Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция и форматиране
Karel (2021 г.)

Издание:

Автор: Светославъ Минковъ

Заглавие: Захарното момиче

Издател: Хемусъ

Град на издателя: София

Година на издаване: 1935

Тип: сборник; приказки

Печатница: Печатница „П. К. Овчаровъ“ — София

Излязла от печат: октомври 1935

Художник на илюстрациите: В. Лазаркевичъ

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6938


Въ една книжарница имаше голѣмъ стъкленъ шкафъ. Подъ капака на тоя шкафъ си живѣеха мирно и тихо най-различни предмети. Тукъ имаше и мастилнички, и перодръжки, и гуми, и моливи, и острилки, и шишенца съ лепило, и малки розови куклички съ усмихнати личица, и какво ли не още. Съ една дума, човѣкъ можеше да намѣри тукъ всичко, каквото се продава въ една книжарница.

Разбира се, тъкмо сега трѣбва да кажемъ, че въ стъкления шкафъ, наредъ съ другитѣ предмети, лежеше самичъкъ въ тѣсна картонена кутия и единъ моливъ — единъ чудесенъ дълъгъ моливъ съ много остъръ връхъ.

Ако тоя моливъ попаднѣше въ рѫцетѣ ви, драги деца, вие сигурно бихте нарисували съ него нѣщо много хубаво: нѣкоя кѫщица, нѣкое патенце, или пъкъ саксия съ цвѣте. Ала той не искаше да чака, докато вие го купите отъ книжарницата, затова реши да излѣзе самъ на божия свѣтъ и да стане безъ ваша помощь художникъ. Какъ стана това и какво се случи по-късно — ей сега ще узнаете. Отворете си само ушичкитѣ и слушайте добре, та да можете да разправите после открай докрай цѣлата тая история на ония, които не я знаятъ.

И тъй, една вечерь нашиятъ моливъ, когото ние ще наричаме занапредъ Месечко, защото на единия му край бѣ издълбанъ мъничъкъ златенъ полумесецъ, подскочи въ картонената кутия и извика:

— Такива умници като менъ не бива да стоятъ затворени въ стъкленъ шкафъ! Азъ ще избѣгамъ оттукъ и ще тръгна да си търся щастието по широката земя!

Като каза това, Месечко се търкулна навънъ изъ кутията и падна върху купчинката водни бои, които се пръснаха шумно на вси страни и събудиха останалитѣ предмети въ стъкления шкафъ.

— Земетресение ли има? — попита уплашено една кукличка, като се изправи на нозетѣ си и разтвори книжното си чадърче.

— Да не е влѣзълъ крадецъ? — рече единъ пергелъ и се разкрачи толкова много, че игления му връхъ се забоде въ корема на една дебела сива гума.

— Охъ, охъ! Кой ме мушка? — изпъшка гумата, като се преметна отъ болка и удари по запушалката едно шишенце съ тушъ.

— Цингъ! Цингъ! Цингъ! — изписка по китайски шишенцето, и запушалката му отхвръкна чакъ на другия край на шкафа, кѫдето дремѣше единъ голѣмъ бухалъ отъ черно стъкло.

— Полиция! — закрещѣ съ всичка сила едно тенекено пищовче, което искаше да въдвори реда и тишината.

Тогава нашиятъ герой Месечко се облегна о стъклената стена на шкафа и произнесе следната премѫдра речь:

— Успокойте се, драги приятели! Нѣма никакво земетресение, нито пъкъ е влѣзълъ крадецъ. Тая вечерь азъ заминавамъ на дълъгъ пѫть и въ тъмнината се спънахъ по невнимание о купчинката водни бои, които дигнаха всичкия тоя шумъ. Азъ, знаете, не искамъ да си губя повече времето въ тая малка книжарница, отдето едвали ще ме купи нѣкой. Затуй и решихъ да тръгна самъ по свѣта като свободенъ художникъ, да се радвамъ на живота и да рисувамъ всичко, което е хубаво. Въ моитѣ картини ще има и слънце, и птички, и цвѣтя, и пеперуди. Ако чуете нѣкога, че съмъ се прочулъ и че съмъ награденъ съ медалъ, зарадвайте се отъ все сърдце, драги приятели, загдето сте били удостоени съ честьта да лежите въ единъ шкафъ съ мене!

Предметитѣ въ шкафа се размърдаха, разнесе се шепотъ отъ всички страни, нѣщо заскърца и запука, електрическото фенерче светна, и ето, че голѣмиятъ бухалъ отъ черно стъкло, който до това време дремѣше спокойно на другия край, се изкашли намѣсти важно очилата си като професоръ и извика съ прегракналия си гласъ:

— Драги Месечко! Отъ името на всички твои досегашни съжители въ стъкления шкафъ ти пожелавамъ добъръ пѫть и щастие въ новия животъ. Бѫди храбрецъ и гледай да окарикатуришъ слънцето, като го нарисувашъ съ рога и съ биберонъ въ устата, защото то е моятъ най-голѣмъ врагъ! Ура!

— Ура! — повториха всички предмети въ шкафа и се спуснаха да се сбогуватъ съ Месечка. Дори дебелата сива гума забрави старата си вражда съ молива, хвърли се на шията му и започна да го цѣлува просълзена.

— Прости ми, че те ядосвахъ понѣкога! — каза тя. Азъ искахъ само да трия писаното отъ тебъ. Такъвъ ми е занаята!

— Прощавамъ ти! — отвърна великодушно Месечко, и като се поклони още веднажъ на старитѣ си приятели, подигна леко капака на шкафа, плъзна се внимателно по една отъ стъкленитѣ стени, за да не си счупи върха, и се намѣри на пода. Електрическото фенерче му освѣти пѫтя, той отиде при вратата, мушна се отдолу и следъ нѣколко мига бѣше вече вънъ отъ книжарницата.

Цѣла нощь прекара Месечко на студения плочникъ. Треперѣше горкиятъ отъ студъ, ала нѣмаше що да се прави. Едва на сутриньта, когато слънцето се показа на изтокъ и огрѣ земята съ топлитѣ си лѫчи, той дойде на себе си и се посъживи. Около него крачеха хора, но никой не го забелязваше.

— Забравихъ да си взема блокче, — помисли си Месечко. — Нищо, ще рисувамъ по стенитѣ на кѫщитѣ.

И той се загледа въ отсрещното дърво, по чиито клони чуруликаха весело птички.

— Вижъ ти, какъвъ късметъ съмъ ималъ! Ще ми върви добре презъ цѣлия день! — извика неочаквано нѣкакъвъ гласъ, и нашиятъ герой усѣти, че нѣкой го хваща и го издига високо въ въздуха.

Единъ непознатъ човѣкъ държеше Месечка въ рѫката си. Тоя човѣкъ бѣше продавачъ на зеленчукъ и имаше нужда отъ моливъ. Той сложи скитника въ джеба си и отмина нататъкъ, като търкаляше предъ себе си една количка, пълна съ картофи и лукъ.

Часъ ли мина, два ли минаха — кой знае, но по едно време продавачътъ измъкна Месечка навънъ, разтвори едно мръсно тефтерче и поиска да запише нѣщо въ него. Месечко изохка, и върхътъ му се счупи, та затова човѣкътъ извади ножче и подостри молива — разбира се, не тъй, както въ книжарницата, а съвсемъ грубо. После нашиятъ патиланъ потъна отново въ тъмния джебъ на продавача.

— Не, азъ ще избѣгамъ! Азъ трѣбва да рисувамъ слънцето! — рече си Месечко, като промуши джеба на господаря си и скочи върху уличната настилка.

Ала скоро той бѣ намѣренъ отъ другъ човѣкъ, който сѫщо го взе и го подостри. Месечко избѣга и отъ него, но веднага следъ това попадна у трети господарь, после у четвърти, у пети, и тъй нататъкъ. И всѣки го острѣше и го правѣше все по-малъкъ.

— Господи, кога ще рисувамъ слънцето, птичкитѣ, цвѣтята, пеперудитѣ? Та отъ менъ не ще остане нищо! — въздишаше бедниятъ моливъ.

И наистина, следъ нѣколко дена Месечко стана неузнаваемъ. Отъ хубавия дълъгъ моливъ, който искаше да се прочуе и да получи медалъ, бѣ останало само едно съвсемъ малко парченце.

Последниятъ човѣкъ, който си послужи съ него, бѣше единъ месарь. Той го взе между изцапанитѣ си съ кръвь пръсти, и следъ като написа нѣколко цифри, хвърли го въ кофата съ сметь.

Да, такова мъничко моливче не можеше да върши вече никаква работа.

Тукъ, именно, свършва приказката за Месечка, и който не я е разбралъ, нека я прочете още веднажъ.

Край