Аугуст Стриндберг
Есен

Бяха женени вече от десет години! Щастливо? Да, щастливо, доколкото обстоятелствата позволяваха. Бяха теглили еднакво, равномерно, като два равни по сили вола, запретнати в общ теглич.

През първата година, естествено, бяха погребани множество илюзии за брака като абсолютно блаженство и върховно щастие. През втората година започнаха да идват децата и вече не оставаше много време за мечти.

Той бе много свързан с дома, дори премного, и в лоното на семейството бе намерил своя малък свят, чийто център бе той — децата бяха радиусите, а съпругата искаше също да бъде средоточие, но не самият център, защото там бе мъжът и поради това понякога радиусите попадаха един върху друг или се раздалечаваха. Тогава целият кръг се насичаше.

А сега, на десетата година, мъжът бе назначен за секретар при инспекцията на затворите и трябваше често да пътува. Това бе удар за домашните му привички и той никак не се радваше на мисълта, че в продължение на цял месец ще бъде отделен от къщи. Не му бе ясно дали по-силно ще му липсва жена му или пък децата, а може би всички заедно.

Вечерта, преди да замине той седеше на дивана и гледаше как жена му приготвя куфара. Тя бе коленичила на пода и нареждаше бельото. После изчетка черния му костюм, сгъна го грижливо, така че да заема възможно най-малко място в куфара. О, той не разбираше нищо от тези неща. Тя никога не бе заемала в дома им мястото на прислужница или дори на съпруга. Тя бе майка: майка на децата и негова. Никога не се чувстваше унижена и никога не бе искала благодарност за това. Не смяташе също така, че й дължи такава благодарност, тъй като в замяна той даваше на нея и на децата й това, за което иначе тя би трябвало да се труди навън и да оставя децата си сами вкъщи.

Седнал в края на дивана, той я гледаше. Сега, когато наближаваше раздялата, предварително започна да изпитва липсата, която тя щеше да му донесе. Погледът му се спря на нейната фигура. Ключицата й бе изхвръкнала някак странно напред и гърбът й бе попревит от навеждането над люлката, над дъската за гладене и над готварската печка. И той се бе попрегърбил от работа над писалищната маса, и неговите очи бяха отслабнали. Но сега наистина не мислеше за себе си. Гледаше плитките й, които бяха оредели в сравнение с преди, виждаше как пътеката сред косите й бе някак си просветляла. Дали бе загубила от красотата си само заради него? Не. О, не, заради всички около нея, а също и заради себе си. И неговата коса също бе оредяла на темето в борба за всички тях. Той сигурно щеше да се чувства по-млад, ако не бяха толкова гърла и се грижеше само за себе си, но през всичките тези години нито за момент не бе пожелал да бъде сам.

— Защо не поизлезеш малко — каза тя, — доста време стоиш на затворено, без да се движиш.

— Прави ти удоволствие да се отървеш от мен — каза той не без известна горчивина, — но всички вие ще ми липсвате.

— Ти си като домашната котка — ще ти липсва топлият ти кът. Но не вярвам, че ще ти домъчнее особено много за мен.

— А за децата?

— Липсват ти, когато не си у дома. Но когато си тук, по-често им викаш. Разбира се, не много, но все пак! Сигурна съм, че ги обичаш, не искам да съм несправедлива.

На вечерята бе много мил и внимателен, но не се чувстваше комфортно. Не разгъна вечерните вестници, но при всеки удобен момент търсеше повод да разговаря с жена си; тя обаче бе толкова погълната с домакинската работа, че не й остана много време за приказки. Освен това чувствата й бяха успели да се калят по време на десетгодишния път между детската стая и кухнята.

Той бе по-разнежен, отколкото му се искаше да покаже и безредието в стаята го изпълни с безпокойство. Виждаше предмети, свързани с неговото ежедневие, с неговия живот, разхвърляни по столове и скринове, а разтвореният черен куфар бе зейнал срещу него като ковчег — бельото лежеше до черните дрехи, които още носеха следа от неговите колена и лакти, и му се струваше, че сам той е легнал там в бяла колосана риза, в очакване да спуснат върху му капака на ковчега и да го изнесат от дома.

На другия ден, в августовското утро, той бързо се измъкна от леглото си и се облече задъхано. Бе много нервен. Влезе в детската стая, целуна децата, които сънливо търкаха очи, и след като прегърна жена си, се качи във файтона и потегли за гарата. Пътуването заедно с надзирателите го развлече и той наистина се почувства добре от тази промяна. Домът бе далеч назад като втръснала спалня и той бе истински доволен, когато пристигна в Линшьопинг.

Остатъкът от деня прекара с колеги от управлението на затвора, които му дадоха вечеря в големия хотел. Пиха за здравето на губернатора, но не и на затворниците, които бяха първопричина за неговата командировка. След това дойдоха часовете в самотната стая. Едно легло, два стола, маса, скрин и стеаринова свещ, която пръскаше трепкаща светлина върху голите тапети. Чувстваше се потиснат и уплашен. Липсваше му всичко: пантофите, робата, подставката за лули, писалищната маса; всички тези дребни неща, които бе оставил да станат част от неговия живот. А и децата, и съпругата. Как ли бяха те сега? Дали са здрави? Беше неспокоен и мрачен. Когато реши да навие часовника си, не намери ключа. Бе останал вкъщи, окачен на специалната покривчица, избродирана за него от жена му, когато бяха сгодени. Полегна и запали пура. След това стана и потърси една книга в куфара си. Всичко в него бе така подредено, че се страхуваше да не разбърка вещите. Но когато ги поразрови, откри в куфара и пантофите си. Ето, значи, тя мисли за всичко и за всички. Намери и книгата! Но не можа да прочете нищо от нея. Лежеше и си мислеше за миналото и за жена си от преди десет години. Изплуваха спомените, а настоящето изчезна в сивкавокафявия дим на пурата, който се издигаше към тавана и покрива, по който трополяха дъждовните капки. Чувстваше безкрайна пустота, всичко му липсваше. Всяка груба дума, която й бе казал някога, сега рикошираше в душата му и той съжаляваше за всяка една неприятност, която й бе създавал. Накрая заспа.

Следващият ден премина в работа. Отново бе дадена вечеря, отново вдигнаха наздравица за директора, за него самия, но не и за затворниците. В хотелската стая бе отново самотно, пусто, студено. Чувстваше нужда да говори с нея. Взе лист хартия и седна край масата. Още на първата дума се спря. С какво обръщение да си послужи? Дали да напише „Мила майко“, както правеше винаги, когато й изпращаше бележка, че ще вечеря вън от къщи? Но сега той не пишеше на майката, а на някогашната си годеница, на обичаното от него същество. И затова написа „Мила Лили, любима“, както й бе писал в миналото. В началото писмото вървеше тромаво, защото много хубави думи бяха погълнати от тежкото сухо всекидневие, но скоро го обгърна топлота и думите започнаха да избуяват в паметта като забравени мелодии — валсови тактове, откъси от романси; люляци и лястовички, вечерни часове при залез-слънце край блеснали като огледало заливи; всички спомени от пролетта на живота изплуваха в просветнали от слънцето облаци и се групираха около нея. Най-отдолу встрани постави звезда, както обикновено правят влюбените, и до нея написа на листа — съвсем както някога — „Целуни тук“. Когато завърши и препрочете писмото си, усети, че бузите му пламтят и се смути. Защо? Не знаеше. Може би защото бе излял най-съкровените си чувства пред някой, който едва ли би го разбрал.

Все пак изпрати писмото.

Изминаха два дни преди да пристигне отговорът. Докато чакаше, той се чувстваше детински засрамен и притеснен.

Но ето че отговорът пристигна: той бе успял да намери истинския тон и от кухнята и детската стая до него долетя песен — ясна и звучна, топла и чиста като първата обич. Засипаха се любовни писма. Той пишеше всяка вечер и дори успяваше да изпраща пощенски картички през деня. Колегите му не можеха да го познаят. Започна да поддържа облеклото си, външността си, така че те започнаха да го подозират в някаква любовна история. А той наистина бе влюбен отново! Изпрати й фотографията си, без очила, а получи къдрица от косата й. Бяха се вдетинили в изразяването на взаимните си чувства. Той купи цветна хартия за писма с гълъбчета, изрисувани по нея. Но те бяха всъщност хора на средна възраст, които още не бяха стигнали петдесетгодишна възраст, въпреки че ежедневието им ги беше смачкало и те се чувстваха доста по-стари отколкото бяха. През последната година той дори не изпълняваше брачните си задължения не толкова поради студенина, колкото от уважение, защото в нея винаги виждаше майката на децата си.

Командировката приключи. Сега започна да изпитва известно безпокойство във връзка със завръщането. Беше водил кореспонденция с любовница; ще може ли да я открие сега в лицето на майката и домакинята? Страхуваше се да не се окаже разочарован при завръщането. Не желаеше да я види с готварска кърпа в ръка, нито с деца на скута, когато щеше да я прегърне. Трябваше да се срещнат някъде, където ще имат възможност да бъдат сами. Дали да не й определи среща например във Ваксхолм, в тамошния хотел, където бяха прекарали толкова прекрасни часове по време на годежа си? Ето, това е идея. В продължение на два дни щяха да възкресят спомените си от минали, весели мигове, от пролетта на съвместния им живот, която никога нямаше да се върне.

Той седна и й писа за плана си в дълго, страстно писмо, на което тя отговори с обратната поща утвърдително, като изразяваше радостта си, че мислите и желанията им съвпадат.

Два дни по-късно той пристигна във Ваксхолм и поръча стая в хотела. Бе прекрасен септемврийски ден. Обядва сам в голямата зала, пи чаша вино и отново се почувства млад. Беше му леко. Навън виждаше малките заливчета, потънали в синевата. Само брезите край бреговете бяха променили цвета си. В градината гергините бяха все още пухкави, резедата разнасяше своя аромат от лехите. Все още някоя и друга пчела долиташе до вехнещите чашки на цветовете, но измамена се връщаше в кошера си. През протока преминаваха платноходки, движени от слабия повей, а при промяна на посоката платната плющяха, мачтите скърцаха и чайките литваха подплашени и с крясък бягаха от рибарите, насядали в лодките си с въдици.

Пи кафе на верандата и зачака параходчето, което трябваше да пристигне в шест часа.

Неспокоен, сякаш очакваше нещо неизвестно, той се разхождаше напред-назад по балкона, гледаше към залива и протока по посока към града, за да съзре параходчето.

Най-накрая над боровата гора при Теньо се извисиха кълба дим. Сърцето му леко заигра в гърдите и той изпи един ликьор. След това слезе на брега. Сега вече виждаше комина да стърчи насред протока, а не след дълго съзря и знамето на носа на параходчето. Дали ще дойде, или е била възпрепятствана? Само едно от децата да се е разболяло и тя би останала у дома, а той щеше да прекара самотна нощ в хотела. Неочаквано децата, които през последните седмици бе позабравил, излязоха на преден план като пречка между него и нея. В последните писма те почти не ги споменаваха — като че ли им се искаше да отстранят нещо, което ги смущава или което не трябваше да им бъде свидетел.

Той се разхождаше по дървения мостик, който скърцаше под краката му. Накрая застана неподвижен, изправен до бетонен стълб, вторачен в кораба, чийто корпус растеше, а дирята след него се разливаше като струя от топящо се злато над синята, леко полюшваща се водна повърхност. Сега виждаше хора, които се движеха на горката палуба, и матроси, заети с корабните въжета на носа.

Накрая зърна нещо бяло край капитанската кабина. Той бе единствен посрещач на кея. На кого друг щяха да махат? В същото време на параходчето освен нея нямаше друг, който да го поздравява. Той извади носната си кърпа и също я размаха. Сети се, че не е бяла — отдавна бе преминал на цветни, защото бяха доста по-евтини.

Параходът изсвири, машините намалиха своя ход, после леко се плъзна към мостика и той я разпозна. Поздравиха се с очи, но все още не можеха да разменят и дума заради разстоянието, което ги делеше. Параходът хвърли котва. Видя я как бавно се придвижва по мостика. Тя ли беше това? Десет години! Модата се бе променила и кройката на дрехите бе друга. Някога финото й мургаво лице бе наполовина прикрито от капишон, привързан с панделка под брадичката, а челото оставаше открито; сега то бе засенчено от лоша имитация на мъжка шапка. Преди години хубавата й фигура изпъкваше с пъргавите си извивки под красивите гънки на официалната връхна дреха, която кокетно прикриваше и подчертаваше закръглените рамена и движенията на ръцете, докато сега цялото й тяло се губеше в дълго палто, подобно на тези, носени от файтонджиите, изтъкващо дрехата, но не и фигурата; и когато тя направи последната крачка по мостика, той видя крачето й, в което някога беше влюбен, обуто в ботинки с копчета, а сега изтеглено в китайска островърха пантофка, която не му даваше възможност да лети в онзи танцов ритъм, който някога го очароваше.

Това ли беше неговата любима жена и съпруга или не! Той я прегърна и целуна. Попитаха се взаимно как се чувстват и как са децата. След това тръгнаха нагоре по брега.

Думите им се ронеха тежки, сухи, измъчени. Колко странно! Сякаш се срамуваха един от друг и никой не намекна дори за разменените писма.

Накрая той набра смелост:

— Ще се поразходим ли преди залез-слънце?

— Да, с удоволствие — каза тя и го хвана под ръка.

Всички заведения за забави на открито бяха затворени, а овощните градини обрани. Някоя и друга ябълка, която се бе прикрила от листата, все още се виждаше тук-там по дърветата, но от лехите бяха изчезнали всички цветя. Верандите, чиито летни завески бяха прибрани, приличаха на скелети и там, където по-рано се бяха виждали лица и се бяха чували весели смехове, сега бе тихо.

— Как есенее всичко — отбеляза тихо тя.

— Да, тъжна гледка оставя след себе си лятото.

Продължиха по улицата.

— Да отидем да погледнем дома, в който някога живяхме — предложи тя.

— Ще е забавно.

Отправиха се към плажа.

Ето там бе тяхната малка къща, сгушена между къщурките на градинаря и на старшия лоцман, заобиколена с червена ограда, с веранда и градинка наоколо.

Спомените от миналото изплуваха. А ето там, в стаята, бе родено първото им дете. Колко щастливи мигове бяха преживели тук! Там бе розовият храст, който засадиха. А ето там бяха насадили ягоди. Сега бе обрасло с трева. Още личаха следи по стеблата на кленовете от люлката, но и нея вече я нямаше.

— Благодаря ти за хубавите писма — каза тя и стисна ръката му.

Той се изчерви и не отговори нищо. След това поеха обратния път към хотела и той й разказа подробности около командировката си.

Бе наредил да приготвят маса в голямата зала, където някога обичаха да се хранят. Без да прочетат молитва за хляба, се настаниха край нея.

Ето ги пак седнали, само двамата, един срещу друг. Той взе панерчето с хляб и й предложи. Тя се усмихна. Не, наистина отдавна не е бил толкова внимателен. Но им бе толкова необичайно и приятно да се хранят двамата в ресторант и скоро поведоха разговор, който можеше да се оприличи на дует — с подхвърляне на тънък намек, с връщане към спомени, в които се вживяваха. Очите им искряха, ситните бръчки по лицата им неусетно изчезнаха. О, златно, розово-алено време, което настъпва само веднъж, когато имаш щастието да го изживееш и което мнозина, наистина мнозина, въобще не са имали. При поднасянето на десерта той прошепна нещо на сервитьорката и веднага след това се появи бутилка шампанско.

— Мили Аксел, но по какъв случай? — леко го укори тя.

— По случай пролетта, която мина, но която отново ще дойде…

Но той мислеше не само за пролетта. В невинния укор на съпругата си той долови движението на котка, прекосила стаята, видя безрадостната картина на детска стая и почти физически почувства вкуса на млечна овесена каша.

Но това трая само миг. Атмосферата отново се разведри, бледочервеното вино отново докосна струните на спомените и двамата потънаха във вълшебното опиянение на миналото.

Той бе опрял лакти на масата, с ръка на очите, за да не бъде смущаван от настоящето, онова настояще, към което все пак се бе стремил. Часовете летяха. Двамата станаха и влязоха в салона, където имаше пиано, за да пият кафе.

— Какво ли правят сега децата? — попита тя, защото първа се отърси от опиянението.

— Защо не седнеш на пианото? — помоли я той и вдигна капака.

— Но ти много добре знаеш, че не съм свирила и пяла толкова дълго време — укори го отново тя.

Да, той знаеше това, но все пак му се искаше да я послуша.

Тя седна пред пианото и взе няколко акорда. Пред себе си имаше раздрънкано хотелско пиано, което издаваше звуци като през разклатени зъби.

— Какво да изпея? — попита тя и се извърна на стола.

— Знаеш какво, Лили — отговори той, без да се осмели да я погледне в очите.

— Твоята песен! Да! Надявам се да си я спомня!

„Как ли се казва страната, където живее моят любим“ — започна тя.

Господи! Как бе изтънял гласът й и колко остро звучеше. А вълнението й? Не беше ли причина за явния фалш? На места приличаше на вик от дълбините на душа, която усеща, че вечерта отминава и се спуска нощта. Пръстите, които бяха свикнали с тежката работа, трудно намираха необходимите клавиши, за да изтръгнат чисти тонове. А и пианото бе похабено: материята, с която бяха обвити чукчетата, се бе протрила и голото дърво удряше направо върху металните струни.

Когато песента свърши, тя не се осмели да го погледне, като че ли очакваше той да дойде при нея и да й каже нещо. Но той не помръдна. В стаята настъпи тишина. Когато тя се завъртя на стола, видя го да седи на дивана и да плаче. Прииска й се да скочи и да отиде при него, да го целуне както някога. Но тя остана на мястото си — неподвижна, с поглед, забит в пода.

Между палеца и показалеца си той държеше пура. Неочаквано той отхапа върха на пурата и драсна клечка кибрит.

— Благодаря ти, Лили — каза той и дръпна от пурата. — А сега ще пием ли кафе?

По време на кафето двамата говориха за лятото и за това къде ще го прекарат следващата година. Но разговорът започна да натежава и двамата почувстваха, че започнаха да се повтарят.

Накрая той заяви с дълга и искрена прозявка:

— А сега отивам да си легна!

— И аз ще направя същото — каза тя и стана. — Но преди това ще изляза малко на балкона.

Той се прибра в стаята. Жена му остана малко в трапезарията и обсъди с хотелиерката няколко рецепти за приготвянето на маринован лук, след което двете се впуснаха в разговор за прането на вълнени дрехи, който продължи половин час.

Когато се прибра в стаята, тя се спря на прага и се заслуша. Вътре бе съвсем тихо, обувките бяха строени пред вратата. Почука леко, но не получи отговор. Тогава открехна вратата и влезе. Той спеше.

Да, спеше!

Следващата сутрин двамата седнаха край масичката за кафе. Него го болеше главата и жена му го погледна неспокойно.

— О, какво кафе! — възкликна той и направи гримаса.

— Бразилско — отвърна тя.

— Какво ще правим днес? — попита той и извади часовника си.

— Първо ще си поръчаш сандвич — заяви жена му. — Ще бъде по-добре, отколкото да се мръщиш на кафето.

— Да, така ще направя — съгласи се той. — И глътка алкохол. По дяволите, това шампанско, бррр!…

Донесоха сандвичи.

— А сега ще отидем горе на хълма на лоцманите. От там има чудесен изглед.

Станаха и тръгнаха нагоре. Времето бе прекрасно и разходката ги ободри. Но когато започнаха изкачването на хълма, доста се измориха. Тя дишаше тежко, а коленете на мъжа й се схванаха. Не направиха сравнение с миналото — в този момент го бяха забравили.

Ето защо се отправиха към полето.

Ливадите бяха отдавна окосени, след това по тях бяха минавали стада, така че не бе останало нито стръкче цвете. Приседнаха на един камък.

Той заговори за инспекцията по затворите, за службата. Тя — за децата.

Вървяха мълчаливо. Той погледна часовника си.

— Има още три часа до обед — отбеляза той.

И си помисли: „Питам се какво ще правим утре“.

Върнаха се в хотела. Той потърси вестници. Тя се засмя и седна тихо край него. Обедът мина в мълчание. Накрая тя подхвана въпроса за прислужничките.

— Е, да, но, за бога, нека днес оставим този въпрос настрана — повиши глас той.

— Добре — отвърна тя, — не сме дошли тук, за да се караме.

— Аз ли се карам, аз?

— Да не би пък аз?

Настъпи неприятна пауза. Искаше му се някой да дойде и да я прекъсне. Може би децата! Да! Това tete-a-tete започна да го гнети, да му тежи. Но нещо го прободе в сърцето, когато си помисли за хубавите часове вчера.

— Какво ще кажеш да отидем до рида с дъбовете — предложи тя — и да наберем малко горски ягоди?

— Но сега няма никакви горски ягоди. Как ще ги търсим, мила, вече е есен!

— Нека отидем дотам!

Отново излязоха. Но разговорът не потръгна. Той търсеше с очи някакъв предмет, някое място по пътя, което да стане повод и тема, но всичко оставаше сухо, недоизказано. Тя знаеше мнението му по всички въпроси, разбиранията му и не одобряваше голяма част от тях. Освен това сега той копнееше за дома — за дома с децата, за къщата. Глупаво бе това обикаляне по тези места, което всеки момент можеше да прерасне в раздор. Накрая се спряха, защото тя се измори. Той започна да рисува фигури с бастуна си и неочаквано осъзна, че в този момент иска тя да му даде какъвто и да е повод за спор.

— За какво мислиш? — запита го накрая.

— Аз ли? — попита той. — Ето за какво: ние сме вече стари, майко; забавлявали сме се и трябва да се радваме на това, което е било. Ако мислиш като мен, тогава нека вземем парахода още тази вечер и се приберем.

— Още от самото начало желаех точно това, мило мое старче, но не исках да те обидя.

— Тогава да се прибираме. Лятото вече отмина, настъпи есента.

— Да, есен е!

С леки стъпки тръгнаха по обратния път. Той бе малко смутен от резкия прозаичен обрат на цялата тази история и чувстваше нужда да изясни философски нещата.

— Виж, майко — каза той, — моя ми… хм. Отношението ми към теб с течение на годините е преминало през еволюция, както днес е прието да се казва. То се е развило, преминало е в друга степен, тъй като в началото обхващаше един индивид, а сега цялото семейство като колектив. Това отношение е не само към теб лично, нито само към децата, а към цялото…

— Или както вуйчо казваше винаги: децата са гръмоотводи! — прекъсна го тя.

След философското си разяснение той се поуспокои. Изпита чувството, че е смъкнал някаква неудобна дреха и е навлякъл пижамата си.

Когато се върнаха в хотела, тя незабавно се зае с подреждане на куфарите. А когато се качиха на парахода, веднага слязоха в ресторанта. Все пак той я попита дали не би искала да излязат на палубата и да се полюбуват на слънчевия залез, но тя отклони предложението му.

След като се нахраниха и преди да допре до устните си чашата портвайн, той не се сдържа да не се пошегува — нещо, което отдавна искаше да направи.

— Ех ти, стара кобилке! — каза той и се усмихна широко, когато погледите им случайно се срещнаха.

Но тя не отвърна на усмивката — в очите й за миг просветна светкавица и той прочете в погледа й такова смазващо изражение на достойнство, че се смути.

Магията бе разпръснала последните си искрици, любовницата бе изчезнала; сега седеше самотен с майката на децата си и се чувствуваше засегнат.

— Това, че за миг бях загубила ума си не бива да те кара да ме подценяваш — каза тя сериозно. — Но в любовта на мъжа се съдържа и значителна доза презрение. Не е ли чудно?

— А как е при жените?

— Един бог знае! Възможно е да е същото. А може и да не е. Но сигурно и мъжът, и жената не са прави. Онова, което е било надценявано поради трудността да бъде спечелено, лесно става предмет на незачитане.

— Защо ще се надценява?

— А защо е трудно да се спечели?

Разговорът бе прекъснат от параходната сирена — бяха пристигнали.

Когато влязоха вкъщи и той я видя сред купчината деца, бързо разбра, че „любовта“ му е претърпяла еволюция, а нейната любов към него е била прехвърлена и разпределена между всички тези малки кресльовци. Ролята му всъщност е била толкова преходна и затова се смяташе пренебрегнат. И ако не беше нужен за набавянето на насъщния, може би щеше да бъде и съвсем изоставен.

Влезе в работния си кабинет, сложи халата си, обу си пантофите, запали една лула и отново се почувства у дома. Навън дъждът шибаше по стъклата, духаше силен вятър, а запалената кахлена печка свиреше. Съпругата влезе, след като бе приключила работата си около децата.

— Не е време за бране на горски ягоди — каза тя.

— Не, мила, лятото отмина, сега е есен.

— Да, есен е — отвърна тя, — но все още не е зима и това все пак е утеха.

— Утеха ли! Слаба утеха, щом човек живее един път!

— Два пъти, когато човек има деца, три пъти — щом види внуци!

— Но след това всичко приключва.

— Доколкото няма отвъден живот.

— Съвсем не е сигурно! Но кой знае? Вярвам в него, но вярата ми съвсем не е доказателство.

— Така е. Но колко хубаво е да вярваш. Затова нека вярваме, че още веднъж ще имаме нашата пролет!

— Да вярваме — каза той и я прегърна.