Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция и форматиране
Karel (2021 г.)

Издание:

Автор: Светославъ Минковъ

Заглавие: Захарното момиче

Издател: Хемусъ

Град на издателя: София

Година на издаване: 1935

Тип: сборник; приказки

Печатница: Печатница „П. К. Овчаровъ“ — София

Излязла от печат: октомври 1935

Художник на илюстрациите: В. Лазаркевичъ

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6938


Имаше нѣкога въ едно омагьосано царство една чудна градина. Всичко въ тая градина бѣ направено отъ захарь: и цвѣтята, и дърветата, и пеперудитѣ, и птичкитѣ, та най-сетне и малкото златокосо момиче, което седѣше по цѣлъ день на една захарна пейка въ градината и плетѣше захарна тантела съ захарни игли.

А на другия край на земята, далечъ отъ омагьосаното царство, живѣеше беденъ ковачъ съ жена си и съ малкия си синъ. Синътъ помагаше на баща си въ ковачницата и надуваше духалото въ огнището.

Когато той възмѫжа, обърна се къмъ баща си и рече:

— Тате, намислилъ съмъ да отида въ омагьосаното царство и да се оженя за захарното момиче.

Бащата сложи чука си на земята, избърса потьта отъ челото си и каза:

— Добре си намислилъ, синко. Само че захарното момиче не е за тебе. Ти си човѣкъ като всички други, а то е направено отъ захаръ. Ако се оженишъ за него, то ще стане като обикновенитѣ хора, и тогава ти ще престанешъ да го харесвашъ. А тамъ, дето нѣма обичь, нѣма и щастие.

— Не, тате, — отвърна синътъ. — Помни ми думата, че момичето ще си остане до края на живота захарно.

— Дай Боже! — рече бащата, като дигна чука и се залови отново за работа.

И синътъ се стегна за пѫть. Облѣче се въ нови дрехи, метна на рамото си една торба и се сбогува съ родителитѣ си. Майка му го изпрати чакъ до пѫтната врата, цѣлуна го по челото и го закичи съ здравецъ.

Много дни и нощи вървѣ момъкътъ, докато най-сетне стигна въ омагьосаното царство. Като наближи захарната градина, той кривна калпака си надъ ухото и сне китката здравецъ отъ гърдитѣ си.

А захарното момиче дигна яснитѣ си очи отъ захарната тантела, която плетѣше, и хвърли погледъ къмъ оградата да види, кой иде.

— Добъръ день! — промълви момъкътъ, като се изправи предъ вратата. Той стоеше заслѣпенъ отъ хубостьта на девойката и не знаеше, какво друго да й каже.

— Добре дошелъ, пѫтниче! — отвърна захарното момиче и изтича веднага, та отвори вратата и покани непознатия гостъ въ градината.

Въ тоя мигъ по клонитѣ на захарнитѣ дървета запѣха безброй розови птички, и стотици пеперуди накацаха по раменетѣ на щастливия скитникъ.

Синътъ на ковача пристѫпи до момичето и му подаде китката здравецъ.

— Вземи това цвѣте като даръ отъ нашата далечна земя, — рече той, безъ да снема очи отъ прекрасното лице на захарната хубавица. — Азъ дойдохъ да те взема за жена и да те отведа въ нашата малка ковачница, около която цъвтятъ теменужки и чуруликатъ синигери. Съгласна ли си да дойдешъ съ мене?

Захарното момиче се усмихна и стана още по-хубаво. Усмивката се пукна на устнитѣ му като алена пѫпка, а въ синитѣ му очи грѣйна ангелска доброта. То изгледа непознатия левентъ и каза:

— Съгласна съмъ да ти стана жена, ала преди това ще искамъ отъ тебъ да убиешъ крилатия змей, който пази живата вода, та да видя, дали си юначенъ.

— А кѫде живѣе крилатиятъ змей? — попита момъкътъ и стисна юмруци, готовъ за борба.

— На края на нашето омагьосано царство, — отвърна девойката. — Тамъ, въ планината, се намира една вълшебна пещера, въ която тече сребърниятъ изворъ съ живата вода. Като стигнешъ предъ пещерата, насреща ти ще изскочи единъ змей, ала ако твоята обичь къмъ мене е по-силна отъ всичко, ти не ще се уплашишъ отъ него и ще го победишъ.

— Тръгвамъ още сега! — извика юнакътъ, и въ погледа му се разискри страшна решителность.

И момъкътъ замина по широкия друмъ, а захарното момиче хвърли подире му една бѣла захарна роза и дълго му маха съ рѫка, докато той се изгуби въ далечината.

Късно презъ нощьта, синътъ на ковача стигна въ планината. Още отдалечъ съзрѣ вълшебната пещера, предъ която горѣше грамаденъ огънь. Той пропълзѣ по скалитѣ, и когато бѣше вече близо до огъня, чу изведнажъ грозенъ ревъ, който отекна изъ планинскитѣ усои като страховита гърмотевица. Юнакътъ се изправи и видѣ на две крачки отъ себе си крилатия змей. Изъ раззиналата уста на чудовището изригваха зелени пламъци, а въ голѣмитѣ му очи лъщѣше вампирска стръвь.

Но момъкътъ не се уплаши. Той си спомни за захарната хубавица, за усмивката й, за ангелската доброта, що излѫчваха синитѣ й зеници, и въ якитѣ му рѫце кипна непозната до тоя день мощь. Безъ да се бави нито мигъ, той се спусна върху змея, сграбчи го за разтворенитѣ челюсти и ги разчекна съ всичка сила. Чудовището изрева отъ болка и се тръшна полумъртво на земята. Тогава момъкътъ извади ножътъ си отъ пояса, заби го въ главата на змея и я отрѣза съ единъ замахъ като на пиле, а после я хвърли въ грамадния огънь и влѣзе въ пещерата.

Сребърниятъ изворъ съ живата вода клокочеше между камънитѣ и грѣеше въ тъмнината като месечина. Синътъ на ковача се наведе надъ него, взе делвата, която бѣ оставена на единъ камъкъ, и я потопи въ извора, та гребна съ нея отъ водата. Следъ това излѣзе навънъ и се спусна надолу по планината.

Бѣше топла слънчева сутринь, когато юнакътъ се върна въ градината на захарното момиче. Той сложи делвата предъ нозетѣ на девойката и рече:

— Азъ убихъ крилатия змей и ти донесохъ жива вода.

А захарното момиче стана отъ пейката, и отъ скута му се изсипа като кристална паяжина тънката захарна тантела, която то бѣ плѣло години наредъ.

— Води ме, кѫдето искашъ, — каза тихо хубавицата. — Отъ днесъ нататъкъ азъ съмъ твоя жена.

И като каза това, тя извика птичкитѣ и пеперудитѣ, и имъ даде да пиятъ отъ живата вода. И всички пеперуди и птички накацаха върху делвата и въ единъ мигъ станаха сребърни. Птичкитѣ зачуруликаха като вълшебни музички, а пеперудитѣ литнаха надъ лехитѣ съ захарнитѣ цвѣтя и задрънкаха като звънчета-омайничета.

Захарното момиче взе делвата и пръсна останалата жива вода по дърветата и цвѣтята. И тогава цѣлата градина блесна съ ослѣпителенъ блѣсъкъ подъ лѫчитѣ на слънцето, защото и най-малкото клонче, и най-малката тревица се превърнаха въ чисто сребро.

— Ами ти защо не пи отъ живата вода? Мигаръ не искашъ да бѫдешъ безсмъртна? — попита момъкътъ.

— Азъ пихъ отъ живата вода на твоята обичь и съмъ вече безсмъртна, — отвърна усмихнато захарното момиче. — Хайде сега да вървимъ!

И девойката и юнакътъ се хванаха за рѫце, и тръгнаха къмъ далечната земя, въ която се намираше малката ковачница. А сребърнитѣ пеперуди и птички се събраха въ роякъ и се понесоха като сребъренъ облакъ надъ главитѣ имъ. Тѣ ги изпратиха чакъ до края на омагьосаното царство и после се върнаха пакъ въ своята градина.

Когато момъкътъ и захарното момиче стигнаха предъ ковачницата, никой не излѣзе да ги посрещне. Стариятъ ковачъ и жена му бѣха умрѣли, и схлупената кѫщица бѣ потънала въ буренякъ. Наоколо цвъртѣха малки синигерчета, а изъ тревата тичаха морави теменужки, подгонени отъ вѣтъра.

— Колко хубаво е тукъ! — извика радостно захарната хубавица, и очитѣ й светнаха отъ щастие.

Тогава момъкътъ разчисти буреняка, като остави само миризливитѣ теменужки, разтвори вратата на ковачницата и въведе вѫтре младата си жена. И угасналата жарь въ огнището грѣйна отново, и срѣдъ тишината на малката ковачница звъннаха веселитѣ удари на чука върху наковалнята.

Години минаха, и думитѣ на стария ковачъ се сбѫднаха. Захарната девойка стана като всички други хора, хубостьта й се изгуби, свѣтлото й лице потъмнѣ и увѣхна отъ грижитѣ.

Ала момъкътъ продължаваше да й се радва и да размахва тежкия чукъ надъ главата си съ оная сила, съ която нѣкога бѣше убилъ крилатия змей. Защото сърдцето на неговата жена не се промѣни, а си остана все сѫщото сърдце отъ захарь, миросано завинаги съ чудната жива вода на вѣчната обичь.

Край