Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1922 (Пълни авторски права)
- Форма
- Фейлетон
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Христо Смирненски
Заглавие: Избрани творби
Издател: „Български писател“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1968
Тип: сборник
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: 28.VI.1968
Редактор: Милка Спасова
Художествен редактор: Елена Маринчева
Технически редактор: Ветка Гуджунова
Художник: Кънчо Кънев
Коректор: Мария Грудева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10289
История
- — Добавяне въз основа на „Христо Смирненски. Избрани творби, том 2. Български писател. 1968“ (biblioman: 10289)
Бурно удрят вълните по беломорските брегове. Затъвайки в пясъка, с ръце отзад, намръщен ходи старият градинар.
— Не, не беше умно да се садят дъбове в саксии! Какво съм мислил аз тогава в Лондон? Какво мислехме във Версайл, Севър, Ньой? Стари градинари, свикнали наесен да събираме сочни плодове от просторни градини, днес гледаме как капят жълти и мъртви лист по лист от нашите надежди…
Тежка сподавена въздишка се отронва от гърдите му, понася се над почервенялото от кръв Бяло море и през шумните атински улици се блъсва в прозорците на кралския дворец.
— Защо се мръщите, господарю? Не напоихме ли достатъчно с кръв анадолските долини, не покрихме ли с трупове полетата? Афион, Карахисар, Бруса, Смирна…
Но старият градинар мълчи. Все по-ниско свива гъстите вежди, сиви ивици се вият от лулата му и се смесват с облаците дим над Смирна.
— 30,000 гръцки трупа! Искрено казано, щедър беше Константин! 30,000 трупа — едно шосе — 60 километра почти. И по него трябваше да мина аз, ала проклета е тази есен…
— Не, есента не е особено проклета, сър. Нищо, че окапаха листата на севърската ябълка! — усмихва се Кемал, понесъл дълъг прът и кошница. — Листата окапаха, плодовете си останаха, а те са мои.
Старият градинар е честен джентлемен.
— Та кой отрича това? Твои са, разбира се. И Бруса, и Смирна. Но не е ли умно да определим една неутрална ивица?
— Защо не, но оттатък Марица. Иначе не мога. Не мога да се бавя. Ще закъснея за гроздобера в Тракия.
— Ех, ти!… — мръщи се албионският добряк. — Не бързай така. Ще се препънеш в мачтите и комините на броненосците из Дарданелите.
— Да отдръпнем тогава флотите, нека не му пречат! — обаждат се помощниците от Рим и Париж.
— Аз не мога да отдръпна моята. Толкова труд съм положил. Паркове построих в Тракия, Цариград и Дарданелите — искам да им се любувам от кувертата…
„Фииу“ — свири есенният вятър и поклаща далечните тъмни лесове в Индия.
Тръпки минават по снагата на стария градинар. Тъй е хладно, а по челото му пот. Нахлупва шапката си, почуква лулата и пак въздъхва, загледан в лесовете на Индия, чиито мрачни върхове едва-едва се полюляват.
— Чакам! — потропва нервно с крак Кемал.
— Както обичате, приятелю.
— Приятелю?! Вие, сър, го наричате „приятелю“? — чудят се ужасени в Атина.
— Ех, дявол да го вземе, та вие всички сте мои деца, мои приятели!… Защо се усмихваш, Кемал? Какво поглеждаш назад и се усмихваш? Мраз лъха откъм Москва. Мраз… Не знам, мене поне ми е тъй студено от този северняк!
Кемал пак се усмихва:
— Чудно, мене пък не ми вреди!
— Питай мене ти, аз добре зная кой брули листа във версайлския парк.
Прав е старият джентлемен. Мразовит и зловещ е този северняк. Лист не остана по садените в саксии дървета. Напразно ги поливаха с конференции и покриваха с договорни дрипи и хартии за предпазване от студ.
— Нищо, че той брули листата, Джон. Нищо за листата. Нали корените остават.
— Корените ли? Ех, та те нали бяха без корени…