Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dracula’s Guest, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и корекция
Фея Моргана (2015 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Автор: Брам Стокър

Заглавие: Дракула

Преводач: Слави Ганев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Deja Book“; Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Отговорен редактор: Благой Иванов; Христо Блажев

Редактор: Емануил Томов

Художник: Христо Чуков

Коректор: Ганка Филиповска

ISBN: 978-954-28-1695-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3221

История

  1. — Добавяне

„Гостът на Дракула“ е непубликувана до 1914 г. част от романа „Дракула“. „Тя беше отрязана заради дължината на книгата и може да се окаже интересна за многобройните читатели на най-забележителната творба на моя съпруг“, завява Флорънс Стокър в предговора на посмъртния едноименен сборник с разкази на ужаса от Брам Стокър. Предварителните бележки по романа също сочат, че това е непубликуваната му първа глава. Като разказ е излизала и под името „Проклятието на Дракула“. В редактиран и преработен вариант на Питър Хейнинг тя е известна и със заглавията „Дъщерята на Дракула“, „Валпургиева нощ“ и „Сън в дома на мъртвите“.

Когато тръгнахме на път, слънцето грееше ярко над Мюнхен, а въздухът беше изпълнен с жизнерадостта на ранното лято. Тъкмо преди да потеглим, Herr Делбрюк (maître d’hôtel[484] на „Quarre Saisons“[485], където бях отседнал) слезе без шапката си до каретата и след като ми пожела приятно пътуване, каза на кочияша, докато все още държеше дръжката на вратата:

— Не забравяйте да се върнете преди мръкнало. Небето изглежда светло, но северният вятър носи мраз, който нашепва за внезапна буря. Сигурен съм обаче, че няма да закъснеете — тук той се усмихна и добави: — защото знаете коя нощ е тази.

Йохан отвърна решително „Ja, mein Herr“[486] и като докосна шапката си, побърза да потегли. Когато излязохме от града, му направих знак да спрем и попитах:

— Кажете ми, Йохан, коя е тази нощ?

Той се прекръсти и отвърна пестеливо:

— Walpurgis nacht[487].

След това извади своя тежък старомоден немски сребърен часовник, същински топуз, и го загледа със сбърчени вежди, а раменете му тръпнеха от нетърпение. Разбрах, че това е начинът да възрази благовъзпитано на излишното забавяне, и се отпуснах обратно в каретата, като му дадох знак да продължи. Той потегли бързо, за да навакса изгубеното време. Конете непрестанно мятаха глави и душеха подозрително из въздуха. В тези моменти често се оглеждах разтревожен. Пътят бе напълно открит, понеже се движехме по нещо като високо, брулено от вятъра плато. Докато напредвахме, забелязах отсечка, която не изглеждаше особено използвана и сякаш се спускаше през една малка криволичеща долина. Изглеждаше толкова приветлива, че въпреки възможността да подразня Йохан му извиках да спре. Щом дръпна юздите, му казах, че бих искал да продължи по пътя надолу. Оправданията му бяха какви ли не и често се кръстеше, докато говореше. Това някак предизвика любопитството ми, затова му зададох някои въпроси. С отговорите си опита да извърти нещата и непрестанно поглеждаше към часовника си в знак на протест.

— Е, Йохан — казах му накрая, — искам да продължа по този път надолу. Няма да ви карам да ме последвате, освен ако не желаете, но кажете ми защо не искате да дойдете, само това ме интересува.

Вместо отговор той се хвърли толкова бързо от капрата, че сякаш в същия миг се озова на земята. След това разтвори ръце умолително към мен и настоя да не тръгвам. В немския му имаше достатъчно примесен английски, за да проследя потока на мислите му. Постоянно изглеждаше, че ей сега ще ми каже нещо — тъкмо онова, което очевидно го смразяваше, но всеки път се спираше и произнасяше, докато се кръсти:

— Walpurgis nacht!

Опитах да споря с него, но беше трудно да убедя някого, чийто език не владея. Преимуществото определено бе на негова страна, защото, макар и да започваше на един много слаб и развален английски, винаги се развълнуваше и се впускаше в майчината си реч, а всеки път щом правеше това, поглеждаше към часовника си. Конете станаха неспокойни и задушиха из въздуха. В същия миг той силно пребледня и като ги загледа стреснато, внезапно се втурна напред, хвана ги за юздите и ги поведе на около двадесет фута. Последвах го и попитах защо направи това. В отговор той се прекръсти, посочи към мястото, което бяхме напуснали, изтегли каретата си към другия път, показвайки по този начин кръст, и каза първо на немски, а след това на английски:

— Погребаха го… този, дето уби себе.

Спомних си за стария обичай да погребват самоубийците на кръстопът.

— Ах! Разбирам, самоубийство. Колко интересно!

Но за Бога, не можех да разбера защо конете бяха изплашени.

Докато говорехме, чухме някакъв звук, нещо между скимтене и лай. Беше отдалечен, но конете станаха много неспокойни и Йохан с големи усилия ги усмири.

— Звучи като вълк… но пък няма вече вълци тук — каза той все така бледен.

— Няма? — казах въпросително. — Отдавна ли вълците не са били толкова близо до града?

— Отдавна, отдавна — отвърна той, — през пролетта и лятото, но със снега вълците бяха тук не толкова отдавна.

Докато милваше конете и се опитваше да ги умири, черни облаци се спуснаха внезапно над небето. Светлината отстъпи пред тях, а студеният вятър сякаш ни промуши. Само полъх и по-скоро бе предвестник по природа, а не самото явление, защото яркото слънце отново се показа. Йохан погледна под дланта на челото си към хоризонта и каза:

— Бурята от сняг, той идва преди отдавна.

След това погледна отново към часовника си и моментално, стискайки здраво юздите си — понеже конете все още риеха земята неспокойно и мятаха глави, — се изкачи на капрата, сякаш беше дошло време да продължим пътуването си.

Реших малко да поупорствам и не се качих веднага в каретата.

— Кажете ми — казах аз — за мястото, до което води пътят — и посочих надолу.

Той отново се прекръсти и промълви някаква молитва, преди да отговори:

— То е нечисто.

— Кое е нечисто? — запитах.

— Селото.

— Значи има село?

— Не, не. Никой не живее там стотици години.

Това жегна любопитството ми.

— Но вие казахте, че там имало село.

— Имаше.

— Къде е сега?

Веднага след този въпрос той се впусна в дълга история, в която немският и английският бяха така омесени един с друг, че не разбрах съвсем какво точно казва, но общо взето схванах, че много отдавна, преди стотици години, там са умирали хора и като ги положили в гробове, изпод пръстта започнали да долитат звуци. Изровили ги, а вътре мъжете и жените били обагрени с живот и устните им аленеели от кръв. И така, бързайки да спасят животите си (ах, и душите си! — тук той се прекръсти) тези, които останали, се разбягали по други места, където живите живеели, а мъртвите били мъртви вместо… вместо нещо друго. Той очевидно се боеше да произнесе последните думи. В течение на разказа вълнението му нарастваше все повече и повече. Сякаш въображението му го беше сграбчило и накрая го доведе до същински пристъп на страх: лицето му беше пребледняло, а той се потеше и трепереше, докато се оглеждаше наоколо, все едно очакваше появата на някакво ужасяващо привидение под ярките слънчеви лъчи, огряващи широкото поле. Най-накрая, в агония от безнадеждност, той извика:

— Walpurgis nacht! — и ми посочи към каляската, за да се кача.

Цялата ми английска кръв кипна от това и като се отдръпнах, му казах:

— Вие сте страхливец, Йохан… страхливец сте. Вървете у дома. Ще се върна сам. Разходката ще ми се отрази добре.

Вратата на каляската беше отворена. Взех от седалката дъбовия бастун, който винаги нося със себе си по време на излетите през почивните дни, затворих вратата, посочих назад към Мюнхен и казах:

— Вървете си у дома, Йохан… Walpurgis nacht не засяга англичаните.

Сега конете бяха по-непокорни от всякога и Йохан се опитваше да ги удържи, докато трескаво ме умоляваше да не правя нещо толкова глупаво. Съжалих клетия човечец, защото беше силно загрижен, но в същото време не можах да сдържа смеха си. Английският му вече съвсем се беше изпарил. В тревогата си бе забравил, че единственият начин да го разбера е като говори езика ми, поради което забърбори на своя роден немски. Това взе да става малко досадно. След като му оказах посоката „Вкъщи!“, се обърнах, за да продължа надолу по кръстопътя към долината.

С отчаян жест Йохан обърна конете си към Мюнхен. Подпрях се на бастуна и погледнах след него. За известно време той караше бавно по пътя, но тогава върху билото на хълма се появи един висок и слаб мъж. Толкова можех да видя от това разстояние. Когато премина покрай него с конете, те започнаха да се изправят на задните си крака и да хвърлят къчове, а след това зацвилиха ужасени. Йохан не можеше да ги удържи. Те се понесоха надолу по пътя, препускайки бясно. Наблюдавах ги, докато се изгубиха в далечината, а след това потърсих с поглед непознатия, но се оказа, че той също е изчезнал.

С леко сърце завих надолу по страничния път през дълбоката долина, на което Йохан беше възразил. Не можех да забележа дори най-малка причина за това и вероятно съм повървял около два часа, без да мисля за времето или разстоянието и със сигурност без да се натъкна на човек или къща. Колкото до мястото, то бе същинско мъртвило, но не бях обърнал особено внимание на това, докато, завивайки по едно разклонение на пътя, се оказах в рехавите покрайнини на една гора. Тогава осъзнах, че пустотата на околностите, които бях преминал, ми беше повлияла, без да осъзная.

Седнах да си почина и се огледах наоколо. Порази ме, че беше значително по-хладно, отколкото в началото на разходката ми — сякаш наоколо се носеше ридаещ стон, придружен от някой и друг ек, отекващ високо над мен. Като вдигнах поглед, забелязах, че огромни гъсти облаци се носят бързо по небето от север към юг. В някакъв далечен въздушен пласт се зараждаха признаците на приближаваща буря. Беше ми малко студено и понеже помислих, че е защото не се движа след разходката, продължих нататък.

Местността, през която вървях сега, беше много по-живописна. Нямаше нищо забележително, което да откроиш с поглед, но във всичко цареше прелестно очарование. Почти напълно забравих за времето и си спомних за него едва когато сгъстяващият се сумрак ме обгърна и тогава се замислих как да намеря пътя към вкъщи. Светлината на деня си беше отишла. Въздухът беше хладен, а високо горе облаците пълзяха по-забележимо. Придружаваше ги някакъв далечен ехтящ звук. През него на интервали долиташе тайнствен вой, за който кочияшът беше казал, че е вълчи. За момент се поколебах. Бях заявил, че ще разгледам изоставеното село, затова продължих и след малко стигнах до обширна открита местност, обкръжена навсякъде от хълмове. Склоновете им бяха покрити с дървета, които се разстилаха надолу до полето, като изпъстряха с гъстаците си по-леките стръмнини и падини тук-там. Проследих с поглед лъкатушещия път и забелязах, че завива край един от най-гъстите шубраци и се губи зад него.

Докато го наблюдавах, хладен полъх изпълни въздуха и заваля сняг. Замислих се за безкрайното разстояние, която бях изминал през тази пуста местност, и побързах да си намеря подслон в гората отсреща. Небето притъмняваше все повече, а снегът се сипеше по-бързо и силно, докато земята пред мен и наоколо не се превърна в искрящ бял килим, чийто далечен край се губеше в неизвестността на мъглата. Тук пътят беше неравен и в полето границите му не бяха толкова забележими, колкото когато преминаваше през просеките, и след малко осъзнах, че съм се отдалечил от него, понеже твърдата му повърхност вече не беше под краката ми, а вместо това стъпалата ми потъваха в трева и мъх. Тогава вятърът стана по-силен и задуха с нарастваща мощ, докато накрая не бях принуден да тичам пред него. Въздухът стана леденостуден и въпреки че се движех, ми се отрази зле. Снегът вече падаше на парцали и се завърташе около мен на такива внезапни вихрушки, че едва държах очите си отворени. Небесата непрестанно се раздираха от ослепителни светкавици и при проблясъците им забелязах безброй дървета пред себе си, предимно тисове и кипариси, всички покрити с дебел сняг.

Скоро бях на завет между дърветата и оттам, сред царящата тишина, чувах как вятърът връхлита отвисоко. След малко мракът на нощта се сля с притъмнялото от бурята небе. Не след дълго стихията сякаш утихваше: вече прииждаше само на свирепи повеи и пристъпи. В такива мигове тайнственият вой на вълка звучеше, все едно беше подет от много подобни звуци наоколо.

От време на време през черните маси пълзящи облаци се процеждаше слаб лъч лунна светлина, който озаряваше простора и ми откри, че се намирам в покрайнините на гъста горичка от кипариси и тисове. Когато снегът спря да вали, излязох от заслона си, за да проуча мястото по-отблизо. Струваше ми се, че сред всички онези старинни съсипни, край които бях преминал, може и да открия някоя останала къща, която, макар и порутена, да ми даде подслон за известно време. Докато минавах край горичката, забелязах, че я опасва ниска ограда, и продължавайки напред, скоро попаднах на пролука в нея. Тук кипарисите образуваха алея, която водеше до квадратния силует на някаква постройка. Тъкмо обаче когато я съзрях, преминаващите облаци закриха луната и прекосих пътеката в мрака. Вятърът сигурно е станал по-студен, защото усещах как потръпвам, докато вървя, но имах надежда за подслон и продължих по пътя си слепешком.

Спрях, защото внезапно всичко утихна. Бурята беше преминала и може би в съзвучие с безмълвието на природата сърцето ми също сякаш замлъкна. Но това трая само за миг, защото ненадейно лунните лъчи пробиха през облаците, разкривайки ми гробище, а квадратният силует пред мен бе огромна и масивна мраморна гробница, бяла като снега, който я покриваше заедно с всичко наоколо. Светлината на месеца беше придружена от яростното стенание на бурята, която изглежда се разбушуваше отново с протяжен нисък вой като на много кучета или вълци. Това ме смути и изпълнен със страхопочитание, почувствах как студът малко по малко ме обгръща, докато накрая се вкопчи и в сърцето ми. След това, докато потокът лунна светлина все още обливаше мраморната гробница, халата отново показа, че набира нови сили, като че се връщаше по старите си дири. Погълнат от някакъв жив интерес, приближих гробницата, за да видя какво представлява и защо нещо подобно се издигаше само на такова място. Заобиколих я и над дорийската врата[488] прочетох на немски:

ДОЛИНГЕН, ГРАФИНЯ ГРАЦКА

ЩИРИЯ

ПОДИРИ И НАМЕРИ СМЪРТ

1801

Върху гробницата, като че пронизващ плътния мрамор — понеже постройката беше изградена от няколко колосални каменни блока — стърчеше огромен железен кол или прът. Отдръпнах се назад и видях изсечено с огромни руски букви:

„Мъртвият препуска бързо.“

Във всичко това имаше нещо толкова загадъчно и тайнствено, че ми прилоша и почувствах силна немощ. Вече започвах да съжалявам, че не бях последвал съвета на Йохан. Внезапно ме порази една мисъл, породена от мистериозните обстоятелства, която ме хвърли в ужасен потрес. Беше Валпургиевата нощ!

Валпургиевата нощ, когато според преданията на милиони хора дяволът броди по земята… когато гробовете се отварят и мъртвите излизат от тях, за да се скитат. Когато всички зли твари от земята, във въздуха и водата се събират да гуляят. Кочияшът старателно отбягваше точно това място. Това село бе мястото, обезлюдено от векове. Това беше мястото, където почива самоубиецът, а сега на това място аз бях останал сам — съвсем самичък, треперещ от студ и под саван от сняг със свирепата буря, надвиснала над мен! Трябваше да призова цялото си душевно спокойствие, цялата вяра, в която бях възпитан, и цялата си смелост, за да не ме смаже пристъпът на ужас.

В този миг ме връхлетя същинско торнадо. Земята се разтърси, сякаш хиляди коне профучаха по нея, и този път бурята носеше на ледените си криле не сняг, а огромни ледени късове, които заудряха толкова безмилостно, че сякаш ги запращаха ремъците на балеарски прашкари[489] — град, който събори листа и клони и направи заслона на кипарисите също толкова безполезен, колкото ако стеблата им бяха сламки след жътва. Отначало се втурнах към най-близкото дърво, но скоро бях принуден да го изоставя и подирих единственото място, което можеше да ми осигури убежище — дълбокия дорийски вход на мраморната гробница. Там, свит до масивната бронзова врата, бях защитен до известна степен от ударите на ледените късове, понеже те политаха към мен само когато рикошираха в земята или мраморната стена.

Когато се облегнах на вратата, тя лекичко се открехна навътре. Дори заслонът на гробницата беше добре дошъл в тази безжалостна стихия и тъкмо щях да вляза вътре, когато една разклонена светкавица освети цялата небесна шир. В същия миг аз, човек от плът и кръв, видях, с очи обърнати към мрака на мъртвешкия дом, красива жена със закръглени страни и алени устни, която сякаш спеше върху един саркофаг. Когато гръмотевицата проеча отвисоко, все едно ме стисна ръката на великан и ме запрати вън насред бурята. Всичко стана толкова внезапно, че преди да го осъзная телом и духом, вече ме шибаха ледените късове. В същото време имах странното обсебващо чувство, че не съм сам. Погледнах към гробницата. Точно тогава просветна нов ослепителен блясък, който удари железния кол, стърчащ от гробницата, и през него се изля в земята, като порази и разби мрамора подобно на огнена стихия. Покойницата се изправи, агонизирайки, обгърната от пламъците и горчивият й писък от болка бе сподавен от трясъка на гръмотевицата. Последното, което чух, беше тази кошмарна бъркотия от звуци, сякаш отново бях сграбчен от онази великанска хватка и захвърлен, докато ме биеше градушката, а във въздуха наоколо ехтеше воят на вълците. Накрая помня само неясна бяла движеща се маса, като че всички гробове, които ме обкръжаваха, бяха прогонили своите забулени в савани мъртъвци и те се приближаваха към мен през белите валма на сипещата се градушка.

 

 

Постепенно започнах да идвам в съзнание и тогава ме обзе кошмарно чувство на изтощение. За известно време не можех да си спомня нищо, но лека-полека започна да ми просветва. Краката ми изгаряха от болка и все още не бях успял да ги помръдна, сякаш се бяха парализирали. Усещах вледеняващо чувство на тила си и надолу по гръбнака, а ушите, също като краката ми, бяха вцепенени и непрестанно ме боляха, но в гърдите усещах топлина, която в сравнение с останалото бе приятна. Беше кошмар — физически кошмар, ако би могъл да се нарече така, понеже някаква голяма тежест затрудняваше дишането ми.

Този период на полулетаргия сякаш продължи вечно и докато е преминал, сигурно съм спал или загубил съзнание. Тогава почувствах гадене като в началото на морска болест и диво желание да се освободя от нещо, без да зная какво. Обгръщаше ме безкрайна тишина, все едно целият свят бе заспал или погинал, нарушавана единствено от тихото и тежко дихание на някакво животно близо до мен. Почувствах нещо топло и грапаво на гърлото си и тогава осъзнах ужасната истина, която смрази сърцето ми и накара кръвта да се качи в главата ми. Някакво голямо животно лежеше върху мен и ближеше врата ми. Страхувах се да помръдна, защото инстинктът за самосъхранение ме застави да лежа неподвижно, но звярът сякаш осъзна, че в мен вече има някаква промяна, защото повдигна глава. През миглите си видях над мен двете големи пламтящи очи на един гигантски вълк. Бели остри зъби проблясваха от зеещата червена паст, а противният му вонящ дъх ме обливаше.

За още известно време не си спомням повече. Събуди ме тихо ръмжене, последвано от лай, който се повтаряше отново и отново. Тогава като че от много далеч дочух „Хей! Хей!“, сякаш заедно го викаха множество гласове. Надигнах предпазливо глава и погледнах натам, откъдето идваше звукът, но гробището препречваше погледа ми. Вълкът все още лаеше по онзи странен начин, когато около кипарисовата горичка премина някаква червеникава светлинка, която сякаш придружаваше гласовете. Те се приближиха, а животното залая по-бързо и силно. Страхувах се да не помръдна или да не издам някакъв звук. Червеният блясък приближаваше по бялата плащаница, която се стелеше в мрака наоколо. Тогава внезапно иззад дърветата се показа отряд конници, които яздеха в тръст и носеха факли. Вълкът се надигна от гърдите ми и тръгна към гробището. Видях как един от конниците (съдейки по фуражките и дългите им военни наметала, бяха войници) вдига карабината си и се прицелва. Един от другарите му го перна през ръцете и куршумът изсвистя над главата ми. Очевидно беше взел силуета ми за вълка. Друг проследи с мерника си животното, докато то се измъкваше, и последва изстрел. Тогава отрядът продължи напред в галоп — част от него към мен, а останалите последваха вълка, когато той изчезна сред прибулените със сняг кипариси.

Докато се приближаваха, опитах да помръдна, но бях безсилен, въпреки че виждах и чувах всичко, което се случваше наоколо. Двама или трима от войниците слязоха от конете си и коленичиха до мен. Единият повдигна главата ми и постави длан на сърцето ми.

— Добри новини, другари! — извика той. — Сърцето му все още бие!

Тогава сипаха малко бренди в гърлото ми и силата, която то ми даде, бе достатъчна, за да отворя напълно очи и да се огледам. Светлини и сенки играеха сред дърветата, а мъжете се викаха един друг. Те се събраха, надавайки изплашени възгласи, и светлините блеснаха, когато другите се стекоха безредно откъм гробището като обладани от зли духове. Когато онези, които бяха по-напред, се приближиха, хората около мен ги попитаха нетърпеливо:

— Е, намерихте ли го?

Отговорът скоро прокънтя:

— Не! Не! Тръгвайте бързо… бързо! Това не е място, където да се задържаме, особено в тази нощ!

— Какво беше? — този въпрос прииждаше във всички възможни интонации.

Отговорите бяха най-различни и всички неопределени, сякаш мъжете бяха подтиквани от някакъв общ импулс да говорят, но въпреки това и сдържани от също толкова силен страх да споделят мислите си.

— То… то… самото! — изломоти един, чийто разум съвсем се беше помрачил в този миг.

— Хем вълк… хем не точно вълк! — вметна друг, треперейки.

— Няма смисъл да го гоним без свещен куршум[490] — отбеляза трети с по-сдържан тон.

— Добре ни послужи, задето излезе тая нощ! Наистина си заслужихме онези хиляда марки! — възкликна четвърти.

— Имаше кръв по счупения мрамор — каза друг след кратко мълчание, — няма как да е от светкавицата. Ами той… безопасен ли е? Погледнете му гърлото! Вижте, другари, вълкът е лежал върху него, за да пази кръвта му топла.

Офицерът погледна врата ми и отвърна:

— Добре е. Кожата не е пробита. Какво означава всичко това? Никога нямаше да го намерим, ако не беше лаят на вълка.

— Какво стана с него? — попита мъжът, който държеше главата ми и който изглеждаше най-малко смутен от групата, понеже дланите му бяха стабилни и не трепереха. На ръкава си имаше нашивка на дребен офицерски чин.

— Отишъл е в дома си — отговори един мъж с издължено пребледняло лице, който наистина трепереше от ужас, докато се оглеждаше боязливо наоколо. — Тук има достатъчно гробове, в които да почива. Хайде, другари, бързо! Да се омитаме от това проклето място.

Офицерът ме надигна, за да седна, докато произнасяше някаква заповед, и след това няколко души ме качиха на кон. Той скочи на седлото зад мен, обгърна ме с ръце, нареди да тръгваме и като извърнахме очи от кипарисите, се понесохме бързо във военен строй.

Понеже езикът ми беше все така неуслужлив, мълчах по принуда. Сигурно съм заспал, защото следващото нещо, което помня, е как стоя изправен, подпомогнат от по един войник от всяка страна. Почти се бе съмнало и от север червената резка на слънцето се отразяваше като кървава пъртина върху снежната пустош. Офицерът нареждаше на хората си да не казват нищо за онова, което бяха видели, освен че са открили някакъв непознат англичанин, пазен от грамадно куче.

— Куче! Това не беше куче — намеси се човекът, който беше изпаднал в силна уплаха. — Мисля, че зная какво е вълк, щом го видя.

— Казах куче — отвърна спокойно младият офицер.

— Куче! — повтори иронично другият. Очевидно смелостта му нарастваше с изгрева и като ме посочи, продължи. — Погледнете гърлото му. Това работа на куче ли е, господин офицер?

Неволно вдигнах ръка към врата си и когато го докоснах, извиках от болка. Мъжете се скупчиха край мен, за да погледнат, а някои дори се привеждаха от седлата си.

— Куче, както казах — отново се чу спокойният глас на младия офицер. — Ако кажем нещо друго, ще си спечелим само подигравки.

След това ме качиха на кон зад един от кавалеристите и се понесохме в околностите на Мюнхен. Тук се натъкнахме на отдалечаваща се карета, в която бях пренесен, и после ме откараха до Quatre Saisons — младият офицер ме придружаваше, докато един от войниците ни следваше на кон, а останалите тръгнаха към казармите си.

Когато пристигнахме, Herr Делбрюк се втурна толкова бързо надолу по стълбите да ме посрещне, че несъмнено е наблюдавал през прозореца. Той ме хвана за ръцете и ме въведе загрижено вътре. Офицерът отдаде чест и тъкмо понечи да си тръгне, когато схванах това негово намерение и настоях да дойде до покоите ми. Над чаша вино благодарих на него и смелите му другари, задето ме спасиха. Той отвърна скромно, че за него е било повече от чест, а Herr Делбрюк още в началото е уредил всичко, за да бъде възнаграден издирващият отряд. На това двусмислено изказване maître d’hôtel се усмихна, а офицерът се позова на дълга си и се оттегли.

— Но Herr Делбрюк — запитах аз, — защо и как така войниците тръгнаха да ме търсят?

Той сви рамене, сякаш в пренебрежение към собствения си принос, и отвърна:

— Имах късмета да получа позволение от началника на поделението, в което съм служил, да попитам за доброволци.

— Но как разбрахте, че съм се изгубил? — попитах аз.

— Кочияшът дойде тук с останалото от каретата си, която се обърнала при бягството на конете.

— Но разбира се, не бихте изпратили спасителен отряд от войници само по тази причина, нали?

— О, не! — отвърна той. — Ала още преди да пристигне файтонджията, получих тази телеграма от бояра, чийто гост сте.

Тук той извади съобщението от джоба си и ми го подаде, за да прочета:

Бистриц.

Пазете моя гост — за мен няма нищо по-скъпо от безопасността му. Ако му се случи нещо или се изгуби, не щадете средства да го откриете и да подсигурите спокойствието му. Той е англичанин и по тази причина е склонен към приключения. Често снегът, вълците и нощта са опасни. Не губете и секунда, ако заподозрете, че е в беда. Вашето усърдие е гарантирано от моето състояние.

Дракула

Докато държах телеграмата, стаята сякаш се завъртя около мен и ако внимателният maître d’hôtel не ме беше подкрепил, щях да падна. Имаше нещо толкова странно във всичко това, нещо толкова неестествено и невъобразимо, което постепенно изгради у мен чувството, че съм награда в надпреварата между две враждуващи сили. Дори неясната мисъл за това сякаш ме вцепени. Определено ме закриляше някаква тайнствена сила. В критичния момент от една далечна страна беше пристигнало съобщение, което ме избави от бялата смърт и пастта на вълка.

Бележки

[484] Maître d’hôtel (фр.) — с това название се отбелязва началникът на обслужващия персонал в хотела.

[485] „Quarre Saisons“ (фр.) — Четирите годишни времена.

[486] „Ja, mein Herr.“ (нем.) — Да, уважаеми господине.

[487] Walpurgis nacht (нем.) — Валпургиева нощ. Нощта на 30 април преди деня на св. Валпурга (1 май), в която всички вещици и нечисти сили се събират заедно, за да предотвратят идването на пролетта.

[488] Дорийска врата — има се предвид, че входът на гробницата е изграден в един от трите класически гръцки архитектурни стила.

[489] Балеарски прашкар — най-известните прашкари наемници в древността са били тези от Балеарския архипелаг край днешна Испания. За разлика от повечето бойци, които са умеели да хвърлят с прашките си камъни от по 50–80 гр., те запращали срещу враговете си камъни с тегло до половин килограм. Това им спечелило прозвището „живи катапулти“.

[490] Свещен куршум — в романа „Дракула“ Ван Хелзинг споменава, че свещеният куршум може да убие вампира. В своя монолог той говори все за неща, с които героите са се запознали преди това, но сцена с куршуми липсва. Това е още един остатък след отрязването на тази първа глава от романа. Подобна сцена на лов и дявол, въплътен във вълк, има и в споменатото в бел. към романа произведение на Дюма Le Meneur de loups.

Край