Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция и форматиране
Karel (2021 г.)

Издание:

Автор: Светославъ Минковъ

Заглавие: Захарното момиче

Издател: Хемусъ

Град на издателя: София

Година на издаване: 1935

Тип: сборник; приказки

Печатница: Печатница „П. К. Овчаровъ“ — София

Излязла от печат: октомври 1935

Художник на илюстрациите: В. Лазаркевичъ

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6938


Имаше едно врабче, което чуруликаше отъ сутринь до вечерь въ градината на една кѫща и бѣше много щастливо. Подскачаше то безгрижно по клонитѣ на голѣмитѣ стари дървета, пѣеше си весели пѣснички, а щомъ огладнѣеше, слизаше на земята и скокъ-подскокъ, скокъ-подскокъ — отиваше при курника и все намираше тамъ по нѣкое ечемичено зрънце.

А въ курника живѣеха четири кокошки и единъ пѣтелъ. Едната кокошка бѣше бѣла, другата — жълта, третата — сива, а четвъртата — черна. Пѣтелътъ пъкъ бѣше шаренъ и имаше голѣмъ червенъ гребенъ и остри шипове, отъ които се боеха всички съседски пѣтли. Сутринь, когато стопанитѣ на кѫщата още спѣха, той се качваше на стобора, изплѣскваше съ криле и се провикваше:

— Ку-ку-ри-гу-у-у!

Тогава сънливцитѣ отваряха очи, ставаха отъ леглата си и се залавяха за работа. Както виждате, тоя пѣтелъ съ пълно право можеше да се нарече будилникъ, макаръ че нѣмаше нито стрелки, нито звънче, и не бѣше купенъ отъ часовникарь, а се бѣше излюпилъ отъ обикновено кокоше яйце.

Когато жълтата кокошка съгледаше врабчето, че се върти около курника и търси храна, тя настръхваше цѣла отъ гнѣвъ и казваше сърдито на другитѣ кокошки:

— Не мога да търпя вече тоя готованко! Гледайте го: нищо не работи, а само яде!

— Ами, — отвръщаше бѣлата кокошка. — И отгоре на туй го рисуватъ по букваритѣ на децата, каточе Богъ знае, какво е направилъ!

— Не, ако това продължава така, азъ ще престана да снасямъ яйца! — заканваше се сивата кокошка.

— И азъ сѫщо! — добавяше черната.

— Стига де! — намѣсваше се тогава пѣтелътъ. — Я си свивайте опашкитѣ, че зло ще патите! Да не мислите, че нашъ врабчо се е родилъ само да яде. Ами ако го нѣмаше него, кой щѣше да чисти дърветата отъ гѫсеници, а?

— Брей, голѣма работа! — викваха въ единъ гласъ и четиритѣ кокошки и се разкудкудякваха тъй силно, че пѣтелътъ изгубваше търпение, спущаше се отгоре имъ и почваше да имъ скубе перушината.

Ала малкото врабче не разбираше езика на кокошкитѣ и затова продължаваше да обикаля курника и да кълве спокойно поръсенитѣ по земята ечемичени зрънца.

Една нощь завалѣ снѣгъ, и цѣлата земя се покри съ дебела снѣжна пелена. Дърветата побѣлѣха като голѣми захарни букети, малкитѣ кѫщици се сгушиха още повече, и по стъклата на прозорцитѣ имъ заблѣстѣха звездички скрежъ.

На сутриньта врабчето изскочи изъ своето скривалище подъ стрѣхата на кѫщата и кацна върху стобора.

— У-у-у, че люта зима! — рече то и настръхна цѣло отъ студъ.

А бѣлата кокошка, която бѣше току-що станала отъ сънь и бѣ надникнала за мигъ презъ вратичката на курника да види, какво е времето, закудкудяка радостно, сетне легна веднага въ сламата и снесе едно яйце. Тя помисли, че земята е побѣлѣла отъ нейната перушина, и тая мисъль я наду като пуйка.

— Бѣгайте! Не се допирайте до менъ! — говорѣше тя на своитѣ другарки, а тѣ се изсмѣха тихо и не казаха нищо.

Само черната кокошка въздъхна дълбоко, и отъ очитѣ й покапаха сълзи. Мѫчно й бѣше, че земята не е покрита съ нейната перушина.

Следъ малко въ градината дойде едно хубаво момиченце съ черни очички и съ румено личице.

— Бате ще ми направи снѣженъ човѣкъ! — извика то и заплѣска весело съ рѫце.

И наистина, неговиятъ братъ затъркаля по земята една снѣжна топка, която започна да става все по-голѣма и по-голѣма, докато най-сетне се превърна въ чуденъ снѣженъ човѣкъ съ дълга метла въ рѫката, съ червенъ носъ отъ морковъ и съ два черни вѫглена, вмѣсто очи. Цѣлъ день малкото момиченце скачаше около снѣжния човѣкъ и му се радваше.

Ала ето, че настѫпи вечерьта и кѫщата заспа дълбокъ сънь. Заспаха и кокошкитѣ въ курника.

Само малкото бедно врабче стоеше още будно, защото не бѣше яло отъ сутриньта. Снѣгътъ бѣ засипалъ ечемиченитѣ зрънца, а другаде храна не можеше да се намѣри. Когато ясниятъ месецъ изгрѣ на небето, врабчето излѣзе изподъ стрѣхата и кацна върху рамото на снѣжния човѣкъ.

— Хей, приятелю, я се махай оттукъ, че ако дигна метлата, знаешъ ли! — извика снѣжниятъ човѣкъ, и чернитѣ вѫглени на лицето му светнаха сѫщо като човѣшки очи.

— Ти не можешъ да дигнешъ метлата, защото не си истински човѣкъ, — изцвъртѣ гладната птичка.

— Не съмъ истински човѣкъ ли? Кой ти каза това?

— Азъ видѣхъ, когато те направиха отъ снѣгъ, — отвърна врабчето. — Недѣй ми се сърди, моля ти се! Азъ нѣма да ти сторя никакво зло. Ще постоя малко на рамото ти и пакъ ще си хвръкна. Дойдохъ само да ти се оплача, че никой се не грижи за менъ. Ето, днесъ не съмъ клъвнало нито трошичка, а на кокошкитѣ дадоха цѣла паница съ царевична каша.

Сърдцето на снѣжния човѣкъ се сви отъ болка. Той бѣше много по-добъръ отъ истинскитѣ хора и затова съжали бедната птичка, която треперѣше отъ студъ на рамото му. Изкашли се тихо и рече:

— Много ли си гладно?

— Охъ! — въздъхна врабчето. — Умирамъ отъ гладъ!

— Знаешъ ли що? — каза снѣжниятъ човѣкъ. — Я вземи, че си клъвни отъ носа ми, той е отъ морковъ. Все ще се заситишъ малко. Само внимавай да не ми изядешъ цѣлия носъ!

— Колко си добъръ! — изчурулика радостно гладната птичка и скочи върху дръжката на метлата. Протегна мъничката си главица и закълва лакомо вкусния морковъ.

— Ехъ, да знаешъ, колко хубаво е на небето! — рече замислено снѣжниятъ човѣкъ. — Всички тия снѣжинки, отъ които съмъ направенъ сега, бѣха малки елмазени капчици. Тѣ свѣтѣха по листата на дърветата въ райската градина, кѫдето живѣятъ прекрасни птици съ златни пера. Тамъ нѣма гладъ, нито зима, тамъ е вѣчна пролѣть, и малкитѣ врабчета като тебъ се хранятъ само съ грозде.

— Колко сладъкъ морковъ! — мислѣше си врабчето, безъ да слуша, какво му говори снѣжниятъ човѣкъ. То бѣше изяло вече върха на носа му и продължаваше да кълве нататъкъ, когато изведнажъ чу пискливъ гласъ:

— Ей-ей, какво правишъ? Стига ти толкова! Ще ме оставишъ безъ носъ!

И малкото врабче престана да яде, цѣлуна снѣжния човѣкъ по челото и кацна отново върху дръжката на метлата.

— Благодаря ти много! — каза то. — Ако не бѣше ти, азъ щѣхъ да умра отъ гладъ.

— Хайде сега, върви да спишъ! — рече снѣжниятъ човѣкъ.

— Лека нощь! — извика врабчето и отлетѣ подъ стрѣхата.

Така малката сива птичка и снѣжниятъ човѣкъ станаха приятели. Всѣка вечерь врабчето кацаше върху дръжката на метлата. Неговиятъ снѣженъ приятель му разправяше за чудния животъ на птицитѣ въ райската градина, а то кълвѣше сладкия морковъ и си мислѣше, че и животътъ на земята не ще бѫде лошъ, ако не е толкова студено.

Разбира се, всѣко нѣщо си има край. Затова и морковътъ най-сетне се свърши, и снѣжниятъ човѣкъ остана безъ носъ. Ала братътъ на малкото момиченце забоде въ лицето му другъ морковъ, още по-голѣмъ и по-сладъкъ отъ първия. После — трети, четвърти, пети, шести. Врабчето ядѣше и не се шегуваше.

— Брей, че голѣмъ гладникъ си билъ! — смѣеше се снѣжниятъ човѣкъ.

— Защо, че въ райската градина по-малко ли ядатъ? — питаше очудено врабчето.

Минаха много дни. Една сутринь слънцето блесна на небето, и снѣгътъ започна да се топи подъ горещитѣ му лѫчи. Метлата падна изъ рѫцетѣ на снѣжния човѣкъ, сетне паднаха и самитѣ му рѫце, търкулна се и главата му съ двата вѫглена и съ кѫсчето морковъ, което бѣше неговиятъ последенъ десети носъ. Земята просмука разтопения снѣгъ, и отъ снѣжния човѣкъ не остана нищо.

Само тамъ, кѫдето се стопи неговото бѣло добро сърдце, цъфнаха веднага три чудни малки кокичета.

Край