Александра Велева
„Ислям“ означава на всички езици „Подчинение“

Днес това състояние на духа или на човешкия свят се нарича постмодернизъм. За мен негов символ е един бедуин, възседнал камила, с транзистор в ръка, облечен с традиционната роба, изпод която се подават дънки, а на гърба на камилата — реклама на „Кока-Кола“. Не се подигравам, нито роня сълзите на интелектуалеца, натъжен от западната експанзия, която унищожава далечните култури. Гледам на това като на типичен израз на мултикултурната епоха, като на сигнал за смесването на различни култури. Като на доказателство, че нещо се случва, нещо се заражда, че се намираме във фаза, в която една епоха замества друга и всичко е възможно. Да, всичко е възможно, защото нашата цивилизация няма свой отличителен стил, свой собствен дух, своя собствена естетика.

Вацлав Хавел

Франция, 20 март 2012:

Ислямистът терорист Мохамед Мера, с френско и алжирско поданство, извършва серия от атентати в Тулуза и Монтобан, убити са седем души, от които три деца, ранени шестима души.

Франция, 20 декември 2014:

Атентат в Жуе ле Тур: с вик „Аллах акбар“ въоръжен с нож мъж напада полицейски пост и ранява трима полицаи, преди да бъде застрелян.

Франция, 21 декември 2014:

Атентат в Дижон: с вик „Аллах акбар“ човек премазва с автомобила си пешеходци на пет различни места в града — единайсет ранени.

Франция, 7–8 януари 2015:

Издателство „Фламарион“ публикува книгата на Мишел Уелбек „Подчинение“.

„Шарли Ебдо“, френски сатиричен седмичник, привлякъл вниманието на ислямистите с поредица карикатури на Мохамед, публикува същия ден на първа страница карикатура на Мишел Уелбек под заглавие „Предсказанията на Мага Уелбек“ с надпис: „През 2015-ра беззъб ще остана. През 2022-а ще говея по Рамазана“.

Около 11,30 часа братята Саид и Шериф Куаши нахлуват в седалището на „Шарли Ебдо“, въоръжени с автомати, и застрелват единайсет души, между които икономистът и приятел на Мишел Уелбек — Бернар Мари. Раняват още единайсет души и убиват по време на бягството си един полицай, преди да бъдат застреляни в печатницата, където се укриват. Отговорност за атентата поема Ал Кайда на Арабския полуостров.

На 8 януари Амеди Кулибали, близък на братята Куаши, ранява тежко гражданин и застрелва пътна полицайка в Монруж. На следващия ден терористът взима заложници в супермаркет за кашерни храни и убива четирима от тях, преди да бъде застрелян. Кулибали твърдял, че действа от името на групировката „Ислямска държава“ и че е свързан с братята Куаши.

Франция, януари 2015:

Жан-Луи Обер, певец и композитор, изпълнител на стиховете на Уелбек и автор на музиката, приютява в дома си за една седмица писателя след атентатите, по молба на Парижката префектура, която смята, че животът му е застрашен. Дълбоко покрусен от убийството на приятеля си Бернар Мари, Уелбек отменя всички срещи и събития около представянето на романа и заминава за провинцията.

В изказване по повод януарските атентати, позовавайки се на току-що излезлия роман на Уелбек, министър-председателят на Франция Манюел Валс заявява: „Франция не е Мишел Уелбек […], тя не е нетолерантност, омраза, страх“.

В обширно интервю, публикувано в „Ла ревю де Дьо Монд“^[1], Мишел Уелбек заявява:

„Знаете ли, като се замисля над книгите си, бих казал, че първо констатирам, а след това правя прогнози, които обаче не са пророчества… Прогнозата в научната фантастика е трудно обяснима. Нека вземем един типичен пример: когато Оруел пише «1984» през 1948-а в Англия, той съвсем не иска да каже, че това ще се случи. Той иска да изрази страха, затаен в подсъзнанието на англичаните от неговото време, и който е: «всички ние ще бъдем социализирани и контролирани»; този страх просмуква цялата британска култура. Това не е предсказание, а израз на страховете на епохата. Във всички известни книги на научната фантастика действа горе-долу една и съща система. Научната фантастика не предрича, тя изразява страховете на дадена епоха“.

Франция, 2022:

След десетгодишното злополучно управление на социалиста Франсоа Оланд мюсюлманската политическа партия идва на власт по пътя на урните. Последствията: „бруталното разпадане на системата, противопоставяща център-левицата на център-десницата“, която структурира „от незапомнени времена френския политически живот“. Тази победа не е в резултат на дълбоки социални брожения, нито на осъзнат народен бунт, а на дребни политикански сметки. Лишени от вдъхновяващи идеи, отказали се окончателно да управляват, ръководят, администрират, въздействат върху обществото, загубили доверието на избирателите, център-левицата и център-десницата не могат да предложат нищо по-обединяващо от най-страшния враг — Националния фронт на Марин Льо Пен. Начело на партията с най-много привърженици, Марин Льо Пен е върл защитник на суверенитета на Франция, на излизането на страната от еврозоната, на чистата нация, на Франция на французите. Мюсюлманското братство е на пръв поглед по-малката заплаха. Неговият председател Мохамед бен Абес, който прилича на „стар добродушен тунизийски квартален бакалин“, с реч „блага и упоителна“, е умерен, защитава „сдържано палестинската кауза и поддържа сърдечни отношения с еврейските религиозни власти“. След окончателното поражение на Съюза за народно движение на втория тур на президентските избори се състезават три партии: Социалистическата, Националният фронт и Мюсюлманското братство. Водят се преговори между социалистите и мюсюлманите, при които основният залог е националното образование. Учителите, университетските преподаватели и студентите са традиционно най-верните поддръжници на социалистите. За тях е огромен проблем да допуснат налагането на ислямско образование в държавните учебни заведения. Що се отнася до Мюсюлманското братство, то е „особена партия: много от политическите залози са им едва ли не безразлични; и най-вече те не поставят икономиката в центъра на всичко. За тях най-важното са демографията и образованието; онази част от населението, която се отличава с най-висок коефициент на раждаемост и която успява да предаде ценностната си система, побеждава; за тях нещата са точно толкова прости, икономиката, та дори и геополитиката са само прах в очите: онзи, който контролира децата, контролира бъдещето, точка“. Компромисът е системното дублиране на образователния модел: републиканското образование остава непроменено, но с нищожен бюджет, успоредно се развива частното образование с равностойни дипломи и с огромни субсидии от петродолари. Жените, след началното образование, се пренасочват към специализирани училища за домакини и към възможно най-ранен брак. Университетът „Сорбона“, символ на авторитета на френската наука и култура, основан през 1257 година от Робер дьо Сорбон, ръководен от кардинал Ришельо, който построява църквата в двора му, за да бъде погребан там, става частен, финансиран и управляван от Саудитска Арабия. Условието да преподаваш в него, е да приемеш исляма.

Амбициите на Мохамед бен Абес не се ограничават във Франция, той е човек със закалката на Наполеон и мечтае за империя. Европа се разширява — Турция и Мароко, Ливан и Египет, след тях Тунис и Алжир — целта е халифатът.

Настъпва нова ера — без „устрем горд и набег смел“, а чрез преговори и избори. Много постепенно, мирно и тихо за умореното население на Франция, а скоро и на Белгия, настъпва ерата на подчинението: подчинение на новите правила, които осигуряват спокойствие и ред, подчинение на жената на мъжа, висока раждаемост благодарение на значителни детски надбавки, подчинение на интелектуалния елит, носител по дефиниция на ценностите на европейската култура, подчинение на исляма като политика и като религия.

Като политика, защото ислямът под формата на идеология организира държавата и отхвърля модерния свят, рушейки традиционния обществен ред (полигамия, отнемане на човешките права, сред които най-вече правата на жената, и т.н.). Като религия, защото „едно общество не може да просъществува без религия, независимо каква“, както заявява Уелбек в едно от интервютата си по повод книгата. Защото нашата цивилизация е стигнала до стадий, в който обединяващите сили постепенно изчезват и светът става убийствено конкретен, объркан, изпълнен с врява и безумство, един гигантски екран, на който ни прожектират (кой?) с бясна скорост клипове. Изчезва основанието на повечето религии — символът, разказът за човечеството, митовете. Защото всичко, което ни се случва, има смисъл само ако препраща към нещо друго, ако е знак за нещо повече от това, което е.

И всичко това през погледа на Франсоа, представител на френския интелектуален елит. Главният герой е професор по литература в Сорбоната, постигнал върховете на кариерата си, уважаван от колегите си, ерген, самотник… В мрачното му и безутешно ежедневие светлият лъч е литературата, тя е връзката с другия, отдавна изчезнал в миналото човек, чийто дух остава в написаното и говори оттам. В тъжния свят на Франсоа проблясва възможност за безкрайност. Рядко в романите на Уелбек, които са разкази без коментар, защото коментарът е в самата тъкан на случката и всичко може да бъде изтълкувано като отрицание на това, което изглежда на пръв поглед, се появява такова недвусмислено и ясно изразено, граничещо с възхвалата, мнение. Общуването на героя с Богородицата на Рокамадур е другият му опит за досег с трансцендентното, но Духът го изоставя и той е отново „сведен до собственото си похабено, тленно тяло“. Негов основен литературен спътник, с когото е в непрестанен диалог и когото е пренесъл с болките и съмненията му от XIX в XXI век, е Жорис-Карл Юисманс. Чрез него той съпоставя две епохи, две светоусещания, две религиозни изпитания: от една страна, въпреки отвращението на Юисманс от фиоритурите на църквата — възторгът и преклонението му пред непринудената вяра на тълпите поклонници, довели до покръстването му в католицизма, и от друга, възможността пред Франсоа — едва ли не единствена, за да продължи да съществува — да приеме исляма, без възторзи и преклонение, а защото, след като не е изправен пред алтернатива, няма за какво да съжалява.

Недоволен от тълкуванията на романа му, Уелбек обяснява замисъла си:

„Структурата на «Подчинение», макар и изключително проста, бе разбрана от малко хора. Аз лишавам постепенно от всичко героя си, отнемам му: приятелката му Мириам, родителите му, работата му, която в крайна сметка му дава известно удовлетворение и възможност за социален живот, изгледите за евентуално покръстване чрез провала в Рокамадур, и накрая му отнемам Юисманс (забелязал съм, че когато имате чувството, че сте изчерпали всичко, което може да се напише за един автор, не можете повече да го четете). Когато отнемете всичко на някого, продължава ли той да съществува? Със странния си оптимизъм Декарт би отговорил без никакво колебание: «да». Но аз не съм съвсем съгласен с него: съществувам, означава да съществувам в някакво отношение. Не вярвам в свободния индивид, в самотника. Тъй че аз смалявам героя си и го унищожавам. Тогава защо да има лична свобода, свобода на мисълта? Защо чисто и просто да не приеме онова, което му предлагат?“.

Декарт би отговорил „да“, защото в неговото Cogito ergo sum („мисля, значи съм“, а не „мисля, следователно съм“) няма причинно-следствена връзка; самият факт, че се съмняваш, означава, че някой извършва съмняването, тоест съществуваш^[2].

Според Декарт Франсоа съществува, според Уелбек той престава да съществува, защото няма никакви социални основания да бъде. И все пак остават въпросите, които читателят си задава неизбежно, още от „Елементарните частици“: защо героите му не проявяват активна воля да създадат „връзката“, не липсва ли нещо в емоционалната им характеристика, което извън описаните външни условия ги обрича на самота? Единствено действителността ли създава това усещане за безизходица, безсмислие, отчаяние? А може би, за да изразиш страховете на времето си, не бива да обръщаш оптимистично поглед към бъдещето, нито да гледаш с носталгия на миналото — просто героите ти трябва да живеят затворени в своето страшно и празно настояще, което „носим като една язва от страдание, наша спътница между два безкрая от спокойно щастие“.