Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
1343alex (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Заглавие: Петдесет велики разказвачи

Преводач: Дора Барова; Жени Божилова; Юлия Бучкова; Христо Владов; Тодор Вълчев; Вера Вутова; Радка Гекова; Ерма Гечева; Павел Главусанов; Атанас Далчев; Пепа Дончева; Кръстан Дянков; Светозар Златаров; Светомир Иванчев; Стефан Икономов; Ирина Калоянова; Зафира Кацкова; Венцислав Константинов; Лъчезар Мишев; Боян Ничев; Красимира Петрова; Красимира Тодорова; Сидер Флорин

Издание: първо

Издател: ИК „Кронос“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Сборник разкази

Печатница: Инвестпрес

ISBN: 978-965-366-028-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3242

История

  1. — Добавяне

— Е, Мейбъл, какво смяташ да правиш? — попита с глупашка насмешливост Джо. Самият той се чувстваше в безопасност.

Без да дочака отговор, Джо се извърна, изтика парченце тютюн на върха на езика си и го изплю. Не го интересуваше нищо. Чувстваше се в безопасност.

Тримата братя и сестрата седяха мрачно около масата след закуска и напразно се опитваха да направят някакво съвещание. Сутрешният опис бе нанесъл последния удар върху семейното имущество. Всичко бе свършено. Дори мрачната столова изглеждаше сякаш в очакване да бъде унищожена.

Съвещанието не доведе доникъде. Имаше нещо странно безпомощно около тримата мъже, изтегнали се край масата, които пушеха и разсъждаваха объркано върху собственото си положение. Момичето бе настрана, една доста нисичка, с начумерен вид млада жена на двадесет и седем години. Тя не живееше като братята си. Може би щеше да изглежда хубава, ако не беше безстрастната неподвижност на лицето й — като на „булдог“, както казваха братята й.

Отвън се чу безреден тропот на конски копита. Тримата мъже се протегнаха в столовете си, за да погледнат. Отвъд бодливата зеленика, която отделяше моравата от главния път, се изнизваха няколко едри впрегнати коня, подкарани на разходка. Това бяха последните коне, които минаваха през ръцете им. Младите мъже наблюдаваха с напрегнат навъсен поглед. Те всички бяха уплашени от катастрофата в своя живот, а усещането за бедствието, в което бяха въвлечени, отнемаше вътрешната им свобода.

Все пак те бяха трима хубави, добре сложени мъже. Джо, най-възрастният, бе на тридесет и три години, широкоплещест, с буен невъздържан нрав. С червендалесто лице, той сучеше черен мустак около дебелия си пръст, очите му бяха хлътнали и шареха неспокойно. Безочливата му усмивка оголваше зъбите, а държането му беше глупашко. Сега той наблюдаваше конете със стъклен израз на безпомощност в очите — познатото вцепенение на поражението.

Прекрасните товарни коне отминаха. Бяха навързани един зад друг, четири коня, и отминаха нататък, където един черен път се отделяше от главния, наперено забивайки огромните си копита в рядката черна кал, като плавно полюшваха големите си заоблени задници и внезапно притичваха в тръс няколко крачки, когато ги повеждаха по пътя зад ъгъла. Всяко движение показваше мощ, дремеща сила и тъпота, която ги държеше в подчинение. Конярят отпред се обърна и дръпна въжето, с което ги водеше. Хергелето се изгуби от погледа нагоре по черния път, опашката на последния кон внезапно се показа, изопната и твърда, изпъната назад от полюляващите се огромни задници, докато те подскачаха зад плета в едно движение като насън.

Джо гледаше с изцъклен безнадежден поглед. Конете бяха едва ли не част от самия него. В момента той се чувстваше съсипан. За щастие беше сгоден, така че бащата на бъдещата му съпруга, който беше управител на съседното имение, щеше да му осигури работа. Щеше да се ожени и да надене хомота. Животът му беше свършен. Оттук нататък щеше да бъде подчинено добиче.

Той се извърна неспокойно. Отдалечаващият се тропот на конете все още ечеше в ушите му. После неспокойно посегна към късчетата кожа от бекона в чиниите и със слабо подсвирване ги хвърли на териера, който лежеше пред решетката на камината. Наблюдаваше как кучето ги поглъща и изчака животното да го погледне в очите. После на лицето му се появи слаба усмивка и той каза с висок неестествен глас:

— Май няма да видиш вече много бекон, нали, ти, малка кучко?

Кучето леко и унило поклати опашка, после отпусна задницата си и отново легна на земята, свито на кравай.

Около масата последва нова безпомощна тишина. Джо непохватно се изтегна в стола си — не му се щеше да си тръгне преди да бъде разпуснат семейният съвет.

Фред Хенри, вторият брат, беше с изправена стойка, добре сложен, подвижен. Той бе наблюдавал отминаването на конете с по-голямо хладнокръвие. Дори и да беше животно като Джо, той бе животно, което управлява, а не което управляват. Той бе господар на всеки кон и се държеше като благодушен господар. Но той не владееше житейските ситуации. Побутна твърдия си кафяв мустак нагоре, отделно от устната, и погледна раздразнено към сестра си, която седеше безстрастна и затворена.

— Ще отидеш да постоиш малко при Люси, нали? — попита той.

Момичето не отговори.

— Не виждам какво друго можеш да направиш — настоя Фред Хенри.

— Ще отиде като слугиня — лаконично вмъкна Джо.

Нито един мускул не помръдна по лицето на момичето.

— Ако бях на нейно място, щях да изкарам курсове за медицински сестри — каза Малкълм, най-младият от всички. Той беше бебето на семейството, млад, двадесет и две годишен мъж, със свежа самодоволна мутра.

Мейбъл не му обърна никакво внимание. Те бяха говорили за нея и около нея толкова години, че тя вече едва ги чуваше.

Мраморният часовник от полицата на камината меко отби средата на часа, кучето се надигна разтревожено от постелката и погледна към групата около масата. Но те продължаваха безполезния съвет.

— Е, добре — внезапно каза Джо без всякаква връзка. — Аз ще тръгвам.

Той блъсна стола си назад, раздалечи колене, разтърсвайки ги като кон надолу, за да ги раздвижи, и се приближи до огъня. Но не излезе от стаята — беше любопитен да разбере какво ще направят или кажат другите. Започна да тъпче лулата си, като гледаше надолу към кучето и говореше с висок превзет глас:

— Идваш ли с мене? Идваш с мене, нали? Важното сега е да оцелееш, чуваш ли?

Кучето леко помаха опашка, мъжът издаде челюст, обхвана лулата с две ръце и задърпа дълбоко, обгърнат от тютюнев дим, като през цялото време гледаше надолу към животното с празни кафяви очи. То погледна нагоре към него с тъжно недоверие. Джо стоеше с издадени колене като истински кон.

— Получавала ли си писмо от Люси? — попита сестра си Фред Хенри.

— Миналата седмица — беше безучастният отговор.

— И какво пише?

Тя замълча.

— Кани ли те да отидеш и да останеш там? — настоя Фред Хенри.

— Пише, че мога, ако искам.

— Е, тогава по-добре е да го направиш. Пиши й, че ще отидеш в понеделник.

Думите му бяха посрещнати с мълчание.

— Така ще направиш, нали? — каза Фред Хенри малко раздразнено.

Тя обаче не отговори. В стаята цареше напрегната тишина на безсилие. Малкълм се ухили безсмислено.

— Отсега до следващата сряда ще трябва да решиш — каза високо Джо, — иначе ще се намериш на улицата.

Лицето на младата жена помръкна, но тя продължи да седи неподвижно.

— Я, Джек Фергюсън! — възкликна Малкълм, който гледаше безцелно през прозореца.

— Къде е? — високо извика Джо.

— Мина току-що.

— Влезе ли?

Малкълм проточи врат, за да види вратата.

— Да — каза той.

Последва мълчание. Мейбъл продължи да седи като осъдена начело на масата. После откъм кухнята се чу подсвирване. Кучето се изправи и остро залая. Джо отвори вратата и извика:

— Хайде идвай.

След миг в стаята влезе млад човек. Беше се загърнал с връхна дреха и пурпурен вълнен шал, а шапката му от туид, която не свали, бе ниско нахлупена над очите. Беше среден на ръст, лицето му бе доста продълговато и бледо, очите му изглеждаха уморени.

— Здравей, Джек! Здрасти, Джек! — възкликнаха Малкълм и Джо.

Фред Хенри каза само:

— Джек.

— Какво става? — попита новодошлият, очевидно обръщайки се към Фред Хенри.

— Нищо особено. Трябва да излезем до сряда. Изстинал ли си?

— Изстинах, и то сериозно.

— Защо не си остана вкъщи?

— Да си остана вкъщи? Аз? Когато няма да мога да стоя на краката си, може би и това ще стане. — Младият човек говореше пресипнало. Имаше лек шотландски акцент.

— Хубава работа, нали — каза Джо, — докторът да се мъкне предрезгавял от настинка. Тогава и на пациентите лошо им се пише, нали?

Младият лекар бавно го погледна.

— Да не би да ти има нещо? — попита той саркастично.

— Нищо, доколкото знам. Пепел ти на езика! Надявам се, не. Защо?

— Мислех, като толкова си се загрижил за пациентите, да не би пък и ти да си един от тях.

— По дяволите, не съм. Никога не съм бил пациент на някой побъркан доктор и се надявам никога да не бъда — отвърна Джо.

В този момент Мейбъл се надигна от масата и едва тогава всички се сетиха за нейното съществуване. Тя започна да прибира чиниите. Младият лекар я погледна, но не й заговори. Той не я бе поздравил. Мейбъл излезе от стаята с подноса, лицето й бе безстрастно и непроменено.

— И така, кога тръгвате всички? — попита докторът.

— Аз хващам влака в единайсет й четирийсет — отговори Малкълм. — Ти с двуколката ли ще тръгнеш, Джо?

— Вече ти казах, че ще тръгна с двуколката, нали?

— Тогава по-добре да впрягаме. Довиждане, Джек, ако не се видим, преди да замина — каза Малкълм, като се ръкуваше.

Той излезе, последван от Джо, който, изглежда, беше подвил опашка.

— Дяволска работа — възкликна докторът, когато останаха сами с Фред Хенри. — До сряда трябва да заминеш, нали?

— Такива са нарежданията — отговори Фред Хенри.

— За къде? За Нортемптън?

— Точно там.

— Дявол да го вземе! — възкликна Фергюсън със сдържано разочарование.

За миг настъпи мълчание.

— Всичко си уредил, нали? — попита Фергюсън.

— Почти.

Последва нова пауза.

— Много ще ми липсваш, Фреди, момчето ми — каза младият лекар.

— И ти на мен ще ми липсваш, Джек — отвърна другият.

— Страшно ще ми липсваш — промълви докторът.

Фред Хенри се извърна. Нямаше нищо за казване. Мейбъл влезе отново, за да довърши почистването на масата.

— А вие какво смятате да правите, мис Първин? — попита Фергюсън. — Ще заминете при сестра си, така ли?

Мейбъл го погледна със спокойните си строги очи, които винаги го караха да се чувства неудобно и да губи привидната си непринуденост.

— Не — каза тя.

— Но тогава, дявол да го вземе, какво смяташ да правиш? Кажи, какво смяташ да правиш? — извика Фред Хенри с излишна разпаленост.

Тя обаче само извърна глава и продължи работата си. Сгъна бялата покривка и сложи плюшената.

— Най-начумереното женище, което някога е ходило по земята — промърмори брат й.

Тя привърши работата си с напълно безучастно лице, а младият лекар я наблюдаваше с интерес през цялото време. После тя излезе.

Стиснал устни, Фред Хенри се загледа след нея, а от сините му очи се излъчваше нескрита омраза. После каза с раздразнение:

— Можеш да я накълцаш на парченца, но това е всичко, което ще измъкнеш.

Докторът се усмихна леко.

— И все пак, какво смята да прави? — попита той.

— Гръм да ме удари, ако знам! — отвърна другият.

Последва пауза. После докторът се раздвижи.

— Ще те видя довечера, нали? — попита той приятеля си.

— Да! Къде? Ще отидем ли към Джесдейл?

— Не знам. Сериозно съм настинал. Но ще мина към „Луната и звездите“ при всички случаи.

— Нека Лизи и Мей пропуснат една вечер, а?

— Именно, ако се чувствам, както сега.

— Всичко е едно…

Двамата млади мъже тръгнаха заедно по коридора към задния вход. Къщата беше голяма, но сега беше изоставена и без слуги. Отзад имаше малък, постлан с тухли двор и след това голям, правоъгълен, посипан с дребен червен пясък плац с конюшни от двете страни. Полегати, мокри, почернели от зимата поля се простираха оттам нататък.

Но конюшните бяха празни. Джоузеф Първин, бащата на семейството, беше човек без образование, но бе успял да развие добра търговия с коне. Преди години конюшните бяха пълни, имаше голяма суетня, влизаха и излизаха коне, търговци и коняри. Тогава кухнята бе пълна със слуги. Но напоследък нещата се бяха влошили. За да възстанови състоянието си, старецът се ожени втори път. Сега той бе мъртъв и всичко бе отишло по дяволите. Не бе останало нищо, освен дългове и заплахи.

Месеци наред Мейбъл поддържаше голямата къща без помощта на прислуга, скърпвайки оскъдна прехрана за некадърните си братя. Тя се грижеше за домакинството от десет години… Но по-рано това ставаше при изобилие от средства. Тогава, колкото и грубо и сурово да беше всичко, чувството, че има пари, я поддържаше горда и самоуверена. Мъжете можеха да говорят мръсотии, жените в кухнята можеха да се ползват с лоша слава, братята й можеха да имат извънбрачни деца… Но докато имаше пари, момичето се чувстваше стабилно, обезпечено, независимо.

Никакви други посетители не идваха в къщата, освен търговци и недодялани мъже. Мейбъл нямаше приятелки, откакто бе заминала по-голямата й сестра. Но това не й тежеше. Тя ходеше редовно на църква и се грижеше за баща си. Живееше със спомена за майка си, която умря, когато тя бе на четиринайсет и която бе обичала. Тя бе обичала и баща си, но по различен начин, уповаваше се на него и му вярваше, докато на петдесет и четири годишна възраст той не се ожени отново. Тогава се настрои срещу него. Сега той бе умрял и ги бе оставил всичките безнадеждно потънали в дългове.

Тя бе преживяла тежко периода на лишенията. Все пак нищо не можеше да сломи оная особена, мрачна, животинска гордост, която преобладаваше у всеки член на семейството. Сега за Мейбъл беше дошъл краят. И все пак тя нямаше да се остави на отчаянието. Щеше да следва собствения си път. Винаги щеше да бъде господар на собственото си положение. Несломима и упорита, тя преживяваше ден след ден. Защо да мисли? Защо да отговаря на когото и да било? Беше достатъчно, че това бе краят и нямаше никакъв изход. Нямаше нужда вече да преминава мрачно по главната улица на малкото градче, избягвайки всеки поглед. Нямаше нужда да се унижава, като влиза в магазините и купува най-евтината храна. Това свършваше. Тя не мислеше за никого, нито дори за себе си. Несломима и упорита, като в някакъв екстаз, тя сякаш се приближаваше към осъществяването на собственото си възвеличаване, устремена към мъртвата си майка, която бе възнаградена.

Следобед взе една чанта с градински ножици, гъба и малка корава четка и излезе. Беше мрачен ветровит ден, тъмнозелените поля бяха посърнали, а въздухът бе почернял от пушека на недалечните леярни. Тя вървеше бързо и навъсено, без да обръща внимание на никого през целия път до църковния двор. Там винаги се чувстваше в безопасност като че ли никой не можеше да я види, макар да беше изложена на погледа на всеки, който минаваше покрай оградата на църковния двор. И все пак под сянката на огромната възправена църква, между гробовете, тя се чувстваше защитена от света, запазена между стените на църковния двор, като в друга страна.

Грижливо подряза тревата на гроба и подреди розово-белите малки хризантеми на железния кръст. После взе един празен буркан от съседния гроб, донесе вода и старателно изми с гъбата надгробната мраморна плоча и каменния корниз.

Доставяше й искрено удоволствие да върши това. Така се чувстваше в непосредствен допир със света на майка си. Заета с работата си, тя сновеше из парка в състояние, граничещо с чистото щастие, като че изпълнявайки тази задача, влизаше в неуловим интимен допир с майка си. Защото животът, който водеше тук, на земята, бе далеч по-малко реален от света на смъртта, наследен от нейната майка.

Къщата на доктора беше до самата църква. Фергюсън, който беше нает като помощник, обслужваше цялата околност. Сега, като бързаше да се погрижи за пациентите в приемната, той хвърли бърз поглед към църковния двор и видя момичето, заето с работата си около гроба. Тя изглеждаше така съсредоточена и далечна, че му се стори, че е надзърнал в друг свят. Някакво мистично чувство се събуди в него. Както вървеше, той забави крачка и я загледа като омагьосан.

Почувствала, че я гледат, тя повдигна глава. Очите им се срещнаха и веднага всеки погледна настрани, чувствайки се някак си разкрит от другия.

Той вдигна шапката си за поздрав и продължи по пътя. В съзнанието му остана отчетливо като видение споменът за нейното лице близо до надгробния камък в църковния двор. Тя го бе погледнала с апатични, огромни, прокобващи очи. Лицето й наистина беше такова. То като че ли го хипнотизираше. Имаше някаква мрачна сила в очите й, която обхващаше цялото му същество, сякаш бе взел някакво силно упойващо лекарство. До този момент той се бе чувствал слаб и изнемощял. Но някак неочаквано почувства как животът се завърна в него — усещаше се освободен от собственото си изтерзано, делнично Аз.

Привърши задълженията си в амбулаторията колкото можеше по-бързо, пълнейки припряно шишенцата на чакащите с евтини лекарства. После със същата припряност тръгна отново, за да посети няколко пациенти преди времето за чай. Винаги предпочиташе да върви, ако може, но особено когато не беше добре. Въобразяваше си, че движението го възстановява.

Следобедът преваляше. Беше сив, лишен от живот и ветровит, с бавно проникващ влажен студ, просмукващ се и смразяващ всички сетива. Но защо му трябваше да мисли или да наблюдава? Бързешком, той изкачи хълма и свърна през тъмнозелените поля, следвайки черната, застлана със сгурия пътека. В далечината, отвъд плитка падина, малкото градче бе отрупано като че с димяща пепел — една кула, куп ниски, паянтови, остарели къщи и нищо повече. А в най-близкия край на града, спускащ се в падината, беше „Оулдмедоу“, къщата на Първин. От тук можеше да види ясно конюшните и пристройките, които лежаха върху склона, обърнати към него. Да, той вече нямаше да ходи толкова често там! Още един начин да прекарва времето си щеше да бъде изгубен за него и още едно място да изчезне: губеше единствените познати, на които държеше в този чужд, грозен малък град. Оставаше му работата — къртовска работа, постоянно тичане от къща на къща сред миньорите и металурзите. Това го изтощаваше, но в същото време изпитваше неутолима жажда за него. Вълнуваше се от това да влиза в домовете на работниците — сякаш проникваше в самата същност на живота им. Нервите му бяха напрегнати и удовлетворени. Можеше да се приближи дотолкова, че да се влее в живота на грубите, мъчно изразяващи се, силно емоционални мъже и жени. Той роптаеше, казваше, че мрази тази пъклена дупка, но всъщност това го въодушевяваше — допирът с грубите, силно чувствителни хора беше възбудително средство, скачено направо с нервите му.

Под „Оулдмедоу“, в зелената, плитка, прогизнала вдлъбнатина на полето, лежеше квадратно дълбоко езерце. Блуждаейки из околния пейзаж, погледът на доктора забеляза една фигура в черно да минава през портата към полето и да се спуска надолу към езерото. Той погледна отново. Това не беше ли Мейбъл Първин? Изведнъж съзнанието му стана будно и съсредоточено.

Защо отиваше надолу?

Той се спря на пътеката на насрещния скат и загледа напрегнато. Едва успяваше да следи малката черна фигура, движеща се в тъмнината на гаснещия ден. Мракът около нея така се сгъстяваше, че той по-скоро я следеше с очите на съзнанието, отколкото с обикновеното зрение. Все пак я виждаше добре. Струваше му се, че ако отклони поглед от нея в падащия плътен, отвратителен мрак, щеше да я загуби окончателно.

Следеше я внимателно, докато тя вървеше изправена и съсредоточена през полето към езерото, сякаш ръководена по-скоро отвън, отколкото действаща доброволно. На брега спря за миг. Изобщо не повдигна глава. После бавно нагази във водата.

Фергюсън стоеше неподвижен, докато малката черна фигура напредваше бавно и спокойно към средата на езерото. Много бавно и постепенно тя навлизаше все по-дълбоко и дълбоко в застоялата вода, докато тя стигна до гърдите й. После мракът на гаснещия следобед я скри от очите му.

— Господи! — възкликна той.

Втурна се тичешком по мокрото подгизнало поле, като се промъкваше през храсталаците надолу към падината, изпълнена с неприветлива студена тъмнина. Няколко минути му бяха нужни, за да стигне до езерото. Дишайки тежко, застана на брега. Не се виждаше нищо. Очите му сякаш пронизваха неподвижната вода. Не видя ли тъмната сянка на черната й дреха под повърхността на водата?

Бавно и предпазливо навлезе в езерото. На дъното имаше дълбока мека глина, той затъна в нея и леденостудената вода обгърна краката му. При всяко движение усещаше миризмата на студената застояла тиня, която размътваше водата. Миризмата изпълваше дробовете му. Изпитваше погнуса и въпреки това навлизаше все по-навътре в езерото. Студената вода се издигна над бедрата му, над слабините, до стомаха. Долната част на тялото му бе цялата потопена в ужасното студено мъртвило. А дъното беше толкова меко и несигурно, че се опасяваше да не пропадне и устата му да остане под повърхността. Не можеше да плува и затова се страхуваше.

Приведе се леко и като простря ръце под водата, започна да ги движи насам-натам, мъчейки се да я напипа. Леденостуденото езеро се плискаше около гърдите му. Навлезе още, малко по-дълбоко, и още, ръцете му шареха във всички посоки под водата. Ето че докосна дрехите й. Но те се изплъзнаха от пръстите. Направи отчаяно усилие, за да ги сграбчи.

При това движение загуби равновесие и потъна. Мръсната, примесена с тиня вода го задушаваше и в продължение на няколко мига той се бори бясно с нея. Накрая, стори му се цяла вечност, намери опора, изправи се отново за въздух и се огледа. Задиша тежко и разбра, че е жив. После погледна към водата. Момичето бе изплавало близо до него. Той сграби дрехата й и като я привлече по-близо, обърна се и тръгна отново към сушата.

Вървеше бавно, внимателно, погълнат от пътя си. Излезе на по-високо, измъквайки се от езерото. Сега във водата бяха само краката му. Беше признателен и изпълнен с облекчение, че е вън от хватката на езерото. Той я вдигна и със залитане стигна до брега, вън от ужаса на мократа сива глина.

Положи я на земята. Беше съвсем безчувствена и той се помъчи да изкара погълнатата вода от устата й. Усещаше как тялото й оживява в ръцете му. Когато се убеди, че дишането й се е възстановило, той избърса лицето й, загърна я с палтото си, огледа се в мрачния тъмносив свят, после я вдигна и олюлявайки се тръгна през полето.

Пътят изглеждаше невероятно дълъг, а товарът толкова тежък — струваше му се, че никога няма да стигне до къщата. Но накрая той беше в двора с конюшните, а малко по-късно в двора на къщата. Отвори вратата и влезе вътре. В кухнята я положи върху постелката пред огнището и извика. Къщата беше празна. Но огънят гореше.

После отново коленичи пред тялото й. Тя дишаше отмерено, очите й бяха широко отворени, като че бе в съзнание, но нещо в погледа й сякаш липсваше. Може би в този миг тя беше в съзнание за себе си, но безчувствена към онова, което я обкръжаваше.

Той изтича горе, взе одеяла от едно легло и ги сложи пред огъня, за да се стоплят. После свали напоените й, миришещи на тиня дрехи, изтри я с една кърпа и я зави гола в одеялата. След това отиде в столовата, за да потърси алкохол. Имаше малко уиски. Изпи една глътка, наля и в нейната уста.

Въздействието беше мигновено. Тя погледна право в него, сякаш за известно време го бе виждала, но чак сега бе осъзнала присъствието му.

— Доктор Фергюсън?

— Да?

Той свали сакото си. Надяваше се да намери горе някакви сухи дрехи. Не понасяше повече миризмата на застоялата глинеста вода.

— Какво направих? — попита тя.

— Влязохте в езерото — каза той.

Бе започнал да трепери като в треска. Очите й бяха приковани в него. Умът му като че ли се замъгли и той отмести безпомощния си поглед от нея. Треперенето взе да намалява, животът се върна отново в него — неясен и непонятен, но силен.

— Не бях на себе си, нали? — попита тя, като се вглеждаше втренчено в него през цялото време.

— Може би за момент — отговори той. Чувстваше се спокоен. Странното нервно напрежение го бе напуснало.

— Сега не съм ли на себе си? — попита тя отново.

Той се замисли за миг.

— Не — искрено отговори, — мисля, че не сте.

Извърна лице. Страхуваше се, защото се чувстваше зашеметен. Смътно усещаше, че волята й е по-силна от неговата. А тя продължаваше да го гледа втренчено през цялото време.

— Къде мога да намеря сухи дрехи, за да се преоблека? — попита той.

— Заради мене ли се хвърлихте в езерото?

— Не — отвърна той. — Просто влязох. Но потънах като вас.

За момент последва тишина. Той се колебаеше. Много му се искаше да отиде горе и да си облече сухи дрехи. Но у него имаше и друго желание и то като че ли го задържаше. Волята му, изглежда, го бе изоставила и той стоеше там отпуснат пред нея. Но вътре в себе си се чувстваше стоплен. Изобщо не трепереше, въпреки че дрехите върху него бяха прогизнали.

— Защо? — попита тя.

— Защото не исках да го направите — каза той. — Беше глупаво и ненужно.

— Не е глупаво — отвърна тя, все още втренчена в него. Лежеше на пода с една възглавница от дивана под главата си. — Това беше най-разумното, което можех да направя.

— Ще отида да сменя тези мокри дрехи от себе си — каза той.

И все пак не намери сили да се отдалечи от нея. Не чакаше ли тя да му нареди да направи това? Като че ли тази жена държеше жизнеността на тялото му в ръцете си и той не можеше да се освободи. Или може би не искаше да го направи.

Внезапно тя седна и тогава осъзна положението си. Усети одеялата около себе си, разпозна собствените си крайници. За миг изглеждаше, че разумът я напуска. Огледа се наоколо с див поглед като че търсеше нещо. Той стоеше онемял от страх. И тогава тя видя дрехите си захвърлени на пода.

— Кой ме съблече? — попита, а погледът й се спря върху лицето му.

— Аз — отвърна той, — трябваше да ви спася.

Известно време тя седя и го гледа стреснато с разтворени устни.

— Тогава ти ме обичаш? — попита тя.

Той не помръдна. Беше втренчил поглед в нея, като хипнотизирано животно. Дъхът му сякаш замръзна във въздуха.

Както бе изправен, тя пропълзя напред на колене и обгърна с ръце краката му, притискайки гърди към коленете и бедрата му, притегляйки го със странна конвулсивна сила към себе си, към лицето си, към шията си, загледана нагоре в него с искрящи покорни очи, преобразена, тържествуваща в първото си завоевание.

— Ти ме обичаш — прошепна тя с жар. Беше копнееща, възторжена и изпълнена с вяра. — Обичаш ме. Знам, че ме обичаш, знам.

И тя страстно започна да целува коленете му през мокрите дрехи, страстно и безразборно, безчувствена за всичко наоколо.

Той погледна към разбърканата й мокра коса и към голите заоблени рамене. Беше смаян, объркан и уплашен. Никога не си бе задавал въпроса дали я обича. Той никога не бе искал да я обича. Когато я спаси, беше лекар, а тя пациент. Личното отношение към нея отсъстваше и подобно намесване му се стори противно, едва ли не като оскверняване на професионалната му чест. Изпита ужас и негодувание от гледката как тя се е вкопчила в краката му. Но нямаше воля да се освободи.

Тя го погледна отново със същото страстно въодушевление и върховен, смущаващ, тържествуващ блясък. При този нежен плам, който сякаш струеше като светлина от лицето й, той остана безсилен. И все пак никога и през ум не му бе минавало да я обича. Никога и през ум не му бе минавало. Нещо в него упорито се съпротивляваше.

— Ти ме обичаш — шепнеше тя с дълбока възторжена увереност. — Обичаш ме.

Ръцете й продължаваха да го притеглят, притеглят надолу.

Защо наистина не бе мислил дали не може да я обича?

Ръцете й го притегляха към нея. Той бързо протегна ръка, за да запази равновесие, и сграбчи голото й рамо. Някакъв пламък като че ли го изгори. Той нямаше намерение да я обича: с цялото си същество се бореше да не се предаде. И все пак колко прекрасен бе допирът до нейното рамо и красивото сияние на лицето й. Възможно ли бе в този момент тази жена да бе изпаднала в някакво умопомрачение? От самата мисъл, че може да се поддаде на желанието й той отново изпита ужас. Но в него също напираше някакъв страстен копнеж.

Бе извърнал главата си към вратата, далече от нея. Но ръката му остана на рамото й. Внезапно тя притихна и той погледна към нея. В този момент очите й бяха широко отворени от страх, от съмнение, а мимолетното озарение бързо гаснеше върху лицето й. Завръщаше се мрачната сянка на съмнението и той не успя да понесе мъчителния въпрос в очите й и присъствието на смъртта зад него.

С вътрешно стенание той се предаде и сърцето му й се подчини. Внезапна нежна усмивка се появи на лицето му. А очите й, които не го изпускаха, бавно се изпълниха със сълзи. Той гледаше с изненада как странната влага се надига в очите й като бликащ извор. Не успя да я гледа повече така. Затова се отпусна на колене, обви главата й с двете си ръце и притисна лицето й към себе си. Тя стоеше съвсем неподвижна. Сърцето му сякаш се бе пръснало и сега изгаряше мъчително в гърдите му. Изведнъж усети горещите й сълзи бавно да мокрят шията му. Застина тихо до нея и този миг изглеждаше като вечност. Почувства, че никога и на никого не би позволил да я остави да си отиде отново, не би могъл и да освободи главата й от здравата прегръдка на ръката си. Искаше да остане така завинаги, със сърце, причиняващо му болка, която бе за него живот. Без да съзнава, той гледаше надолу към мократа й мека кестенява коса.

После внезапно усети ужасната миризма на застояла вода. В същия миг тя се отдръпна от него и го погледна. Очите й бяха тъжни и непроницаеми. Той се страхуваше от тях и започна да я целува. Искаше да избяга от този страшен, тъжен, непроницаем поглед.

Когато тя отново обърна лице към него, то бе обляно от нежна руменина, която също го плашеше, но която все пак той искаше да вижда сега, защото изпълненият с равнодушие поглед го ужасяваше.

— Обичаш ли ме? — попита тя боязливо.

— Да. — Изричането на тази кратка дума му струваше мъчително усилие. Но не защото не беше истина, а защото беше твърде скоро открита истина и произнасянето й, изглежда, отново разкъса сърцето му. Стори му се абсурдно, че дори сега, когато бе произнесъл тази кратка дума, той не искаше това да бъде истина.

Тя повдигна лице към него и той като в транс се наклони напред и я целуна леко, сякаш й се вричаше завинаги. И докато я целуваше, сърцето му отново се сви в гърдите. Той никога не бе искал да я обича. Но сега то бе станало. Беше преминал бездната към нея и всичко, което остави зад себе си, се беше смалило и станало без значение.

След целувката очите й отново се напълниха със сълзи. Тя седеше неподвижна, отдръпнала се от него, със сведена встрани глава и ръце, отпуснати в скута. Сълзите й се стичаха бавно по лицето. В стаята цареше пълна тишина. Той също седна върху постелката пред камината и застина. Странната болка, която чувстваше в гърдите сякаш го поглъщаше. Той да я обича? И това ли е любовта, която той очакваше от години? Боже господи! Да го превземат по този начин? Него, лекаря! Как щяха да му се подиграват всички, ако знаеха! Но как можеха да разберат?

Потиснат от тази мисъл, той отново погледна към нея. Тя продължаваше да седи все така мълчаливо замислена. Проследи как една сълза пада в скута й и сърцето му пламна. Едва сега забеляза, че едното й рамо е съвсем открито и малката й стегната гърда блести във вече тъмната стая.

— Защо плачеш? — попита с променен глас той.

Тя го погледна и очевидно осъзна за пръв път положението си, защото в очите й, изпълнени със сълзи, се изписа неудобство.

— Аз всъщност не плача — каза тя, поглеждайки го смутено.

Той посегна и нежно хвана голата й ръка.

— Обичам те! Обичам те! — промълви той с тих, нежен, треперещ, несвойствен за него глас.

Тя се отдръпна от него и отпусна глава. Нежният допир на ръката му върху нейната я смути.

— Искам да изляза — каза тя — и да ти донеса сухи дрехи.

— Защо? — попита той. — Така ми е добре.

— Но аз искам да изляза — каза тя. — И искам да се преоблечеш.

Той отпусна ръката й и тя се загърна с одеялото. Гледаше го уплашено. Но не стана.

— Целуни ме — каза тя с глас, изпълнен с копнеж.

Той я целуна бързо. Защо беше ядосан?

Само след миг тя се изправи омотана в одеялото. Беше неспокойна. Той я наблюдаваше внимателно, докато тя смутено се мъчеше да се освободи и да се загърне, така че да може да върви. Той я наблюдаваше настойчиво и тя знаеше това. И когато тръгна с влачещото се след нея одеяло и той зърна за миг глезена и белия й крак, се помъчи да си я припомни каква точно беше, когато я завиваше в одеялото. Но тогава той не бе искал да запомня, защото тя не беше нищо за него.

Приглушен звук от нещо съборено откъм вътрешността на къщата го стресна. После чу гласа й: „Ето дрехи“.

Той стана, отиде до стълбата и събра дрехите, които тя бе хвърлила отгоре. После се върна при огъня — трябваше да се разтрие и преоблече. Когато привърши, се усмихна на собствения си вид.

Огънят отслабваше и той сложи още въглища. Къщата беше съвсем тъмна. Само уличната лампа проблясваше отвън и едва проникваше иззад храстите от бодлива зеленика. Запали газената лампа с кибрита, който намери върху полицата на камината и започна да изпразва джобовете на мокрите си дрехи. След това ги хвърли на купчинка в килера, внимателно събра нейните дрехи и ги сложи на отделна купчина върху капака на казана.

Стенният часовник показваше шест часа. Неговият ръчен бе спрял. Трябваше да се връща в амбулаторията. Той я изчака, но тя още не слизаше. Тогава отиде до стълбата и извика:

— Аз трябва да вървя.

Почти веднага я чу да слиза. Беше облякла най-хубавата си рокля от черен муселин, косата й бе сресана, но все още бе влажна. Погледна го и леко се усмихна.

— Не ми харесваш в тези дрехи — каза тя.

— Смешен ли съм? — попита той.

Двамата като че ли се срамуваха един от друг.

— Ще ти направя чай — каза тя.

— Не, не, трябва да отивам.

— Непременно ли? — попита тя и го погледна с големите си, напрегнати, изпълнени със съмнение очи.

Той отново усети онази тежест в гърдите си и разбра колко я обича. Доближи се и се наведе да я целуне, нежно, страстно, с цялата болка на сърцето си.

— А косата ми мирише противно — прошепна тя объркано. — И аз съм толкова ужасна, толкова ужасна. О, господи, прекалено съм ужасна. — И тя заплака отчаяно. — Ти не би могъл да ме обичаш, когато съм толкова противна.

— Не бъди глупава — каза той, мъчейки се да я успокои. Отново я целуна и я задържа в прегръдките си. — Искам да се оженя за теб. Трябва да го направим колкото се може по-скоро. Още утре, ако може.

Но тя продължи да хлипа. Подсмърчайки, тя проплака:

— Чувствам се ужасна. Чувствам се ужасна. Чувствам, че съм ти противна.

— Грешиш. Аз те искам и те желая — каза и това бе всичко, което той отговори, за да я успокои, с такава интонация, която я плашеше може би повече от страха да не би да не я иска.

Край