Георги Коновски
Камината

Не ще! Не ще и не ще!

Защо се подлъгах по тоя моя… Камина, вика, като по филмите… И аз — добре, купувай!

Е, нямаше как да зидаме в апартамента, ама купи той печка от тоя тип. Метална камина. На дърва. Чисти, зарежда, пали… И аз — с чаша червено, върху дебелите възглавници… Наистина — като на кино.

Само че се наложи да пътува той и аз трябваше да се оправям сама. Е, добре — изчистих пепелта. То дървата малко оставят, лесно се маха. После сложих нови дърва, от ония, дебелите цепеници, които така хубаво изглеждат на снимките, и драснах клечката кибрит.

Не ще!!!

Не гори…

Пуснах си климатика, с него проблеми нямам. Дистанционните ги владея като майстор.

Прибра се той и взе да се смее. Камината не се палела с едно дърво, ами трябвало малко хартия, трески, подпалки, чак после дебелия дънер се слагал…

Бре! Той ще ми каже! Аз колко филми съм гледала… Тя и той… Замък… Зала… Той драсва нещо, поднася към дърветата в камината и всичко лумва. Без хартии, без подпалки…

А тоя… Тоя ме ядосва. „Като на кино“, вика и пак се смее…

Все знаел той…

Аз не съм от село — де да съм се занимавала с печки и дърва… Ние сме от града, цивилизовани хора. Все с електричество сме се отоплявали. И добре съм научена — щрак с ключа, токът тръгва, реотаните се зачервяват, става топло.

Защо пък в камината да е другояче?

Оня ден ми стана топло, затворих разните дупки по печката — да не грее толкова. Тя пък — напук на мен! — угаснала? Как така? Тоя ми обяснява глупости — нещо кислород трябвало за горенето, да не съм прекъсвала достъпа му, така съм угасявала…

Да, бе… А на електрическата печка кислород не й ли трябва? Тя защо гори — даже когато съм затворила вратата на стаята?

Не може така — аз едно си представям, пък то друго става. Напук на мен го правят… И той, и камината…

Но ще ме ядосат те. И той ще го отнесе. Заслужено. Защото много взе да знае. Оня ден отива на пазар. Давам му 20 лева и му напомням — искам ресто после. Носи разни неща, ресто не дава. Проверявам както обикновено касовите бележки — даже повече похарчил, отколкото му дадох. Отде тия пари? Ми… Имал малко… Така — за джоб-парасъ, за мъжки нужди, едно кафе да изпие…

Кафе ли? Ще дава пари в разни кръчми, а може тук да си го направи и пие у дома ми. Даже приятелките ми се възмутиха, когато им го разказах в нашата пицария. Та дори по още едно вино викнахме — за успокоение…

Ей, не разбра тоя — всичките ни пари са общи, трябва да зная за какво отиват. А нашите пари са мои. И не е негова работа да си пести. Щото на залъка ми посяга…

Ух…

Пак стана топло… Ще взема да затворя тия дупки на печката. Ще потрае малко тоя огън, като ми потрябва — ще натисна ключа и ще го пусна пак…

Аз един мъж дресирах, та огънят ли ще ме пари…