Мигел де Унамуно
Един беден богат човек или комичното чувство за живота

Dilectus meus misit manum suam per foramen, et venter meus intremuit at tactim eius. (Cantica Canticorum, v, 4)^[1]

На двадесет и четири години Еметерио Алфонсо все още беше ерген, без семейни задължения, имаше скромен капитал и в същото време работеше в банка. Спомняше си смътно за детството и как родителите му, скромни занаятчии, които с упорито спестяване бяха натрупали малко състояние, редовно възкликваха, като го чуваха да рецитира стиховете от учебника по реторика и поетика: „Ти ще стигнеш до министър!“ Но сега, със своята рента и заплата, той не завиждаше на нито един министър.

Еметерио беше изцяло и дълбоко спестовен младеж. Всеки месец в същата банка, където работеше, той влагаше плода на месечното си спестяване. А беше еднакво спестовен на пари, на работа, на здраве, на мисли и на чувства. В банката изпълняваше служебните си задължения и нищо повече — беше недоверчив и вземаше най-различни предпазни мерки, одобряваше всичките изтъркани съждения и разсъждения, имаше малко приятели. Всяка вечер преди лягане, почти винаги по едно и също време, слагаше панталоните си на онези приспособления, които ги запазват чисти и без гънки.

Ходеше на вечеринки в едно кафене, където се смееше на шегите на останалите, но самият той не си правеше труда да пуска шеги. На тези вечеринки успя да се посближи единствено със Селедонио Ибанес, който го взе за „О, възлюбени Тимотео“, за да развива способностите му. Селедонио беше ученик на оня изключителен дон Фулхенсио Ентрамбосмарес дел Акилон, за когото надълго и нашироко се говори в нашия роман „Любов и педагогика“.

Селедонио научи своя почитател да играе шах и го въведе в забавното, безвредно, скромно и целебно изкуство да решава гатанки, ребуси, логогрифи, кръстословици и други безобидни задачи. Самият Селедонио се бе посветил на чистата — не на политическата — икономия с диференциално и интегрално смятане и всичко останало. Беше съветник, почти изповедник на Еметерио. От обясненията на Селедонио той имаше ясна представа за смисъла на събитията, а за събитията, лишени от смисъл, научаваше от „Испанска преписка“, която четеше всяка вечер преди лягане. Всяка събота си позволяваше да ходи на театър, но гледаше комедии или фарсове, не и драми.

Такъв беше външно, наглед кроткият и редовен живот на Еметерио; вътрешно, ако ли не интимно, той беше наемател в пансиона на доня Томаса. Душата му беше пансионът; той беше домашното му огнище и заместваше семейството му.

Съставът на пансиона, предимно търговски пътници, студенти, кандидат — професори и хора със съмнително занятие, често се подновяваше. Най-постоянният пансионер беше той, Еметерио, който постепенно се приближаваше от вътрешността към интимността на дома на доня Томаса.

Сърцето на тази интимност беше Росита, единствената дъщеря на доня Томаса, която й помагаше в домакинството и прислужваше на масата на наемателите за голямо тяхно удоволствие. Защото Росита беше свежа, привлекателна и пленителна, дори съблазнителна. Примиряваше се усмихната с някое скрито опипване, защото знаеше, че задявките прикриват недостатъците на поднесените котлети, понасяше неприличните шеги и дори ги предизвикваше и им отвръщаше. Росита имаше двайсет навършени години. А Еметерио беше наемателят, на когото тя посвещаваше своите намигвания и нежни погледи. „Да видим дали ще го уловиш на въдицата!“ — често казваше майката, доня Томаса, а момичето отговаряше: „Или дали ще го пушна“. — „А той дивеч ли е, или е риба?“ — „Струва ми се, мамо, че не е нито дивеч, нито риба, а е жаба.“ — „Жаба ли? Ами омагьосай го, дъще, омагьосай го. За какво са ти иначе тези очи?“ — „Добре, мамо, но не се става така магьосница, достатъчна съм си сам-самичка.“ — „Ами хайде тогава. И умната!“ И така Росита се зае да омагьоса Еметерио, или дон Еметерио, както тя вината се обръщаше към него, намирайки го понякога дори за красив.

Еметерио се опитваше пестеливо и да се възползва, и да се брани, защото не искаше да излезе голям глупак. Освен това се ядосваше — освен другите ядове, — че наемателите следят с усмивка, която му се струваше състрадателна, уловките и погледите на Росита; всички, освен Мартинес, който гледаше на тях с цялата строгост на кандидат — професор по психология, какъвто си беше. „Обаче не, мен няма да ме улови на въдицата — казваше си Еметерио — това момиченце; да се натоваря с него и с доня Томаса. Отвързаният вол добре се лиже… вол… вол… но не и бик!“

— Освен това — почти се изповядваше Еметерио на Селедонио — това момиченце знае много неща. Има си тактика!

— Ами ти, Еметерио, срещу тактиката… с такт!

— Напротив, Селедонио, напротив. Нейната тактика наистина е с такт, тактика и контакт. Да видиш как се върти край мен! Под всякакъв предлог, уж случайно, все гледа да ме докосне. Няма съмнение — иска да ме прилъже. И аз не знам дали в същото време…

— Хайде, Еметерио, боиш се и от сянката си!

— Напротив, сянката се бои от мен. А пък този Мартинес, кандидат — професорът, който я изяжда с очи, докато дъвче бифтека си, и когото, изглежда, тя пази като заместник, ако аз й откажа.

— Ами откажи й, Еметерио, откажи й!

— И да видиш с какви хитрини си служи… Веднъж, точно започвах да чета подлистника на „Преписка“, тя нахълта в стаята ми и като се престори на засрамена — каква руменина! — рече: „Ах, простете, дон Еметерио, сбъркала съм“.

— На „дон“ ли се обръща към теб?

— Винаги. И когато веднъж й казах да остави това „дон“, а да се обръща към мен просто с Еметерио, знаеш ли какво ми отвърна? Ами: „Просто ли? Просто — не, дон Еметерио, с «дон»…“. А пък се прави, че бърка, и нахълтва в стаята ми.

— Намираш се в дома на доня Томаса, майка й, и се боя да не би, както пише в Библията, да те натика в стаята на онази, която е родила.

— Библията ли? В Библията пишат ли се такива работи?

— Да, това е от мистичната „Песен на песните“, към която като към пъпна връв са се вкопчили много души, жадни за вечна любов. И това, че пъпната връв храни, разбира се, също е библейско.

— Значи трябва да избягам, Селедонио, трябва да избягам. Това момиченце не ми подхожда за собствена жена.

— А чужда?

— В никакъв случай други връзки, никакви други връзки! Или да се вършат нещата както господ повелява, или изобщо да не се вършат.

— Да, но Господ повелява: живейте и се множете! А ти, както се вижда, не искаш да се множиш.

— Да се множа ли? Стигат ми умноженията в банката. Да се множа? Сам-самичък!

— Да се повдигнеш на трета степен. Ама че степенуване!

И действително, най-голямата грижа на Еметерио беше да се брани от обхождащата тактика на Росита.

— Ей — каза й веднъж той, — виждам, че се опитваш да ме омагьосаш, но няма смисъл.

— Но какво искате да кажете с това, дон Еметерио?

— Защото скоро ще си замина оттук и… За твое здраве, Росита!

— За мое здраве ли? Може би за вашето.

— Да, за моето, но предпазливо.

 

 

Горкият Еметерио! Росита му зашиваше скъсаните копчета, а той нарочно ги оставяше да се късат. Росита често оправяше вратовръзката му и му казваше: „Елате тук, дон Еметерио. Какъв сте раздърпан! Елате да ви сложа хубаво вратовръзката“. Всяка събота Росита събираше мръсните му дрехи, освен някое и друго бельо, което той понякога криеше, за да го отнесе на перачката. Росита му носеше в леглото топъл пунш, когато трябваше да си легне по-рано заради простуда. Той пък успя една събота да я заведе на театър, за да се посмеят малко.

Една задушница я заведе да види „Тенорио“. „А защо, дон Еметерио, трябва да дават това на задушница?“ — „Ами заради Командора.“ — „А този Дон Хуан ми прилича на глупак.“

И въпреки всичко Еметерио, спестовникът, не се даваше.

— Според мен — казваше доня Томаса на дъщеря си — този глупак има някаква връзка.

— Каква ти връзка, мамо, каква ти връзка! Той и връзка! Аз щях да я надуша.

— Ами ако мръсницата не се парфюмира.

— Щях да я надуша и без да е парфюмирана.

— Ами ако има годеница?

— Той и годеница? Още по-малко.

— Ами тогава?

— Не го влече женитбата, мамо, не го влече. Може би друго го влече.

— Ами тогава, дъще, ние направихме стъпката, а ти не можеш да си губиш така времето. Ще трябва да прибегнем към Мартинес, макар че едва ли е подходящ. А кажи, що за книжки ти дава да четеш?

— Нищо интересно, мамо, измишльотини, които пишат приятелите му.

— Виж дали не си пада по писането на подобни романчета и да вземе да ни изтипоса в някое от тях и нас.

— И какво толкова, мамо?

— Има си хас да се видя в разни там, книжки?

Накрая Еметерио, след като обмисли и се посъветва със Селедонио, реши да избяга от съблазънта. Използва за това една лятна отпуска и замина на курорт да трупа здраве, а когато се върнеше в столицата и към работата си в банката, щеше да се премести със своята ракла в друг пансион. Защото раклата, своята стара ракла, той остави като залог в дома на доня Томаса и замина на летуване само с един куфар. Но когато се върна, не посмя дори да се сбогува с Росита — изпрати писмо, в което помоли за раклата.

Но колко нещо му струва това! Колко кошмарни нощи го измъчва споменът за Росита! Сега разбра колко силно бе влюбен в нея, сега, в мрачината на леглото го преследваше онова пламенно намигване! „Пламенно — казваше си, — защото е от пламък, от пламтящ огън и защото очите й имат опасната кротост на очите на перуанските лами^[2]. Добре ли направих, че избягах? Какво лошо има в Росита? Защо ме е страх от нея? Отвързаният вол… струва ми се обаче, че да се лижеш като вол, е твърде вредно за здравето…“

— Спя лошо и сънувам лоши сънища — казваше на Селедонио. — Липсва ми нещо, сякаш се задушавам.

— Липсва ти съблазънта, Еметерио, нямаш с кого да се бориш.

— Непрекъснато я сънувам. Росита вече се е превърнала в кошмар за мен.

— Кошмар ли? Кошмар?

— Не мога да забравя най-вече нежния й поглед, намигването й…

— Виждам те как ще напишеш научен труд по естетика.

— Преди не съм ти казвал. Знаеш, че в стаята си винаги държа стенен календар с отделен лист за всяка дата, за да знам кой ден е.

— Навярно за да решаваш всекидневния ребус или кръстословица.

— Да. Та в деня, когато напуснах дома на доня Томаса — с календара, разбира се, на дъното на старата ракла, — аз не откъснах листа.

— И се отказа от ребуса в онзи тържествен ден!

— Да, не го откъснах и така си стои още.

— Ами това, Еметерио, ми напомня случката с онзи младоженец, на когото умряла жена му и той чукнал часовника си, чукнал го съвсем лекичко, а оттогава часовникът показвал съдбовния миг — винаги седем часа и тринайсет минути — и продължил да го носи така, спрял, без да го даде на поправка.

— Не е лошо, Селедонио, не е лошо.

— А аз си мисля, че в онзи миг би било по-добре да откачи стрелките на часовника, но да продължи да го навива, така че ако го запитат: „Колко е часът, господине?“, да може да отвърне: „Върви, но не показва!“, вместо „Показва, но не върви“. Да нося спрял часовник? Никога! Нека върви, макар и да не показва часа.

 

 

Еметерио продължи да посещава кафенето, смееше се на шегите на другите, ходеше всяка събота на театър, носеше в края на всеки месец спестяванията си в банката, където работеше, спестявания, които заедно с предишните му спестявания се увеличаваха, и вземаше най-различни предпазни мерки за здравето си на ерген, който добре се лиже. Но колко пуст беше животът му! Не, не, сбирките в кафенето не бяха живот. И дори най-големият шегаджия и смешник в кафенето, някакъв вестникар, дошъл един ден в банката да му поиска пари назаем и понеже Еметерио отказа да му даде, той го наруга: „Вие ме изиграхте!“ — „Аз ли?“ — „Да, вие, защото на сбирката всеки умее нещо и дава каквото може; аз ви разсмивах, забавлявах ви, вие там нищо не казвате, вие ходите само като паралия; прибягвам към вас като към богат човек, а вие ми отказвате, значи вие ме измамихте, вие ме измамихте!“ — „Но, драги господине, аз не ходя там като богаташ, а като консуматор.“ — „Консуматор на какво?“ — „На шеги! Смеех се на вашите и толкова!“ — „Консуматор… консуматор… Вие сам се консумирате!“ И това беше самата истина.

А новият пансион!

— Какъв ти пансион, Селедонио, какъв ти пансион! Та това не е пансион, а кръчма или хан, или странноприемница. Домът на доня Томаса наистина беше пансион!

— Да, дом за наематели.

— А пък този е дом за наемателки, защото — какви слугини, какви говеда! В края на краищата Росита беше дъщеря на дома и в нейния дом нямаше нужда да се разправям със слугини.

— С наемателки, искаш да кажеш.

— А в този хан! Сега има една Мариторнес, която все пържи яйцата, плувнали в олио и когато ми ги поднесе на масата и аз й направя забележка, тя ми излиза с това, че било „за смазване“. Представи си!

— Ясно, Росита е пържела яйцата като дъщеря на дома.

— Разбира се! Грижеше се за здравето ми, а тези говеда… После се заинати да долепи раклата ми до стената и така, нали разбираш, не може да се отваря добре, защото моята ракла е от старите, с изпъкнал капак.

— Да, ясно, като небето, вдлъбнато изпъкнало.

— Ох, Селедонио, защо напуснах онзи дом!

— Искаш да кажеш, че в този дом няма кой да те омагьоса.

— Този няма нищо общо с домашното огнище… с топлинката…

— А защо не отидеш в друг пансион?

— Всички са еднакви.

— Зависи от цената. Според цената — отношението.

— Не, не, в дома на доня Томаса не се отнасяха с мен според цената, а като към член на дома.

— Ясно, за теб не беше публичен дом^[3]. Те целяха друго нещо.

— С добро намерение, Селедонио, с добро намерение. Защото започвам да си давам сметка, че Росита беше влюбена в мен, да, както го чуваш, безкористно влюбена в мен. Обаче аз… защо напуснах?

— Предполагам, Еметерио, че ще се върнеш в дома на Росита.

— Не, не, невъзможно. Как ще обясня завръщането си? Какво ще кажат другите наематели? Какво ще си помисли Мартинес?

— Мартинес не мисли, уверявам те. Той се готви да чете лекции по психология.

 

 

След известно време Еметерио попита:

— Знаеш ли, Селедонио, кого срещнах вчера?

— Росита, разбира се! Сама ли беше?

— Не, не беше сама, беше с Мартинес, вече неин мъж. Освен това Росита не беше сама.

— Не те разбирам. Да не искаш да кажеш, че е била с някого или че е била пийнала…

— Не, беше, както се казва, в интересно положение. Тя самата побърза да ми го каже и то с какъв победоносен поглед, с такова пренебрежително намигване: „Аз съм, нали виждате, дон Еметерио, в интересно положение“. И аз се замислих какъв ли ще е интересът^[4] на това положение.

— Разбира се! Съвсем естествено наблюдение от страна на банков служител. А щеше да бъде любопитно да узнаем какво мисли другият, Мартинес, за това положение от гледна точка на психологията, логиката и етиката. Е, добре, как ти се отрази всичко това?

— Росита е спечелила от промяната.

— От коя промяна?

— От промяната на положението — закръглила се е, станала е като матрона. Да видиш с каква величествена тържественост крачеше, подпирайки се на ръката на Мартинес.

— А ти навярно си помисли: „Защо не се дадох? Защо не се втурнах… презглава в женитбата?“ И съжаляваш, че избяга, така ли е?

— Има нещо такова, да, има нещо такова.

— А Мартинес?

— Мартинес ме гледаше със строга усмивка, сякаш искаше да ми каже: „Не я поиска, сега е моя!“.

— И момченцето е негово.

— Или момиченцето. Ако беше мое, щеше да бъде момченце, но… от Мартинес?

— Струва ми се, че вече я ревнуваш от Мартинес.

— Колко глупаво постъпих!

— А доня Томаса?

— Доня Томаса ли? Ах, да. Доня Томаса е починала и това, изглежда, е накарало Росита да се омъжи, за да може да поддържа дома.

— Значи от наемател Мартинес е станал наемодател?

— Точно така, но продължава да дава частни уроци и да се готви за професорството. А сега, изглежда, с божията помощ накрая е получил професорско място и заминава с жена си и с това, което тя носи в себе си.

— Колко си загубил, Еметерио!

— А колко е загубила Росита!

— А колко е спечелил Мартинес!

— Ха! Някакво си професорско място! Но аз вече няма да имам домашно огнище, ще живея като отвързан вол… лижейки се… Какъв живот, Селедонио, какъв живот…

— Жени колкото искаш!

— Като Росита, не, като Росита, не! И какво е спечелила от промяната!

— Също професорско място.

— Казвам ти, Селедонио, вече не съм човек.

 

 

И действително, целият интимен живот, цялата скрита интимност на горкия Еметерио Алфонсо — Алфонсо бе презимето му и Селедонио го съветваше да се подписва Еметерио де Алфонсо с едно „де“ за благородство, — целият му интимен живот потъваше в пропаст от пагубно безразличие. И нито го забавляваха шегите, нито му доставяше удоволствие да решава ребуси, кръстословици и логогрифи; животът за него вече нямаше никакво очарование. Спеше, но сърцето му будуваше, както се казва мистично в „Песен на песните“, а будуването на сърцето му беше блянът. Главата му спеше, но сърцето му бленуваше. В службата правеше сметки със спяща глава, а сърцето му бленуваше за Росита, за Росита в интересно положение. Така трябваше да пресмята чуждите лихви. Наложи се началниците да му обърнат внимание върху някои грешки. Веднъж дон Иларион го извика и му каза:

— Бих искал да поприказвам с вас, господин Алфонсо.

— Кажете, дон Иларион.

— Не че не сме доволни от вашата работа, господин Алфонсо, не. Вие сте примерен, усърден, работлив и скромен служител. Освен това сте клиент на банката. Тук влагате спестяванията си. Разбира се, натрупали сте си добро състоянийце. Но ще ми позволите, господин Алфонсо, един въпрос, не като ваш началник, а почти бащински…

— Не мога да забравя, дон Иларион, че бяхте близък приятел на баща ми и че най-много на вас дължа тази службица, която ми позволява да пестя оставените от него пари. Вие, разбира се, имате право да ме питате каквото искате.

— За какво спестявате толкова и искате да станете богат?

Еметерио не очакваше подобен въпрос. Какво целеше дон Иларион?

— Ами… ами… не знам — измънка той.

— Спестяване заради самото спестяване? Да станете богат, за да бъдете богат?

— Не знам, дон Иларион, не знам… обичам да спестявам.

— Но да спестява един ерген… без задължения?

— Задължения ли? — разтревожи се Еметерио. — Не, нямам задължения, кълна ви се, дон Иларион, нямам такива.

— Но тогава не мога да си обясня.

— Кажете какво не можете да си обясните, дон Иларион? Кажете ми направо.

— Честата ви разсеяност, грешките, които от известно време насам допускате в сметките си. А сега един съвет.

— Слушам ви, дон Иларион.

— За да се излекувате от тази разсеяност, господин Алфонсо, най-добре за вас е… да се ожените. Оженете се, господин Алфонсо, оженете се. Най-голяма полза имаме от женените.

— Аз ли да се оженя, дон Иларион? Аз? Еметерио Алфонсо? Аз да се оженя? А за кого?

— Помислете си добре. Вместо да се разсейвате толкова, се оженете, господин Алфонсо, оженете се!

 

 

И за Еметерио започна един невъзможен живот, изпълнен с дълбока вътрешна самота. Бягаше от обичайните сбирки и ходеше по отдалечените кафенета в предградията, където никой не го познаваше. И наблюдаваше тъжно, особено в неделя, онези занаятчийски дребнобуржоазни семейства — понякога имаше някой професор по психология, — които отиваха заедно с децата си да пият кафе с препечена филийка хляб и да послушат малко народна музика, а когато виждаше как майката бършеше сополите на някой от малчуганите си, той се сещаше за майчините грижи, да, майчини, които полагаше за него Росита в дома на доня Томаса. И мисълта го отвеждаше в мрачния и отдалечен провинциален град, където Росита, неговата Росита, разсейва разсеяността на Мартинес, за да може той да преподава психология, логика и етика на децата на други мъже и жени. И когато се връщаше в своя… дом, не дом, а кръчма или хан, когато прекосяваше някоя от онези мръсни улички и някакъв глас, който излизаше изпод загърнат шал, му казваше: „Слушай, богаташо!“ — той си казваше, докато бягаше „Богат? И за какво богат? Има право дон Иларион. За какво богат? Какво ме интересуват моите спестявания, щом не трябва да помагам на ничие интересно положение? Да купувам кредитни билети ли^[5]? Но тази държава не ме интересува, не ми е интересна… Защо избягах, господи? Защо не се дадох? Защо не се втурнах? И то презглава!“

Това вече не беше живот. И той започна да се скита из улиците, да се потапя в необузданата тълпа, да си представя вътрешния живот на хората, с които се разминава, да разсъблича с поглед не само телата, но и душите им. „Ако познавах — казваше си — психологията, както Мартинес я познава… Тоя Мартинес, когото аз ожених за Росита. Защото няма съмнение, че аз, аз ги ожених… Но в края на краищата нека бъдат щастливи и нека се радват на добро здраве, това е най-важното… Дали си спомнят за мен? И кога?“

Първо започна да преследва девойките, после — момчетата, които вървяха по петите на девойките, след това взе да подслушва закачките и отговорите им и накрая се увлече да преследва двойки. Колко го радваха влюбените! Виж ти — казваше си, — тази вече я е оставил годеникът… или какъвто й е там… вече е сама, но скоро ще дойде друг… А пък тези май са се разменили помежду си; нова комбинация ли е?… Колко двойни комбинации може да се направят от четири числа?… Започвам да забравям математиката…

— Човече — каза му веднъж Селедонио, когато го срещна при едно от онези издирвачески скиторения или при едно от онези скиталчески издирвания, — човече, знаеш ли, че започваш да ставаш интересен сред момчетата и девойките?

— Как така?

— Научили са вече слабото ти място, забавляват се много и ти викат инспектора на годежите. И всички казват: „Бедният човечец!“.

— Слушай, това наистина ме влече, не мога да го отрека. Страдам, когато виждам, че някое момче напуска момичето си заради друго момиче и когато момичетата трябва да си сменят момчето, и когато на някое момиче, което заслужава, няма кой да му каже: Тук ще хванеш мухъл! И макар и да слага обява, не си намира наемател.

— Или пансионер.

— Както искаш. Страдам много и ако можех, щях да открия брачно бюро или щях да стана сватовник.

— Или друго нещо.

— Все едно. И ако се върши, както аз — от любов към ближния, от жалост, от човещина, не вярвам да е позорно.

— В никакъв случай, Еметерио, в никакъв случай! Спомни си как рицарят Дон Кихот, образец и връх на безкористието, казва, че „занаятът на сводника не е такъв, какъвто изглежда, това е занаят на благоразумните и е крайно необходим в една добре устроена република, и трябва да го упражняват само много почтени люде и още трябва да има надзирател и съдник за тях…“ и всичко останало, казано по този повод, но което аз вече не си спомням.

— Ами да, да, Селедонио, но заради изкуството; изкуство заради самото изкуство, от чисто безкористие и дори не за да бъде републиката добре устроена, а за да се радват те повече и аз да се радвам, като ги виждам и чувствам, че се радват.

— Естествено е Дон Кихот да е изпитвал слабост към сводниците. Спомни си колко състрадателни, колко майчински разположени са били към него така наречените уличници, състрадателната Мариторнес, която умее да забрави що е чест, когато трябва да се облекчи слабостта на ближния. Или смяташ, че Дон Кихот е като онези господа от Кралската академия на испанския език, които казват, че уличницата е „жена, която припечелва с тялото си, отдавайки се на долния порок — похотливостта“? Защото печалбата е едно, а похотливостта — друго. А се срещат и такива, които го правят не заради печалбата и похотливостта, а заради забавлението.

— Да, от любов към спорта.

— Както ти от любов към спорта, а не заради печалба или от похотливост преследваш двойките, така ли е?

— Заклевам ти се, че…

— Да, за да се забавляваш, без много-много да се обвързваш. А ти винаги си се пазил от обвързване. По-забавно е другите да се обвързват.

— Слушай, мъчно ми е, когато виждам как някое момиче, което си го бива, сменя годеници, а не може да хване никого.

— Ти си артист, Еметерио. Никога ли не си изпитвал влечение към изкуството?

— Да, по едно време се бях хванал да моделирам.

— Ах, да, харесваше ти да месиш глината.

— Имаше нещо такова.

— Чуден е занаятът на грънчаря, разправят, така господ бил направил първия човек, като гърне.

— На мене, обаче, Селедонио, повече би ми харесвало да възстановявам стари амфори.

— Кърпач на грънци? Как, с лепенки ли?

— Човече, не, това с лепенките е глупост. Но си представи да вземеш една амфора.

— Наричай я делва, Еметерио.

— Добре, да вземеш една делва, цялата на парчета, и пак да я направиш като нова.

— Повтарям ти, че си истински артист, Еметерио. Би трябвало да отвориш грънчарница.

— Кажи, Селедонио, когато господ счупил едно ребро на Адам, за да направи от него Ева, после какво, направил ли я?

— Струва ми се, че да. Разбира се, след като я поомачкал!

— В края на краищата, Селедонио, какво да се прави, влече ме този занаят, който на Дон Кихот му се струва толкова нужен, и то съвсем не от желание да мачкам и опипвам.

— Не, ти се посвещаваш на следене.

— По-одухотворено е.

— Така изглежда.

— Понякога, когато мисля за самотата си, ми идва наум, че е трябвало да стана духовник.

— За какво?

— За да изповядвам.

— Ах, да! За да разголват душата си пред теб ли?

— Спомням си като малък, когато ходех да се изповядвам, свещеникът подсмъркваше тютюн и ме питаше: „Без да лъжеш, без да лъжеш. Колко, колко пъти?“. Но аз нямах какво да разголвам. Дори не го разбирах.

— А сега повече ли разбираш?

— Слушай, Селедонио, работата е там, че сега аз…

— Сега ти страшно скучаеш.

— Нещо по-лошо, нещо по-лошо.

— Разбира се, когато живееш в тази самота.

— В самотата на моите спомени за пансиона на доня Томаса.

— Вечно Росита!

— Да, вечно Росита.

И те се разделиха.

 

 

Едно от наблюденията при тайните разходки му направи дълбоко впечатление. Веднъж привечер той се пъхна в някакво квартално кафене, а малко след него влезе девойка с дълъг маникюр и дълги мигли — като Росита! — маникюрът й беше боядисан в червено, а миглите, черни под обръснатите вежди, също боядисани черни, мигли като нокти на подпухналите и морави клепачи, в тон с устните й, също подпухнали и морави. „Миглеста!“ — помисли си Еметерио, И си спомни какво бе чувал да му казва Селедонио, който беше начетен, за някакво месоядно растение, росянката, която с нещо като мигли улавяла горките насекоми, привлечени от цвета й и изсмуквала кръвта им. Миглестата влезе, завъртя се, прошари с очи заведението, плъзна погледа си по Еметерио и бързо намигна на едно плешиво старче, което сърбаше бавно млякото си с кафе, след като бе излапало половин филия препечен хляб. Докато навлажняваше с език подпухналите си устни, тя, намигвайки, разпери ноктите на клепачите си. Плешивината на старчето пламна, почервеня точно като ноктите на девойката и докато тя навлажняваше моравите си устни, старчето преглъщаше на сухо — ей така! — слюнката си. Тя наведе глава, надигна се като на пружини и излезе. И след нея, почесвайки се тайничко по носа, излезе той, клетникът, с кафето с мляко. А след двамата, напълно съкрушен напусна и Еметерио, който се питаше: „Дали няма да излезе прав дон Иларион?“.

И така годините минаваха, а Еметерио живееше като блуждаеща и пестелива сянка, като някаква гъба, без бъдеще и почти без минало. Защото постепенно миналото се заличаваше в спомените му. Вече не посещаваше Селедонио и може да се каже, че го избягваше. Още повече откакто Селедонио се ожени за прислужницата си.

— Какво става с теб, Еметерио? — попита го той веднъж, когато се срещнаха. — Какво става с теб?

— Слушай, приятелю, не знам. Вече не знам кой съм.

— А преди знаеше ли?

— Вече не знам даже дали съм… жив.

— Казват, че си забогатял.

— Забогатял ли?

— А какво става с Росита? Защото той, Мартинес, вече направи това, което може да направи.

— Какво, още интересни положения? Още деца?

— Не, само едно свободно място в службата.

— Умрял ли е?

— Умря и остави Росита вдовица с една дъщеря. И ти, Еметерио, някой ден също ще освободиш едно място… в банката.

— Не говори за това!

И Еметерио избяга, като си мислеше за свободното място. Единствената му мисъл под мрачната сянка, където се скупчваха посърналите му спомени, беше свободното място. И за да се разсее, за да забрави, че остарява, за да не мисли, че един ден ще трябва да излезе в пенсия — пенсиониран и отвързан вол, пенсиониран вол! — той обикаляше улиците и търсеше с жаден поглед нечие лице, за което да се вкопчи. Пенсионер и вол — казваше си — Ама че радост^[6]! А освен дъщерята Росита има ли пенсия?

И ето че един ден сърцето му се събуди, той предусети нещо и разбра, сякаш внезапно бе осенен от провидението, че миналото, което е могло да бъде и не е станало, се възражда, че се възражда неговото предишно бъдеще. Кое беше това чудно видение, което изпълни улицата като ухание от девствена гора? Кое беше това стройно младо момиче с пламенен поглед, което подмладяваше наред всички, които го погледнеха? И той тръгна след него. А когато усети, че вървят след него, момичето започна да стъпва по-твърдо и от време на време да извръща глава с игрива усмивка в очите, усмивка весела и усмивка съжалителна, когато видя кой го гледа. „Този поглед — каза си Еметерио — идва при мен от другия свят… да, като че идва при мен от моя стар свят, от онзи свят, където ме чака старият ми календар.“

Но той вече си имаше занимание: да следва загадъчното видение, да разбере къде живее, кое е то и… Ех, това ужасно свободно място заради пенсиониране или заради… И тази разсеяност при изчисляването на чуждите лихви!

Няколко дни след обиколките си из кварталите, където видението му се яви, той видя момичето, придружено от един младеж. Сам не знаеше защо, но в съзнанието му изникна образът на Мартинес. Изпита ревност. „Господи, започвам да се побърквам — каза си той. — Това пенсиониране, което чука на вратата!… Това свободно място!“

След няколко дни се срещна със Селедонио.

— Знаеш ли, Селедонио, кого срещнах вчера?

— Естествено, знам. Росита!

— Как разбра?

— Защото те намирам подмладен, Еметерио.

— Наистина ли?

— А как я срещна?

— Преди няколко дни, както се скитах по улиците, се натъкнах на едно божествено видение. Казвам ти, Селедонио, божествено… на една девойка, чиито очи пламтяха, цялата живот, цялата…

— Остави „Песен на песните“ и давай по същество.

— Реших да тръгна след нея. Без да подозирам, разбира се, коя е тя. Въпреки че сърцето ми подсказваше, имах някакво предчувствие, но не можех да го проумея добре това… това…

— Да, това, което Мартинес, баща й, би нарекъл подсъзнание.

— Точно така! Това подсъмнение.

— Не подсъмнение, а подсъзнание.

— Та подсъзнанието ми го казваше, но аз… не го разбрах. Видях я с един младеж, нейният годеник, и ме обзе ревност.

— Да, от Мартинес.

— И дори реших да изместя младежа от сърцето й.

— Този, когото ще наместят, си ти, Еметерио.

— Не ми припомняй пенсионирането, защото сега сърцето ми направо ликува. Разбира се, аз си казвах: „Ех, Еметерио, нима сега, на твоите петдесет години, ще вземеш да се влюбиш в едно момиченце, което спокойно може да ти бъде дъщеря? Ех, Еметерио!“.

— Е, и докъде стигнаха нещата?

— Дотам, че вчера, както си вървях след онова божествено момиче, стигнах до къщата, където живее, и видях оттам да излиза самата Росита. Майката! Да знаеш как изглежда! Годините почти не са я докоснали!

— Не, докоснали са теб… и то заедно с лихвите.

— Една четиридесет и шест годишна… Дебеланка с дантели! Да, една дама на неопределена възраст. А щом ме видя: „Какво щастие, че ви виждам, дон Еметерио!“ — „Наистина, какво щастие!“ — отвърнах аз. Ние се впуснахме да приказваме и накрая тя ме покани да вляза в дома й.

— И ти влезе, и тя ти представи дъщеря си.

— Точно така!

— Росита, знаеш го по-добре от мен, винаги си е била тактична и хитра.

— Мислиш ли?

— Мисля, че тя е знаела как преследваш дъщеря й и защото ти й избяга, смята да те хване на въдицата или да те пушне заедно с твоите лихви за дъщеря си.

— Почакай! Действително, тя ми представи дъщеря си Клотилде, но Клотилде си тръгна веднага под някакъв предлог, което като че ли не се хареса много на майка й.

— Разбира се, отишла е при годеника си.

— И ние останахме само двамата.

— Сега започва интересното.

— Тя ми разказа за живота си. Чакай, да видим дали ще си спомня: „Откакто ни изчезнахте…“, започна тя. А аз: „Из… чезнах ли^[7]?“ А тя: „Да, откакто ни из… чезнахте, аз останах безутешна, защото онова, признайте си, дон Еметерио, не беше хубаво, не, не беше хубаво. И накрая трябваше да се оженя. Какво друго ми оставаше!“ — „А мъжът ви?“ — попитах. „Кой, Мартинес ли? Бедничкият! Един беден човек… бедняк, което е най-лошото.“

— А тя, Еметерио, смята, че един беден богат мъж като теб е най-доброто.

— Не знам. И започна да бърчи лице, все едно всеки момент ще заплаче.

— Да, мислела е за себе си и за дъщеря си.

— Каза за дъщеря си, че е бисер, скъпоценен камък.

— Нешлифован.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, че сега гледа как ти да я шлифоваш.

— Но какви ги измисляш, Селедонио!

— Тя ги измисля!

— Мисля, че се лъжеш, като я подозираш в това, че…

— Не, аз не я подозирам в нищо друго, освен че се опитва да пласира дъщеря си, да я пласира на теб.

— Дори така да е, какво от това?

— Това, че си хлътнал, Еметерио, вече си хлътнал, хванала те е вече на въдицата или те е пушнала.

— И какво?

— Нищо, сега вече можеш да се пенсионираш.

— А преди да си тръгна, тя ми каза: „А сега, дон Еметерио, щом пожелаете, можете отново да дойдете, този дом е и ваш“.

— И наистина ще стане.

— Зависи от Клотилде.

— Не, зависи от Росита.

 

 

И действително, между Росита и дъщеря й Клотилде започна нещо като двубой.

— Слушай, дъще, трябва да си помислиш добре и да оставиш детинщините. Този твой годеник, този Пакито, не ми изглежда добра партия, затова пък дон Еметерио е…

— Партия?

— Да, партия. Разбира се, доста по-стар е от теб и на неговата възраст спокойно би могъл да ти бъде баща, но още изглежда добре и най-вече, както се осведомих, много добре е с джоба.

— Е, да, понеже ти не можа, когато си била момиче като мен, да го прибереш в джоба си, сега искаш да го сложиш в моя джоб. Не ми говори за него! Старчок за мен? Я ми кажи защо ти го изпусна?

— Винаги е бил много пестелив, грижеше се за здравето си. И аз не знам какво ли щеше да му дойде наум, ако се беше оженил за мен.

— Ами сега е по-лошо, мамо, защото на неговите години и каквато съм млада, здравето… доколкото те разбирам… трябва да го тревожи повече.

— Аз мисля, че не е така, че сега вече не се тревожи за здравето, а точно обратното, и ти трябва да се възползваш от това.

— Чуй, мамо, аз съм млада, чувствам се млада и не искам да се жертвам и да ставам болногледачка заради някакви си грошове. Не, не, аз искам да се радвам на живота.

— Колко си глупава, дъще! Ти знаеш ли какво е това верига?

— Какво е?

— Ами слушай: ти се жениш за този господин, който ти носи… е добре, каквото ти носи… грижиш се за него…

— Грижа се за здравето му, нали?

— Но не много, няма нужда да се жертваш. Главното е да изпълняваш задълженията си.

— А той?

— Той също изпълнява и ти оставаш вдовица, вече зряла жена, все още на хубава възраст.

— Както ти сега, така ли?

— Да, както аз, само че аз съм гола като пушка, докато ти, ако се ожениш за дон Еметерио, ще останеш вдовица при други условия.

— Да, вдовица, но червива е пари.

— Точно така. Защото тогава ще бъдеш богата вдовица, която още лови окото, защото ти приличаш на мен и сигурно ще печелиш с годините… и като богата вдовица ще можеш да купиш и Пакито, и всеки, който ти харесва.

— А той на свой ред наследява парите ми и станал вече и той дон Еметерио, си търси една Клотилде.

— Така вървят нещата и това е веригата, дъще.

— Ако е така, то аз ще стана брънка от нея.

— Значи се инатиш или по-скоро се коткаш с твоето мачоче? „С теб и накрай света отивам!“ Помисли си добре, дъще, помисли си.

— Мислила съм и съм премисляла. За дон Еметерио, не! Ако трябва, ще работя, но в джоба му не бъркам!

— Слушай, дъще, той е влюбен, глупав и клет човечец, способен е да извърши за теб какви ли не щуротии; току-виж, че…

— Казаното си е казано, мамо.

— Добре, ами какво да му кажа, когато дойде отново? Какво да правя с него?

— Ами омагьосай го.

— Не говори така!

— Нали ме разбирате, майко?

— И още как.

 

 

И, естествено, дон Еметерио се върна в дома на Росита.

— Чуйте, дон Еметерио, дъщеря ми не иска и да чуе за вас.

— И да чуе?

— Ами да, не иска да й се споменава за женитба.

— Не, не, в никакъв случай не искам да я насилвам, Росита, нищо подобно… Но аз… струва ми се, че се подмладявам… сякаш съм друг… готов съм да…

— Да я издържате?

— Готов съм да… би ми било много приятно, на моята възраст… винаги толкова самотен… да си имам домашно огнище… да създам семейство… ергенството вече ми тежи… преследват ме пенсионирането и свободното място…

— Наистина, Еметерио — и като пропусна за първи път думата „дон“, тя му се заумилква. — Учудваше ме, че се хвърляте да пестите и да събирате пари, без да имате семейство… не ви разбирах…

— Същото казва и дон Иларион.

— Но кажете ми, Еметерио — и с лукава тактика тя все повече му се умилкваше, — кажете, излекувахте ли се от онези опасения за здравето, които ви измъчваха в доброто старо време?

Еметерио вече не знаеше дали сънува, или е буден; струваше му се, че се е върнал назад във времето, в онова бленувано време преди двайсетина години, а всичко преживяно след това и дори видението на Клотилде се изпари от паметта му. Виеше му се свят.

— Излекувахте ли се от онези опасения за здравето, Еметерио?

— Сега, Росита, сега съм готов на всичко. И не ме е страх дори… от свободното място! Защо позволих, господи, да ми се изплъзне онзи случай?

— Ами аз не съм ли тук, Еметерио?

— Ти, ти ли, Росита? Ти?

— Да, аз.

— Обаче…

— Хайде, Еметерио, как ти изглеждам?

Тя се приближи и седна на коленете му. Еметерио се разтрепери от радост, не заради пенсионирането. И обгърна снагата й на зряла жена.

— Ама че тежиш, момиче!

— Да, има какво да се хване, Еметерио.

— Дебеланка с дантели!

— Ако знаех, когато се запознахме, това, което знам сега…

— Ако знаех аз, Росита, ако знаех аз!

— Ех, Еметерио, Еметерио — и тя го милваше с длан по носа, — колко глупави бяхме тогава!

— Ти не толкова, аз бях глупак.

— Когато майка ми ме караше да те омагьосам, а ти се показа такъв…

— Такъв мухльо!

— Но сега…

— Сега какво?

— Не искаш ли да поправим грешката на миналото?

— Но това е истинско обяснение в любов!

— Точно така! Но не като на Тенорио, онзи глупак, защото не е в стихове — ни сме на бряг далечен, ни тук блести луната, ни…

— А дъщеря ти, Росита? А Клотилде?

— Добре дошло за здравето й…

— И за твоето, Росита!

— И за твоето, Еметерио!

— Разбира се, че и за моето!

И така стана.

После тя, лукавата, му казваше тактично:

— Слушай, съкровище, заклевам ти се, че когато носех Клотилде, най-много мислех за теб, за теб… Бях толкова особена като бременна…

— И аз ти се заклевам, че когато дойдох тук след Клотилде, вървях дори без да съзнавам, след теб, Росита, след теб… Беше от привързаност… или мисля, че Мартинес казваше подсъзнание…

— А това с какво се яде, никога не съм го чувала да говори за такова нещо.

— Не, то не е за ядене… Макар че ядене, и то хубаво ядене, ще има достатъчно и предостатъчно с моите пари.

— Да, ядене… и за четиримата ли?

— Какви четирима, Росита?

— Ами ти… аз… Клотилде…

— Трима.

— И… Пакито!

— И Пакито ли? Така да бъде! В памет на Мартинес!

Радостта на Росита, госпожа вече на неопределена възраст, беше такава, че тя се разплака — от нерви? — а Еметерио се хвърли безсмислено да я целува по очите, да пие сълзите й и да се облизва от сладката им горчилка. Не, това не бяха крокодилски сълзи.

Беше уговорено и запечатано с целувки и прегръдки, че ще се оженят четиримата: Росита за Еметерио, Клотилде за Пакито, и че ще живеят заедно, като двойно семейство, и че Еметерио ще издържа Клотилде.

— Не очаквах по-малко от теб, Еметерио, а сега ще видиш как ще си живееш.

— Да, весело, макар и пенсиониран. И нямам намерение да те оставя свободна.

В един и същи ден майката се ожени за Еметерио, а дъщерята — за Пакито. Двете семейства заживяха заедно. Еметерио излезе в пенсия. Изкараха двоен меден месец: единият — намаляващ, а другият — растящ.

— Нашият, Росита — казваше Еметерио, — не е меден, а восъчен месец.

— Добре, мълчи сега и не мисли разни глупости.

— Ако не бях толкова глупав преди години!

— Не бъди груб, Еметерио, още повече сега.

— Сега, когато си госпожа на определена възраст.

— Изглеждам ли ти?

— По-хубава, отколкото като момиче, повярвай ми!

— Ами тогава?

— Ех, Розичке Саронска, ти си като новородена!

— Кажи, Еметерио, мина ли ти оная краста — кръстословиците? Защото ми беше мъчно, като те слушах как сричаш: „първата ми… втората ми… третата ми…“

— Замълчи, душа моя!

И докато я притискаше до гърдите си, той си повтаряше със затворени очи: Рота… тата… ро-ро… таро… сита… да…

А след малко:

— Но кажи, първият ти мъж, Мартинес, бащата на Клотилде…

— Сега пък си се сетил да ревнуваш?

— Подсъзнателно е!

— Ами той ти беше много благодарен, дори ти се възхищаваше.

— Да се възхищава?

— Разбира се. Естествено, аз му разказах колко почтен си бил с мен и как си се държал като истински кавалер.

— Кавалер беше той, Мартинес!

— Ето, виждаш ли този медальон? Тук държах една снимка на Мартинес, но отдолу, скрита под неговата, е твоята. Виждаш ли?

— Сега под моята ще бъде снимката на другия, така ли?

— На кого? На умрелия? Не съм толкова сантиментална!

— Аз трябва да ти покажа календара, който държах в стаята си, когато навремето реших да избягам. Не откъснах страницата тогава и все още я пазя.

— И сега ли смяташ да я скъсаш?

— За какво? За да реша останалите кръстословици от оная злокобна година? Не, душа моя, не.

— Ех, съкровище мое!

— Съкровище ли? Аз съм беден човек, но не съм беден бедняк.

— И кой го казва това?

— Казвам го аз.

 

 

Меденият месец едва бе изтекъл, когато Еметерио се срещна със Селедонио.

— Изглеждаш ми подмладен, Еметерио. Вижда се, че женитбата се отразява добре на здравето ти.

— И още как, Селедонио, още как! Тази Росита е истински лек… изглежда невероятно! Разбира се, толкова години вдовица!

— Всичко е въпрос на икономия, Еметерио; естествено, не политическа, а на максимуми и минимуми. Човек трябва да умее да пести. И така, внимавай с твоята Росита да не се охарчиш и да ги объркаш. Освен това съжителството с младоженците… тази Клотилде… този Пакито.

— Кой? Моето зетче ли? Той е нещастно момче, което се е оженило от слободия.

— От слободия?

— Да, представи си, сред неговите книжлета намерих едно, озаглавено: „Учебник на съвършения любовник“. Учебник! Представи си, учебник!

— Да, идеше да бъде по-добре справочник или наръчник, или катехизис.

— Или ръководство! Но учебник! Казвам ти, че е маймунка, момчурляк.

— Да, четирирък, искаш да кажеш. Но те са най-опасните. Спомням си, веднъж пътувах с едни младоженци, които само използваха тунелите, за да си гукат и да се галят под носа ми, и като им направих учтиво забележка, знаеш ли какво ми изтърси сополанката? „Какво? Зъбобол ли ви хвана, старче?“ — На мен? Аз й казах: „Зъбобол? Зъбобол ли? От години, девойче, си служа с изкуствени зъби и нощем ги накисвам в чаша с дезинфектирана вода“. И то млъкна. Така че… грижи се за здравето си!

— За здравето ми се грижат те, тримата. Слушай, преди известно време легнах болен от силна простуда. Да знаеш само как ме глезеше и ми носеше горещи пуншове. Клотилдита! Цяла прелест! А после — знаеш ли? Клотилдита умее да свири като канарче. Изглежда го е наследила от баба си по майчина линия, от доня Томаса, моята хазяйка. Доня Томаса също свиреше, особено когато се захващаше да пържи яйца, но внучката й не успя да я види — баба й умря, преди тя да се роди. И понеже Росита, доколкото знам, никога не е умеела да свири, чудя се откъде Клотилдита се е научила да свири последните песнички на разните оперети? Загадки на женската природа!

— Това, Еметерио, трябва да има много общо със змията и грехопадението или по-скоро с прогонването от рая.

— Любопитно е, Селедонио, че тя винаги си служи с простички думи, без никаква задна мисъл.

— Така си мислиш ти, Еметерио.

— Да. Освен физиката й, тя е цялата Мартинес.

— Да, метафизиката й е бащинска, мартинесианска. Но между двете двойки няма ли спор?

— Не говори така! Всяка събота четиримата ходим на театър, но никакви драми. На Росита и Клотилде им харесва смешното: комедии, фарсове, а на нас, на мен и на Пакито, ни харесва, когато те се смеят. Не ги плаши, разбира се, когато шегата е остричка и понеже аз не виждам нищо лошо в това…

— Напротив, Еметерио — и Селедонио стана по-сериозен от професор по естетика. — Напротив, смехът пречиства всичко. Няма безнравствена шега, защото, ако е безнравствена, значи не е смешна; безнравствен е само жалкият порок, а също и жалката добродетел. Смехът е полезен за дребнавите, за саможивите; по-хубав е от минералната вода на Карабаня. Той е очистителната сила на изкуството, катарзисът, както е казал Аристотел или Аристофан, или все едно кой го е казал.

Те се разделиха, по-добри и с по-силна вяра, отколкото по-рано. Ако знаем какво е това вяра, разбира се. И какво е това радост и мъка. И какво е метафизика и порнография. Брътвежи на критици!

 

 

Един ден Росита пристъпи със загадъчна усмивка към Еметерио, прегърна го и му каза на ухото:

— Знаеш ли новината, съкровище? Една гатанка?

— Каква?

— Раз — два-три, хайде отгатни!

— Отгатни го ти, ако можеш, Росита.

— Добре, недей да го усукваш, ами отвръщай. Знаеш ли гатанката? Да или не, както Христос ни учи.

— Не, човек от пръста си не смуче!

— Ами ще си имаме внуче.

— Внуче ли? Твое! За мен ще бъде доведено.

— Добре, недей да хитруваш.

— Не, на мен ми харесва точността на езика. Синът на заварената дъщеря ще ми бъде доведено внуче.

— А какъв ще бъде за дъщерята нашият син?

— Права си, Росита. А пък разправят, че е богат този наш беден кастилски език. Богат език… богат език… Да, богат и пребогат!

— Откъде ти идва наум всичко това, Еметерио!

— А на теб не ти ли идва?

А когато видя Пакито, Еметерио се замисли: „А този, зетят на жена ми, какъв ми се пада? Законен заварен син ли? Или незаконен син? Или незаконен заварен зет? Каква бъркотия!“.

И доведеното внуче се появи на бял свят, а Еметерио съвсем оглупя.

— Не знаеш колко го обичам — казваше на Селедонио той. — То ще ме наследи, то ще бъде безспорният и единствен мой наследник, наследникът на парите ми, разбира се, ще умра спокоен, че не съм му предал никакъв физически недостатък и че то няма да наследи нищо от моя скромен живот. И ще се погрижа да не се пристрасти към решаване на кръстословици.

— А Клотилде, естествено, щом е станала майка, трябва да се е разхубавила още повече.

— Ослепителна е, Селедонио, ослепителна не, ами ослепителна и по-пламенна от всякога. Но за мен все си е „гледай и не пипай!“.

— А ти се утешаваш с „пипай и не гледай“.

— Не толкова, Селеданио, не толкова.

— Стига! Най-сигурното е да се придържаш към апостол Тома и пак ще ти спестя цитата: „Пипни и повярвай!“.

— При Клотилде, Селедонио, ми стига да виждам. И да виждам, че е бисер, както казва майка й. Прилича на майка си, но е по-хубава.

— Да, наистина, по-добре шлифована. Но тогава не съжалявай, защото, ако се беше оженил навреме за Росита, Клотилде нямаше да бъде това, което е.

— Да, често се замислям каква щеше да бъде Клотилде, ако аз й бях истински баща.

— Стига! Може би към нея е преминало най-хубавото от теб, такъв, какъвто те е виждала във въображението си Росита.

— Това казва и Росита, и още повече сега, когато съм такъв, какъвто ме е виждала във въображението си. Но доведеното внуче не е плод на въображението!

— А доведеното внуче се дължи на теб, на твоята щедрост, защото тъкмо ти ожени Пакито за Клотилде. Помниш ли, когато си говорехме за твоето призвание за извънредно нужния занаят в добре устроената република?

— Как да не помня?

— А ти, преследвайки с твоето сводническо признание двойката Клотилде и Пакито, стана сводник на самия себе си. Неведоми са пътищата господни!

— Да, когато започнах да се уморявам от жизнения път.

— Ти послужи на Росита да хване на въдицата Мартинес, избраника си, който без теб нямаше да клъвне, а Мартинес послужи на нея самата, като й направи Клотилде, за да хване на въдицата сега теб.

— Ами ако Мартинес не бе умрял?

— Сърцето ми подсказва, че накрая пак щеше да те хване на въдицата.

— Тогава?

— По-честно и почтено е да преметне умрелия. И така е решила въпроса на своя живот.

— Кой?

— Въпросът как да преметне някого! А ти — въпросът на твоя живот.

— А какъв е въпросът на моя живот, Селедонио?

— Скуката от самотата да пестиш, за да не изглеждаш глупак, от страх да не те преметнат.

— Вярно… вярно е.

— А самотникът, скучаещият, реди пасианси. Разбираш ли ме? И от това можеш да оглупееш. Спасението е да редиш пасианси с някого.

— Ами да! Сега обикновено двамата с Росита сядаме след вечеря край камината и играем сантасе.

— Нали ти казвах, Еметерио? Виждаш ли? И шмекерува, така ли е? За да ти развали четирийсетте?

— Понякога.

— А ти се забавляваш, че шмекерува, смееш се, сякаш те е гъдел, че са ти развалили четирийсетте. Позволяваш да те лъже. Позволяваш да те премятат. Нали? Ами това е цялата философия на комичното чувство за живота. На шегите, които се правят в комедиите за сметка на рогоносците, никой не се смее повече от самите рогоносци, стига да са мъдри и смели. Да се радваш, когато се чувстваш смешен? Чудна е насладата да се смееш на тези, които ти се надсмиват!

— Да, нали се казва: „Жена ми да не ме преметне, но ако ме преметне — да не знам аз, а ако знам — да не ме интересува“.

— Това, Еметерио, е дребнаво и жалко. Трябва да се издигнеш още повече, а това е: „Ако на нея й доставя удоволствие да ме премята, аз от любов към нея да й доставя това удоволствие“.

— Но…

— Дори има една по-висока степен на издигане, а тя е да станеш зрелище, за да се забавляват хората.

— Но аз, Селедонио…

— Не, Еметерио, ти не си се издигнал до тези възвишени върхове, макар че си направил всичко като добър човек. А сега продължавай да играеш сантасе, но безкористно, без да си играеш с огъня, защото в безкористието е шегата… А в шегата е животът…

— Добре, стига, защото тези съвети ме удрят в малкия мозък.

— Ами почеши се по тила, за да ти мине сърбежът.

Бележки

[1] Моят възлюбен протегна ръка през пролуката, и сърцето ми се развълнува от него. („Песен на песните“, V, 4) (лат.). — Б.пр. ↑

[2] Игра на думи. На испански llama означава пламък и лама. — Б.пр. ↑

[3] Игра на думи. На испански trato означава отношение, casa de trato — публичен дом. — Б.пр. ↑

[4] Игра на дума. На испански interes означава лихва, полза. — Б.пр. ↑

[5] Игра на думи. На испански estado означава положение, papel del estado — кредитен билет. — Б.пр. ↑

[6] Игра на думи. На испански jubilado означава пенсионер, пенсиониран; jubilo — радост, ликуване; tubilacion — пенсия. — Б.пр. ↑

[7] Игра на думи. На испански escapar — изчезвам; capar — скопявам. — Б.пр. ↑