Руслан Семерджиев
Дясно ОФ или ще се лутаме ли в мъглата?

Натискът е страхотен. От всякъде — обединение на десните партии, всички срещу тройната коалиция и прочее… Римляните са имали едно правило, което днес на български звучи „Кой има интерес от това?“, а аз бих добавил „Виж кой бие камбаната“. Повече от очевидно е желанието на повечето избиратели за промяна на управлението и то също очевидно с определен превес на десните възгледи. А това обстоятелство определено е опасно за плуващата по повърхността на политическото блато клоака от политически тарикати. Опасната промяна не е толкова от очаквано различно политическо поведение, колкото от изхвърлянето от политическата сцена на ключовите играчи, осигуряващи рахатлъка на организираната посткомунистическа мафия. А това ще означава, в условията на силно намесващата се държава, разместване на връзки, разпадане на контакти и схеми, вероятност от стабилизиране на членството на България в НАТО и Европейския съюз. Защото също толкова очевиден е стремежът на все повече млади българи към действително европеизиране на българските институции, политически нрави и правила за правене на бизнес. И се запява познатия за нас рефрен — обединявайте се, за да станете по-силни и за да победите!

Всъщност никой не се сеща да припомни историята на един твърде успешен инструмент на комунистите от времето на втората световна война — създаването на ОФ и народните фронтове, чрез които разсипаха десетки държави по света. Трябва да припомним, че комунистическите и левите партии в тези фронтове в началото винаги са били малцинство и винаги са успявали в последствие да завземат отвътре съответното ОФ чрез интриги, вътрешнопартийни битки, разцепления и т.н. Съвсем познати прийоми, а за последните две десетилетия историята на СДС е направо учебник по стратегическо планиране и тактическо приложение на създаване на лесно манипулируемо управляващо мнозинство. Ако се обърне внимание на събитията във всички посткомунистически страни, ще се открие странно подобие на политическо коалиране, управление и разпад. И винаги в интерес на бившите комунистически партии. Стремежът е да се забави нормализирането на политическите структури в интерес на създадените мафиотски структури и не по-малко значимото — в интерес на външнополитическото влияние на Русия. Така, ако се огледаме кой призовава към обединение на т.н. десни партии: главно бандата на социолозите и политолозите от бившето АОНСУ на БКП (някои от тях дори бяха членове на СДС) и контролираните от бивши ченгета медии, заедно разбира се с амбициозни, но необразовани журналисти, борещи се за запазване на сутрешните си агитационни предавания в основните телевизионни канали. Не остават по-назад и самите т.н. „десни“ лидери изиграли пагубна роля за създаването на ясна българска десница във всички събития след 1989 г. — от кръглата маса до настоящия момент. Намират се и достатъчно количество наивни политикани, чието разбиране на политиката е по общоприетото правило, че българинът разбира от всичко, но най-много от политика и футбол. Като става дума за обединение винаги става дума за обединение на партии.

Нека погледнем какво е състоянието на т.н. партии и то поне на тези, за които ще си спомним с най-малко губене на време да търсим в регистрационните архиви, защото повечето от тях са останали да съществуват само там. Въпреки предприетите ограничения с последните няколко поправки в закона за политическите партии. СДС — След като СДС беше реформиран и превърнат в партия, той постепенно се наложи като основната дясноцентристка партия в България, докато собствените му лидери не го разпиляха, с основна причина — те никога не са били десни политици, но да се правят на такива им беше поръчал главния реформатор на БКП — другарят Андрей Луканов. В настоящия момент СДС остава все пак най-автентичната дясна партия в България, като се има предвид, че повечето от изкуствените патици го напуснаха, а особено след излизането на Иван Костов, в Съюза започна да се осъзнава ново поколение политици с ясно съвременно разбиране за дясна политика. На тези избори СДС има реалния шанс да се възроди като лидер на дясното политическо въжделение чрез осъзнаване на направените пропуски и грешки, чрез ясно дефинирана бъдеща политика и поведение. Вижда се нарастващото очакване след промяна на ръководството, което може да прерасне в доверие, ако се покаже и политическа зрялост, а не се върви по утъпканите пътеки на политическите компромиси, не се влиза в рамките на познатите политически капани, нито се подтичва под изтъркани лозунги и обещания.

ДСБ — партията, която много по-вярно щеше да звучи като „Костов“. Това е най-дясната партия на думи и програма от регистрираните партии България. Тя обаче се състои основно от верни послушници на Командира, израснали политически в сянката му по време на неговото управление. Това е и партията на хората, яхнали недоволството от Виденовото управление и сгромолясали българската десница до жалките прагове на бариерата за влизане в парламента. Нейни привърженици остават все по-малко хора, основно носталгично мечтаещи за уж отстраняването на БКП от власт. Всъщност тогавашното управление постигна успехи, особено в онази част от действията на тогавашното ОДС, която беше по предписание на МВФ и Европейката десница. Но това е тема, която ще бъде предмет на отделни разсъждения.

Бързото стопяване на авторитета „Костов“ се дължи основно на осъзнаването на онова, което кабинетите „Костов“ свършиха по време на мандата на ОДС — изоставяне интересите на дясно ориентираните и гласувалите за ОДС избиратели, създаването на съвременната организирана икономическа мафия чрез прехвърляне на собствеността на бившата комунистическа номенклатура, установяването на политическата корупция като основен инструмент за разпределение на блага и пазари.

Останалите т.н. десни партии трудно могат да се открият в който и да е град на България, освен по време на избори — местни или законодателни и то чрез активността на платени агитатори. Огледайте се около себе си и няма да намерите нищо. Не ги познават дори местните медии. Знаят се само техните лидери, показвани по централните телевизионни канали. Такива са „Новото време“, „Гергьовден“, т.н., „Ред, законност и справедливост“, скоро създадената „Българска нова демокрация“. Още по-трагично е положението на другите отцепници от СДС — партията на Софиянски, чието име дори никой не помни, така и приятелите на иначе бодрия Бакърджиев. Към тях по инерция се пришива някогашната Демократическа партия и група верни на Анастасия земеделци. Всъщност тези последните са толкова десни, колкото екватора минава през полюсите. Единственото им положително качество е, че наистина са последователни противници на БКП и наследници, че изповядват и отстояват основните демократични ценности, но това в никакъв случай не е достатъчно да се приеме, че са дясноцентристи. Има разбира се и още мераклии за подтичване към „голямата дясна коалиция“ ще ги познаем по призивите за обединение. Всъщност чрез голямото обединение се цели не промяната, а запазване на политическото статукво на отделни лица, обслужвали и обслужващи бившата комунистическа номенклатура и корумпираната част от съвременните бизнес структури. В целия този ажиотаж на дясното „обединение“ не се говори за нищо друго, освен непрекъснатите пазарлъци, броене на гласове и мандати, предположения за създаване на правителства и всякакви още безполезни дискусии.

Изгубва се основният и важен дебат за това, какво и как десницата ще го прави, ако спечели изборите. Изгубва се дискусията за важните за избирателите ежедневни и предстоящи проблеми. За тяхна сметка се бръщолевят общи грандиозни обещания и повтарят известни послания за принципи, програми… В крайна сметка поредното разочарование и въздържане от избори се подготвя внимателно и последователно. Мъглата над дясното става все по-гъста и лепкава. Ще излезе ли СДС на слънце? А заедно с него и хората на истинската десница? Следващите дни са решаващи.

http://semerdjiev.blogspot.bg/2009/03/blog-post_09.html