Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1922 (Пълни авторски права)
- Форма
- Фейлетон
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Христо Смирненски
Заглавие: Избрани творби
Издател: „Български писател“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1968
Тип: сборник
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София
Излязла от печат: 28.VI.1968
Редактор: Милка Спасова
Художествен редактор: Елена Маринчева
Технически редактор: Ветка Гуджунова
Художник: Кънчо Кънев
Коректор: Мария Грудева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10289
История
- — Добавяне въз основа на „Христо Смирненски. Избрани творби, том 2. Български писател. 1968“ (biblioman: 10289)
Сутрин ставате рано, бързате да не закъснеете за работа, а на ъгъла ви спира голям афиш с черни, едри букви: „Манифест към българския народ“… Боже мой! Пак война!… Пред манифеста разтревожена групичка чете плахо: „Ние, Фердинанд Първи…“. Проклина някаква бабичка, повдигат се на пръсти изплашени деца, трепере и се взира в манифеста пожълтяла млада жена, а по навъсените мъжки лица лежи и тревога, и злоба:
— Нали неутралитет уж щяхме да пазим! Пак ли ще воюваме?…
— Нека воюват тези, които я обявяват.
— Сст! Нямате думата! Отечеството говори…
* * *
По окопите цяла нощ е беснял ураганен огън.
Всичко е разорано. Трупове пред окопите, трупове в тях, трупове в телените мрежи, увиснали и разкъсани. Неприбрани ранени и охкат, и плачат като деца. Тежи намръщеното небе, ръми ситен есенен дъжд, мътни, калночервени ивици се стичат из труповете. Смазани от умора, войниците се гушат в галериите. Сиви силуети, лентички тютюнев дим и мрачни думи през зъби:
— Проклета война! Проклето тегло! Няма край!…
— Всичко ще се свърши, когато свършим всички.
— Може и по-рано — когато хвърлим пушките.
— Кой говори там? Пак ли ти?… Когато народният дълг говори, нямаш думата!
* * *
Пред военния прокурор стои млад, брадясал момък с измъчено продълговато лице.
— Вие сте карали войниците да хвърлят пушките, вие сте бунтували другарите си в тия съдбоносни за народа дни!
— Съдбоносни са не за народа, а за тия, които грабят и мамят народа, които обявяват война, за да останат в тила… Нека и те дойдат в окопите.
— Ст! Нямате думата!…
Насапуненото въже или куршумът отнемат завинаги думата.
* * *
— Ние тук мрем от куршуми, мрем от студ и малария, децата и жените гладуват, а там грабят, а там си пълнят джобовете.
— Ние сме голи, ние ходим по чорапи… с един ботуш. Зима иде, а носим летни скъсани ризи… Защо не сключите мир?
— По този въпрос ние имаме думата — вярвайте в своите министри.
— Не можем повече да вярваме… Толкова време ни лъжете!…
И от фронта, през Радомир и Владая, се проточват на колони и групи разбунтувани войници.
— Стойте! Къде отивате?
— В София! В София! Там! Искаме сметка ние!
— Не може…
— Но ние искаме! Не можем повече да чакаме и да мрем заради вашите доставки, зарад вашите тютюни… Искаме да кажем и ние своята дума!
— Не може! Предателите нямат думата. Или не разбирате български! Тогава може би немски?
… И германската артилерия доказва, че нямат думата.
По улицата буйна демонстрация:
— Хляб! Хляб! Долу скъпотията! Долу народните грабители.
— Спрете! Къде отивате!
— Искаме хляб, искаме евтин живот. Искаме наказание за спекулантите. Няма ли кой да ни чуе?
— Ст! Мълчете! Във Версайл се сключва мирът, съдбата на България виси на косъм.
И думата се дава на пушките, камшиците и саблите.
* * *
По улицата пак афиши: „Народът има думата на 19 ноември!“, „Пред народен съд виновниците за войната!“.
— Ние не сме виновни за войните — политическото положение беше такова.
— А спекулацията, ограбването?
— И за туй не сме виновни — стопанското положение беше такова… Ние изобщо не сме виновни. Дайте ни думата да се обясним.
— Ст! Мълчете! Днес пък вие нямате думата!