Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Писмо
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Корекция и форматиране
zelenkroki (2018)

Издание:

Автор: Костадин Семерджиев

Заглавие: Баща и син в мисли и дела

Издание: първо

Издател: ТИХ-ИВЕЛ

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: сборник

Националност: българска

Печатница: ТИХ-ИВЕЛ

ISBN: 978-954-9310-23-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4977

История

  1. — Добавяне

До г-н Стефан Лилов — директор на Държавния архив, гр. Варна, ул. „Калоян“ №5

Копие до вестник „Народно дело“ гр. Варна

Копие до вестник „Прелом“ — седм. издание на БДФ — София

 

 

Уважаеми г-н Лилов,

През м. IX.1992 г. по време на почивка във Варна се запознах с вашите публикации във вестник „Народно дело“, а също така и публикациите на репликиралите ви автори от БДФ — Варна. Исках лично да се видя с Вас, но не успях поради Ваше отсъствие. Трябва преди всичко да ви изкажа своята благодарност, че чрез тези Ваши публикации, които вие наричате „Не интерпретация, а документална публикация“, вие разтваряте един прозорец, от който отдавна вече е назряла необходимостта да се изясни исторически ролята и мястото на българските легиони в политическата история в нашето близко минало и съвремие. Тук не искам да се задълбочавам за подбудите и стоящите зад тях сили, които са ви подтикнали да правите достояние на обществото тези материали от наличния Ваш архив. Заглавието, което сте използвали: „Ние бяхме повече вредни, отколкото полезни“ красноречиво говори за това. Но нека да не забравяме, че Вие правите извадки от показания пред милицията на един човек, над който е била предрешена смъртната присъда от така наречения „народен съд“ — най-позорната касапница в най-новата история на България и може би безпримерен прецедент в световната юриспруденция. Една жестока кървава саморазправа, за която тепърва трябва да си каже думата българската и световната историческа наука. Но аз познавам този човек, който вие цитирате в неговите показания пред „джелатите“ на ДС в онези мрачни септемврийски дни на 1944–45 г. И не бих го упрекнал, ако той действително е подписал признанието за „вредни, отколкото полезни“, защото знам и Вие, като историк, сте длъжен да знаете как се изтръгваха тези „самопризнания“. Бай Христо Недев беше един достоен гражданин, борец, когото младите български легионери в страната сочеха като „съвест и пример“ на легионерското движение. Той можеше да пали и печели сърцата. Но аз бих ви попитал, г-н Лилов, след всичко това, което Вие притежавате като негови показания и сте публикували, на какво основание на този родолюбец и предан български борец е произнесена смъртна присъда? И този въпрос десетки, стотици, хиляди български граждани след близо половинвековно мълчание отправят днес за още толкова много, безброй жертви на комунистическата репресия чрез „Народния съд“ и чрез „безсъдието“ на болшевишкия терор след 9.IX. 44 г., която българския народ беше принуден да нарича „най-светла дата“! И с това внушение завинаги бе всадена неизлечимата комунистическа зараза на две поколения, от която е толкова трудно да се лекуват днес.

Тук аз бих искал да се възползвам от Вашата покана и тази на в-к „Народно дело“, за да споделя своите непосредствени лични впечатления, спомени, преживявания, като оцелял участник в легионерското движение и преживял всички перипетии на репресиите и отровата на това позорно време. Може би вие сте сравнително млад човек и не бих могъл да ви упреквам, ако изпълнявате своя професионален дълг и правите публикации на материали, с които разполагате, без да си давате сметка, че ставате жертва на „историческата наука“, която близо половин век сееше заблуди всред нашите поколения млади историци. В подобно състояние изпада и друг един „изследовател на историята“ на СБНЛ — Желязко Колев, който като вас използва полицейски сведения и документи. Тях той ги ползва толкова, колкото да може да черни, да заблуждава, да сее омраза и фалшифицира историческите факти.

И все пак показанията на Христо Недев, на които Вие главно се позовавате, са един значителен принос. В тях всеки един от нас, които добре познаваме действителните факти и обстоятелства, можем да правим съждения. Те само потвърждават основанията, за които жертвахме своята младост. Десетилетия носехме „черното“ петно на прокажени, които комунистическата партия искаше да унищожи физически и морално. Тя, партията на българските комунисти не можеше да се отнесе по друг начин с нас. Тя знае кой пресуши корена, който те искаха да пуснат в най-крехките сърца и умове и най-решителните моменти в развитието на българската младеж, на нашите поколения. В 30-те и 40-те години на нашия век движението на българските национални легиони и другите национални движения възникнаха спонтанно в борба срещу зараждащия се комунизъм и болшевизъм, срещу партизанщината в училищата, в университетите и институтите, всред българската общественост ние се „вплетохме здраво“ и водехме неравна борба. Червената зараза се вмъкваше умело, упорито под диктата на Коминтерна и Москва, с примамливите лозунги, които младежта беше готова и голяма част поемаше безрезервно и наивно. Срещу нея ние изправяхме светлите идеали на нашето поколение в любов към родното и Родината, в борбата срещу Ньой, за социално справедлива и мощна национално обединена България. Ние водехме борбата — така като и Вие, г-н Лилов, я представяте в показанията на любимия на всички ни Христо Недев — честно и лоялно. В различните просветни звена и дружества, с вестници и списания, с реферати и открити демонстрации по улици и площади, удряха ни с полицейските палки, обливаха ни с водните струи пожарникарите, когато ревяхме по площадите „Долу Ньой“, „Искаме си Добруджа“, „Социална правда и благоденствие“, „Вън съветските агенти“ и пр. и пр. В класните стаи и университетските зали, открито и закрито ние водехме борба за всеки млад човек, за да го предпазим от заразата на марксизма.

Тази борба беше трудна. Отсреща заставаха дългогодишни добре подготвени учители, професори, партийни дейци, обучени марксисти. Те стояха здраво зад своите съмишленици, ученици и студенти, завоювали своя престиж и влияние. Идейната борба не всякога се водеше постоянно от преподаватели в училища и университети. Това сериозно затрудняваше нашите млади сили. Същевременно ги подтикваше към всеотдайна преданост и подготовка за борба с висок дух. И с жертвоготовност. И с амбицията да превъзмогнат голямата и трудно преодолима политическа обвързаност на обществото ни от десетилетия насажданата идейна и нравствена отрова за нашата младеж: марксистко-ленинство с всички сили и възможности, десетилетия наред.

Това беше периодът на безпартийния режим в страната ни и ние бяхме основните сили, които можем да се противопоставим срещу него. Ние също бяхме забранена политическа формация, макар че не бяхме партия, а движение. Но с нас и в наша подкрепа беше родолюбивата част на обществото, на войската, на духовенството. В казармата под формата на противовъздушни отряди в църковните зали с християнски дружества и църковни хорове, в читалищата, в трудови младежки бригади, в просветни звена. Навсякъде, където беше възможно легално, полулегално и нелегално, ние се възправяхме срещу опитите на Ремса да конспирира. Да вербува свои привърженици и оформя звена и прави саботажи. Да сее анархия и невежество. Да богохулства и насажда атеизъм и отрицание на националните добродетели и патриотичен морал. В опазване нацията ни от покварата на болшевишкия интернационализъм и нихилизъм, класова омраза и ненавист.

Тази борба ние водихме с РМС честно, лоялно, кавалерски. Без подлост! В нашите редици беше цветът на българската младеж, умни, талантливи, себеотдали се на своите идеи, въодушевени от идеите. Отсреща всред младежите ремсисти също имаше такива хора. Ние уважавахме техните идеи, колкото и да се противопоставяхме на тях. Но това ставаше с честна надпревара чрез знания, слова, поезия, спорове и дискусии, с дела. Може да е имало и уклони, отрицателни прояви, побоища, сблъсъци. Но това са изолирани случаи, каквито винаги е имало, има в политическите борби. На такива случаи се опитва и Желязко Колев в своя „научен“ труд да акцентира, за да злепоставя. Може и в някои идеологически постановки да е имало известни различия с първоначалните програми. Това личи и от Вашите твърдения, господин Лилов, проследявайки — I, II и III конгрес на СБНЛ.

Но това е съвсем естествено за едно движение, каквото беше нашето. То възникна спонтанно без ничия поръка и то търпя свое развитие и усъвършенстване. Влияние оказваше и международното положение и войната през 40-те години и неизбежната близост на нашата страна с Германия. В нашите националистически разбирания имаше преди всичко чисто родолюбие и патриотизъм, вярност на легията на Раковски, на Левски, на Българското национално възраждане, без каквито и да са шовинистични пораженски уклони и крайности. През нашите редици в цялата страна минаха стотици хиляди младежи, които получиха патриотичната й нравствена закалка. Възпитаха се в национални добродетели и здравия християнски морал на нашите деди и бащи. Във вярност на цар и родина. На историческата съдба и мисия на българската нация. В жертвоготовност в името на своите идеали и за отечеството!

И това е най-ценната историческа заслуга на българските национални легиони. За това ние бяхме полезни не само за своето време, но и за бъдещето на България. Вредни бяхме за онези сили, които искаха да убият българщината, националната ни чест и достойнство.

За тази историческа заслуга на българските национални легиони след 9.IX.1944 г. бе лепнато най-позорното петно. Най-чистата и предана на своите идеали младеж бе наречена ВРАГ №1 на ОФ власт. Въпреки прокламираната политика, че ОФ власт няма да съди за убеждения и политическа принадлежност, „народният съд“ напълни затворите и лагерите на цялата страна с безбройни невинни жертви, само защото бяха другомислещи хора. Между тях легионерите бяха в първите редици. Те бяха третирани като идейно закалени антикомунисти и трябваше да бъдат ликвидирани. И само те ли? Тук бих могъл да изброя десетки случаи на извращение на всякакво човешко право и правосъдие. На процесите на Врачанския народен съд, където бях подсъдим и аз като легионер от гр. Фердинанд, беше подведена цялата интелигенция на Врачански окръг. От градове и села там бяха кметове, свещеници, учители, юристи и лекари, видни общественици, лица, които имаха единствената вина, че бяха против комунистите или просто защото така са пожелали партийните комитети и ОФ, за да си разчистят лични сметки и да бъдат премахнати тези, които биха им пречили. Разбира се скрепени с някои конкретни „дела“ и „обвинения“, за които не се търсеха доказателства и основания… достатъчно беше да попаднеш под „революционния трибунал“. Една голяма част от осъдените на смърт, обявявани „в неизвестност“, бяха ликвидирани предварително без съд и присъда, а „народният съд“ само узаконяваше тяхното „безследно изчезване“. Ние, 35-те легионери от Врачанско във II-ия състав на Врачанския съд, бяхме събрани от гр. Фердинанд, Берковица, Б. Слатина, Оряхово, Кнежа, Луковитско и др.: ученици и студенти, юристи, икономисти, учители, будни младежи, за които се търсеха мотиви и основания. Произнесени бяха 6 смъртни присъди и останалите — доживотни, последващ период затвор, с пълни конфискации на имуществото, глоби, лишения от граждански права.

Аз бях подведен задочно и се явих пред съда няколко дни преди да произнесат смъртната ми присъда. И въпреки че след разпита ми пред „съда“ се разбра, че няма каквато и да е причина за вина, съдът не се поколеба да ме осъди.

Моите съграждани — легионери от същия процес Георги Томов и Кирил Прокопиев бяха осъдени на смърт и разстреляни още на 6.III. 1945 г., само защото бяха активни легионерски дейци. За да има „законно основание“, бяха им прикачени обвинения, че като мобилизирани войници в Сърбия са участвали в противопартизански акции. Нещо, за което беше лесно да бъде осъден всеки български войник в окупационния корпус там. В периода на „съдебното дирене“ биваха монтирани и скалъпвани толкова несъстоятелни свидетелски показания и доказателства, че когато си спомня за това, изпитвам винаги огромно отвращение от това позорно „правосъдие“. Имаше обикновени хора от белослатински и други села, които биваха съдени, че някой си бил барабана за обявяване на символична война на САЩ и Англия;-други, че носели име, подобно на жандармерийски офицер и какво ли не. И зад всички тези случаи стояха лични вражди и амбиции, искания на техни съселяни да бъдат премахнати и ликвидирани тези „народни врагове“.

Партийни функционери, озверени, обикаляха около съда, натискаха за „смърт на фашизма“, привикваха настървени свидетели, освиркваха всеки, който кажеше някаква добра дума за подсъдимите (ако имаше кураж да каже), и какви ли не сцени на позор и срам, на омраза и озлобление, на закани за кръв и отмъщение! Беше толкова лесно да се предизвика смъртна присъда за всекиго. Това беше „народният съд“. Десетки омърсени ръце и съвести, за които народът има право да знае. Трябва да се разбули цялата истина, за да спрат завинаги в изстрадалата ни родина кръвопролитията и невинните жертви…

 

 

Десетилетия наред — както аз, така и моите колеги от процеса във Враца — предявявахме искания пред Врачанския окръжен съд да ни представят мотивите за осъждането. Но не ни ги дадоха и не знаем къде са материалите от този „народен съд“.

Ето Вие, господин Лилов, разполагате дори с показанията на милицията и „следствието“ и ги публикувате. Как така само Вашият окръжен архив има тези материали? Добре е да се публикува къде са архивите от другите съдебни състави в страната. А бихте ли могли Вие, хората на архивите, да публикувате и писмата, които по това време „народните съдилища“ получаваха „от народа“ и от които се определяше кой каква присъда да получи от разните „безлични“ уплашени или озлобени съдии — правници и безправници, на чиято съвест тежат толкова жестоки престъпления…

Трудно е да се разбива онова, което партията — ръководителка десетилетия наред насаждаше всред нашия народ за справедливия „народен съд“. Толкова дълбоко бе внушението, че на мен самия ми беше невъзможно да споменавам за жестокия белег — „осъждан от народния съд“, въпреки че винаги съм се гордял, че съм отдал от своята младост на обществото — колкото и това да ме осакатяваше при всяка моя житейска стъпка в комунистическия „рай“.

Може би и аз някъде в многобройните си задържания в ДС, в затвори или лагери след 9.IX.1944 г. при изключителните условия на комунистическата инквизиция, в крайни моменти на психически тормоз и въздействия, да съм писал, „че сме били повече вредни, отколкото полезни“. Може би… но този фалш, за тези „изповеди“ нека Бог да ни съди… Но не и Вие, господа лъжеисторици, които търсите в милиционерските и полицейски показания факти и обстоятелства за своите исторически изследвания и постановки. И то не за да се правят научни съждения, а за да се угажда на тази партия, която научи целия български народ на науката и изкуството да угодничи и лицемери…

Искрено Ви съжалявам, ако Вие изпълнявате такива поръчения сега, когато най-сетне е наложително да се изчисти от съзнанието на народа ни една десетилетия преиначавана историческа истина. Да се научи истината за едно достойно поколение български родолюбци и тяхното дело. Онова, което носехме в душите и сърцата си, ние всаждахме предпазливо и честно в душите и сърцата на своите деца и внуци. Днес това е една благодатна почва, от която никнат новите сили на демокрацията в страна ни.

Българският демократически форум е достоен приемник на тази посявка. Честни, предани, всеотдайни, устойчиви, закалени в борбата, изстрадали за това ново време, което сега се ражда, неговите членове не могат да му изневеряват.

С Вашите публикации целите да уязвите безкомпромисните и твърдите борци. Вие пречите да се излекуват раните, да се изчисти голямото петно, което „народният съд“ нанесе на българската политическа история.

Същевременно ни улеснихте. Дадохте повод да се правят публикации по този въпрос. Да се отвори малко прозорче към истината. Господин Желязко Колевото издание (1976 г.) излезе във време, когато не можеше да се реагира с нищо. Българският народ бе принуден да мълчи и да ръкопляска на всичко.

Затова бих си позволил да завърша с цитати от произведението на този именно изследовател, който заедно със СБНЛ се опитва да черни и онези, които след 9.IX. 1944 г. успяха да оцелеят извън страната и оттам, от чужбина, продължиха борбата срещу комунизма! В тази борба ги беше закалил СБНЛ и другите демократични формации в страната ни. Една от тези формации е Българският национален фронт! Ето как завършва господин Желязко Колев своето „научно изследване“ (стр. 157–159):

„От възникването до края на своето съществуване СБНЛ се развива като антинародна, фашистка организация… води най-остра борба против комунизма, против жизнените интереси на българския народ и българската нация“…

И споменавайки за Българския национален фронт и неговото списание „Борба“, организация на „именниците“ на НР България в Европа и Америка, той твърди: „Дейността на фашистките антибългарски организации протича под формата на политически сбирки, просветни събрания, църковни служби, срещи с тъй наречения цар Симеон II с емигранти и други, на които се държат клеветнически речи против Народна република България, които се пържат клеветнически речи против Народна република България, Българската комунистическа партия и трудещите се у нас. Своята ненавист и омраза против социализма в България те изливат на страниците на своето списание «Борба», в което не пропускат да ПРЕДСКАЗВАТ ГИБЕЛ НА ДНЕШНА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА БЪЛГАРИЯ…“ (к.м.)

„Нека злостният оракул да пророкува падането на социализма в СССР и Народна република България. В това време българският народ под ръководството на партията ще продължи изграждането и развитието на социалистическото общество“…

„Непрекъснатите всестранни успехи в строителството на социализма са активна пречка за развитието на антинародните идеи и дела на остатъците от фашистките елементи, включително и легионерите…“

 

 

Историята отговори на Желязко Колев колко е бил прав за борбата на СБНЛ. А на Вас, господин Лилов, независимо от репликите, които предизвика Вашата публикация, още веднъж благодаря. Вие открихте една рубрика във вестник „Народно дело“ — Варна. Такава е необходима и в други наши вестници и издания. Защото все още онова, което е наслоявано десетилетия наред, следва да се разчиства, за да блесне делото на едно цяло поколение честни и чисти хора, отдали сили и младост в името на България.

 

С уважение: Костадин Г. Семерджиев

1992 г.

Край