Руслан Семерджиев
Кризата, разгледана като шанс

Глобалната криза е факт, факт е, че в България вече започва да се усеща — особено след големия медиен шум, който в повечето случаи помага за раздухване на паниката, отколкото до търсене на разумните решения. Известно е, че в случай на кризи единствено хладнокръвието и разумът помагат за преориентация и поне намаляване на част от последствията, ако не пълното им избягване. Характерът на кризата е такъв, че засягането на българската финансова система е по-скоро рефлексия на всичко, което се случва на големите финансови пазари и презапасяването на неопитните български играчи на родната българска борса. И така, какви са сериозните последствия от кризата, поне това, което се проявява до момента и какво ние, в България, получаваме от това?

На първо място е сривът на цените на основните енергийни ресурси и основни суровини като стоманата, медта и т.н., респективно производните продукти. Като общ резултат намаляване на цените почти във всички области на търговския обмен. Този резултат несъмнено ще удря големите производители, които неизбежно ще „стегнат коланите“ и по същество ще натоварят с резултатите от кризата обикновения консуматор. Какъв обаче е ефектът за България? Очевидно сривът на цените ще се отрази положително най-вече на нерешения проблем с лошия търговски баланс, с който поредица от правителства не могат и не желаят да се справят (някои от тях дори не знаят как). По простата причина, че по-големият срив в цените е именно на суровините, които България внася, а не толкова на стоки, които България изнася. При всеобщо познатото несъответствие между вноса и износа — то изказаното съображение не изисква специални разчети, за да бъде доказано. На второ място несъмненият ефект е свиването на инвестициите, а като резултат намаляване на външните инвестиции за България. Ако обаче анализираме инвестициите в България по-детайлно, то ще се разбере, че голяма част от тях имат чисто спекулативен характер в недвижимо имущество и строителство, които самите българи трябва да платят, а външните играчи да отнесат печалбите. Например, ако през 1999 година инвестициите в недвижими имоти са били 10 пъти по-малко от инвестициите в индустрията, то през 2007 година вече са повече, дори при голямото нарастване на инвестициите в енергетиката. Това, разбира се, е рискът от участието в отворения пазар и собствената ни незаангажираност, както и небрежност към собствените ни ресурси, неосъзнатата роля на т.н. едри собственици в България за участие и подкрепа на националните интереси.

Трябва ли обаче да се вайкаме от този спад на подобни инвестиции? Те, независимо че нямат пряко действие за повишаване ефективността на българската икономика (като разширяване на производство и технологично усъвършенстване), все пак раздвижват оборотите на производства, свързани със строителството. Този спад на инвестиции може да бъде компенсиран с мултиплициращ резултат, ако повишим рязко използваемостта на европейките структурни фондове, колкото и в настоящия момент да изглежда невъзможно на фона на шумния провал на действащото правителство; колкото и скептицизъм да поражда опитът на предишните в използването на предприсъединителните програми — между 20-30% в различни периоди. Използването на тези фондове би означавало при големия спад на цените повече километри магистрали, повече инфраструктура, повече нормализирана околна среда, повече земеделие и животновъдство, преработваща индустрия.

В България има достатъчно празни ниши и възможности за инвестиране именно в сферата на производствата, като земеделието и животновъдството са „неразорана нива“. Като допълнение се добавя общият недостиг на качествена селскостопанска продукция в световен мащаб, дори при добрите през тази година реколти в зърнопроизводството. Инвестиране в индустрията също е възможно, въпреки пропуснатото време, главно по вина на днешните управляващи, които по стратегически причини и русофилство не допуснаха европейски и американски инвестиции (разпространяваната легенда, че реформите са съсипали военната индустрия, машиностроенето и други развити на времето производства, са една голяма лъжа). В този момент може би ще прозвучи невероятно, но възможността да се появят нов тип чуждестранни инвестиции, е напълно реалистична. Намаляването на цените на стоките в глобален мащаб неизбежно ще принуди търсене на решения за намаляване на производствените разходи и изнасяне на производства в „по-евтините“ държави. Не е случайно, че самият Европейският съюз тръгва към намаляване на данъчното бреме.

Други основни разходи обаче като заплати и амортизации не могат да бъдат намалявани с подобни бързи решения. И това обстоятелство е вторият шанс на България след пропуснатите възможности от 90-те години, когато чуждестранните инвеститори биваха прогонвани поради течащото у нас преразпределение на собствеността. Логиката произлиза от логиката на естествената пазарна реакция и характера на финансовата криза днес. Кризата определено не е криза на свръхпроизводството. Което означава, че търсенето ще продължи и големите производители ще търсят начин да произвеждат при ниски цени. А това би могло да върне поне част от изгубените инвестиции в по-сериозната индустрия. Тези предпоставки могат да останат за пореден път една наивна мечта, но могат и да бъдат използвани, ако се работи разумно.

Несъмнено ролята на управляващото мнозинство е решаваща. Сегашното е отчайващо некомпетентно, а при условията на продължаващото разяждане от корупция, не може да се очаква нищо друго, освен сериозни опасности за българската икономика. Доброто е, че в скоро време предстоят избори и несъмнено ще има промени в мнозинството.

Какво да се направи?

1. За европейските структурни фондове. Главната причина за слабата успеваемост в използването на фондовете е липсата на качествени проекти. Поредица от правителства от Виденов насам без изключение не разбират и не успяват да планират добре подготовката и реализацията на добри и качествени проекти. Не защото няма добри идеи, а защото неправилно се разпределят разходите в целия инвестиционен процес.

На първо място се подценява процесът на проучване и проектиране в идейна фаза. Преобладава мнението, че може да се мине с минимални разходи и основно на ниво чиновници и специалисти в министерствата, където практически има най-малко специалисти. Това е порочен остатък от времето на централизираното управление, когато всички се оправяше в следващите фази — технически проект и работно проектиране — за това и при разпределение на хонорарите в проектирането основите разходи се дават именно в тези фази. В пазарни условия обаче тежестта е във фазата на проучването и идейното проектиране, където се изяснява напълно ефективността и определят главните технологични решения. Не може да се очаква привличането на 10-тина милиарда евро за две-три години без в проучване и проектиране да се вложат поне 3-4% от очакваната стойност на капиталните вложения само за проучване и идейно проектиране. В средите на чиновниците и политиците преобладава незнайно откъде наложеното разбиране, че проектирането не надхвърля по стойност 1-3% за проектиране въобще. Естествено гоненето на ниска стойност на проектирането води до необмислени и повърхностно обмислени решения, и в крайна сметка, некачествени проекти, които не намират подкрепа в Европейската комисия. Липсва систематизирано представяне на проектите, липса на модерни и ефективни технологии.

На второ място е процесът на провеждане на процедурите по обществените поръчки. Преобладава мнението, че корупцията е основната причина за провала и всички усилия се насочват към административно и полицейско решение, като се набляга на всемогъщия контрол, който сам по себе си само премества центъра на корупционната практика и преразпределя потоците на корупционните пари, вместо да се превръща в бариера и ограничител. Никой не се хваща да промени самите процедури така, че резултатите да бъдат положителни, дори и при наличието на желание за корупция. Обяснението, че в обществените поръчки се прилагат европейски процедури, е и вярно и невярно. Вярно е дотолкова, че наистина повечето от процедурите са по европейски модел. Невярното обаче е в това, че се пропускат някои на пръв поглед дребни подробности, и това, че има различни процедури, в зависимост от конкретните условия на проектите, както и в зависимост от целта, която се преследва със съответния проект. Като един от най-лесните инструменти за промяна в тези процедури е промяна на системата за оценка на офертите, като най-голяма тежест в коефициентите се даде не на цената, а на техническото решение и размерът на експлоатационните разходи е за период поне от 10 години. Заедно с това се регламентират отговорностите на съответния изпълнител през този експлоатационен период в случай на невярна информация по време на оферирането, съответно спечелването на търг за конкретния проект. Несъмнено въвеждането на повече видимост при представянето на офертите и обявяването на определени параметри в момента на представянето ще намали възможностите за задкулисни тарикатлъци и провеждането на пазарлъци, които в крайна сметка облагодетелстват корумпираните политици и изпълнители на проектите.

Третия път несъмнено е оглеждане и подмяна на административния състав, управляващ процесите, като се заменят с квалифицирани инженери с опит. Наивно е да се очаква, че добрият мениджър по принцип може да управлява инженерни проекти. Примерът с агенцията по пътищата е повече от показателен. Не става дума за обиждане на мениджърите, но много по-лесно, евтино и бързо е да се квалифицира един инженер в администриране, отколкото един добър администратор в инженер с практика.

2. За чисто пазарното инвестиране

На първо място е избистрянето на ясна стратегия какво може, какво се иска и какво може да се подкрепи на политическо равнище, щото бизнесът да бъде наясно какво българите искат като развитие през следващите десетилетия. Отговорът на тези три въпроса трябва да бъде безусловно даден не от политическите партии, а от частния предприемачески интерес. Тогава тези отговори ще бъдат верни и с дълготраен ефект. Сегашните управляващи не са способни да направят каквото и да било, въпреки че по природа си падат именно по стратегиите. Работата е там, че те не разбират пазара, влагат в идеите несъвместима с правилата на пазара намеса на държавата и като резултат вземат грешни решения. Ярък пример за това е проектът за втора ядрена централа в Белене. Тук не става дума за критика на идеята да има втора ядрена централа, а за това, че намесата на държавата и политиците водят до блокиране на инвестицията поради погрешни процедури и предпоставки.

Т.е. политиците трябва да предприемат онова, което се препоръча от предприемачите — привлекателни облекчения за инвеститорите (не разбира се смешното предложение на президента-ловец-бракониер за облекчение на руските инвеститори). България има нужда от високотехнологично инвестиране, а не от остарели производства и олигархичен грабеж. Заедно с това ще дойдат сигурните доставки и пазари, които не реагират по прищявката на един или друг путин, а от логиката на пазарния и инвеститорски интерес. Българските предприемачи могат да се огледат и поканят партньори не чрез политическото лобиране, а по своя инициатива на основата на добре разработени идеи не само за проекти с бърза възвръщаемост, но и такива с дългосрочна ефективност.

Такива условия има в добивната промишленост. България разполага с някои ценни ресурси, които отдавна са изчерпани в Европа, които тя набавя от далечни страни и именно в аспекта на намаляване на себестойността на продукцията е привлекателна като място за инвестиране. До момента все още не е реализиран нито един проект за технологичен парк. Сега в тези условия на криза на доверието и търсене на ниските разходи тук, в България условията са едни от най-добрите — стига някой да го разбере.

Несъмнено може да се направи опит за възраждане и на изгубени производства. Както при всяка криза има губещи, но има и печелещи. Ние, Българите, нямаме особено голям опит в намирането на печелещата стратегия. Губим в решаващите моменти, главно поради емоционални и „пристрастенчески“ причини. Казват, че птичето на късмета не каца на рамото два пъти. Има обаче едно случайно обстоятелство, което противоречи на тази умна приказка — България е на пътя на прелетните птици и те щат, не щат, кацат по-често у нас. Въпросът е да не ги прогоним.

Нещо, което умеем за съжаление добре.

http://semerdjiev.blogspot.bg/2009/03/blog-post.html