Костадин Семерджиев
Мисли и вълнения (По повод предстоящата среща с писателя Николай Хайтов в Трявна във връзка с неговата книга „Последни мигове и гробът на Васил Левски“ — I-во издание и „Гробът на Васил Левски“ — II-ро основно и преработено и допълнено издание)

1. Преди всичко искам да изразя голямото си задоволство от такава възможност за тревненци да общуваме с такъв забележителен творец на нашето време. Мисля, че това е толкова навременно. Навременно не само заради книгата му, а и заради 150-годишнината на Апостола. Заради този изключителен момент, в който около нас се вълнуваме от мисли за преустройство в мисли и възпитание, във възгледи и отношения.

Един творец, който дава примерна чест и достойнство в една толкова неравна борба в името на истината и правдата. Колко ли са тези дейци у нас, които могат така, както аз вече съм възприел да наричам тези хора с гражданска доблест, ПО ХАЙТОВСКИ да застанат на една позиция и да я отстояват?!… изразявам своето възхищение от този жест на Николай Хайтов…

2. Четох и двете книги и първото и второто издание. Това е един огромен труд, за да се излезе с толкова аргументи и доказателства, с такъв доказателствен фактически материал. Това е една неравна борба, в която мисля, че Хайтов си е спечелил много врагове и „душмани“. Следях борбата до някъде в сп. Духовна култура, Лит. фронт, Пулс, сп. София. Престрелките са много… Кой е правият? Къде е истината?…

Това ние трудно бихме могли да отсъдим, след като на такива високи равнища и институти не можаха да решат този въпрос. Аз по-скоро бих размишлявал върху въпроса: кой от какви позиции отстоява каузата си.

Мисля, че Хайтов го отстоява от позициите на един наистина чист патриотизъм, по Левскарски, като достоен негов следовник… за останалите не смея да мисля същото… Струва ми се, че там се води борба не за честта на Левски, а за тяхната чест, титли, научни степени и достойнства, които криво-право трябва да отстояват щом веднъж са се хванали на таз игра.

Не знам точно каква е позицията на уважавания от всички ни тук почетен гражданин на Трявна, носителя на Славейкова награда — акад. Косев — моя учител по история от ученичество, когото дълбоко уважавам. Бих искал да се запозная по-отблизо с неговата позиция. Аз твърдо му вярвам на този човек. Бих искал Хайтов да поясни за неговата позиция, за която от книгата не е съвсем категорично. Също и на акад. Николай Тодоров.

Добре. Дискусията продължава вече повече от 30 години, а преди това от Освобождението до сега. Каква е съдбата на този толкова чист и български титан на делото и борбата…

Левски! Един деец, за който няма никакви противоречия. Признат от всички. Признат и неразбран…

Ето един завет оставил на майка си и на тези, които са го предупреждавали преди бесилото. Да му се знае гроба. И този завет няма кой да изпълни…

Та Левски само на археолозите ли е, на Висшите научни институти, на редакциите и списанията, на журналистите и писателите ли?

Той е знаме на нацията — единствен, неповторим… Как така някои най-отговорни институти досега не се намесиха да се реши този въпрос.

Аз не мисля, че може др. Хайтов да е само правият. Но само той е на здравата позиция (разбира се не само той), но все пак, макар и условна, ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ ВЕЧЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЗНАЕ!

Спомням си в моето ученичество как го разкъсвахме този човек — Апостола. Всяка една от организациите и националистически и шовинистични и ремсови и прогресивни искаше Левски да бъде техен. И как ли не го наричахме и не го давахме никому. Спомням си една манифестация пред Паметника на Левски 1942 г. на 19 февруари, когато ученици и студенти се сбихме с полицаи помежду си, кой по-напред да му се поклони. Другите се смятаха за недостойни за Левски. Въпреки че и ние не сме знаели, че някои от тези, които ни подтикваха в тази манифестация са правели ортаклък с Бекерле за връзване България за колесницата на Хитлеризма. Ние всички изхождахме от чистото родолюбие и патриотизъм, на които такъв изумителен пример и учител беше за цялото наше поколение и за всички наши поколения Левски…

Разкъсван от всички да бъде наш и никой досега гробът му не е открил…

Намери преди година една англичанка да разкрие онова, което ние българите не успяхме докрай да разкрием…

Сега, когато един такъв достоен български син като Хайтов е вдигнал завесата и открил пътя, как така не се намират сили да се преодолее честолюбието на учени и неучени и се сложи край на този срамен акт…

Не знам дали е удобно да пращаме телеграми… И до къде… Мисля, че има до къде…

Колкото годините минават, толкова този въпрос се затормозва и остава нерешен…

Мисля, че и ние в Трявна сме длъжници на Левски и на тези, които бяха с Левски. Паметника на капитан Никола е въпрос, по който трябва да се замисляме. Не може едно поколение само да решава въпроси, които са на историята. Не искам да обвинявам никого. Един държавник, един общественик става още по-голям и достоен, когато умее да се коригира и поправи…