Катрин Мансфийлд
Блаженство

Въпреки че Бърта Йънг беше на тридесет, все още й се искаше понякога — както в този момент — да тича, вместо да върви, да се носи в танцова стъпка ту по тротоара; ту по уличното платно, да търкаля колело, да си подхвърля нещо във въздуха и пак да го хваща или да си стои мирно и да се смее — ей така, без повод — просто да се смее.

Какво бихте направили, ако сте на тридесет и, свървайки по вашата собствена улица, ви обхване неочаквано чувство на блаженство — пълно блаженство! — сякаш сте глътнали бляскаво парче от клонящото към запад слънце и то гори в гърдите ви и отпраща дъжд от искри във всяка частица на тялото ви до върха на пръстите?…

О, няма ли начин, по който да изразиш това чувство, без да те мислят, че „буйстваш в пияно състояние“? Колко идиотска е цивилизацията! Защо човек има тяло, ако трябва да го държи затворено в кутия като някаква рядка, скъпа цигулка?

„Не, сравнението с цигулката не е съвсем точно — помисли си тя, изтича нагоре по стъпалата, разрови чантата си за ключа — забравила го бе както обикновено — и разтърси пощенската кутия. — Не е съвсем точно, защото…“

— Благодаря, Мери. — Тя влезе в преддверието. — Върна ли се бавачката?

— Да, госпожо.

— Докараха ли плодовете?

— Да, госпожо. Всичко докараха.

— Донеси плодовете в столовата, моля те. Ще ги подредя, преди да се кача горе.

В столовата беше мрачно и доста хладно. Но въпреки това Бърта си хвърли палтото — не би могла да търпи нито миг повече плътната му прегръдка — и усети студения въздух по ръцете си.

Но в гърдите й все още не беше угаснало онова бляскаво петно — то още разпращаше дъжд от искрици. Едва успя да го удържи. Не смееше дори да диша от страх да не го разпали повече и все пак вдъхваше дълбоко, дълбоко. Даже не смееше да се погледне в студеното огледало; но все пак се погледна и то й върна образа на сияеща жена с потръпващи усмихнати устни, с големи тъмни очи — сякаш заслушана, очакваща нещо… приказно да се случи… което тя знаеше, че ще се случи… непременно.

Мери донесе плодовете на табла, а също и една стъклена фруктиера и някакво синьо блюдо, много красиво с особения си синкав оттенък, сякаш е било потопено в мляко.

— Да запаля ли лампата, госпожо?

— Не, благодаря.

Имаше мандарини и ябълки — ягодовочервени от едната страна; и жълти круши, гладки като коприна, и бяло грозде, покрито със сребрист прашец, и един огромен тъмночервен грозд. Него тя бе купила, за да е в тон с новия килим в столовата. Да, това звучеше може би пресилено и глупаво, но тя го бе купила точна затова. В магазина за плодове й бе минало през ума: „Трябва да взема и червено грозде, за да има на масата едно петно също като килима“. И тогава не й се бе сторило безсмислено.

Когато ги подреди — беше направила две пирамиди от лъскавите обли форми, — тя се отдръпна, за да види ефекта, а той бе наистина много странен. Защото тъмната маса сякаш изчезваше в полумрака, а стъклената фруктиера и синьото блюдо като че висяха във въздуха. Това, особено в сегашното й настроение, й се видя невероятно красиво. Тя започна да се смее.

„О, боже. Ставам истерична.“ Тя грабна чантата и палтото си и изтича на горния етаж до детската стая. Бавачката седеше край ниската масичка и хранеше малката Бърта след вечерното й къпане. Бебето бе облечено в дълга бяла фланелена дрешка и синьо вълнено жакетче, а тъмната му мека косичка бе сресана нагоре в закачлив заострен перчем. То вдигна очи и виждайки майка си, започна да подскача.

— Хайде, душичката ми, изяж си яденето като добро момиченце — каза бавачката и изкриви устни по добре познатия на Бърта начин, с което искаше да намекне, че Бърта пак бе влязла в детската стая в неподходящ момент.

— Добре ли се държа тя, Нени^[1]?

— Беше истинско бонбонче целия следобед — зашепна бавачката. — Отидохме в парка и аз седнах на един от столовете и я извадих от количката, и при нас дойде едно голямо куче и сложи главата си на моето коляно, а тя го хвана за ухото и започна да дърпа. О, да бяхте я видели само!

На Бърта й се искаше да запита дали не бе опасно да се оставя детето да дърпа ухото на някакво непознато куче. Но не посмя. Тя остана да ги наблюдава с отпуснати надолу ръце, като бедно малко момиче пред богато малко момиче с кукла.

Бебето я погледна отново, опули се и се усмихна така очарователно, че Бърта не можа да се въздържи и извика:

— О, Нени, нека аз продължа да я храня, докато вие приберете нещата от къпането.

— Да-а, госпожо, но тя не бива да минава от ръце в ръце, когато се храни — отвърна все така шепнешком бавачката. — Това я обърква и е много възможно да я разстрои.

Каква нелепост. Защо си има човек бебе, ако трябва да го оставя… не в кутия като скъпа цигулка… а в ръцете на друга жена?

— О, много искам! — настоя Бърта.

Страшно обидена, Нени й подаде бебето.

— И ви моля, не играйте с нея след вечерята й! Често го правите, госпожо. А пък после аз не мога да я приспя!

Слава богу! Бавачката излезе от стаята с кърпите от банята.

— Сега сме си само двете с теб, безценно мое мъничко съкровище — каза Бърта, а бебето се облегна на нея.

То яде чудесно — протягаше устни за лъжичката, а после махаше с ръчички. Понякога не даваше да му извади лъжичката от устата, а друг път, точно когато я бе напълнила, то я блъскаше настрани.

Когато свърши със супата, Бърта се извърна към камината.

— Ти си ми хубаво… много си ми хубаво — говореше тя и целуваше топлото си бебе. — Много те обичам! Не мога да ти се нагледам!

И действително тя толкова много обичаше мъничката Бърта — вратлето й, както го протягаше, прекрасните пръстчета на краченцата, изглеждащи прозрачни срещу светлината на огъня — че отново я обзе чувство на блаженство и отново не знаеше как да го изрази и какво да направи.

— Търсят ви по телефона — каза Нени, връщайки се тържествуваща, и сграбчи своята малка Бърта.

Тя изтича на долния етаж. Беше Хари.

— О, ти ли си, Бър? Слушай, ще закъснея. Ще взема такси и ще пристигна колкото може по-скоро, но ти позабави с десетина минути вечерята… моля те. Възможно ли е?

— Да, напълно. О, Хари!

— Да?

Какво имаше да каже? Нямаше какво да му каже. Тя само искаше да сподели с него за миг… Но не можеше глупаво да извика: „Не беше ли божествено днес?“.

— Какво има? — рязко запита далечният глас.

— Нищо. Entendu.^[2] — Тя сложи обратно слушалката, като си мислеше колко невероятно идиотска е цивилизацията.

 

 

Щяха да имат гости на вечеря. Нормън Найт с жена си — добре поставена в обществото двойка. Той се канеше да основе театър, а тя беше страшно запалена по вътрешна архитектура. Един млад поет, Еди Уорън, който съвсем наскоро бе публикувал своя стихосбирка и когото всички канеха на вечеря; и една „находка“ на Бърта на име Пърл Фултън също щяха да им гостуват. С какво се занимаваше мис Фултън, Бърта нямаше и понятие. Срещнаха се веднъж в клуба и Бърта просто се влюби в нея, както винаги се влюбваше в красиви жени, у които имаше нещо необикновено.

Вълнуващото в случая бе, че макар и да бяха излизали заедно — срещали се бяха доста пъти и много бяха разговаряли, Бърта не можеше да разбере каква е тя. Мис Фултън беше необикновено, невероятно откровена, но до даден предел; обаче даденият предел съществуваше и тя никога не отиваше отвъд него.

Имаше ли нещо отвъд? Хари казваше: „Не“. Считаше я „безинтересна, студена като всички руси жени и може би страдаща леко от анемия в мозъка“. Но Бърта решително не се съгласяваше с него; не още във всеки случай.

— Не, начинът, по който обикновено застава — усмихната, с глава, леко наклонена встрани, има нещо зад това, Хари, и аз трябва да разбера какво е то.

— Най-вероятно да е от превзетост — отвръщаше Хари.

Той много обичаше да възразява на Бърта със забележки от този род… „ледясала е до мозъка на костите, милото ми момиче“ или „надута и нищо повече“, или „липсва й сол“… и така нататък. По някакви странни причини това харесваше на Бърта и тя едва ли не се възхищаваше от думите му.

Тя отиде в приемната и запали камината; после, вземайки една по една грижливо подредените от Мери възглавници, започна да ги разхвърля по кресла и кушетки. Получи се нещо съвсем различно: стаята изведнъж оживя.

Тъкмо се канеше да хвърли последната възглавница и сама се учуди на себе си, че внезапно я притисна в обятията си, страстно, страстно. Но това не угаси огъня в гърдите й. О, точно обратното!

Прозорците на приемната се отваряха към балкон с поглед към градината. В най-далечния й край, до стената, се издигаше висока стройна круша, цъфнала цялата в пълно великолепие; тя се открояваше прекрасна, стихнала някак, на фона на зеленикаво оловното небе. Бърта чувстваше, дори от това разстояние, че всички пъпки се бяха разтворили и нито едно листенце от цветовете не бе повехнало. Долу в градината лехите бяха натежали от лалета, подпрели сякаш червени и жълти коронки в сумрака. Една сива котка пълзеше, влачейки корем по моравата, следвана от друга, черна — сянката й. Когато ги видя така поривисти и бързи, Бърта усети странна тръпка.

— Какви противни същества са котките! — промълви тя, извърна се от прозореца и закрачи нагоре-надолу из стаята.

Колко силно дъхаха жълтите нарциси в топлата стая. Прекалено силно? О, не. И все пак тя се отпусна на близката кушетка, като че й бе прилошало, и притисна очите си с длани.

— Аз съм прекалено щастлива… прекалено щастлива — прошепна тя.

И сякаш видя пред затворените си клепачи прекрасната, напълно разцъфнала круша като символ на собствения й живот.

Наистина… наистина — тя имаше всичко. Беше млада. Хари и тя бяха влюбени един в друг повече от всякога, великолепно се разбираха и бяха действително добри приятели. Имаше си чудесно бебе. Нямаха никаква грижа за пари. Имаха тази напълно задоволяваща ги къща с градина. И приятели — съвременни, интересни приятели: писатели, художници, поети или хора, занимаващи се със социални проблеми — точно такъв вид приятели, каквито искаха. Освен това обичаше книгите, музиката… беше си намерила и чудесна малка шивачка… щяха да пътуват в чужбина през лятото; а новата им готвачка правеше такива разкошни омлети…

— Ставам глупачка. Глупачка! — тя се поизправи, но се чувстваше съвсем замаяна, като пияна. Сигурно беше от пролетта.

Да, беше от пролетта. Почувства се толкова уморена в момента, че нямаше сила да се замъкне до горния етаж, за да се преоблече.

 

 

Бяла рокля, тъмнозелена огърлица, зелени обувки и чорапи. Не го правеше нарочно. Беше си го намислила часове преди да погледне през прозореца на приемната.

Роклята й изшумоля като цъфнало дърво, когато се спусна в преддверието да целуне мисис Нормън Найт, която тъкмо събличаше забавното си оранжево палто с цяло шествие черни маймуни долу около подгъва, и още две редици, изкачващи се догоре по предницата.

— … Ох! Защо буржоазията е толкова скучна: напълно й липсва чувство за хумор! Мила моя, аз съм тук само по една щастлива случайност: добре че Нормън ми беше рицар покровител. Защото моите сладки маймунки така разстроиха пътуващите във влака, че те се надигнаха до един и едва не ме изядоха с очи. Нито се смяха, нито се забавляваха — виж, това щеше наистина да ми хареса. Не, те просто се звереха. Отегчиха ме до смърт.

— Но капак на всичко беше — поде Нормън, закрепвайки към окото си обрамчения си с костенуркова черупка монокъл, — нямаш нищо против да го кажа, нали, Мутре? (Те се наричаха „Мутра“ и „Сурат“, когато си бяха у дома или сред приятели.) Капак на всичко беше, когато накрая й дойде до гуша и се обърна към стоящата до нея жена, казвайки: „Не сте ли виждали маймуна досега?“.

— О, да! — Мисис Нормън Найт също се разсмя. — Забавно, нали?

Но още по-забавно беше, че след като си съблече палтото, тя действително приличаше на много умна маймуна, направила си дори жълта копринена рокля от корите на обелен банан. А кехлибарените й обеци — те бяха също като люшкащи се орехчета.

— „Тъжна е, тъжна е сегашната есен! — задекламира Сурат, спирайки пред количката на малката Бърта в преддверието. — Щом видим количката…“ — Той махна с ръка, без да довърши цитата.

Позвъни се. Беше слабичкият бледен Еди Уорън, изпаднал в някаква страшна беда (както обикновено).

— Тази е къщата, където съм поканен, нали? — запита той жалостно.

— Така ми се струва… дано да е тази — отвърна сияеща Бърта.

— Преживях нещо ужасно с този шофьор на такси. Беше толкова проклет — едва успях да го принудя да спре. Колкото повече чуках и виках аз, толкова по-бързо караше той. И този странен субект със сплесната глава, навел се над кормилото в лунната светлина…

Той потръпна, докато сваляше огромния си бял копринен шал. Бърта забеляза, че чорапите му също бяха бели — колко очарователно!

— Какъв ужас! — възкликна тя.

— Да, наистина — каза Еди, следвайки я в приемната. — Видях се как ме карат към вечността с някакво такси от онзи свят.

Той познаваше семейство Нормън Найт. Всъщност щеше да пише пиеса за тях, щом проектът за новия театър бе готов.

— Е, Уорън, как върви пиесата? — рече Нормън Найт, като си свали монокъла, позволявайки на окото си да изплува за миг на повърхността, после отново го притисна със стъклото.

А мисис Нормън Найт:

— О, мистър Уорън, колко сполучлив цвят чорапи!

— Много се радвам, че ви харесват — отвърна той и впери поглед в краката си. — Сякаш станаха по-бели, откакто изгря луната. — Той извърна към Бърта слабото си, младо, тъжно лице. — Навън има луна.

Искаше й се да извика:

— Има, разбира се… има… има!

Той наистина бе много привлекателна личност; също и Мутра, свила се до огъня в бананената си одежда, също и пушещият Сурат, който изтърси пепелта от цигарата си, казвайки:

— Защо се бави младоженецът?

— Ето го, идва.

Шумно се отвори и затвори входната врата. Хари извика:

— Здравейте, мили хора. След пет минути съм долу.

И те го чуха да се качва по стълбите. Бърта не можа да сдържи усмивката си; тя знаеше колко обича той да прави всичко под голямо напрежение. Какво значение имаха някакви си пет минути в края на краищата? Но той обичаше да си дава вид, че бяха от неимоверно голямо значение. А после ще се постарае на всяка цена да изглежда прекалено спокоен и уравновесен, влизайки в приемната.

Хари имаше такъв вкус към живота! О, колко ценеше тя това у него. И страстта му към борбата — да търси във всичко, изправящо се срещу му, нова проверка на своята сила, на своята смелост — това тя също разбираше. Макар и понякога то да го правеше в очите на други хора, които не го познаваха добре, малко смешен може би… Защото имаше моменти, когато той се впускаше в борба, а място за борба въобще нямаше…

Тя говореше и се смееше, напълно забравила до момента на неговото идване (точно както си го бе представяла), че Пърл Фултън още я няма.

— Дали мис Фултън не е забравила?

— Възможно е — отвърна Хари. — Не звъни ли сега по телефона?

— А! Това е такси. — И Бърта се усмихна с едва доловимо собственическо чувство, което винаги изпитваше, докато нейните „жени находки“ бяха нови и загадъчни. — Тя направо живее в таксита.

— Тогава сигурно ще затлъстее — равнодушно забеляза Хари и позвъни за вечерята. — Ужасно опасно е за руси жени.

— Хари, недей… — предупреди го Бърта и му се усмихна.

Измина още един кратък миг, докато чакаха — говореха и се смееха мъничко прекалено свободно, мъничко прекалено лекомислено. А после влезе мис Фултън, цялата в сребристо, със сребриста панделка, прикрепяща светлорусата й коса; тя се усмихваше с леко наклонена глава.

— Закъснях ли?

— Съвсем не — каза Бърта. — Заповядайте.

Тя я хвана под ръка и те всички отидоха в столовата.

Какво имаше в допира с тази хладна ръка, което раздуха, раздуха в пламенни езици огъня й на блаженство? А Бърта не знаеше как да се справи с този пожар.

Мис Фултън не я погледна; но тя по начало не гледаше хората право в лицето. Тежките клепачи почти покриваха очите й и странната й лека усмивка ту се явяваше, ту изчезваше от устните й като че възприемаше живота по-скоро със слуха, отколкото със зрението си. Но Бърта изведнъж усети — сякаш си бяха разменили дълъг интимен поглед, сякаш си бяха казали една на друга: „И вие ли?“ — че Пърл Фултън чувстваше съвсем същото, което чувстваше и тя, докато разбъркваха красивата червена супа в сивкавите чинии.

А другите? Мутра и Сурат, Еди и Хари — вдигаха и спущаха лъжиците си, докосваха устни със салфетките, отчупваха от хляба, попипваха вилиците и чашите и говореха.

— Видях я на представление в „Алфа“ — крайно особено същество. Не само си е остригала почти цялата коса, но, изглежда, доста е клъцнала и от краката, ръцете и врата си… дори от горкото си малко носле.

— Не е ли тя много liee^[3] с Майкъл Оут?

— Авторът на „Любов с изкуствени зъби“ ли?

— Той иска да пише за моя театър. Едноактна пиеса. Един актьор. Човек пред прага на самоубийство. Излага всички доводи „за“ и „против“. И точно когато решава да го извърши или да не го извърши — завеса. Съвсем не е лоша идея.

— Как ще нарече пиесата? „Болки в стомаха“?

— Мисля, че се натъкнах на същата идея в едно малотиражно френско списание, напълно непознато в Англия.

Не, другите не бяха съгласни. Те всички бяха така мили, така мили — и тя беше щастлива, защото бяха там, на нейната маса, и тя им поднасяше превъзходно ядене и вино. Всъщност толкова й се искаше да им каже колко бяха прекрасни и каква живописна група представляваха, как всеки се открояваше по-ярко, защото бяха заедно, и колко й напомняха за една пиеса от Чехов!

Вечерята доставяше удоволствие на Хари. Беше част от… не точно от неговата природа, решително не и от някаква поза, част от… едно или друго… което го караше да говори за храна и да възхвалява своята „безсрамна страст към бялата плът на омарите“ и „зеления шамфъстъков сладолед — зелен и студен като клепачите на египетски танцьорки“.

Когато той я погледна и каза: „Бърта, суфлето е възхитително“, тя едва не заплака от детинска радост.

О, защо изпитваше толкова нежност към целия свят тази вечер? Всичко беше добро — беше хубаво. Това, което ставаше наоколо, сякаш отново пълнеше препълнената й с блаженство чаша.

А в ума й, някак подсъзнателно, си оставаше цъфналата круша. Сигурно изглеждаше сребърна сега, осветена от луната на горкия мил Еди, сребърна като мис Фултън, която седеше там и въртеше една мандарина в дългите си тънки пръсти — така бледи, като че излъчваха светлина.

Но имаше нещо, което Бърта не можеше да си обясни; нещо, което бе свръхестествено — как успяваше тя да долови така пълно и мигновено чувствата на мис Фултън? Защото нито за миг не можеше да се усъмни, че е права; и все пак по какво можеше да съди? По нищо, съвсем нищо.

„Сигурно това се случва много, много рядко между жени. Никога между мъже — мислеше Бърта. — Но докато аз правя кафето в приемната, тя може би ще даде някакъв знак“.

Бърта сама не знаеше какво означава тази мисъл, нито пък можеше да си представи какво очаква да се случи.

Докато тези неща й минаваха през ума, тя се видя да говори и се смее. Необходимо й бе да говори, защото имаше желание да се смее.

„Трябва да се смея, иначе ще умра.“

А когато забеляза комичния навик на Мутра да рови непрекъснато в долната част на корсажа си — сякаш там имаше скрит запас от орехи — Бърта впи нокти в дланите си, за да не се смее прекалено много.

Преодоля го най-после и каза:

— Елате да видите новата ми машинка за кафе.

— Ние имаме нова машинка за кафе само два пъти в месеца — пошегува се Хари.

Този път Мутра хвана Бърта под ръка. Мис Фултън наклони глава и ги последва.

Пламъкът в камината на приемната бе стихнал, оставяйки червено, мъждукащо „гнездо на мънички феникси“ — както каза Мутра.

— Не палете светлината за миг. Толкова е красиво — и тя отново се сви до огъня. На нея винаги й беше студено… „без червеното й вълнено жакетче, разбира се“ — помисли Бърта.

В този миг мис Фултън „даде знак“.

— Имате ли градина? — запита спокойният сънлив глас.

Беше толкова прелестно от нейна страна, че Бърта не можеше да не се отзове веднага. Тя прекоси стаята, дръпна завесите и отвори френските прозорци.

— Ето! — прошепна тя.

И двете жени застанаха една до друга, загледани в стройното цъфнало дърво. Макар и да беше неподвижно, то приличаше на пламъка на свещ — готов да се издължи, да затрепти в блесналия въздух, да се насочва нагоре и нагоре пред техния поглед, за да достигне едва ли не края на кръглата сребриста луна.

Колко дълго останаха там? Омагьосани сякаш от лъчите на неземната светлина, те двете се разбираха напълно — създания от друг свят, попаднали като по чудо тук долу, а цяло съкровище от блаженство гореше в гърдите им, стичаше се на сребристи цветя по косите и ръцете им.

Цяла вечност или един миг? Промълви ли мис Фултън: „Да, точно това“, или Бърта сънуваше?

После запалиха светлината и Мутра направи кафе, а Хари каза:

— Драга ми мисис Найт, не ме питайте за моето дете. Аз никога не го виждам. Сигурно няма ни най-малко да ме интересува, докато не стане време да си има любовник.

Сурат освободи за миг окото си от предпазния похлупак, а после отново го остъкли; Еди Уорън си изпи кафето и си сложи обратно чашата с гримаса на отвращение, сякаш бе видял вътре паяк.

— Искам да дам зелена улица на младежта. Струва ми се, че Лондон гъмжи от първокачествени, още ненаписани пиеси. Искам да кажа на младите: „Ето ви театър. Давайте!“.

— Знаете ли, мила, аз ще оформя уредбата на една стая у Джейкъб Нетънс. О, много се изкушавам да я направя на тема „пържена риба“, като облегалата на столовете напомнят тигани, а по целите пердета се избродират красиви пържени картофки.

— Бедата с нашите млади автори е, че все още са премного сантиментални. Не може да тръгнеш на презокеанско пътешествие, без да те хване морска болест и да ти трябва съответната съдинка. Защо нямат смелостта да използват тази съдинка?

— Ужасна поема за една девойка, изнасилена в малка горичка от безнос просяк…

Мис Фултън потъна в най-ниското и дълбоко кресло, а Хари предлагаше цигари.

От начина, по който застана пред нея и разтърси сребърната кутия, казвайки рязко: „Египетска? Турска? Тип «Вирджиния»? Размесени са всичките“, Бърта заключи, че тя не само го отегчаваше, тя му беше направо неприятна. Разбра също от начина, по който мис Фултън отвърна: „Не, благодаря, няма да пуша“, че тя също го бе почувствала и беше засегната.

„О, Хари, недей! Защо ти е неприятна? Ти много грешиш — тя е чудесна, чудесна. И освен това, как може да имаш толкова различно отношение към някого, който е така ценен за мен? Ще се постарая да ти обясня тази вечер, когато си легнем, какво се случи. Какво преживяхме заедно, тя и аз…“

При тези думи нещо странно, едва ли не ужасяващо нахлу в съзнанието на Бърта. И това нещо, безразсъдно и усмихнато, й шепнеше: „Скоро тези хора ще си отидат. Къщата ще е тиха… тиха. Светлините ще са загасени. И ти, и той ще бъдете сами, заедно в тъмната стая… в топлото легло…“

Тя скочи от креслото си и изтича към пианото.

— Колко жалко, че никой не свири! — извика тя. — Колко жалко, че никой не свири.

За първи път в живота си Бърта Йънг пожела своя съпруг.

О, тя го обичаше — беше влюбена в него, разбира се, по всякакъв друг начин, но не и точно така. И също така беше разбрала, че той е различен. Толкова често го бяха обсъждали. Това я бе измъчвало страшно отначало, когато разбра колко е студена, но след известно време то сякаш нямаше значение. Те бяха така откровени един към друг — толкова добри приятели. Това бе най-хубавото да си съвременен.

Но сега… пламенно! Пламенно! Думата прозвуча болезнено в пламенното й тяло! Към това ли я водеше чувството на блаженство? Но тогава, тогава…

— Мила моя — рече мисис Нормън Найт, — за наш срам, знаете, ние сме жертви на последния влак. Живеем в Хемпстед… Беше много хубава вечер.

— Ще ви изпратя до вратата — предложи Бърта. — За мен беше голямо удоволствие вашето гостуване. Но не бива да пропускате последния влак. Страшно неприятно би било, нали?

— Ще пиете ли едно уиски, Найт, преди да тръгнете? — извика Хари.

— Не, благодаря, моето момче.

Бърта му се отплати за отказа, като се ръкува много сърдечно с него.

— Лека нощ, довиждане! — провикна се тя от горното стъпало, чувствайки, че част от нея се сбогува с тях завинаги.

Когато се върна в приемната, другите бяха станали.

— … Тогава може да вземем едно такси, като аз продължа пътя си.

— Толкова съм ви благодарен, че няма отново да бъда сам с някой друг шофьор, след ужасното ми преживяване.

— Може да вземете такси на пиацата точно в края на улицата. Ще трябва да повървите само няколко крачки.

— Това е добре. Отивам да си облека палтото.

Мис Фултън се отправи към преддверието. Бърта я последва, но Хари избърза и едва не я избута.

— Нека аз ви помогна.

Бърта схвана, че той се разкайва за своята грубост и го остави. Какво момче беше той в някои отношения… толкова импулсивен… толкова… естествен.

Еди и тя останаха край огъня.

— Не знам дали сте чели новата поема на Билкс, озаглавена Table d’Hote^[4] — тихо заговори Еди. — Толкова е хубава. Бих искал да ви я покажа. Първият стих е невероятно красив: „Защо да е винаги доматена супа?“. Поместена е в новата антология, имате ли я?

— Да — отвърна Бърта и се приближи към една масичка срещу вратата на приемната. Еди се плъзна безшумно след нея. Тя взе малката книжка и му я подаде; всичко бе сторено напълно беззвучно.

Докато той търсеше поемата, тя обърна глава към преддверието. И видя… Хари с палтото на мис Фултън в ръце, а мис Фултън бе обърнала гърба си към него с наклонена глава. Той метна палтото встрани, хвана я за раменете и бурно я обърна към себе си. Устните му говореха „Обожавам те“, а мис Фултън сложи бледите си пръсти на страните му и се усмихна със сънливата си усмивка. Ноздрите на Хари потрепнаха и той прошепна усмихнат: „Утре“, а мис Фултън отговори „Да“ с клепачите си.

— Ето я — каза Еди. — „Защо да е винаги доматена супа?“. Крие такава дълбока истина. Не го ли чувствате? Доматената супа е страшното ни всекидневие.

— Ако предпочитате — чу се високият глас на Хари от преддверието, — мога да телефонирам за едно такси да ви вземе оттук.

— О, не. Не е необходимо — отвърна мис Фултън; тя се приближи към Бърта и й подаде своите тънки дълги пръсти.

— Довиждане. Много ви благодаря.

— Довиждане — рече Бърта.

Мис Фултън задържа ръката й малко по-дълго.

— Цъфналата ви круша е чудесна — промълви тя. А после си тръгна с Еди по петите й като черната котка, следваща сивата.

— Сега ще затворя заведението — рече Хари, прекалено спокойно и уравновесено.

Цъфналата ви круша е прекрасна… цъфналата круша… цъфналата круша!

Бърта побягна към френските прозорци.

— О, какво ще стане сега? — извика тя.

А цъфналата круша бе все така прекрасна на лунната светлина и все така неподвижна.

Бележки

[1] Нени — обичайно обръщение към бавачка. — Б.пр. ↑

[2] Добре, разбрано (фр.). — Б.пр. ↑

[3] Свързана, близка (фр.). — Б.пр. ↑

[4] Обща трапеза, обикновено в пансион (фр.). — Б.пр. ↑