Сергей Есенин
Сираче

Маша, кръгла сиракиня

с мащеха живее зла.

Тя момичето измъчва,

кара й се без вина.

 

И доведената щерка

с Маша лошо се държи;

плаче Маша тихомълком

скришом ронейки сълзи.

 

С дръзки думи не отвръща

и тормоза им търпи,

а сестрицата отбива

кандидатите момци.

 

Злата мащеха отнела

Машиния нов сукман,

ходи Маша, поглед свела

пред момчетата от свян.

 

Ходи в стари дрехи с кръпки

от износен евтин плат,

а гердани по сестра й

с обеци дрънчат, лъщят.

 

Маша нов сукман ушила

от парчета плат сама

и забрадила със синя

кърпа своята глава.

 

Иска й се да отиде

в църква с новия сукман;

плахо мащехата моли

да й подари гердан.

 

Ала тя с нескрита злоба

„Вън!“ — й креснала, така

че молбата й замряла

на сирашките уста.

 

Маша горко заридала!

Где да иде? Сам-сама?

В гробището? Гробът майчин

не ще найде под снега.

 

Вън фъртуната, полето

бе покрила с бял саван;

пътят с трапища дълбоки

цял бе от снега застлан.

 

На верандата се спряла

с болка в своята немощ,

а край нея вие вятър,

а наоколо е нощ.

 

Плаче Маша, дъх стаила

в ъгъл свита на студа

и подсмърчайки с ръкава

бърше мокри бузки тя.

 

Плаче Маша. Застудява,

дядо Мразко се гневи,

а от милите очички

капят бисерни сълзи.

 

Месец иззад тъмен облак

с ярка светлина изгрял.

Гледа тя — на пода леден

някой перли разпилял.

 

И от ненадейно щастие

там приклекнала сама,

и с ръце от студ сковани

перлите събира тя.

 

Машенка резето дръпва

и врата отваря в миг

а от преспа сняг към нея

тича беловлас старик.

 

„Ей, красавице, почакай!

В този сняг и зимен мраз,

на верандата, тук нейде,

перли съм забравил аз.“

 

Маша със тревога скрита

му отправя поглед плах

и запъвайки се, рекла

„Аз в престилка ги събрах.“

 

От престилката свенливо,

скривайки лице с ръка,

перлите на пода леден

тя изсипала сама.

 

„Спри, дете, не ги изсипвай! —

благо старецът мълви —

тези перлени гердани

са за теб, вземи ги ти!“

 

Маша радостно се смее

с бяло румени страни,

а старикът мил до нея

с нежни думи я теши:

 

„О, дете, видях, видях аз,

колко сълзи ти проля

и как мащехата злобна

те изгони от дома.

 

А сестра ти със злорадство,

вкъщи решейки коси,

се надсмиваше над тебе

и над твоите беди.

 

На верандата ти плака,

а навред бе студ и мраз,

твоите сълзи превърнах

за награда в перли аз.

 

Зарад тебе, рожбо мила,

зарад твоя живот клет,

майката и дъщерята

замразих с дъх хладен в лед.

 

Ето моята награда

за потоците сълзи…

Аз, нали добър съм, Маша,

Дядо Мраз съм аз, нали?“

 

И изчезнал той безследно.

Перлите прибрала тя,

постояла вън, накрая

се прибрала у дома.

 

Сутринта на гроба рано

тя разровила снега;

по туй време кралска свита

за сватосване дошла.

 

Кралят заповед им връчил:

вред по цялата страна

да вървят и му намерят

хубавица за жена.

 

Скоро Машенка видяли,

заговорили я те;

тя на мъртвите решила

храна първо да даде.

 

И направила тих помен,

стихнала моминска жал.

С Маша, кръглото сираче

кралят руски се венчал!

С. Есенин — 1914 г.

Превод от руски — 2011 г.