Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция и форматиране
Karel (2021 г.)

Издание:

Автор: Светославъ Минковъ

Заглавие: Захарното момиче

Издател: Хемусъ

Град на издателя: София

Година на издаване: 1935

Тип: сборник; приказки

Печатница: Печатница „П. К. Овчаровъ“ — София

Излязла от печат: октомври 1935

Художник на илюстрациите: В. Лазаркевичъ

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6938


Имаше нѣкога една бълха. Ала нека кажемъ, какво имаше преди нея. Да, преди тая бълха пъкъ имаше друга една бълха, която бѣше прабаба на първата.

И тъй, прабабата на нашата бълха влѣзла веднажъ въ палата на царя, промъкнала се въ спалнята му, и като го видѣла, че спи, скочила на леглото му, мушнала се тихичко подъ копринения юрганъ и хопъ — ухапала царя за крака и си пийнала отъ неговата сладка кръвчица. После скочила пакъ на земята, измъкнала се незабелязано изъ палата и отишла, та се похвалила на всички свои роднини, че е пила царска кръвь. Отъ тоя день роднинитѣ на старата бълха станали много горделиви, защото започнали да се мислятъ за благородни бълхи.

Затова и нашата малка бълха, която живѣеше въ прахьта на широкия селски пѫть, обичаше често да разправя:

— Отнасяйте се съ уважение къмъ менъ! Въ моитѣ жили тече царска кръвь! Азъ съмъ, тъй да се каже, пета братовчедка на царя!

А динената кора, която бѣ захвърлена наблизо отъ единъ простъ селянинъ и бѣ заприличала на царвулъ отъ силния слънчевъ пекъ, се усмихваше и отвръщаше:

— Че щомъ си пета братовчедка на царя, защо не отидешъ да живѣешъ въ палата, ами се търкаляшъ тукъ въ прахьта?

— Ще отида, разбира се, — казваше бълхата. — Чакамъ само да мине насамъ нѣкое придворно куче, та да ме занесе на гръбъ. Пешкомъ, право да си кажа, не ми се върви.

— А пъкъ азъ, — въздишаше динената кора, — чакамъ да мине нѣкоя свиня, за да ме изяде. Дотегна ми да се пека на слънцето и да се прозявамъ. Все е по-хубаво, да принесешъ нѣкаква полза, отколкото да бездействувашъ.

А бълхата подскачаше и казваше:

— Не съмъ на това мнение. Азъ, напримѣръ, като отида въ палата, ще лежа отъ сутринь до вечерь на нѣкой мекъ килимъ и за нищо нѣма да се грижа. Само, когато огладнѣя, ще си смукна малко кръвчица отъ нѣкоя дебела царедворка и после пакъ ще се изтегна на килима.

При тия думи на съседката си, динената кора се замисляше и не казваше нищо. Бълхата сѫщо млъкваше и се унасяше въ мечти за своя бѫдещъ животъ въ царския палатъ.

Тъй минаваха днитѣ, а по широкия селски пѫть не се виждаше нито придворно куче, нито свиня. Динената кора се сви съвсемъ отъ слънчевия пекъ и стана много малка. Бълхата пъкъ измършавѣ отъ гладъ и едва се държеше на нозетѣ си отъ слабость.

Веднажъ по пѫтя се зададе волска кола.

— Азъ, — каза динената кора, — не мога да чакамъ повече. Ще се хвърля подъ тая кола, та да загина поне геройски.

И наистина, когато колата мина край нея, тя се хвърли подъ скърцащитѣ й колелета, изхрущя и стана на прахь.

Подиръ колата се клатѣше дръгливо овчарско псе съ изплезенъ отъ жегата езикъ.

— Докога ли ще чакамъ и азъ придворното куче, — рече си бълхата. — Я по-добре да се кача на гърба на тоя песъ. Хемъ ще му опитамъ кръвчицата, хемъ ще си направя разходка.

И измършавѣлата отъ гладъ бълха напрегна всички сили, скочи и се хвана за опашката на овчарското псе.

А псето сякашъ усѣти, че го щипна нѣщо, та се завъртѣ и захапа опашката си.

И нашата бълха загина между зѫбитѣ на дръгливото овчарско псе, ала отъ нея все пакъ остана приказката, която разказахме ей сега.

Край