. Лукас не може да е винаги наблизо, за да те защитава. Помисли за това. — Той се надвеси над мен. — А сега ми се разкарай от очите, преди да съм те ошамарил. Не искам гаджето ти да види как цивриш.

Опита да ме избута, но аз избегнах ръката му, пристъпих напред и забих юмрук в носа му с всичка сила.

Той изписка, политна назад и вдигна ръце към лицето си, а Лепката изскимтя зад гърба ми. Плъха запримигва през сълзи, избълва някаква ругатня и замахна към главата ми. Беше тромав и непохватен. Наведох се, блъснах го към стената и чух как черепът му издумка в мазилката.

— Разкарай се от стаята ми! — изревах аз, докато той се смъкваше зашеметен до стената. Лепката се беше скрил зад масата в ъгъла. — Разкарай се и стой надалече, Плъх! Ако те видя пак тук, кълна се, че до края на живота си ще ядеш през сламка!

Плъха се надигна и остави кървава следа по стената. Избърса си носа, изплю някаква псувня и излезе, като изрита един стол. Затръшнах вратата след него и заключих.

— Копеле. Крадливо, лъжливо копеле! Ох… — Погледнах към юмрука си и се смръщих. Предният му зъб беше раздрал кокалчето ми и то кървеше. — Чудесно, надявам се да не пипна нещо гадно.

— Той сега ще откачи — рече Лепката и се осмели да излезе иззад масата. Беше блед и изплашен.

— Е, и? — изсумтях аз. — Само да опита нещо и ще му изкривя носа на другата страна. — Взех един парцал от лавицата и го притиснах към кокалчето си. — Омръзна ми да слушам глупостите му, мисли си, че може да прави каквото си поиска само защото е по-едър. Ще му държи влага известно време.

— Може да си го изкара на мен — рече Лепката и аз настръхнах от обвинителния му тон. Сякаш ме укоряваше, че съм действала неразумно. Че не съм помислила за него.

— Тогава го изритай в пищяла и му кажи да се разкара — отвърнах аз и хвърлих парцала на лавицата, а после внимателно вдигнах измъчената книга. Корицата й беше разкъсана и първата страница липсваше, но иначе изглеждаше непокътната. — Плъха те тормози, защото си траеш. Ако отвърнеш, ще те остави на мира.

Лепката се нацупи и замълча, а аз с мъка потиснах раздразнението си. Нямаше да отвърне. Щеше да направи обичайното — да дотича при мен и да чака да му помогна. Въздъхнах и клекнах до една пластмасова кутия в дъното на стаята. Обикновено я покривах със стар чаршаф, но Плъха го беше захвърлил в ъгъла, вероятно в търсене на храна или нещо друго, което да открадне. Плъзнах капака назад и огледах съдържанието на кутията.

Тя беше наполовина пълна с книги, някои с меки корици, като онази, която държах в ръката си, но имаше и по-големи, с твърди корици. Някои бяха плесенясали, други — обгорели. Знаех ги наизуст, от начало до край, от кора до кора. Те бяха моето най-ценно, най-тайно притежание. Ако вампирите научеха, че крия нещо такова, щяха да застрелят всички ни и да изравнят сградата със земята. За мен обаче рискът си струваше. В Покрайнините книгите бяха обявени извън закона. Когато поеха властта тук, кръвопийците щателно бяха претърсили всяко училище и библиотека и аз знаех защо — защото сред страниците на всяка книга се криеше информация за друг свят. Свят, съществувал преди този, в който хората не са живели в страх от вампири, Стени и чудовища. Свят, в който сме били свободни.

Внимателно прибрах книгата и погледът ми се спря на друга, доста опърпана, с избелели цветове, едното й крайче — разядено от плесен. Беше по-голяма от останалите, детска книжка с картинки, а на корицата танцуваха ярки цветни животни. Прокарах пръсти по нея и въздъхнах.

Мама.

Лепката се беше приближил и надничаше над рамото ми.

— Плъха взел ли е нещо? — тихо попита той.

— Не — отвърнах аз, затворих капака и скрих съкровищата си. — Но няма да е зле да провериш и в твоята стая. И да върнеш всичко, което си заел от мен напоследък, за всеки случай.

— Не съм взимал нищо от месеци — отвърна Лепката, отбранително и изплашено едновременно и аз си прехапах езика, за да не му отвърна рязко. Не много отдавна, преди Плъха да дойде в групата ни, често го заварвах свит до стената в стаята му, напълно погълнат от някоя от моите книги. Аз го бях научила да чете — прекарахме дълги мъчителни часове на матрака ми в учене на думи, букви и срички. Отне му доста време да свикне, но после това се превърна в любимия му начин да избяга, да се откъсне от всичко, което дебнеше извън стаята му.

После Патрик му каза какво правят вампирите с хората, които четат и сега той не се докосваше до книгите ми. Толкова труд, толкова време на вятъра! Вбесявах се, че Лепката се страхува толкова и не желае да научи нищо ново. Предложих на Лукас да науча него, но той не прояви никакъв интерес, а не бих си правила труда с Плъха.

Колко съм глупава да си мисля, че мога да предам нещо полезно на тази сбирщина.

Гневът ми обаче не се дължеше само на страха на Лепката или на невежеството на Лукас. Исках да ги уча, за да се развиват и защото вампирите ни бяха отнели дори това. Учеха питомците и робите си да четат, но искаха останалото население да е сляпо и глупаво и да живее в мрак. Държаха да сме безмозъчни, пасивни животни. Ако повече хора научеха какъв е бил животът преди… колко време щеше да мине, докато въстанат срещу кръвопийците и си върнат всичко?

Това беше мечта, която не смеех да изрека пред никого, дори пред себе си. Не можех да принудя хората да се учат, но това не ми пречеше да продължавам да опитвам.

Лепката отстъпи, когато се изправих и отново покрих кутията с чаршафа.

— Мислиш ли, че е открил и другия тайник? — попита той колебливо. — Може би трябва да провериш и него?

Погледнах го примирено.

— Гладен ли си? Затова ли го казваш?

Лепката обнадеждено сви рамене.

— А ти не си ли?

Извъртях очи, отидох до матрака и отново коленичих. Вдигнах го, разкрих хлабавите дъски под него, извадих ги и се втренчих в тъмната дупка.

— По дяволите! — изпъшках аз, докато ровех из тясната ниша. Не беше останало много — парче сух хляб, два фъстъка и един картоф, който беше започнал да покълва. Вероятно това бе търсил Плъха — личния ми склад. Всички си имахме тайници, скрити от останалия свят. Нерегистрираните не крадяха един от друг… или поне не би трябвало, това беше негласно правило. В сърцата си обаче всички бяхме крадци, а гладът кара хората да вършат отчаяни неща. Не съм наивна, затова оцелявам толкова време. Единственият, който знаеше за тази дупка, беше Лепката, а аз му имах доверие. Не би рискувал всичко, като краде от мен.

Огледах жалките си провизии и въздъхнах.

— Лоша работа — поклатих глава аз. — А и напоследък много затегнаха мерките. Вече никой не търгува с купони за дажби.

Стомахът ми беше хлътнал. Е, нищо ново. Върнах дъските на местата им и разделих хляба с Лепката. Бях гладна почти постоянно, но сега положението беше започнало да става сериозно. Не бях яла от предишната вечер, а ровенето из улиците сутринта не мина добре. След като няколко часа претърсвах обичайните места, си тръгнах само с порязана длан и празен стомах. Набезите към капаните за плъхове на Томсън останаха безплодни — плъховете или бяха поумнели, или той най-сетне бе успял да ограничи популацията им. Изкачих и пожарната стълба до покривната градина на вдовицата Танер, като внимателно се промъкнах под оградата от бодлива тел, но установих, че хитрата старица е прибрала реколтата по-рано и не е оставила нищо, освен празни саксии. Претърсих и контейнерите зад магазина на Хърли; понякога, макар и рядко, там се намираше по някой самун хляб, твърде мухлясал дори за плъховете, торбичка с развалена соя или някой гнил картоф. Не бях придирчива — стомахът ми бе свикнал да задържа почти всичко, колкото и да е отвратително. Буболечки, плъхове, червив хляб — пет пари не давах, стига поне малко да приличаше на храна. Можех да ям неща, които повечето хора не биха успели да преглътнат, но днес като че лейди Фортуна ме мразеше повече от обикновено.

Освен това след екзекуцията стана невъзможно да продължа с лова. Продължителното присъствие на питомеца в Покрайнините изнервяше хората и не исках да рискувам да крада, докато охраната му се мотае наоколо. Освен това не беше много разумно да отмъкнеш храна, след като трима души току-що са били обесени точно за това.

Тършуването из познатите територии вече не ми носеше нищо. Бях изчерпала ресурсите тук, а и Регистрираните вече познаваха методите ми. Дори да навлезех в други сектори, по-голямата част от Покрайнините бе ошушкана много, много отдавна. В град, пълен с клошари и нагаждачи, няма какво толкова да остане. Ако искахме да ядем, трябваше да потърся по-далече.

Трябваше да изляза от града.

Хвърлих поглед през найлона на прозореца към бледото небе и изкривих лице. Сутринта си беше отишла, следобедът бързо напредваше и разполагах само с няколко часа да намеря храна, след като се озовях отвъд Стената. Ако не успеех да се върна преди залез, други създания щяха да излязат на лов. Отидеше ли си светлината, настъпваше тяхното време. На Господарите. На вампирите.

Все още имам време, помислих си аз, като пресмятах часовете. Денят е доста ясен; мога да се промъкна под Стената, да претърся руините и да се върна преди залез.

— Къде отиваш? — попита Лепката, когато отворих вратата, излязох в коридора и се огледах предпазливо за Плъха. — Али? Чакай! Къде отиваш? Вземи ме с теб, мога да ти помогна.

— Не, Лепка — поклатих глава аз. — Този път няма да обикалям по обичайните места, има твърде много пазачи, а и питомецът е още тук и всички са изнервени. — Въздъхнах, заслоних очи с длан и огледах празния двор. — Ще трябва да се пробвам в руините.

— Напускаш града?! — изписка той.

— Ще се върна преди залез. Не се тревожи.

— Ако те хванат…

— Няма да ме хванат. — Облегнах се назад и му се ухилих. — Кога са ме хващали? Те дори не знаят, че има тунели.

— Говориш като Патрик и Джефри.

Примигнах, засегната.

— Това беше доста грубо, не мислиш ли?

Той сви рамене и аз скръстих ръце на гърдите си.

— Щом ще ми говориш така, може би не трябва да деля с теб, когато се върна. Може би е време за разнообразие да си потърсиш сам храна.

— Извинявай — веднага рече той и ми се усмихна извинително. — Извинявай, Али. Само се тревожа за теб, нищо повече. Изплаших се, че ще ме оставиш тук сам. Обещай да се върнеш!

— Знаеш, че ще се върна.

— Добре тогава. — Той отстъпи към коридора и сенките скриха лицето му. — Успех.

Може би си внушавах, но сякаш долових в тона му надежда да загазя. Сама да се убедя колко опасно е навън и да видя, че е бил прав. Докато тичах през двора към оградата, си казах, че това е глупаво. Лепката имаше нужда от мен, аз бях единственият му приятел. Не беше толкова отмъстителен, че да иска да пострадам само защото ми се сърдеше заради Марк и Грейси.

Нали?

Прогоних тази мисъл от ума си, проврях се през телената ограда и се промъкнах в притихналия град. Друг път щях да се тревожа за Лепката, сега най-важното беше да намеря храна, за да оцелеем.

Слънцето се полюшваше точно над порутените сгради и къпеше улиците със светлина. Просто остани там още малко, заръчах му аз. Не мърдай поне няколко часа. Всъщност може да не помръдваш изобщо, ако искаш.

То сякаш се спусна отмъстително по небето и за да ме подразни, се скри зад облак. Сенките се издължиха като хищни пръсти и плъзнаха по земята. Потреперих и забързах по улицата.