Костадин Семерджиев
Интервю с народния художник Иван Кънчев Христов в новия читалищен дом

1. Др. Христов, споделете някои моменти от Вашата биография, Вашето детство, родословия, образование?

Роден съм в гр. Видин на 19.I.1900 г., но, както всеобщо е известно, съм тревненец по душа и сърце и винаги съм се чувствувал такъв. На мен Трявна ми е близка и всичко, което съм могъл и мога, съм отдавал и ще отдам за Трявна и нейната култура.

Завършил съм Художествена академия в София, след което съм специализирал в чужбина.

Дядо ми, Христо Томчев, е тревненец и неговото име е свързано с революционното минало на Трявна от преди Освобождението. В къщата музей на Ангел Кънчев това е отбелязано. Той е живял в старинната част на града — до къщата на Гъбенски. Той е имал 16 деца. Едно от тях — Кънчо — е моят баща. Дядо ми Христо е умрял на 102 години и е бил много жизнен човек, типичен тревненец — балканджия.

Моят баща, Кънчо, е бил любознателен, буден младеж. Той отишъл да учи в Търново, но като научава дядо ми, отива там, набива го хубаво и го връща: „Магаре такова, никакво учене, ще учиш занаят тук при баща си!“ — му казал той. (А дядо ми бил кожухар, бакалин.)

Въпреки тази забрана обаче, баща ми продължил образованието си. Става учител в тревненските колиби и с припечелените пари, с помощи и от роднини, пак тръгва да учи. Минава бос Балкана и заминава в Кюстендил. По пътя в Балкана дори го хващат разбойници, връзват го, но понеже нищо не намерили у него, го освобождават. В Кюстендил учи в педагогическо училище, но не го завършва. Продължава образованието си в Силистра, където именно завършва педагогическото училище там. Връща се отново в тревненските колиби, където става учител.

С икономисаните пари от учителството си заминава за Швейцария, завършва право в университета Гренобъл. След завършването на висшето си образование се връща в България и се установява в първия град в България — Видин, и там става съдия. Тук именно се раждам аз през 1900 г. Баща ми се оженил във Видин за майка ми, която е от австрийски произход. От нея може би съм приел в характера си деловитостта, настойчивостта, упоритостта, които са ми помагали да преодолявам трудностите в живота си, да си пробивам и намирам своя път и място.

Баща ми е прекарал само няколко месеца във Видин и от там отива за председател на Окръжен съд в Силистра. Чиновничествува от град на град и стига до поста член на апелативния съд в София. Остава там, но наскоро по някои стечения на обстоятелствата го местят в Русе. Той обаче отказва и се установява на свободна адвокатска практика в София. Като юрист си завоюва голям авторитет и 14 години непрекъснато е бил и член на Висшия адвокатски съвет, заедно с такива големи юристи като Фаденхехт.

В София аз съм завършил II мъжка гимназия и като ученик проявявах особена любов към музиката. Цигулка съм учил при Никола Абаджиев — бащата на Васко Абаджиев, а в гимназията съм участвал в оркестъра под ръководството на учителя по музика Радев. Като цигулар съм участвал в концерти на нашия оркестър във Военния клуб и другаде. Цигулката ме е съпътствала през целия период на моето ученичество и студентство до завършване на около 30-годишната ми възраст. Тогава постепенно все по-малко почнах да се занимавам, тъй като честите излизания в чужбина, ангажиментите ми като художник и пр., колкото и да обичах музиката, ме пооткъснаха от нея.

В Трявна дойдох след специализация в Мюнхен през 1927 година и тук се установих за учител в тогавашното столарско-резбарско училище. С много идеализъм и въодушевление се заех да предавам рисуване в училището, да поставя основите на едно истинско обучение в художественото творчество, да създавам изкуство. Моят метод на обучение скоро стана известен и сочен за пример в цялата страна. Тогава липсваха учителски кадри, специалисти, художници. Аз бях може би единствен тогава преподавател с висше образование в столарско-резбарско училище. Спомням си, че Министерството организира конференция с учителите от цялата страна, за да демонстрирам пред тях моя начин на предаване рисуването в училището — да се рисува по натура. Извеждах учениците сред природата, където от живата природа взети цветя, уловени насекоми, пеперуди, бръмбари, донасяхме в училищните стаи и ги рисувахме по натура. Стилизирахме и конструираме — най-добре се сваля и работи в работилниците по този начин.

2. Освен като учител по рисуване, какви други интереси проявявахте през този период в Трявна?

С голяма любов и със съдействието на мои ученици поставихме началото на тревненската музейна сбирка. Събирах материали от нашето културно наследство, икони, резбовани предмети, живопис от всякъде, откъдето може да се намери, и ги съхранявахме в отделна стая. Тази наша дейност тогава не се разбираше от хората, не можеха да си дадат сметка за нейното огромно значение, но бавно, постепенно тя стана начало на бъдещия музей в Трявна.

Положително това наше начинание се приемаше и подкрепяше от тогавашния директор Кашев, Цаньо Антонов, но другите колеги не го оценяваха. С голям жар приеха това начинание такива ученици като Виктор Величков, Кольо Божков, Борис Нейков, Атанас Икономов и много, много други — това са труженици, основоположници на едно дело, което тепърва в Трявна ще получава признание и ще дава плодове.

Моето участие в музикалния живот на Трявна през периода 1927–32 година се определяше от влечението, любовта ми към музиката, от естетическите ми интереси и младежкия ентусиазъм, с които работех тогава в този любим за мен град. В самото училище нямаше музикални състави. Такива по това време имаше в прогимназията, където особено се отличаваше и проявяваше учителят по музика Георги Казасов, а по-късно Иванов.

Като цигулари любители с Казасов, Иванов се събирахме вечер и поставихме начало на един малък оркестър. Нашият оркестър вземаше участие във вечеринките на тогавашното женско дружество, което беше особено активно.

Тогава в Трявна познавах като музикантка Маруся — дъщеря на д-р Мустаков, завършил медицина в чужбина. Тя е завършила консерватория в чужбина по пиано. Оженва се за сина на Стефан Попов — собственик на мина Плачковци. Дъщерята на Стефан Попов Тотка също беше любителка пианистка. Тотка Попова също активно се включваше в музикалните прояви на Трявна, изнасяхме концерти, разучавахме музикални пиеси с нея. Концертите, които изнасяхме от името на женското дружество, бяха с благотворителна цел. С Маруся също разучавахме дуети на пиано и цигулка. Изнасяхме често концерти в старото читалище.

С Казасов, Иванов и други правехме квартети, разучавахме класиците. В отделни моменти вземахме участие и в изнасяните от учащите се оперетки. Един от нашите приятели в музикалните прояви, в струнните ни квартети беше и Икономов. Най-голямо участие в музикалния живот по това време си спомням вземаше Цаньо Радков.

Трудно ми е да си спомня за още много неща от миналото, необходимо е повече време. Един спомен извиква друг, необходими са контакти и повече разговори по тези въпроси.

Тотка Попова имаше пиано в дома — първото може би в Трявна.

В нашия разговор с любимия на тревненци народен художник Иван Христов, който е съхранил и претворил в своите платна най-хубавото на Трявна и го е популяризирал навсякъде из нашата страна и целия свят, той видимо от сърце се вълнуваше. Трудно ми беше да запиша всичко, което той сподели, защото заедно с него и аз се вълнувах. Но аз често виждах в очите му влага, чувствах голямото умиление, с което той говори за Трявна, грижата му да се запази, да се увековечава самобитното, тревненското, което е най-ценното богатство на този малък, но богат със своята култура град.

„Онова, което човек твори и внася в обществото — сподели той — не отива напразно. Може в настоящето тези около него да не го виждат, да не го оценяват и признават, може да го отричат и хулят дори, но рано или късно то ще даде своите плодове. Неговият принос ще бъде признат, неговото творчество няма да е безполезно! Затова кой с каквото може и както силите му позволяват, трябва да твори, да създава блага, да се отдава в служба на обществото, на хората. Времето е най-добрият съдник за делата ни…“